Тайният живот на Шекспир

20
и се обърна към двама ратаи. — Сега, къде прокапа дъждът? И колко
чувала съсипа? Ами покажете ми де, покажете ми. Един Господ знае защо трябваше да идвате двамата да ми съобщавате. — Той изтика мъжете към вратата с по една голяма ръка на гърба на всеки, така че двамата заподскачаха като танцьори, после замахна с ритник към кокошка, която се беше вмъкнала да кълве трохи от закуската. Във всичко това имаше нещо непредубедено. Гладкото светло лице не предполагаше човек с поначало зъл характер. Уил долови следа от прокиснал дъх и разпозна нощен пияч, за когото сутрините бяха мъчително възраждане. — Бела, когато намериш оная слугиня, питай я защо не отива в стаята на мащехата, след като бедната жена я вика вече от един час. — Той се обърна пак към Уил, смръщен от внезапното припомняне. — Сър, моля да ме извините. Човек трябва да се раздели на двайсет… Ан! Ан ще ви покаже трупа, ако позволите.
Идеята беше нейна.
От огнището се отдели жена. Уил беше идвал тук и по-рано,
преди няколко години, с баща си, да купува кожи по времето на стария фермер. Познаваше младия господин Хатауей, колкото да си кимат на пазара. Но не различаваше жените от това голямо домакинство; а тази изобщо не я беше забелязал; може би защото тя единствена беше в състояние на неподвижност.
Уил се поклони.
— Господарке Хатауей.
— Не съм господарка — каза тя.
Уил се поколеба на ръба на извинението. Но беше заговорила информативно, със следа от усмивка, сякаш поправяше детинска грешка. Обърна се и го поведе към избата.
Докато Уил изучаваше трупа, тя остана на разстояние и наблюдаваше. Усети хлад у нея, макар и не насочен към него, не съвсем. Въпреки че дори каменната изба беше затоплена от лятото,
жената сякаш обитаваше зимата, сякаш погледът й падаше върху замръзнал сняг и небе, което нямаше да просветлее дълги месеци наред.
— Кравата оживя ли? — попита той, отмахвайки торбата.
Беше виждал животни — мъртви, одрани, заклани, още от малък: неприятното чувство не липсваше, но беше слабо.

21
— Да, само това имаме за вас. — Накара го да изглежда алчен за още. — Бурята снощи я подлуди и роди преждевременно. Чу ли бурята?
— Наблюдавах всичко.
Тогава тя се обърна с несигурен поглед, сякаш Уил криеше нещо зад гърба си. Красотата й го поразяваше малко по малко. Беше прекалено свенлив, за да задържи тази мисъл, понеже тя беше жена и не можеше да я проумее. С момичетата разменяш откровени облещени погледи и през цялото време си наясно, че и те като теб не знаят нищо. С нея Уил стоеше в основата на огромно стълбище. Но умът му дръзна да отдели някои нейни елементи: формата на лицето,
силата му ведно с финеса и деликатността; прозрачната мека кожа на тила й и как цялата кожа, която можеше да види, беше такава.
— Какво ще дадеш за… за телето?
Не съм господарка. Но беше упълномощена да сключи сделката,
така изглеждаше.
— Девет пенса — каза той.
Тя наклони глава и щом той сложи парите в ръката й, го остави.
Походката й беше съвършено безшумна. Тръгвайки след нея, Уил смътно долови ароматно раздвижване. Във въздуха се усещаше отпечатък като върху възглавница, от която наскоро се е вдигнала глава.
В двора пристегна вързопа към седлото. Кобилата, надушила своя товар, потръпна и се задърпа, докато Уил я извеждаше през портата.
На половината път надолу по пътеката от фермата той чу вик.
— Почакай! Моля те. — Беше поруменяла от тичане или от нещо друго. Уил видя ръката си сграбчена, монетите — силно притиснати в нея. — Ето! Промених решението си. Не го взимай!
Той помисли за момент, че това е някакво странно усъвършенстване на пазарлъка.
— Наистина, няма да вземете по-добра цена, ако…
— Не това ме интересува. — Тя допря трепереща ръка до слепоочието си, за да отметне освободилите се златни кичури. — А
дали е правилно, а това някак си… не е правилно. Когато брат ми заколи прасе последния път, събрах кръвта в кофа. Обработих месото,
изчистих го и го ядох. Беше в реда на нещата. Но това теле е нещо,

22
което никога не е било. Погрешно е и изкривено да се прави нещо от него. — Задави я ридание. Тя се извърна, покосена, изглеждаше, сякаш ще падне. — Искам да отменим уговорката, това е всичко. Изцяло.
Толкова е горещо, заради жегата, нищо повече. Умолявам те, не ме гледай.
— Ужасно горещо е и ще ти призлее. Ела! Влез под сянката.
Жалостта му вдъхна смелост. Хвана я за ръката, заведе я под едно дърво и завърза кобилата за нисък клон.
— Не е това — каза тя, сякаш на себе си, облегна се на ствола,
поглеждайки нагоре. Зеленината оцвети мокрото й объркано лице. —
Мили боже, но ако го върна обратно, брат ми ще ме помисли за глупачка. Каквато съм — голяма глупачка. Не знам какво да правя.
Не толкова сълзите. А защото знаеше, че той ги е видял, сигурно това мразеше тя, мразеше до смърт и то го подтикна да говори.
Думите можеха да създават и да отменят създаденото.
— Животното е мъртвородено, да, преди да му е дошло времето
— бързо каза той. — И следователно, без съмнение, е нещо, което никога не е било. Но всичко, което никога не е било, е също и нещо,
което е могло да бъде — а такова нещо предполага повече съществуване от мен или теб, защото има хиляди потенциални съществувания, а ние имаме само онова, с което сме били родени. От всички тези възможности кое може да е по-удивително от преобразяването? Не в някакви си ръкавици. Ръкавиците от такава кожа са толкова фини, казват, че можеш да ги побереш в орехова черупка. Кой би предположил, че от клетата, жалка мъртва плът може да излезе толкова въздушно творение? Ръкавици от съня на фея. Ти няма… не можеш да ги носиш, за да ти стоплят ръцете. Не, не, ще ги сложиш през горещниците, за да охлаждат ръцете ти.
Издържа погледа й — изпитание за него, защото никога не успяваше да гледа дълго някого в очите, това винаги го съкрушаваше.
След малко тя поклати глава.
— Моля за извинение — каза сдържано. — Никога не съм мислила… Нищо не знам по тези въпроси.
Но очите й бяха сухи.
— Вземи парите. Това е честна покупка — отвърна той и й подаде монетите върху отворената си длан. Следващите му думи го свариха неподготвен. — Защо каза, че не си господарка?

23
Тя вдигна очи към него. Беше с половин глава по-висок, но тя гледаше надолу и младостта му потрепери върху тялото, сякаш се беше озовал с голи рамене, без риза.
— Говорих, без да мисля — каза тя. Взе монетите от ръката му,
без да я докосва. — Ти никога ли не го правиш?
— Нека помисля по този въпрос.
Тя не се усмихна, но Уил видя усмивката като една от онези хиляди възможности на неродените неща.
— Не аз съм господарката на Хюландс Фарм. А мащехата ми.
Или жената на брат ми, докато тя е болна. Само това имах предвид. Аз съм — как се води? — жена под свое собствено управление. — Тя разстла полите си, огледа се, премигваща и наблюдателна, около себе си като човек, завърнал се от дълго пътуване. Сестра, а не съпруга на сламения фермер. Същият светъл цвят. Това нищо не променяше,
разбира се. Тя беше и жена, и Уил усети, че използва това срещу него като колар, който съсредоточава мускулите си на поводите. — Държах се много глупаво за телето. Моля те, забрави всичко по въпроса.
— Не е нужно да го нося вкъщи — каза той, високо и настоятелно, сякаш тя вече много се беше отдалечила. — Ако желаеш,
бих могъл… бих могъл да го погреба някъде.
— Какво ще кажеш на господин Шекспир?
— Ще кажа, че съм огледал трупа и не е ставал за нищо.
— Ами за парите, които си оставил? — Тя поклати глава. —
Освен това не бих те карала да лъжеш баща си.
Той едва не изрече: „Баща ми е изтъкан от лъжи“. Но всъщност не можа да каже нищо. Думите бяха излетели от него и бяха свършили своята работа като ястреба, стрелващ се към плячката от китката на соколаря. Качулката отново се спусна. Сега тя пак беше царствената господарка на Хатауей, а Уил отново беше сведен до незадоволителна плът и ниско се поклони, докато тя го напускаше.
Тихо му каза:
— Благодаря.
Вникна в нейните мисли: никой не видя това, никой не ме видя.
Само един младеж. Никой не видя.

24
Бенджамин. Името, с което често кръщават сина на по-стар баща. Дете на моята възраст.
„Но защо — питаше понякога Бен сянката на мъртвия си баща
— защо изобщо чака толкова дълго? Защо слабините ти не се раздвижиха да ме направиш, когато беше млад? Тогава можеше да ме видиш как пораствам — поне да ме видиш роден — а не да отиваш в гроба, след като едва от месец съм бил в утробата.
А най-вече можеше да нямам втори баща.“
Беше вечер с ожесточена буря над Уестминстър, през осмата му година, когато за първи път разбра за работата с раздвижените слабини и какво се получаваше от това. По онова време ходеше, когато успееше, в малкото енорийско училище на „Сейнт Мартинс Лейн“. В
този конкретен ден — вторият му баща беше в настроение за бой —
Бен реши, че когато свещеникът звънне с камбаната, няма да се прибере вкъщи. Един от съучениците му, като го видя, че се разтакава,
му предложи да дойде у тях. Затова, вместо да хукне по оплисканата с кал „Странг“ между говедата и каруците, той последва своя приятел из лабиринта от вътрешни дворове и тесни улички зад „Сейнт
Мартинс“. Момчето каза, че родителите му няма да са там — баща му беше бръснар, а майка му — пастирка на крави, но сестра му, добави той с особен поглед, щяла да е вкъщи. Бен можел да види сестра му.
В една стая на горния етаж над обора Бен видя. Момичето беше около петнайсетгодишно, смугло, с големи гърди, обикновено. То се кикотеше над рамото на мъжа, който, в началото си помисли Бен, се опитваше някак си да я убие, като я удуши, докато е полугола. Мъжът,
изглежда, нямаше против, че момчетата гледат. Той им намигна и коментира хода на действията. След като приключи, пристегна бричовете си, видя изумлението на Бен и му даде кратко обяснение.
Тогава кога, попита Бен, щеше да излезе бебето? Мъжът се разсмя. Никога, ако му провърви: вярваше, че майката си знае работата и е дала цяр на момичето. Преди да си тръгне, мъжът хвърли един фардинг
[2]
на пода. Той се търкулна. Момичето с кикотене се наведе да го търси.
Беше отблъскващо, но все пак познание, следователно — ценно.
И дори му помогна да разбере загадката на своя втори баща. При когото, разбира се, той все пак трябваше да се прибере тази вечер и който го би още по-безжалостно, че е закъснял.

25
След като пастрокът му тръгна за кръчмата, Бен попита: защо?
— Защо изобщо трябва да имам втори баща?
Майка му го изгледа, премисляйки. Очите й бяха големи и кротки, но останалите й черти изостряха лицето й: понякога изглеждаше като двама души едновременно. Изглежда реши, че Бен е дете, на което може да се казват тежки неща.
— Заради парите, Бенджамин. Когато баща ти умря, ни остави без пари.
— Защо? Всичките ли ги беше похарчил?
— Нямаше какво да харчи. Издръжката на свещеника умира с него, а той нямаше имот. О, някога имаше, но го изгуби по времето на кралица Мери. Тя върна папските ритуали, но Джонсънови не поискаха да ги спазват. За кратко баща ти даже лежа в затвора.
— Добре е — отвърна Бен — да идеш в затвора за това, в което вярваш.
— Така мисля и аз — каза майка му, неподвижна, след момент на мълчание. — Но ето затова имахме нужда от пари, когато той умря.
Повече, отколкото можех да припечелвам с моята игла. Жената не може да се справя сама в тоя свят, Бенджамин, освен ако не е от сой.
Дори и тогава е трудно да си пробиваш път без закрила. В мой интерес, а и в твой трябваше да се омъжа повторно. Не защото копнеех за ленени чаршафи вместо конопени. Не! А за да сме в безопасност.
И Бен разбра. Дотолкова, не повече. Да се омъжи отново — това добре. Да се омъжи за него — за Робърт, недодялания, покрит с тухлен прах, глупав Брет — не чак толкова добре.
Веднъж, когато пастрокът му се умори да замахва с каиша и седна да се прозява и да разтрива мускулите на ръцете си, Бен каза:
— Още щом порасна достатъчно, ще ти отвърна, да знаеш.
Пастрокът му се ухили.
— Тоя ден още не е дошъл.
— Ще дойде обаче.
Пастрокът му сви рамене. Беше тежък мъж, с дебели устни и безцветни очи.
— Ще дойде, вярно. Също както и смъртта ни, момче. Също както и смъртта ни.

26
Не и моята, помисли си Бен. Възнамеряваше да живее вечно и не можеше да си представи някой да съществува с друга цел.
Това, което видя над обора, му даде по-устойчиви представи за много неща. Майка му беше по-силна жена от онова бедно идиотско създание и все пак тя беше жена. Бен наблюдаваше, когато пастрокът му изпадаше в любовно настроение и тя се смаляваше в неговата прегръдка, дърпайки се леко на целувките му.
— Горкото пиле, кʼво правиш? — гукаше той. — Тази вечер имаш цяло море от мъка на челото. Ще дадеш ли да я прогоня с ласки,
а?
На тила му имаше две точно очертани рулца плът като някакви сладкарски изделия. Бен наблюдаваше как пръстите на майка му ги галят.
Конопени чаршафи или ленени, нямаше значение.
Затова той обърна на следващата страница от Библията. Не й беше отдаден — освен на четенето, а това беше единствената книга в къщата. Книгите бяха ценни и скъпи. Енорийският свещеник пазеше своите заключени в един сандък в класната стая. Бен можеше да вземе назаем някоя от него, но трябваше да се спечели благоразположението на свещеника, обикновено простиращо се до деликатни, сладки момченца, а Бен беше обикновен. Един ден, уверяваше се той, щеше да има книги. Щеше да живее сред тях ден и нощ. Това беше единственото му желание. И въпреки че свещеникът не го харесваше на външен вид, признаваше, че Бен е най-добрият ученик, на когото някога е преподавал.
И така, Бен жадуваше за бъдещето си отвъд мрачния сив отрязък от Уестминстър, където пушеха пивоварни и продавачите на риба непрекъснато държаха главите си приведени над окървавения тезгях.
Тук вторият му баща стоеше доста високо, понеже беше майстор зидар на тухли. Отвъд „Черинг Крос“, където се издигаше помпозният
Лондон, както лордове, така и заможни граждани строяха къщи с новата, луксозна тухла и Робърт Брет беше зает да им служи. Той имаше чирак. Последният се беше оказал лош, избяга, стана прекупвач на крадени вещи и накрая го обесиха, но новият вдъхваше надежда, издържаше на побоите му и определено сам щеше да стане майстор, когато изтечаха седемте му години чиракуване.
А и в семейството имаше естествен приемник.

27
Никога — моля ти се, боже, никога. Бен трябваше да осъществи своето бягство. Учене, учене, учене. Постоянно си го внушаваше. И
зимата, след като видя кикотещото се момиче, тази благодат се спусна над него. Свещеникът дойде у тях, за да види майка му, докато пастрокът му беше на работа.
— Уестминстърското училище?
— Мадам, сигурно сте мислили за това. Честно казано, той знае всичко, което знам и аз. И в кралството няма друго място, което да го превъзхожда. Моят покровител Бъргли го надзирава; кралицата има специално отношение към него. Това е най-доброто, което можете да направите за момчето.
Бен седеше смълчан. Никой от двамата не го гледаше:
свещеникът — защото не го намираше за привлекателен, а майка му
— защото не мислеше за него, а за някой друг.
— Цената — каза тя.
— Понеже се намирате много близо, имате предимство. Може да живее вкъщи, вместо на пансион. Да, ще трябва да му осигурите принадлежности за писане, книги и свещи. Те са скъпи, но определено си струва. И след една година ще може да се кандидатира за стипендия. — Свещеникът подсмръкна. — Това изключително много ще промени перспективите му, мадам. Накрая дори университетите може да се окажат възможни.
Майка му седна и се замисли. Бен се измъкна — да повръща в дъното на двора, повръщаше от голямото желание.
Не беше съвсем наясно как го направи майка му. Когато за първи път му съобщи, че ще посещава Уестминстърското училище, каза, че средствата са били осигурени от познат свещеник на покойния му баща в негова памет. Пастрокът му определено не искаше да отдели тези пари. Клатеше глава над плана, не можеше да види ползата от него. Но пък изобщо не можеше да види и ползата от Бен — докато не достигнеше възрастта за чирак.
Що се отнася до майка му, Бен си мислеше: „Мога да й простя всичко заради това“.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: