Тайният живот на Шекспир

31
Разкошен подарък са тези неподвързани листове от печатарската работилница, повредени или непродадени. Шега за чираци. Груба хартия с неподрязани краища, общителна на пипане като кожата. Уил е прочел всичко в Стратфорд: всички книги, заети от училищния директор, балади и прокламации, купени в панаирните дни.
Огледалото на истинското разкаяние. Хартията мирише, въобразява си той, на Лондон, претъпкан и горещ. Играта на продавача на
индулгенции. Той вдига поглед, замаян.
— Майсторът ти печата пиеси?
— Не много. Най-често ги смята за боклук. Е, опитай това вино.
Мадам Вотролие ми го подари.
— Охо!
— Не е охо. Никакво охо за него. — Ричард налива: перлите в течността бълбукат. — Да знаеш, тя е великолепно създание.
Французойката, Уил, е жена от съвсем друга класа — начинът, по който се държи… Наслаждавай му се, човече, не го изгълтвай.
— Латински — Уил разлиства страниците, потъвайки и изплувайки от думите. — Да му се не види, забравил съм. Кой падеж е това?
— Аблатив. — Ричард се покашля. — Така, виж, запазих го,
защото печатаме малко латински. А пък си и пиян. Майстор Вотролие наскоро се сдоби с патент да печата Овидий. Метаморфозите.
Помниш ли ги? Красота.
— Помня ги.
Думите върху страницата избледняват и вместо тях Уил вижда последния си ден в стратфордското граматическо училище: шеги,
ръкостискане, кратки речи. Учителят стои на подиума си — мрачен,
не казва нищо. Баща ми има нужда от мен у дома, сър. Наистина,
никой не споменава, че нещо се е объркало — че Уил, който винаги е изпреварвал всички, сега трябва да напусне, когато със сигурност би могъл…
— На колко години е? Твоята мадам Вотролие?
— Не е моята мадам Вотролие. Не знам. По-голяма е. Жена. —
Ричард отпива от виното си, после се пресяга и обгръща Уил през врата. — Съжалявам, Уил. За училището. Мътните го взели, това,
което се случи, е срамота.

32
Често общуваха така в онези времена — лежаха, докато четяха,
подпрени един на друг, във високата трева. Сега жестът, изглежда, не оправдава очакванията. Уил потупва Ричард по тесния гръб.
— Няма значение. Справям се много добре. — Отдръпват се,
болезнено усмихнати — Ричард си сяда обратно в Лондон, Уил — в
Стратфорд. — Какво стана с твоята лютня?
Стреснат, Ричард тръсва глава.
— Някъде на горния етаж е. Не я занесох в Лондон. Няма време за това, по цял ден работя, Уил, от ранни зори до мрак съм на пресата,
по триста коли на ден, иначе майстор Вотролие ругае чак до Дявола в
Ада. А после взимам една восъчна свещица и уча до полунощ. Къса ли ти се сърцето?
— Мъничко. Иди я донеси.
— Ще събудим старите.
— Тогава ще излезем отвън. Има луна. Долу до моста, помниш ли?
И така, с лютня, бутилка и гарафа набързо се измъкват, леко задъхани и развълнувани — въпреки че последна тръпка трезвеност подръпва Ричард:
— Това значи, че ще оставим вратата незалостена…
— Забравяш, че сега си в Стратфорд, а не в големия порочен град — казва Уил. — Тук нямаме крадци и убийци. А само лицемери.
Развеселени, че са извън къщи, в меката нощ, че се хлъзгат надолу по торфения склон до последната подпора на Клоптън Бридж.
Живот в тъмното: жабите скърцат като панти, една нощна пеперуда слепешката се блъсва в ръката му. Облягайки гръб на хладния камък,
за момент Уил е доволен дори само, че прегръща лютнята, че усеща изразителното й тяло. Наследство е от прачичото на Ричард, някога иконом в дома на един лорд; беше научил Ричард да свири, а той на свой ред — Уил, така че двамата можеха да изсвирят дузина песни,
всичките изпълнени със сълзи и жестоки господарки. Пръстите му търсят припомняне по струните. Внезапно се замисля за жената от
Хюландс Фарм, за отвесната линия на главата и тънката й шия: за лебеди и сребърни бокали, за неща, съвършено изработени.
— Настрой я, за бога, настрой я — изръмжава Ричард. —
Вторият чифт изцяло е разстроен. А и най-тънката струна. Звучи като свинче в прасило. По-добре е.

33
— Как продължава?
— „Които вечно тъй горят и парят.“
— „Във огън се погубвам, а ти си тъй студена…“ Да му се не види. Звуча като десет свинчета. Преди знаех тази песен и насън да ме бутнеш.
— Не си се упражнявал. И ти казах, човече, пиян си.
Уил укротява струните.
— Е, така ли е, Ричард? Въздишаш, гориш и искаш да умреш в нозете й?
— Защо питаш мен?
Смях, но лунната светлина открива тревожен проблясък в очите му.
— Вече си лондончанин. Сигурно е различно. Сигурно…
сигурно има жени, много жени…
— Страшно много жени, от всякакви прослойки, да. Могат да се видят, често им се възхищаваш. Но аз съм чирак и се подразбира, че ще се държа добре. Трябва да живея чисто. И не мога да се женя,
докато не ми изтече срокът. Това е.
— Разбира се… но какво ще правиш, ако убийствената стрела те улучи, ако един поглед те порази и ти остави рана, за която няма лек?
— Така става само в песните и сонетите — изръмжава Ричард.
— Освен това в Лондон е по-вероятно раната, за която няма лек, да те порази в слабините. — Казва го с насмешка, но Уил осъзнава, че е докачил пуритана у него. Ето че си го връща. — Уил, още ли не си се хванал да чиракуваш при баща си?

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: