Тайният живот на Шекспир

61
— Това е опит. Исках да вложа себе си във всеки бод. — Той нервно се засмива. — А после поисках да се измъкна оттам. Да направя творението по-хубаво… Няма значение. Сравнени с твоята кожа, приличат просто на грубо бродирано ръкоделие.
Ан приема подаръка. Но отвъд него се таи друго съгласие, а тя все още се отдръпва от него. Защото сега знае нещо ужасяващо за себе си: че нейното да не е дума, а вик; че можеш да поставиш света пред нея и тя заради правилното решение, заради точната любов ще го катурне целия, както пияница — маса в кръчмата, отдаден на онзи огнен блян в ума.
Но преди подаръка беше празникът на жътвата, вероятно тогава започна всичко. Бартоломю покани Уил на него, след като я беше придружил до вкъщи от представлението.
— Признателен съм ви, господин Шекспир. Утре е празникът на жътвата, елате ни на гости.
Прекараха го в безгрижно, жизнерадостно настроение. По- късно, през глъчката на наредената трапеза тя пресрещна неговия изпитателен поглед.
— Е, Ан? — каза Бартоломю.
Но скоро вниманието му отвлече Бела: бременна и по негово мнение недостатъчно приемаща храна. Въпреки че едва й личи,
напоследък той все докосва и гали корема й, сякаш иска да го мъти.
Убеден е, че ще има син. За Бартоломю миналото изобщо не представлява интерес, а настоящето е нетърпение, той живее в бъдещето, към което гледа удивително безстрашно.
Освен това напоследък прави и някои промени, например раздава последните дрехи на баща им като подаръци на ратаите.
Хубаво и правилно. Ан е отегчена от собствената си скръб, от мудното й кръгообразно движение, от скрибуцането й като вятърна мелница.
Добре тогава — празник на жътвата. Бартоломю е един от малкото земеделци, които поддържат обичая. Някои го презират като поклон пред папата.
— Ако работят здраво, нека тогава се позабавляват малко!
Така вижда нещата Бартоломю. Маси, подпрени на дървени магарета в плевнята, голяма бъчва слаба бира, резени пушена сланина;
ратаите се отпускат пред него, докато им пуска шеги и пие наравно с

62
тях халба след халба. Когато идва Уил, Ан осъзнава, че е чакала това
— не просто идването му, а как ще изглежда на този фон.
Бартоломю му махва да седне до него, поставя пред Уил отрупан дървен поднос. Белите зъби на брат й с хрупане стриват лука и пръжките, сякаш шумът е половината удоволствие от яденето.
Уил — той също яде, разговаря, не изглежда да не е на мястото си. Но Ан отново забелязва особеното у него: докато много хора се изтягат по света, сякаш е собственото им място край домашното огнище, щом видиш Уил, се сещаш за пътник в странноприемница,
потърсил временно, самотно успокоение със загърнато наметало в края на пейката, сам с мислите си.
Вечерта процежда сочната си светлина през високите тесни прозорци, изумително злато: калаената чиния пред нея лъщи като находка от ценно съкровище. Ан възмутено търси и избягва погледа на
Уил. „Защо — мисли си тя — идваш да нарушаваш покоя ми?“
Бартоломю е станал на крака и стисва Натаниел, момчето на овчаря, за рамото. Дърпа го да се изправи.
— Сега слушайте, добри хора, чух една история за нашето приятелче Натаниел, както и вие може би. История за мъж и прислужница, да не кажем ли пък прослужила прислужница? —
Бартоломю заклещва с лакът врата на Натаниел и не го пуска да се измъкне. — Колко си голям, козлето ми? На осемнайсет? Тогава ще ти викаме мъж. Сигурен съм, че си изиграл мъжката роля с малката Алис
Бар и сега тя вече също не е толкова малка. Къде е тя? Ела, Алис, сега не е време да си срамежлива…
Всички избухват в смях, докато Бартоломю като на парад отвежда младежа до ококорената, пламнала Алис.
— Хайде, хванете се за ръце. Каква картинка сте само. Кажете ми сега, ако бъркам, понеже не е дребна работа. Е, Алис? Не е дребна,
нали? — Усмивката на Бартоломю е широка и неотстъпчива. — Аз предполагам, че и двамата толкова много сте мислили за деня на сватбата си, че мислите направо са изтекли от главите ви. Е, стига да определите датата сега, другарчета, нямам в какво да ви упрекна.
Дори ще ви поднеса сватбен подарък. В църквата на сутринта,
Натаниел, да провъзгласим имената на младоженците, а? Да или не?
Възхитително е как урежда тези неща точно и ясно.
Оглушителни ръкопляскания и наздравици, докато побутва двамата

63
млади да се целунат. Никакви копелета в енорията. На връщане към мястото си Бартоломю плъзва ръка да прегърне Бела и пак погалва корема й. Наливащи се утроби и благовъзпитани семейства. Ан се изправя на крака, чувствайки се съсухрена и олекнала, сякаш ветрецът ще търкулне черупката й през хармана.
Трябва да се махне от това, но съзнанието й би позволило единствено бягство в задълженията. В стаята на мащехата й. Преди да получи удар, мащехата й се явяваше в най-добрата си форма на празника на жътвата: преливаща от гостоприемство домакиня,
танцуваше, шегуваше се, наливаше напитки наляво и надясно,
пляскаше през ръцете. Днес е малко по-добре, прави пълна обиколка на стаята, облягайки се върху ръката на Ан; говорът й е по-ясен. Някой ден, измяуква тя, докато Ан я настанява, иска да слезе на долния етаж.
— Ще слезеш! — Ан не се съмнява в това. Тя е силна,
непоколебима: отново ще заеме мястото си на господарка. — Искам…
— тя втъква възглавницата зад тила на мащехата си. — Искам свят, в който нищо не е евтино.
В подножието на стълбите Ан го сварва да я чака.
— Чудех се… помислих, че може би не ти е добре.
— Не. Исках само за малко да остана без компания.
Прозвучава по-грубо, отколкото се е старала — но всъщност тя е ядосана. Ядосана на себе си за вертикалното, паякоподобно издигане на сърцето й, когато види лицето на Уил. Ядосана на него заради страха, който извиква у нея — страха, който не е искал да породи. Ако не е искал, тогава…
— Аз не съм компания — отвръща той. — Мога да бъда, ако желаеш. Иначе мога да съм и нищо.
— Никой не може да е нищо — казва тя, мислейки: о, да, да,
може да е.
— Просто поскърцването на дъската под крака ти тогава.
Мухата върху стъклото на прозореца. Онова чувство във въздуха,
когато има празненство, а ти усещаш нещо незадоволително, което те кара да пробиеш всичко и да се провреш през него. Чувстваш го, знам.
Усмивката му, очите му са святкащи и свирепи като проблясък от дъното на дълбок кладенец с печал. Но пък може би Бартоломю го е наливал с твърде много пиене.

64
— Ти наистина не знаеш нищо за мен — казва тя, готова да го подмине.
— Сигурен съм, защото не знам нищо и за мен, а съм живял със себе си през тези осемнайсет години. Но какво е знанието? Знаеш как изглеждат облаците. Лягаш по гръб и се взираш в някой облак, докато не почувстваш, че сам се превръщаш в него. И въпреки това на следващия ден няма да познаваш неговия близнак. — Откъм плевнята долита писукането на ребека
[2]
. — Танцуват.
— Тогава иди да танцуваш.
— Не знам дали да кажа колко се страхувам от теб. Това може да те накара да ме съжаляваш, което ще е нещо.
— О, пиян си, глупав. Играеш си с мен.
Уил само докосва лакътя й, за да я забави, но когато Ан се отмества от него, той сякаш още я задържа.
— Никога — казва Уил. — Никога, това е всичко.
— Чувала съм за мъжете и тяхното никога, сър. Никога няма да изоставя, никога това и онова…
— Аз не съм мъжете. Нито съм мъж от Стратфорд, нито съм англичанин, нито пък млад мъж, мразя това проклятие върху всички като стадо — отвръща той, дишайки тежко. — Позволено ли ми е да се влюбя в теб, да или не?
— Не — казва тя, вече цялата обладана от страх, защото сега сякаш фея седи в ъгъла на стаята ти и казва: да, всички приказки са били истина, ние сме истински и затова нека се спазарим.
— Дори не безнадеждно?
Той е изтръгнал усмивка от нея, преди да се е усетила, но от всички думи на Уил Ан добива чувството, че трескаво се опитва да го догони.
— Ти си много млад — казва Ан.
— Бръсна се, нося бричове. А ти, да не си маскирана старица?
Ако младостта ми е единствената ограда, която трябва да изкатеря,
тогава ми кажи. В това има надежда. — Музиката се усилва. — Това е бранзли
[3]
. Танцувай с мен. После няма да искам нищо повече.
— До следващия път. — Тя осъзнава, че това прилича на да. Това ли беше моментът? — Не можеш… не можеш истински да се страхуваш от мен.
Той се замисля. После разумно отговаря:

65
— Какво друго е любовта?
Подарък ръкавици.
Когато ги съшиваше, се стараеше да мисли отвъд смъртта на меката кожа и да провира конеца към живата ръка, към всички неща,
които тя вършеше — жестове, докосване, полягане, свита и беззащитна, в съня. Към красотата отвъд.
Имаше моменти, в които Уил се питаше какво прави. И нямаше отговор. С Ан, с тази красота му беше показано нещо. Нещо, за което нямаше налични отговори. Сякаш стар приятел те беше завел в конюшнята си и там ти беше показал, свивайки рамене и с усмивка,
еднорог, който тихичко се храни.
Понякога той изваждаше свитъка с напечатани листове на
Ричард и пак изчиташе серията от любовни стихове, сякаш те можеха да му помогнат. Но често поетът изглеждаше влюбен в любовта, което караше Уил да се чувства неловко. И безнадеждността беше прекомерна. Поетът дори нямаше за цел да спечели хубавата повелителка. А Уил въпреки съмнението, че ще я постигне, беше сигурен в целта си.
Кралска стипендия: Бен се прицели в нея с всяка капка от волята си.
На стипендиантите на кралицата короната осигуряваше заплащане на цялото обучение. Вече нямаше да изпитва глождеща вина за цената на обучението си. После, след като си бил стипендиант на кралицата, можеше да се състезаваш за по-нататъшна стипендия в
„Оксфорд“ и „Кеймбридж“. Бен никога не беше ходил по-далеч от
Тотнъмските полета, но знаеше, че тези университети са средища на ума и извънредно красиви места. Често мечтаеше за тях, докато изплуваше от първия клас, израсна три чифта обувки, преодоля цялото смущение — от широките му длани, откри той, ставаха превъзходни юмруци. Мечтите изглеждаха още по-прелестни в сравнение с реалността, в която пастрокът му плюеше в огъня и се оплакваше от скъпотията напоследък. О, Бен беше в правилния коловоз, беше признателен — стократно признателен. Наложи се да убеждава себе

66
си в това, когато за първи път се сблъска с разочарованието, с това вонящо космато чудовище.
— Не съдят само по способностите ти на ученик — каза след това учителят Камдън. — Ако беше само това, то… Слушай сега, ще го кажа и ти имам доверие, че никога няма да го повториш. Ако бяха само познанията и схватливостта, Бенджамин, ти нямаше да имаш конкуренция, никъде.
— Благодаря ви — отвърна Бен, пребледнял.
— Не търся благодарност. Опитвам се да ти обясня. Може да вземат под внимание и други неща. Може да има многообещаващи момчета — вероятно не с перспективи като твоите — които нямат за помощници абсолютно никакви приятели. Нямат майки, бащи може би. Докато ти…
— Докато аз имам втори баща, работещ в уважаван занаят —
унило каза Бен.
Разхождаха се из стария манастир и учителят Камдън, изглежда,
се двоумеше дали да сложи, или да не сложи ръка върху рамото на
Бен. Разбира се, това предполагаше съчувствие, а той се опитваше да избегне признанието, че има нещо, за което да се съчувства. Умът на
Бен беше ангажиран да преповтори всичко отново: своя изпит пред седемте достопочтени господа, облечените в мантии учени от
Оксфорд и Кеймбридж, сплесканите шапки, здраво стиснали черепите, сякаш бинтоваха туптящите им умове. Докато му задаваха въпросите, осъзнаваше единствено, че се чувства развеселен, и усети известно изненадващо въодушевление от това, колко лесни бяха те.
Наистина, можеше да измислят нещо по-оригинално. Помолен да склони amicus
[4]
, той го направи отзад напред, за да се ободри.
— Жалко е, но ти още ще бъдеш тук и аз още ще бъда тук —
каза учителят Камдън. — Каквото мога да направя за теб, ще го направя, вярвай ми. Стипендията не е всичко.
Уви, невярно.
Е, ето че се случи. Провалът. Бен проля малко сълзи — толкова насаме, в такава жестока самота, че се питаше дали самият Господ е успял да види помътнения им блясък — но след като се разгледа подробно, не почувства, че ще има повече. От една страна, знаеше, че е най-добрият, независимо дали това се признаваше или не. От друга
— ами, какъв тип човек искаше да бъде? Оглеждайки се из

67
претъпканите, гъмжащи улици на „Уестминстър“, сякаш виждаше толкова много хора, които бяха примирени с живота. Не и той. Най- добрият начин да се събужда сутрин, чувстваше Бен, беше с мисълта:
така, днес ще си отмъстя.
Стипендията се изпари, но учителят Камдън остана и посвети колкото можеше повече време на Бен.
— Ако мога да оставя един образован класик след себе си —
каза той — това в голяма степен ще компенсира пречупения гръбнак на жалкото ми минало.
Винаги говореше за себе си с подобни изрази, но в жилището му
Бен виждаше страниците на набъбващ ръкопис и при учителя Камдън пристигаха писма от учени от цяла Европа. На латински — езикът на цивилизования човек от Шотландия до Сицилия.
— Английският ще свърши работа за списък на товарите, за балада или приказка може би — обясняваше учителят Камдън — но все още не е подходящ инструмент за високата литература.
— И все пак вие пишете нашата история.
— На латински. Нашият роден език е немарлив и разпилян,
вероятно защото твърде много езици са участвали в образуването му.
И още участват. Английският е възприемчив, грамадна, широка, топла пелерина — но му липсват форма и подредба. Хората не могат да се споразумеят дори за елементарен правопис.
— Предпочитам реда — каза Бен.
Вярно беше.
Но познаваше и неговата размирна противоположност — и понякога поглеждаше, разтреперан и запленен, в нейната огледална повърхност. Дойде времето, когато копнежът на пастрока му за свое собствено дете даде плод. Майка му почувства движение в утробата си: онова, което изглеждаше невъзможно, след толкова дълго време най-после се случи. Пастрокът му почна да си подсвирква. Нощем Бен чуваше чука в таванската стая:
правеше люлка. Робърт дори покани Бен да я погледне.
— Е? Какво мислиш?
Бен не беше трогнат, не точно, но му беше възможно да си представи това чувство. Люлката беше леко накривена на една страна.
Пастрокът му беше странно несръчен във всичко друго, освен в зидарията с тухли, и това беше смущаващо. Бен харесваше хората да

68
са последователни дори и в недостатъците си. Пастрокът му избухна от мълчанието на Бен.
— Какво, ревнуваш вече? Горкото бебе още не се е родило.
Той плю и излезе от стаята. На следващата вечер, когато Бен се върна от училище, свари пастрока си да седи с пепеляво лице, с отпуснати между коленете огромни ръце и енорийската акушерка,
макар че нямаше какво да прави.
— Тя лежи, почива си. Пометна. — От горния етаж Бен чу майка си да ридае, въздържан, обуздан вопъл като котешко мяукане. — Нищо не можеше да се направи. Тя ще се възстанови и това си е благословия, но се съмнявам, че ще видиш живо дете от утробата й, не и толкова късно. А пък за горкото малко създание, добри господине,
чувала съм свещеникът да казва, че когато е толкова рано, няма грях просто да го сложиш в огъня.
По-късно Бен стана свидетел на яростта на пастрока си. Вторият му баща насече с брадва люлката, запали огън в двора с парчетата, а после, пухтейки, хвана керемидите, с които имаше намерение да поправи покрива на навеса, и започна да ги мята. Шумът накара съседа да излезе и да негодува и една част от Бен нетърпеливо подшушна: сега ще става, каквото ще става. Но настървението и буйството се сториха на Бен половинчати при тези обстоятелства:
пастрокът му счупи главата на съседа и жестоко до кръв изрита кучето му, но после се изгуби в псувни и завърши със сълзи. Такава дълбока скръб изисква убийство, помисли си Бен, и чувайки стъпките на
Робърт пред стаята си същата нощ, се зачуди дали истинските удари няма да се стоварят върху него. Но пастрокът му се затътри към леглото си. И захърка.
Единственото, което каза на Бен на следващата сутрин, беше:
— Никой от вас двамата не го искаше. Така че помежду ви то нямаше шанс.
Майка му никога не проговори по въпроса. Понякога след това
Бен я виждаше да се втренчва в съпруга си, когато той беше обърнат с гръб, така както човек би се взирал в някого в тълпата, опитвайки се да си спомни къде го е виждал преди.
— Започни с проза — каза му учителят Камдън с перо,
надвиснало над латинските строфи на Бен. — Тези стихове се увличат след теб и взимат мисълта със себе си. Първо виж ясно идеята, после я

69
изрази директно в проза. Едва тогава я превърни в стихове. Иначе пишеш в тъмното.
Бен се подчини, защото у учителя Камдън виждаше ум,
превъзхождащ неговия. Но да пише в тъмното — това му беше познато, да чете на тъмно — също, подсилвайки запалената свещица с лъч лунна светлина. Всъщност това правдоподобно описваше начина,
по който живее. Защото засега я имаше сигурната дневна светлина на училището; отвъд нея всичко беше неяснота. Беше чувал за грандиозните граматически битки, когато кралските стипендианти се състезаваха за университетски стипендии, правейки морфологичен и синтактичен разбор със скоростта на фехтовачи; опитваше се да не си представя, че е сред тях, и не успяваше. Беше твърде млад и жизнен,
за да се поддаде на отчаянието. Въпреки това поемаше по друг път за вкъщи, защото пред магазинчето на сладкаря имаше сляпа птичка в клетка и не можеше някак си да издържа да я гледа.
Получава се нещо като двусмислено ухажване — позволява и,
вероятно, да мисли, че това изобщо не е ухажване.
Присъствието на Уил в дома е приемливо, хванал е хлабавото въже на доброто познанство, сърдечно подръпвано от Бартоломю:
— А, господин Шекспир, как си? Ела да видиш кончето, което купих!
Но от празника на жътвата насам, откакто танцуваха бранзли, в очите на брат й има нов, отривист поглед на преценка дори когато го потупва по рамото. Бела, с огромни гърди и подпухнали глезени,
пришпорва Уил да седне тук, да хапне още малко от това, да го изяде.
Сякаш мъжете са като гъски, добри са само угоени. За Ан това страшно смалява Уил. Просто господин Шекспир, синът на ръкавичаря, често ходи до Хюландс Фарм, казват: да, да, чудно. Така е,
едно нищо, с други думи.
Навън е различно.
Навън подаръкът ръкавици е възможен. Навън Уил не е смален, а умножен. По голия път през полето той като във вълшебство се превръща в компания; обитава гората. Дафне избягва от Аполон към пътя за Ившам.

70
— Това е определено езическа приказка… Но коя част от нея първа се превръща в дърво?
— Която си искаш. Аз винаги виждам как от краищата на косата й почват да потрепват листа.
— Хубава е. Но срамота, езическа е. Тези богове, които се влюбват в хора!
— От това стават още по-истински богове.
Или когато Уил е в настроение да имитира, изкарва целия
Стратфорд пред нея. Гудуин, шивачите, баща и син. Би предположил,
че господин Гудуин е най-стария човек на света, докато след него не се дотътри старият господин Гудуин. Уил говори с техните пискливи,
съскащи гласове и ослепява с техните хремави, сълзящи очи.
— Малка бира само за младока — той е необуздан.
Невидимата халба лъкатуши в невероятно треперливо пътешествие до устните му, само и само да бъде запокитена от влизането на господин Хоб, сега пуритан, някога пияница.
— Знаеш ли какво е да ти забият копие в плешката? — Горкият господин Гудуин е засрамен, че не знае. — А после да те налагат с камшици, а скорпиони…
— Какво общо имат тука скорпионите? — извиква госпожа
Самърс.
— Трудно мога да ти дам представа за външния й вид — казва
Уил — освен че се усмихва с гърдите си.
— Уф, Уил, как не те е срам.
— Да, да, но е така. Обаче е благовъзпитана жена.
— Зарежи проповедите, господин Хоб. Какъв късмет, че съм дама, иначе бих казала, че си лайнян лицемер. И не бива да се говори лошо за умрелите, но жена ти беше закоравяла проститутка. Боже,
споменавам само общоизвестни неща!
А сега, кой е този, който важно пристъпва на сцената — Уил леко се накланя назад при бедрата, за да подскаже за голям корем, а мудно въртящите се пръсти извикват представа за тежки пръстени?
— Стига с вашите дреболии. Трябва да говорим за проблеми от истинска важност. След скорошния пожар на „Шийп стрийт“, който изгълта един указателен знак, също един чувал, наше решение е от сега нататък всеки член на градския съвет да предостави на свои собствени разноски по две кожени кофи, а всеки пълноправен

71
гражданин — по една кожена кофа срещу вероятността от бъдещи големи пожарища. Градският съветник Куини пита дали не може да предостави една и половина кофи, като се има предвид скъпотията в наше време, но съветът не е упълномощен да разглежда въпроса за половин кофи…
— Кой е това? — виква Ан, смеейки се, докато го дръпва,
задъхана, на земята.
— Никой.
За момент Уил изглежда толкова уплашен и прикрит, сякаш е намерил кинжал с капеща от него кръв в ръката си. Тя се чуди, докосва лицето му.
— Страхуваш ли се, че ще изгубиш себе си напълно, когато го направиш?
— Това е последното, от което се страхувам.
— Наистина го искам, знаеш.
Уил засиява.
— Знам.
— О, суетен човече. Дай ми тази целувка тогава.
— Коя?
— Онази от вчера, която отиде толкова… Толкова…
Навън това също е възможно. Това, неотложното рухване,
слънцето — бодлив като слама ореол около главите им, които се бутат и борят за ъгъла на целувката, която ще надмине последната.
Ан наистина го иска, това поражение на съзнанието и разсъдъка, макар че е скъпоценност без обков и тя не може да си го представи пришито към никоя част от простичката материя на своя живот. Най-после освобождаването на устни и ръце ги води до ново позволение, където забраненото трудно се различава от непознатото.
— Ще спра. Трябва да спрем.
— Не.
Това определено е моментът заради онова, което не е. О, тя знае как би го нарекъл гласът от кладенеца на тъпотата: търкаляне в
сеното. Но този глас не разбира нищо от злачното, уютно кътче, което са си създали, и от ужасното напрежение, което внасят в него. Не разбира нищо от огромното мъчение у Ан, разлистващите се ум,
сърце, плът; как тя вижда всяка част от живота си, как се стрелва като във фуния към този момент — покорното дете, девойката, която

72
желаеше детската увереност, жената, спотайваща се в нощта. Докато го притиска, задъхана, не толкова от болка, колкото от разкритата странност на нейното тяло, тя осъзнава колко дълго е чакала нещо, на което може да се отдаде.
— И тази девойка била толкова нежна — продължи Уил — че горските птички приемали храна от ръката й.
Едмънд, който не заспиваше без приказка от Уил, легна, бавно примигвайки към светлината на кандилото. Имаше специално,
последно примигване преди сън, което едва ли не можеше да се чуе като щракване на резе. Засега обаче — не.
— Още.
— Тя сложи трохичките в ръката си и им подсвирна…
Не стана точно така в действителност, но това си беше само за него. Бяха взели питка и сирене на излизане из полята. Ан хвърли хляб на няколко врабчета и скорци, привличайки ги по-наблизо.
Накрая беше сложила трохи върху дланта си и я изпъна върху тревата.
Врабчетата изобщо не дръзнаха да кълват оттам. Един скорец наперено я обиколи и я огледа от всички ъгли.
— Няма да дойдат — каза Уил. — Не и дивите птички. Освен ако не е свирепа, гладна зима.
Но през смях тя твърдо беше решила.
— Изглеждам прекалено голяма, мисля — каза Ан и се снижи с протегната ръка.
Скорецът запърха с криле, отдръпна се, заобиколи.
— Все пак си човек.
— То е, защото гледам. Безсловесните създания никога не могат да срещнат погледа ни.
Бавно се изтърколи по гръб, докато не се вторачи в небето, с разперени ръце, трохите бяха още в дланта й.
— Сега си мисли, че си луда — каза Уил.
Но осъзна, че Ан никога не можеше да изглежда нелепо:
природата не би го позволила. Напоследък често се сблъскваше с тези внезапни открития, сякаш се стряскаше от сън, дори докато беше буден. Скорецът с клатушкане се беше приближил: после се втурна,
открадна хляба и за секунда изчезна.

73
— Изобщо не го усетих — каза Ан, надигайки се да седне,
смеейки се на себе си, но доволна. — Толкова лек и бърз — изобщо нищо не усетих… — Уил беше уловил смеха й в устните си.
— Още — промърмори Едмънд.
— Девойката имала толкова нежно сърце — продължи Уил — че не можела да понесе гледката на яйце, счупено в тигана. — Или по- точно, мислеше си той, чрез нежността на сърцето си схващаше света,
носеше я деликатно пред себе си като потупващата пръчка на слепец.
— Живеела във висок замък далеч отвъд облаците.
Той преиначи приказката на измислица, щом го разтресоха свирепите вълни на спомена. Цялото онова ученическо бръщолевене за разгонване и чукане — колко погрешно е било с неговата грубиянска целенасоченост, след като самият акт беше толкова неопределен, гъделичкащо опънато въже от почти болка и сдържано кихване, налудничав копнеж по онова, което вече имаш, сякаш едновременно си и преситен, и гладен. После, след първия път, беше раздвоен между желанието безпомощно да хлипа в обятията й и желанието веднага да стане изключително добър, силен, трезв, мъдър човек, на когото тя може да се довери за вечни времена.
— Не трябва да го правим повече — усети се, че казва той.
— Не — отвърна тя.
Покри се спретнато, скромно, без припряност. Уил знаеше, че ще го направят.
Веднъж и в къщата. Той знаеше какви чувства изпитва Ан към дома си, но в онзи ден Бартоломю беше завел всички в Темпъл
Графтън на благодарствена литургия за една братовчедка, а Ан беше останала, за да се грижи за мащехата си, и някак се случи. След това
Уил се питаше дали не е било изпитание, за него или за нея — това беше друг въпрос. Харесваше му просторът на къщата, съхранената,
напомняща корем на кокошка топлина под сламения покрив,
чувството, че зад следващия, изтрит от стъпки, праг винаги ще се отвори друга стая. Но Ан се движеше из нея високомерно, винаги малко над една ръка разстояние, сякаш оставяше пространство за трети човек между тях.
Така че Уил попита за него: какъв е бил.
— О, Бартоломю мисли, че направо съм оглупяла по него. От мен няма да чуеш нищо, освен глупости по въпроса, повярвай ми.

74
Очите му болезнено блуждаеха зад скованата усмивка.
— Не ме интересува особено какво мисли Бартоломю.
— А би трябвало. — Ан почна да кастри ябълковите клонки,
които висяха от кухненските греди — също като тях беше бодлива,
суха и лесно се трошеше. — Той е много по-добър от мен. Има здравословно отношение. Аз съм болна. Такава съм, Уил: трябва да виждаш това у мен, трябва да виждаш ясно и истински.
— Не можеш да виждаш истински — каза той. — Можеш само да виждаш.
Тя строши съсухрените клонки в ръката си.
— Не. Значи, и ти си болен, ако мислиш така.
— Добре, искам да съм болен. Виж, вдигнала си прах. Обърни се насам, погледни го в лъча светлина. Гледай как танцуват прашинките.
Ан се изплъзна от хватката му.
— Прах, мъртъв прах.
— Жив. Защо са всички тези мисли за здраве и болест? Да не би баща ти твърде много да ти липсва, заради това ли?
— Да, да, брат ми отбеляза много правилно, добро попадение,
Уил, само се пази. Ти се превъплъщаваш толкова умело, че човек би помислил, че абсолютно никога не говориш за себе си, никога искрено, никога от сърце. — Ан се извъртя и се отдалечи от него,
огледа го от горе до долу, сякаш да прецени нанесената рана. — Това означава ли, че съм го обичала твърде много? Какво общо има любовта с твърде много?
— Не знам. Разбираш ли, аз още не знам какъв е бил той.
Винаги ли е бил мъртъв? Просто се чудя, защото не мога да видя с каква цел човек живее на тази земя, за каква цел се бори, смее се —
да, да, той смееше ли се, Ан, тежко от корема или пискливо през носа?
— и защо обича и е обичан, след като после мислят за него единствено като за умрял. И не го свързват с нищо друго. Превърнал се е в щипка прах. Във въздишка. И това от онази, която от всички го обичаше с най-добрите чувства…
— Не го обичах с най-добрите чувства. Бартоломю го обичаше така — прямо и честно, според връзката им, не променяше отношението си, когато татко го налагаше с пръчката. Ако татко я беше вдигнал срещу мен, знаеш ли какво щях да направя? Щях да откажа да го обичам. Щях да го накарам да страда, да го накарам да си

75
плати. Такава беше моята обич, Уил. Пълна с условия. Докато ме оставяше да греша и никога не се опитваше да ме поправи…
— Не плачи. Ела, тихо, недей.
— А сега ти ме глезиш като него.
— И винаги така ще правя. Аз съм твой, разбираш ли.
— Той наистина се смееше. С тих и мек смях, някак полускришно — като човек, който храни куче с остатъци под масата.
О, аз също съм твоя, Уил. Но не е ли плашещо? Любовта не прилича на нищо друго. Както се казва: „Тук е тайната вена, тук от мене капе кръв“.
По-късно отидоха в спалнята й. Беше пълно с танцуващи прашинки, докато Уил я разсъбличаше. Част от напрежението й беше отслабнало — или вероятно се беше предало на него. Колко сложно беше това облекло — ръкавите, завързани за роклята, фустата,
пристегната към корсажа, корсажът, забоден над ризата: дрехи като лабиринт. Тя се усмихна, с бяла кожа над чорапа, закачен с жартиер.
— Повярвай ми, по-лесно е да ги свалиш, отколкото да ги облечеш.
Дори след като нейната голота го ослепи, събори го като удар по сгъвките зад коленете, той усещаше присъствието на къщата.
Почувства се възпрепятстван. Светлината се томеше от прозореца,
умираше по дъсчения под; изстиващите дърва внезапно запращяха,
оглушително като затръшващи се врати. Притискаха се здраво и шепнеха, правеха любов като заговор, сякаш залагаха барут.
— Още — изграчи Едмънд.
Уил примигна и потръпна.
— Няма повече — каза той. — Това е краят на историята.
Маслото и яйцата го предизвикаха. Особено мирисът на маслото, но също и жълтият му цвят, мазнотата и меката тежест в кърпата. Ан продава нейното бързо, сваляйки под четири пенса за фунт, само и само да се отърве, но то сякаш полепва по пръстите й и й се налага силно да преглъща, отново и отново, опитвайки се да прикове очи върху нещо неподвижно и стипчиво. Но всичко на пазара сякаш се прави със сладникави, мазни движения. Женските шии и

76
гърди се накъдрят като суроватка, а врявата от гласовете им се вихри из крехкия съд на главата й.
— Ах, госпожице Хатауей, радвам се, че още някой се чувства като мен. Тая жега не е типична за сезона, нали? Досега трябваше да сме усетили хрущящата ябълка във въздуха. А пък аз направо ще се задуша.
За ръката я стисва Джоан Шекспир. Присъствието на момичето е хапливо и освежаващо — добре. Ан успешно преглъща. Но после
Джоан насочва вниманието си към яйцата.
— Хубава кошница имаш, но не се купуват май, а? Мисля, че хората нямат доверие на яйцата в тези жеги. Яйцето може и да изглежда добре, но не се знае какво има вътре?
Това прелива чашата: мисълта какво има вътре. Ан хуква,
повръщайки.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: