Тайният живот на Шекспир

461
Влиза прислужницата, застила покривка, връща се, носейки димящи подредени блюда. Прави рязко движение, тревожно, докато излиза: дали всичко е наред, ще бъде ли смъмрена? Ан и Уил отместват погледите си един в друг, за да я успокоят.
— Предадох те с Изабел. — Уил говори рязко, с някакъв мрачен възторг, сякаш се готви да пререже гърлото на възможността. — Ето на кое място стоим. Може ли да ни отведе някъде?
— Ако си ме предал, тогава трябва да знаеш, че сме квит, що се отнася до това. — Ан го казва първа; после се чуди доколко е истина;
после осъзнава, че във всеки случай е било правилно да го каже; после търси неговия отговор. — Какво ще отвърнеш?
Той е актьор, свикнал да се нагажда към момента, никога не се запъва. И все пак опитай вкуса на тези солени очи.
— Боли. — Ах! Иска й се чувството да беше по-хубаво, като световете на насладата вместо глътка прокиснало. — Боли, но няма…
няма да отхвърля болката.
Ан се усмихва или се озъбва, не може да направи разлика точно сега, наранявайки.
— Колко болка можеш да понесеш?
— Не знам. Но бих искал да опитам, каквото можеш да дадеш.
— Аз? — жадно простенва Ан. — Какво съм аз, Уил? Гледай,
идвам тук, изпълнена с ярост и ревност, и искам да… да направя нещо, да разтърся света около себе си, а не мога, не мога дори да мразя, както бих желала, и това е, защото ти ме създаде, Уил. — Тя отблъсква протегнатите му ръце. — Мога да простя почти всичко, но не и това, защото след като веднъж ме създаде, аз станах твоя,
принадлежа ти и не мога да го оскверня.
Отново го отблъсква, сякаш я обграждат оси или я заплашват медоносни пчели.
— Но ти създаде мен. — Той енергично настоява. Или го прави сериозно, или се залъгваш. Да поема тогава тези ръце, които искам,
върху мен, това усещане за себе си, това надвесване на косата, главата и гласа. — Денят, в който се видяхме в Шотъри, беше началото на моето сътворение. Ти създаде Уил Шекспир, Ан. И без теб нямаше да има живот, а безформеното очертание на някакво подобие на живот,
който никога нямаше да се случи.

462
Хубаво, да. Но тя живее в свят, в който хубавото не върши работа. Иска й се да беше обратното. Тя привлича сивото, хладното,
недвусмисленото.
— Има, Уил, такова нещо като прекалено късно — казва Ан и рискува да го погледне в очите. Съзнава едничката сълза, скоростно прекосяваща бузата й, като някакво забързано миниатюрно същество.
— Мога само да те помоля да не вярваш в това — отвръща той.
— Но ако вярваш, ще се съобразя. — Докато Уил отстъпва, Ан усеща смут в неговото спокойствие, смутът на решителен мъж, живеещ със своето решение. — Копнея да ми простиш, че ти измених. Направих го в егоистичен мрак и убедих себе си, че едва ли ще те е грижа.
Никога не си имала по-малко от цялата ми любов.
— Ах, до какво води това?
Той кимва.
— Ти знаеш.
Изведнъж на устата й е да каже, че са изменили един на друг. Но да каже това, означава да приеме размяната на изцяло нова почва,
такава, на която помирението е възможност. А Ан не може да тъпче там със сигурност. Почвата е нагорещена, серниста, нестабилна;
светлината се променя като сто дни в един; трябва да си луда или храбра, или влюбена, за да навлезеш там. Ан вижда, че страхът е бил по-голяма част от нея, отколкото някога е подозирала.
Изведнъж той казва:
— Ако сме квит…
— Не говори за това.
— Ако сме квит, тогава може ли да не започваме нова игра?
— Игра или пиеса, кое? Каква пиеса е това, Уил? Нови дрехи за стария брак? Добре звучи, бих казала, че е хубаво заглавие за пиеса. И
дали ще ме разсмее, или ще ме разплаче?
Уил сяда, уморено потривайки лице. Движенията му сякаш са точно на място, той никога не изглежда изключителен, правейки нещо.
— Ти ме познаваш — казва той с лека усмивка. — Смях или плач, вечно трябва да ги смесвам. Как дойде дотук съвсем сама?
— С Андрю. Просто го направих. Събрах кураж.
— Искам да почерпя мъжество от този кураж. Защото е означавал… ти не си ме захвърлила напълно.

463
— Можеш, ако искаш. Ти не разбираш страха.
— Аз? Моля те. — Той поклаща глава. — Дълбоко съм затънал в него, по-дълбоко няма как.
— Какъв страх?
— Да не изгубя. Да не изгубя, каквото имам и каквото правя.
Едното идва от другото вероятно.
— Каквото правиш? Ти дори не ги печаташ.
Той сви рамене.
— Нека си опитат късмета.
— И с брака ни ли е същото? Предай го, да върви по дяволите,
нека си опита късмета?
Сега тя тихо беснее, удря в гърдите му, несръчен рязък ритник в пищялите му. Мята се към другия край на стаята.
Не излиза от нея обаче. Заради онова, в което вярва, дори сега, в корените си. Заради онова, което видя и чу у Джак Тауни, горкото съсипано, някога красиво създание, което Ан може да види в представите си, какъвто е бил някога в представите на Уил по онова време и заради онова, което Джак разкри. Джак разкри нещо, но не всичко. Повече се разкри, когато светкавицата удари дървото и нейният живот удари този на Уил, когато Ан създаде Уил Шекспир,
вярваш ли? Да, някак си. Никога не съм се съмнявала всъщност. Да, тя вярва в дързостта на края, във фалша на завършека. Да, Ан също никога не би печатала, ако пишеше.
Тя вярва в неспирното, в реката, а не в езерото. Всъщност не вярва, че има такова нещо като прекалено късно: това е смърт за убежденията й. Вярва във втория шанс. И в третия, и в четвъртия.
Защото сме крехки, не сме направени от желязо, нямаме камъни в сърцето. Няма съвършена любов, както каза Тауни. А истинска, която устоява.
Той идва към нея от другия край на стаята, тя приближава неподвижна към него, очаквайки да го обгърне, както правят любовниците, както правят хората, само това. Прегръщат се, целуват се, притискат наведени, отчаяно щастливи глави в раменете и обгръщащите обятия на другия.
Вятърът спира да блъска по прозореца и дава път на чиста неподвижност, а заплашващата буря се оказва измама. Точно както със страстта, най-истинското нещо в нея е спокойствието, което следва.

464
[1]
„Revengerʼs Tragedy“ — трагедия на отмъщението от якобинския период на английския театър, като цяло приписвана на
Томас Мидълтън (1580–1627 г.). — Б.пр.
↑
[2]
Робърт Котън (1570/1-1631 г.), първи баронет, английски любител на старини, основател на библиотеката „Котън“, надминала кралската колекция от ръкописи. — Б.пр.
↑
[3]
Ʃʋμπóσιov (от старогр.) — означава и пиршество, и научна беседа. — Б.пр.
↑
[4]
Нений или Немпий — монах, учен и историк от Уелс,
вероятен автор на „История на бритите“, написана малко след 820 г.
— Б.пр.
↑
[5]
Historia ecclesiastica gentis Anglorum (лат.) — „Църковна история на английския народ“ от Достопочтения Бийд. Обхваща периода от управлението на Юлий Цезар приблизително до датата на завършването й около 731 г.; основно внимание в нея се отделя на конфликта между английското и келтското християнство. — Б.пр.
↑
[6]
Елфрик от Ейншъм (955–1010 г.) — английски абат, автор на жития, проповеди, библейски коментари и др. — Б.пр.
↑
[7]
Потомците на крал Робърт I Брус на Шотландия (1274–1329
г.), организатор на отбраната на страната в началния период на войните за независимост срещу Англия, основател на кралската династия Брус. — Б.пр.
↑
[8]
Павел Орозий (ок. 385-ок. 418 г.) — иберийски късноантичен историк и християнски теолог. Предполагало се, че трудовете му са преведени на английски от крал Алфред Велики на Уесекс. — Б.пр.
↑

465

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: