Тайният живот на Шекспир

452
— Доволна? Братко, как доволна, моля те, кажи ми.
— Видяла си я. Е, видя ли я? Говори ли с нея?
— Да. Говорих с нея, а после…
— А после няма никаква полза със сигурност.
— Ти знаеш много малко, Едмънд. Дори и за собствения си брат.
Известно количество случайна жестокост като че ли нямаше значение в този свят, в която е царица и закон.
— Знам, че изобщо не е имал намерение да те наскърбява.
Тя продължи да бърза. Не усещаше нищо спешно обаче; сякаш напредваше, плъзгайки се през наблъсканите улици.
— Откъде знаеш?
— Защото не би могъл, не и ако е бил с всичкия си.
— Това е пожелание, не мислене.
И е твърде близо до собственото си обичайно мислене: отмести дружелюбната му ръка по-далеч от себе си.
— Къде отиваш?
— В квартирата на Уил. „Силвър стрийт“, тя е северно от
„Чийпсайд“, нали?
Странно, защото сега страхът от Лондон беше се смъкнал от нея.
С нови очи виждаше безкрайния блясък на ромбовидните стъкла,
гората от висящи табели, небесните нанизи на прането,
тежкоподвижните карети, буретата, стълбите и олюляващите се кули от кошници. Почувства, че притежава този град, както го притежаваха другите хора, обути с налъми, гръмко ругаещи, блъскащи в стената, с лица, загледани в далечни дела.
— Ще дойда с теб — каза Едмънд.
Нямаше значение, освен ако го извадеше от заблудите, както извади нея: определено нямаше да го съсипе така, както би съсипало нея.
— Не знам какво е казала жената — продължи Едмънд — но ми се иска да можеше да го сметнеш за едно нищо. Ако е говорила дръзко, безочливо, помни, че тя наистина е нищо за теб и искрено вярвам, че за Уил също…
— Тя? — Ан довлече мислите си обратно. — О, боже, да. Тя е нищо. Не е това вече.
Какво ли е да имаш тази енергия през цялото време, тази сила.
Чувстваше се така, сякаш дълго време се е възстановявала, че е била

453
на лека диета в живота, надзъртайки над покривалата на затъмнения ден. Пред нея две кучета без намордници се нападаха едно друго,
въртейки се в кръг. Тъмнокож човек крепеше подставка с керемиди на огромното си рамо.
— Какво имаш предвид? Не е това, а какво тогава? Ан, спри.
— Защо? Ако спра, тогава какво ще правя, братко? Да го обмисля? Приключих с обмислянето.
— Само питам… какво може да излезе от това? Огромен скандал, а после… какво? Да живеете разделени?
Тя нищо не каза. Ние това го правим, но има различни начини да сме разделени. Въздухът захладняваше под буреносния облак, но горещината от стаите на французойката, изглежда, се беше прилепила за Ан като паяжина, усукана около метла.
— Сега накъде?
Той й показа. Мястото, когато тя стигна до него, беше изненадващо просто и порядъчно, далеч от театралните райони:
градски къщи, наредени прилично една след друга, нямаше долнопробни кръчми или вертепи. Още едно от многото лица на Уил може би. Имах го в леглото си. А ти имаше ли го, или имаше само сянка от него? Тя би могла да ме пита същото. О, ако той може да лапне по тази самосъздаваща се жена паяк с нейната разрошена коса и бродерии, тогава просто е като всеки друг мъж, а с това може да се живее.
Но не мога да съществувам с това, което тя каза, ако трябва да се изправя очи в очи с него. Не защото е много по-противно или цинично, а защото зад него трябва да има толкова продължителна,
дълбока лъжа.
В къщата на „Силвър стрийт“ една хубава и вежлива дребна жена поздрави Едмънд и погледна с боязлив интерес към Ан. Тя отвърна, промърморвайки, с добър ден. Нека бъдем самата любезност.
Уютна приемна, тясно стълбище. Да, господин Шекспир си е вкъщи,
но има компания, мисля…
Нагоре по стълбите пред Едмънд, добре смазана врата, не проскърца, като я отвори към стаите на Уил, разкривайки го седнал на табуретка до тясно легло: заето, на възглавницата руса мъжка глава.
Уил вдигна поглед от своя размисъл, дълбок размисъл, щом Ан пристъпи вътре, видя, обърна се, побягна.

454
Как го откри Уил: заради тази руса коса.
Кръчмата не беше по обичайния му маршрут, но откакто се беше освободил от Изабел, се стремеше да промени посоките си, гледайки на своята пристрастеност към нея като на болест, докосваща всичко.
Да ходи по различни пътища, да яде различна храна. Кръчмата беше тясна, мрачна дупка в Саутуърк, просмукана от миризмата на дворовете за бой с мечки. Но тя не принадлежеше на периода му с нея,
затова Уил влезе и там видя една руса глава и определено разположение на раменете, което пак му напомни за Джак Тауни, и докато свързваше всички тези неща и чакаше питието си, русата глава изведнъж изчезна от погледа му.
Настана суматоха. Уил си проби път с лакти до общото помещение, където беше потънала русата глава. Съдържателят удряше шамари и юмруци на Джак Тауни, който се валяше с превити колене на пода и се извиняваше. Беше се смъкнал на земята от стола си, явно,
докато е казвал, че не може да си плати за вечерята; и кръчмарят изглеждаше готов да измъкне парите от него с шамари или поне да извлече удовлетворение от шамарите.
— Недейте, по-леко — каза някой. — Човекът е болен, жълт е като лютиче.
— Ако е болен, но и крадец, защо трябва аз да си патя? —
извика съдържателят.
Точно тогава си проби път Уил, отвори кесията си и каза, че той ще се погрижи за човека.
Обви ръце около раменете на Джак Тауни и го вдигна. Джак премигна към него с раздразнение, после с удивление. Целият беше кожа и кости, целият — съсипана красота, късчета и проблясъци от онова, което би могъл да бъде: човек, с други думи.
Мъжът, който се беше застъпил за Джак, пак се обади:
— Изяде поднос с месо. После пребледня. Има чума, сър, доста чума. Помислете дали не е чума.
„И ако е?“ — помисли си Уил.
Той вдигна Джак.

455
Опитаха, но Джак се накланяше прекалено много, твърде слаб беше. Уил убеди един колар да ги откара до „Силвър стрийт“. Не, не е чума въпреки обилното потене и ломотене. Семейство Маунтджой не бяха там, на молитвено събрание може би. Той почти занесе Джак до горния етаж. Ръцете и пръстите му, провиснали, бяха дълги и деликатни, доколкото си спомняше.
Той сложи Джак Тауни на леглото, изхлузвайки обувките и жакета му абсолютно целенасочено. Джак вонеше. Рухна по гръб, а гърлото му приличаше на обелена бреза. „Винаги трябва да има един
Джак Тауни“, помисли си Уил. В тъканта на живота е. Невинаги е даденост това да се случи и толкова: Джак да се появи отново.
Проточилото се посещение, дългият поглед назад. Не можа да го изкаже на себе си, но си мислеше, че Марлоу би разбрал.
Дори се осмели да мисли, че Ан също би разбрала. Ан, която знаеше какво представлява животът. Която знаеше, че животът не е езера, а реки. Че днес е тежест, поклащаща се от веригата на всички други дни.
Джак заспа, събуди се, за да пие като обезумял, заспа и го обхвана треска, която накара Уил да доведе лекаря. После пак започна дългото седене край леглото. Чума? Не, мислеха, че не е. Но ако е така, беше важно да остане тук. Мислеше, че Ан би казала същото въпреки всичко; а беше важно какво мисли Ан.
Докато го владееше треската, Джак се помъчи да стане: почти излязъл от нея, той седна на ръба на леглото, стъпи с ходилата си,
бели, окаяни, с издължени кости, на дъските, помоли за утеха, затова
Уил седна до него и го прегърна.
— Истина ли е, Уил? — Гласът на Джак Тауни стържеше,
тембърът му беше изчезнал. — Да не е… най-после?
— Не. Но беше наистина някога, някъде. Или ще бъде някъде,
наум или насън. Или в плът вероятно.
— Да, вероятно. Това е случайната възможност. — Джак хвана ръката на Уил. Краката им се приближиха, неподвижни един към друг.
— Пропуснахме и може би така е било писано.
— Все пак е истина, в смисъл че всичко, което е любов, е истинско.
— Обичах те повече, отколкото знаеш — каза Джак,
отдръпвайки се, и легна. — Защото не се стремях да те обичам. Ти

456
беше предназначен за нещо друго, сърце мое.
— За някого? — попита Уил. — Или за нещо.
Прегракнал, Джак се засмя на прага на съня.
— Ах, това си ти, старият любител на думите.
Уил бдеше над него по време на критичния период. Не беше чума: треска, предизвикана от глад и лишения. „Актьорският живот,
мислеше си той, другата му страна.“ Надяваше се, че Едмънд няма да се отбие и да види.
Събуждайки се с дълбоки вдишвания, с пот, изсъхнала по лицето му, Джак се пресегна и стисна рамото на Уил, който седеше до леглото, в полусъзнание.
— Ти ме спаси. Заслужавам ли, Уил? Кажи ми.
— Спасението, спасението е всичко, сърце мое. Достатъчно пропилях.
Уил се хвърли да го изкаже — отвъд колебанието, отвъд недоверието. Доверието не се нуждаеше от твърда почва, доверието нямаше условия. Беше скок в тъмното. Беше необходимо като въздуха,
да се възстанови всеки момент, иначе нямаше живот.
Тогава вратата се отвори и той вдигна очи, за да види нея, сякаш я беше създал от липсата — видя я за миг и тя изчезна.
Ан откри, че Едмънд я настигна доста лесно. Дотук с героичната сила. Беше тичала само две улици, бягаше на сляпо и плачеше, докато не й остана дъх и горящите й стъпала забавиха ход. Ръката на Едмънд я накара — тя се мяташе и съпротивляваше — да спре.
— Ан, за бога, луда ли си? От какво бягаш? — Хората ругаеха,
свивайки се покрай тях, понеже дъждът се изливаше по вятъра с леко бучене. — От мъжа в стаята на Уил, така ли?
— Вие го наричате мъж, вие, играчите, така ли го наричате? Или момче момиче? — Тя се изтръгна от ръката му. — Това е Матю.
Лицето на Едмънд доби тъпо изражение от недоумение.
— Имаш предвид Матю Холингбери? — каза той най-после,
мръщейки се. — Не, не е той. Защо, да му се не види… Матю е затънал в работа, играе в „Розата“. Видях го да отива на репетиция тази сутрин. Какво си помисли, за бога…?
Ан й позволи да се увие около нея. Змията на осъзнаването.

457
— Нищо. — Тя премигна, отмести се встрани заради една стара дама с колосана къдрава яка и куче на ръце — не някакво си кученце,
а голямо добиче с виснали крака. Животът все те риташе с изненади в сгъвките на коленете. Такова беше усещането й за него. — Нищо не си помислих. Никога вече няма да си помисля нищо. Е, в края на краищата ти беше прав, Едмънд. — Тя затърси път през множеството.
— Изобщо не трябваше да идвам тук.
— Не. Мисля, че вероятно така е било писано. Ела.
— Къде?
— При твоя съпруг.
Тя се издърпа от него.
— Не съпруг.
— Не? Промени нещо тогава. Определи. Нещо. Ще го направим,
Ан. Иначе не е трябвало да живея.
— Госпожо Шекспир. Може би не ме помните. Срещнахме се много отдавна в Стратфорд. Да му се не види, Стратфорд! — Русият мъж беше смъкнал някакви дрехи около себе си и седеше в края на леглото на Уил. „Скучна, безлична квартира, помисли си Ан, доста чиста, но все пак. Място за работа.“ — Когато трупата на Нейно
Величество дойде да играе преди години и ние останахме, за да отведем вашия съпруг надалеч към неговата… неговата красива съдба.
Неговата втора красива съдба. — Русият мъж, Джак Тауни, се поклони, както седеше, умееше да прави това с голяма лекота. Носът му беше прекалено къс, скулите — прекалено широки; но у него имаше нещо. Ан не можеше да си го спомни и все пак чувстваше, че го познава. — И оттогава мощно преуспява, слава богу. Аз — по- малко. Обичахме се много в онези дни. — Тауни хвърли тъжен поглед на Уил, застанал сдържан, погълнат в себе си, чудновато висок, до вратата. — И да знаете, госпожо, че истинската любов, независимо от кой сорт, винаги устоява. Не говоря за съвършената любов, защото такава не съществува. — Тауни се усмихна криво. — Напоследък живях донякъде ограничено и Уил беше така добър да ми подаде ръката, която Съдбата толкова дълго не желаеше да ми протегне. —
Той се покашля зад усмивката си. — Изобщо не се бойте от този звук,
госпожо, той е последното скимтене на отстъпващия дявол. Треска,

458
която имаше изгледи да ме довърши, ако Уил не ме беше прибрал в дома си, даде ми леглото си, доведе доктора и остана до мен да ме слуша — без съмнение — как ругая като кръчмарка в панаирен ден,
нали?
Уил се усмихна.
— Нещо такова, но не чак толкова лошо, Джак.
Не този красив негов глас. Аз съм неподкупна към погледа му,
но не и към гласа му — гласът, който лъже, който е използвал с нея в малката гореща стая на коварството. Бурята се разтресе в проливен дъжд зад прозореца.
— Слава богу, сега съм на път да оздравея — каза Тауни — и да ти се отплатя, приятелю, за добрината. О, да. Щом се установя, щом ми дадат да играя свястна роля, бъди сигурен, че всяко пени, всеки изгубен миг ще се възнагради…
Гласът му стихна. „Опитва да убеди себе си“, помисли си Ан.
Тя проговори.
— Страхувахте ли се от чума?
Обърна се към Тауни, гледайки поне в долната половина на лицето му; но всъщност проговаряше за първи път на Уил.
— Чувствах се толкова зле — каза Тауни — че щях да приветствам избавлението чрез нея, ако беше дошла.
— Но ако беше чума! — Очите на Ан блуждаеха навсякъде из стаята, освен върху мястото на Уил. — Тогава какво, ако беше чума?
Уил каза отчетливо:
— Каквото казва Джак.
Тя рискува бърз поглед към съпруга си. Очите му я поразиха като късче небе; но пък тя го обичаше или го беше обичала и подобни неща трябва да се очакват.
Джак Тауни стана, разкривайки високата си крехка фигура.
— Госпожо Шекспир, познавате ли — макар да се надявам, че не — усещането, че всичко, всичко е изгубено и пръст не можеш да повдигнеш, за да го оправиш?
Гърлото й беше сковано, но тя преодоля това.
— А вие?
— Да. О, да. А после — после, когато надеждата почва леко да се връща. Поусмихнат, той изпусна дълбока въздишка. Уил остана като сянка на вратата. — Кой може да го опише?

459
И така, кой трябва да отговори?
Въпреки протестите, те оставят Джак Тауни да се разполага в спалнята на „Силвър стрийт“, да проспи остатъците от треската си.
Едмънд поема грижата за тях, тъй като и двамата не проявяват воля повече от овца на пазара.
Завежда ги в „Русалката“, уговаря помещение за вечеря, поръчва пилешко и ейл, казвайки, че и двамата имат нужда да хапнат. Храна,
да, а после какво? И двамата стоят, вторачени в него като разбунтували се деца.
— Е, вече зависи от вас — казва Едмънд. — Не мога да направя повече от това.
На Ан й е мъчно за него: мъчно й е до небето.
— Едмънд, прости ми. Прости ми, че те въвлякох в проблема. Не биваше да постъпвам така.
Едмънд се вглежда в нея със скръстени ръце.
— Напротив, трябваше. Аз не съжалявам.
— Защо? — Горестна, сега тя е благодарна за възможността да се разяри и отстоява. — Мислиш, че сега можем да бъдем щастливи?
Какво е това? Чародейка, спускаща се от облаците в края на представлението, за да оправи всичко? Не виждам такава. — Тя махва с ръка из стаичката с кафява ламперия. Голям поскърцващ ковчег навсякъде около тях, обзаведен с няколко калаени чинии и свещници.
— Кой може да промени това? Не виждам никого, никого…
Тя усеща, че грачейки, повтаря това отново и отново и не си причинява нищо добро. Уил е жила мълчание съвсем наблизо. Ан вижда космите на китката му, потопената зелена клонка на кръвта,
притисната в бялата книга на ръката.
— Заради истината — казва Уил. — Истината е най-добра.
О, сега ми даваш пространство и аз ще го използвам. Тя замахва към него.
— Истината, която нямаше да ми кажеш?
И вече се поглеждат един друг.
— Видяла си я — казва той, притихнал и готов. — Изабел? И
затова си дошла в Лондон.
— Ти какво друго очакваш?

460
— Ами, нищо. В момента, в който влезе, разбрах.
— Не разкривай пред брат си — казва тя, искайки да защити
Едмънд: да отклони някакво буйство, което пропуска да дойде, като детинската бъркотия на гръмотевицата, като отривистия сипещ се по прозореца дъжд. — Аз го подлъгах да те шпионира. Всичко беше измислено от мен. Недей да приписваш вина на него.
— Няма вина.
— У теб?
— У мен има голяма вина.
— Не биваше да го правя — проговаря Едмънд. — Не съм ничие оръдие, имам ум и сърце и всичко, което съм, дължа на вашия пример.
Да, на вас двамата. У вас винаги съм виждал какво може да означава любовта и какви неща може да призовава от суровата материя на живота. Затова още вярвам, дори и всичко да се е объркало, сега и завинаги, надявам се само засега, но все пак никога няма да забравя какви бяхте двамата, сладостта, която съществуваше, примерът какъв може да е животът, когато се живее истински, всеки в другия точно на тази земя. — Той плаче, за него е непоносимо, кашля на пресекулки като куче. — Вечерята ви се приготвя. Яжте от нея и говорете помежду си, за бога. Аз ще тръгвам. Потърсете ме след един час. —
Избърсвайки лице с опакото на ръката си, той ги поглежда навъсено.
— И двамата имате обичта ми, каквото и да стане. Разделете я,

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: