Тема първа: Методологичен увод в История на педагогиката
Йохан Хербарт-основател на научната педагогика
Изтегляне 439.5 Kb.
|
| Йохан Хербарт-основател на научната педагогика.
През един дълъг период от време, педагогическите идеи на Хербарт бяха подлагани на остра критика. Необяснимо е, как след като те почиват на „Нравствения императив” на Кант, можеше да се определят за реакционни и античовешки. В основата на критиките стои чисто идеологически подход, който няма нищо общо с научния и историческата истина. Хербарт създава своята педагогика, тръгвайки от трите важни въпроса - за целта на възпитанието, за средствата на възпитанието и обучението като най-важното сред тях, за разчленяването на учебния процес и свързаните с него формални степени. Целта на възпитанието Хербарт извежда от Етиката, като наука за нравствеността (морала). Според него, възпитанието има една близка и една крайна - далечна цел. Близката цел е развитието на многостранния интерес, а далечната - развитието на нравствения характер, изграждането на „нравствено-характерната личност”. В основата на многостранния интерес, на близката цел стои интереса към много и различни неща и Хербарт даже класифицира възможните интереси. Многостранният интерес се развива непрекъснато, за него е необходимо по-кратко време, докато възпитанието на „добродетелта”, разбирана като нравственост – основа на личността с нравствен характер, изисква много време. Затова далечната цел на възпитанието трябва да се очаква в края на училищното образование. Системата на възпитание, според Хербарт, е единство от трите процеса: управляване (управление, ръководене, направляване), дисциплиниране (дисциплина) и обучение. Управляването, което в много източници е наречено просто управление, е свързано с опазването на детето от „безчинство” (пакости, опасности). То е свързано с най- близките негови дейности, характерни за ежедневието. Авторитетът и взискателността на възрастния са в основата на управляването, направляването на детето. Дисциплинирането (дисциплината) се свързва с бъдещето на подрастващите и затова то най-пряко напомня на възпитанието в днешния смисъл на думата. Обучението Хербарт определя като главно средство за възпитание. Обучението, което може да изпълни тази функция е възпитаващото обучение. В Хербартов смисъл друго обучение не може да има. Хербартова е мисълта: „Няма обучение, което да не възпитава и възпитание, което да не обучава”. Заради тази важност на обучението Хербарт достига до идеята за т.н. формални степени, като основен белег на възпитаващото обучение. И ако целта на възпитанието той извежда от етиката, то за да обоснове структурата на възпитаващото обучение, на учебния или познавателния процес, той прибягва до психологията. Името формални означава умствени, мисловни, психични, нематериални. Това са степени на познанието, през които човешкото съзнание преминава, за да усвои новото знание. За да достигне до тях, Хербарт тръгва от „идеята за разчленяване на учебния процес”. Той подсказва как да се раздели този процес на части, на стъпки, на етапи, като се започне от онова, което е свързано със сетивното възприемане и се стигне до пълното осмисляне и съхраняване на новото знание с оглед на неговото практическо приложение. За Хербарт, в основата стоят двата процеса, протичащи в човешкото съзнание – вдълбочаването и разсъждаването, които непрекъснато вървят заедно или един след друг. На свой ред, вдълбочаването и разсъждаването имат своите структурни етапи, които се характеризират с точно определени познавателни или умствени действия. Тези етапи са т.н. формални степени, които имат строго определена последователност. Първата степен е яснотата, която Хербарт определя като ясно схващане на единичното. Втората степен е асоциацията при нея единичното се свързва, асоциира с другите представи. Третата степен, наречена система е мястото, етапа, на който става подреждането на представите. Последната степен, с името метОда, определя като упражнение в „методическо мислене”, т.е. правилно мислене. Това упражнение може да има и практически характеристики и да не бъде само мисловно. Но, щом става дума за познавателен процес, който протича скрито в съзнанието, то се предпочита упражнението в мислене. Последователите на Йохан Хербарт, след неговата смърт, се наричат хербартианци, а а заедно с хербартовите, техните идеи и практика съставляват Хербартианството. Най-значимият сред тях е Туискон Цилер. Хербарт говори за учебен процес, зад който прозира познанието, а зад цилеровия учебен процес е видимо обучението. Като ръководен познавателен процес, учебният процес може да се структурира по същия начин както и познавателния. Следователно, става дума за едно и също. Онова, което Цилер успява да види в четирите степени на Хербарт е възможността да ги приложи в процеса на обучение и „да ги оползотвори дидактически”. Цилер предлага пет степени като разделя яснотата на две – анализа и синтеза. Останалите степени запазват наименованията и съдържанието си. Цилер предлага петстепенната структура при разработването на новата методическа единица (темата), новото знание. По това време почти всеки урок е урок за нови знаия и така от структура на методическата единица, петте формални степени се утвърждават като структура на урока. Това отваря „кутията на Пандора” за грешки, неточности и дори пародиране на иначе добрата идея. Стига се дори до компрометиране на хербарт-цилеровите степени и техните привърженици. И това продължава дълги десетилетия, дори и сега. Грешките на практиката се приписват за грешки на теорията. Психологията на Хербарт, според която двигател на човешката психика са представите, допълва основанията за критики, поради обстоятелството, че педагогиката му е изградена върху погрешна психология. В края на ХІХ век и началото на ХХ век в Йенския университет, който е център на Хербартианството от по-ново време под имот неохербартианство, продължител на хербарт-цилеровите идеи е професор Вилхелм Райн. Изтегляне 439.5 Kb. Сподели с приятели:
|