Тема първа: Методологичен увод в История на педагогиката
Наченки на българското Възраждане
Изтегляне 439.5 Kb.
|
| Наченки на българското Възраждане.
С падането си под турска власт, българската държава престава да съществува. За да укрепи своите позиции над българското християнско население, турските власти дават пълномощията за грижа над балканските християни на гръцката църква. По този начин към политическото и икономическо робство се прибавя и духовното. Идеята за връщане на старото величие на Византия е съблазнителна и гръцкото духовенство не пропуска дадената му възможност. Черковно-славянският език се премахва от богослужението, старите църковни книги се унищожават с особено настървение, гръцките владици пречат всячески за развитието на учебното дело и кроят интриги против българските учители и книжовници, обявявайки ги за руски агенти. Поради тежките условия на робството българското възраждане закъснява в сравнение с това в другите свободни страни. Заедно с първите му признаци се появяват новите хуманистични идеи, които отдавна владеят Европа. Все по-голямо значение в живота на човека придобиват знанията по аритметика, геометрия, география, история. Борбата с феодалните отношения в България се превръща в борба за национално освобождение – политическо и духовно. Ренесансовите идеи проникват в България най-вече чрез Гърция. В края на ХVІІ век и началото на ХVІІІ –ти в нея се създават благоприятни възможности за развитие нагръцкото възраждане. Определена положителна роля играе и гръцката патриаршия, която след 1453 година става единствен представител на покореното християнско население пред турското правителство – Високата порта. Връзките с Европа също не прекъсват. В много градове на турската империя – Атина, Янина, Кидония, о. Хиос, все със значително гръцко присъствие, се откриват светски училища. Втях получават образование и редица българи – бъдещи просветни и културни дейци от Възраждането. Гръцката просвета става прозорец за българите към Европа. Аналогична роля изиграва и Сърбия, към патриаршията на която се причисляват редица западни крайща. През ХVІІІ век в сръбското учебно дело настъпва подем. Той се отразява положително и върху българската просвета. Като просветен център изпъква гр. Карловци, в който се откриват Славянска граматическа школа, Велика школа, Покровобогородична школа, в които се учат и българи. Марко Теодорович, Йоан Раич и Доситей Обрадович са просветни и културни дейци, имащи отношение и принос към българската просвета от това време. 5.Възникване на идеята за българско светско образование. За начало на българското възраждане историците определят написването на „История славяноболгарская” от Паисий Хилендарски през 1762 година. Като монах в Зографския манастир в Света гора, Паисий дълго слуша високомерните думи на гръцките монаси, свързани с тяхната история и грубите нападки срещу неговия народ. Това разпалва неговите родолюбиви чувства и го кара да проучи ръкописите в богатите атонски библиотеки. Така попада на доказателствата за миналото величие на родината му и написва Историята. Просветните му идеи са отразени най-добре в двата предговора. В първият – Паисий застъпва потребността от изучаване на родната история и необходимостта от образование. Във втория предговор, той убеждава в ползата от историята и нейното добро познаване за събуждане на родолюбивите чувства на българите. Без да отрича чуждата култура и чуждия език, Паисий напада яростно онези българи, които забравят своя род и език и се гърчеят. Самостоятелна държава, църква и училище, голямата нравствена сила на знанието и мъдростта, нравствените добродетели на българина, славното историческо минало, заимстването на ценностите от другите народи – са все въпроси, които Паисий повдига в „История славяноболгарская”. Написана по подобие на „Книга историография” на Мавро Орбини, излязла от печат през 1761 година в Австрия, паисиевата история тръгва заедно със своя автор по пътищатана отечеството, за да се преписва от ръка на ръка. Като таксидиот, Паисий има възможността да прави това. Известни са около 50 преписа на книгата. Първият е дело на котленският свещеник и килиен учител – Стойко Владиславов. Паисий Хилендарски умира в Самоков през 1798 година. Заедно с Паисий Хилендарски, в началото на българското възраждане стои още една личност – тази на Стойко Владиславов (1739-1813), бъдещия врачански владика – Софроний. В продължение на двадесет години той учи котленските деца на четмо и писмо и изпитва жестокостите на времето и поробителя. Опознава добре практиката и оформя своите педагогически възгледи. Неговата автобиографична книга „Житие и страдание грешнего Софрония” е най-достоверния източник за времето, в което той живее – втората половина на 18 век и началото на 19. Автор е на „Кириакодромион, сиреч Неделник”, - първата печатна новобългарска книга, излязла от печат през 1806 г. в Римник. Известна у нас като „Софроние”, тя съдържа 94 поучения по реда на църковните празници. Голямата и популярност е причинада бъде препечатана осем пъти. Онова към което призовава и Софроний е подобно на призива на отец Паисий: всенародна просвета и образование, богослужение на роден език, светски знания в училището, обучение на говорим, роден език, призив за откриване ан нови училища, пробуждане на националното самосъзнание. Изтегляне 439.5 Kb. Сподели с приятели:
|