Тема първа: Методологичен увод в История на педагогиката
Образованието във Втората българска държава. Исихазъм. Школи
Изтегляне 439.5 Kb.
|
| Образованието във Втората българска държава. Исихазъм. Школи.
След въстанието на болярите Асен и Петър, независимостта на българската държава е възстановена. Почти две столетия, от 1018 до 1186 година българският народ е под византийско владичество, а културният живот и просветата са на границата на оцеляването. Започва Втората българска държава. Главен организатор на образованието отново става църквата, а писмеността бележи разцвет. Нуждите на освободената държава от администрация налагат наред с религиозното образование да се дават и светски знания. Обучението в училищата към църквите включва запознаване с буквите, четене, писане. Методът на ограмотяване е буквослагателният – буква-сричка-дума-изречение. Обучението е индивидуално и продължително, а учебните пособия – оскъдни. Дъската намазана с восък и бъзовата чернилка са основните сред тях. Едновременно с четенето и писането се ичи и по малко смятане, главно за църковни нужди. Учи се и черковно пеене с българско звучене. Възпитаниците на училищата в манастирите били „прикрепвани” към по-възрастни, грамотни калугери, които наставлявали младите хора и им помагали в усвояване на богослужението и свързаните с него задължения. Манастирските училища дават по-високо образование от прицърковните, а учителите в тях били възпитаници на известни манастири в България и Византия. Съдържанието на обучението включвало – четене, писане, четене на църковвни книги, църковно пеене, църковен ред, запознаване със съчиненията на известни църковни отци. Основно идейно течение през второто българско царство е исихазмът. Той е течение на официалната църква, което заимства от Платон положението, че идеите са първични, а материята – вторична и тяхно проявление. Пътят към идеите минава през самовглъбяването и вътрешната затвореност. Съзерцанието на идеите се превръща в съзерцание на Бога и това приближава исихаста до него. Основно средство за това е молитвата наум, тъй като „исихия” значи безмълвие. Не по-малко важно е отричането от всички човешки радости. В България исихазмът прониква чрез Григорий Синаит – основател на исихастка школа в планината Парория (днешна Странджа). Тя просъществувала 20 години. В нея се учат младежи от България, Гърция и Сърбия. Възпитателният идеал е човека, който може да общува с Бога чрез съзерцание и пълно откъсване от реалната действителност. Към Килифаревския манастир край Търново, през първата половина на ХІV век своя школа основал Теодосий Търновски – ярък представител на исихазма у нас. Получил подкрепата лично на цар Иван Александър, той развива активна дейност с книжовен характер. В нея се изучава исихазма, но се подготвят и преводачи от гръцки език, които допринасят за обогатяване на българската книжнина и развитието на славянобългарския език. Школата е своебразно учебно заведение, което дава висша богословска и езиковедска подготовка. Участниците в нея са активни привърженици на официалната църква, призовават към постоянни молитви, отказ от земната суета, към духовна подготовка за „небесния живот”. Бъдещият български патриарх Евтимий е ученик и последовател на Теодосий Търновски. Напуска Килифаревската школа твърде рано и основава край Търново църква и манастир с името „Св.Троица”, който се превръща в книжовно средище, в център на прочутата Търновска книжовна школа. Цел на заниманията в нея е подготовката на нейните ученици за просветна и книжовна дейност. Най-изтъкнатите от тях са Григорий Цамблак, Киприян, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Константин Костенечки. Работата в школата е насочена към създаване на единство в правописа на български език и уточняване на неговите езикови правила, превод от гръцки език на богослужебни книги, изработване на изящни миниатюри и скъпи подвързии на книги. Във висшето училище към манастира се преподава езикознание, история, църковно право и др. Учебното съдържание и възпитанието са с религиозен характер, но и с патриотична насоченост, за което свидетелстват произведенията на писателите от школата. Особено внимание заслужава Константин Костенечки, който Евтимий е един от най-изтъкнатите писатели. Пише жития (житието на св. Петка Търновска), похвални слова, послания, литургични и преводни трудове – всички от тях – ценен принос към българската средновековна литература. След падането на Търново под турска власт, на 17 юли 1393 година, оцелелият като по чудо патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир в 1394 г., където умира през 1404 година. Изтегляне 439.5 Kb. Сподели с приятели:
|