Критика на кривата на Филипс

Тема 7. Неолиберализъм: отново за минимум държава
6 известно като неутралитет на парите. Сега обаче тази идея се превръща във важна икономическа теза. Фридман пита: „Как е възможно аз да удвоя паричното предлагане без реален резултат, а ако ЦБ увеличи паричното предлагане, резултатът да бъде съвсем реален?
Защо едно 5%-но увеличаване на паричното предлагане не повишава цените автоматично с 5
%, а води до съвсем леко повишаване, наред с това и до нарастване на продукцията?"
Отговорът му е забележителен - увеличаването на парите не се отразява със същата степен върху цените, защото фирмите и работниците са заблудени. Работниците поставят твърде ниски искания за увеличение на заплатите, защото подценяват предстоящото равнище на инфлация. Фирмите определят ниски цени, защото подценяват предстоящото нарастване на заплащането и на разходите. Дори и нито един работник или фирма да не правят големи грешки, грешките са в една посока и се натрупват. В крайна сметка се оказва, че 5% повишаване на паричното предлагане повишава цените по-малко от 5%, а вместо това пови- шава производството. Според Фридман привидният баланс между производство и инфлация, отразен в кривата на Филипс, всъщност е една хронология на случаите, в които неочаквано висока или ниска инфлация заварва пазарите неподготвени. Ниска безработица е наблюдавана в случаи, когато пазарите са били изненадвани от необикновено висока инфлация, а висока - при изненадващо ниска инфлация. От тук изводът: „известно време можеш да лъжеш всички хора, но не можеш да ги лъжеш през цялото време". От посочените примери Фридман обосновава тезата си, че всеки опит да се използва кривата на Филипс би довел до нейното изчезване, като ще плащаме все по-висока цена в инфлация за ниска безработица, а когато тази цена стане неприемлива, ще се види, че инфлацията продължава, дори и при висока безработица /сгагфлация/. Фридман всъщност показа, че е невъзможно да се използва парична експанзия без дефиниция на пълна заетост и без при тези опити да се достига до висока инфлация. Най- доброто, на което икономиката може да се надява, е да се придържа близко до равнището на безработица, при което инфлацията е била според очакванията на работниците и фирмите. Фридман нарече това равнище на безработица „естествено равнище". Чрез новото понятие той формира извода си, че в най- добрия случай икономиката може да постигне естественото равнище. Ако това твърдение е вярно следва, че държавата няма достатъчно аргументи да го реализира чрез активна политика. Понеже в аргументацията на Фридман за естественото равнище на безработица нищо не подсказва, че пазарната икономика оставена сама по себе си, е склонна да задържи безработицата относително стабилна близко до естественото равнище, възгледите му са основателно критикувани. Действително икономиката би трябвало да клони към естественото равнище, но може да го достига с огромни колебания. От тук следва, че все още може да се подкрепя кейнсианската политика за стабилизиране на икономиката. На свой ред Фридман отговаря, че тази политика, поради обичайните монетаристки причини, ще донесе повече вреда. Аргументацията на монетаристите „за разлика от историята с естественото равнище, е по-скоро остроумна отколкото убедителна" .3

Изтегляне 2.48 Mb.

Сподели с приятели: