Темата, по която почти никой не се осмелява да говори открито какво се крие зад новия

След като бе въведен в свещенически сан, Лутер бе поканен да напусне манастира и да стане професор във Витенбергския университет. Тук той започна с усърдие да изучава библията в оригинал. Щаупиц, приятелят и учителят, го подтикна да проповядва от университетската катедра Божието слово. Лутер се колебаеше, чувствайки се недостоен да говори в името на Христос. Едва след дълга борба най-сетне отстъпи пред молбите на своите приятели. Започна да чете лекции за Библията и пред изумените му слушатели разтвориха страниците си Псалмите, Евангелията и Посланията.

Най-сетне видя в далечината града на седемте хълма. Трогнат до самите дълбини на душата, се хвърли на земята и възкликна: “Приветствам те, свещени Рим!” (D,Aubigne, т.2, гл. 6). Влезе в града, посети църквите, вслушваше се в удивителни разкази, повтаряни от свещеници и монаси и взе участие във всички установени церемонии. Навсякъде виждаше картини, които пълнеха душата му с ужас и учудване. Разбираше, че беззаконието владее в средата на духовенството. Чуваше непристойни шеги от прелатите и се ужасяваше, осъзнавайки страшното им богохулство даже по време на богослужение. Сред монаси или сред жители на града, навсякъде наблюдаваше разточителство и разврат. Накъдето и да погледнеше, търсейки святост, се сблъскваше с осквернението. “Никой не ще повярва – пишеше той – какви грехове, какви позорни дела се вършат в Рим. За да повярваш, трябва да видиш всичко това. Вече дори и поговорка има: “Ако има ад, Рим е построен в него. Той е пропаст, от която възлизат греховете” (D,Aubigne, т.2, гл. 6).

Във Витенберг бе запалено светило, чиито лъчи трябваше да стигнат до най-далечните кътчета на земята и да светят все по-ярко с приближаването на края на вековете. Ала светлината и тъмнината не могат да се помирят. Между истината и заблудата се води непримирима борба. Да защитаваш и да поддържаш едното, означава да се бориш против другото и да го опровергаваш. Няколко години след началото на Реформацията Лутер каза: “Бог не ме води, Той ме тласка напред. Аз вече не разполагам със себе си. Искам да живея в покой, а вместо това съм в самия център на вълненията и безпокойството” (D,Aubigne, т.5, гл.2).

Монах на име Тецел, комуто било поверено ръководството на търговията с индулгенции в Германия, бе уличен в най-низки престъпления против обществото и Божия закон, ала успя да избегне заслуженото наказание и бе натоварен с изпълнението на користолюбивите и безсъвестни планове на папството. С неподражаемо безочие той редеше невероятни басни и разказваше удивителни истории, за да прелъсти невежия и суеверен народ. Ако народът имаше в ръцете си Божието слово, не би било тъй лесно да го измамят. Векове наред разпространението на Библията бе забранено. Обикновените хора нямаха право да я четат и да я имат у дома си. Криеха я от тях, за да останат те пленници на папската власт и да поддържат авторитета и богатството на високомерните й вождове ( John C. L. Gieseler, A. Compendium of Ecclesiastical History, № 4, 1, 5).

Ни един прелат не дръзна да издигне глас против тази несправедлива търговия, но хората бяха разтревожени и мнозина сериозно се питаха няма ли да намери Господ път за очистване на Своята църква.

Лутер, все още ревностен привърженик на папството, бе ужасен от богохулната дързост на монасите. Много негови енориаши, купили право на прощение, идваха при него като при духовен ръководител, признаваха греховете си и очакваха прощение, но не заради покаянието; желаеха да започнат нов живот, ала в основите му поставяха индулгенцията. Лутер отказваше да ги изповяда и им говореше, че ако не се покаят и не променят своя живот, ще загинат в греховете си. Тревожни, те се връщаха отново при Тецел и му се оплакваха, че пасторът им отказва да ги изповяда, а най-смелите искаха да им върне парите. Това довеждаше монаха до яростен гняв. Той проклинаше страшно, заповядваше да се палят клади в градовете и заявяваше, че е “получил заповед от папата да изгаря всички еретици, които се осмеляват да се вдигнат против светите му индулгенции” (D,Aubigne, т.3, гл.4).

Лутер сериозно и тържествено предупреждаваше народа от амвона. Разкривайки отвратителната същност на греха, учеше хората, че човекът не може с дела да намали вината си или да избегне наказанието. Само чрез покаяние пред Бога и вяра в Христос грешникът може да получи спасение. Христовата благодат не може да се купи с пари, тя е свободен дар. Съветваше хората да не купуват индулгенции(, а с вяра да гледат на разпнатия Изкупител. Разказваше им за горчивия си опит , за самоуниженията и изтезанията, чрез които се бе надявал да получи спасение, и уверяваше слушателите си, че е намерил мир и радост едва когато е престанал да се уповава на себе си и се е обърнал с вяра към Христос.

Това предложение предизвика всеобщо внимание. Четяха и препрочитаха тезисите му. Голямо вълнение цареше в града и в университета. В тезисите се казваше, че нито на папата, нито на когото и да било е бела давана някаква власт да прощава грехове и да отменя наказанието за тях; че този замисъл не е нищо друго освен измама и хитър начин да бъдат събрани пари, като се играе със суеверието на народа. По-нататък съвсем ясно се говореше, че евангелието на Христос е най-скъпоценното съкровище на църквата и че разкритата в него Божия благодат се дава даром на всички, които я търсят с покаяние и вяра.

Въпреки че Божият Дух ръководеше Лутер в това дело, той вървеше напред, водейки сурова борба. Като могъщ водопад се стовариха над него упреците на враговете, неправилното тълкуване на намеренията му, несправедливи порицания на характера и постъпките му; всичко това имаше своите последици. Някои го обвиняваха, че действа прибързано и невъздържано. Други отправяха упреци, че е самонадеян, че не Бог му е поверил това дело, че е воден от гордост и показна смелост. “Известно е – отговаряше той, - че този, който иска да наложи нова идея, рядко успява да го направи, без да изглежда горд, без да предизвика спорове. Защо Христос и другите мъченици бяха предадени на смърт? Защото гледаха на тях като на горделивци, отнасящи се с презрение към мъдростта на своето време и защото те смело прокарваха нови идеи, без предварително смирено да се съветват с привържениците на старите възгледи (D,Aubigne, т.3, гл.6).

Много държавни и църковни сановници бяха убедени в истинността на тезисите на Лутер, но скоро разбраха, че приемането им ще предизвика големи промени. Да станат просвещението и реформата достояние на народа, всъщност означаваше да се подрие авторитетът на Рим. Щеше да секне обилният приход н доходи в неговата хазна, а това несъмнено щеше да доведе до чувствителни ограничения в разкошния живот на папските вождове. Дори нещо повече – да се учи народът да мисли и действа самостоятелно, да бъде той научен да гледа на Христос като на единствена надежда за спасение – това означаваше да се свали папския трон и в крайна сметка би бил нанесен съкрушителен удар на техния собствен авторитет.. Това бяха съображенията, поради които те отхвърлиха предложеното им от Бога познание и, воювайки против човека, изпратен да ги просвети, воюваха против Христос и истината.

Лутер потръпваше, оценявайки положението си. Без сан, а се опълчваше срещу най-могъщата власт на земята. Понякога биваше обхванат от съмнения дали наистина е избран от Бога да се бори против авторитета на църквата. “Сой съм аз – пишеше той, - та да се съпротивлявам на папското величие, пред което треперят земните царе и целия свят?... Никой не знае какво изстрадах през първите две години, в какво отчаяние и скръб бях потопен (D,Aubigne, т.3, гл.6).

Когато враговете на Лутер се аргументираха с обичаите и традициите или с постановленията и авторитета на папата, реформаторът се обръщаше към Библията и само към Библията. Те не можеха да отговорят на приведените доказателства и разгневени, роби на формализма и суеверието, само искаха живота му, както юдеите желаеха да отнемат живота на Христос. “Той еретик – крещяха ревностните поддръжници на Рим. – Да се разреши на този страшен еретик да живее и час дори, е най-ужасен грях против църквата. Водете го на ешафода!” (D,Aubigne, т.3, гл.6).

Лутер бе призован да се яви в Рим, за да даде обяснения. Неговите приятели посрещнаха заповедта с ужас. Те съзнаваха напълно опасността, която грозеше приятеля им в този нечестив град, обагрен с кръвта на мъчениците за името на Исус Христос. Заявиха протеста си против заминаването на Лутер за Рим и искаха той да даде обясненията си в Германия.

Искането им най-сетне бе удовлетворено и бе изпратен представител на папата, за да гледа делото на Лутер. Той бе получил от папата указания, в които Лутер вече беше обявен за еретик. Затова папският легат бе упълномощен “да възбуди съдебно преследване и незабавно да го изпрати в затвора”. В случай на съпротива от страна на реформатора и невъзможност на го арестуват легатът имаше пълномощия “да го обяви извън закона на територията на цяла Германия, да предаде на изгнание, проклятие и отлъчване от църквата неговите привърженици” (D,Aubigne, т.4, гл.2).

На своя легат папата бе поръчал още да отлъчи от църквата и подложи на гнева на Рим всички, с изключение на императора, които не са направили нищо за залавянето на Лутер и неговите защитници, без оглед на поста им в държавата и църквата. Така трябваше да бъде изкоренен напълно отровният еретизъм.

Всичко това красноречиво свидетелстваше за духа на папството. В целия документ нямаше и следа от християнските принципи и дори от най-обикновена справедливост. Лутер живееше и работеше много далеч от Рим; той не бе имал възможност да даде обяснения и да се защити, но още преди разследването по неговото дело вече бе обявен за еретик и в същия ден бе предупреден, обвинен, съден и осъден – и всичко бе сторено от мнимия “свят отец”, височайш и непогрешим авторитет в църквата и държавата!

Лутер щеше да бъде съден в Аугсбург и се отправи пеш за мястото на съда. Дебнеха го сериозни опасности. Открито го заплашваха да го заловят и убият по пътя и приятелите му го умоляваха да не се излага на опасност. Убеждаваха го дори за известно време да напусне Витенберг и да живее в нечий приятелски дом. Но той не желаеше да остави града, където го бе поставил Бог.

Вестта за пристигането на Лутер в Аугсбург достави на папския легат огромно удовлетворение. Приятелите на Лутер го съветваха за не се явява пред него без охранителна грамота и се заеха да я получат от императора. Легатът се надяваше, ако е възможно, да принуди Лутер да се отрече, ако ли не, да го отведе в Рим, където го очакваше участта на Хус и Йероним. Затова чрез свои пратеници той се опитваше да го убеди да се яви при него без охранителна грамота, да се довери на неговата милост. Ала реформаторът решително отказваше. Той нямаше да се яви пред папския пратеник без документите, гарантиращи му покровителството на императора.

Чуваше само: “Отречи се, отречи се!” Реформаторът разкриваше, че учението му е основано на Свещените писания и твърдо заяви, че не може да се откаже от истината. Легатът не беше в състояние да опровергае доказателствата на Лутер, обсипа го с ругатни, упреци, ласкателства, гневно цитираше предания и слова на отците на църквата, не му даде възможност да произнесе нито дума. Лутер виждаше цялата безполезност на подобни разговори и в края на краищата получи неохотно издадено разрешение да отговори в писмен вид.

При следващата среща Лутер представи точен и изчерпателен отговор, подкрепен с много стихове от Свещените писания. Прочете го на глас и го връчи на кардинала, който го хвърли с презрение и изкрещя, че това е прост сбор от празни думи и цитати, нямащи нищо общо с делото. Тогава, въодушевен, Лутер навлезе в територията на мирогледа на прелата, в областта на църковните предания и учения и напълно опроверга становищата му.

“ЩЕ ТЕ ПРЕДАМ НА АНАТЕМА”

Лутер се оттегли незабавно заедно с приятелите си, давайки да се разбере съвсем ясно, че за никакво отричане и дума не може да става. Разбира се, кардиналът се беше надявал на друго. Той се бе залъгвал с надеждата, че силом, чрез заплахи ще застави Лутер да се подчини. И сега, останал насаме с помощниците си, ги гледаше с нескрита досада. Плановете му бяха рухнали тъй неочаквано.

Мъжественото поведение на Лутер остави трайна следа. Присъстващите имаха възможност да сравнят двамата мъже, да преценят духа, който водеше всекиго от тях, силата и правилността на позициите им. Какъв потресаващ контраст! Скромният, искрен и непреклонен реформатор се възправяше облечен в Божията сила, негов защитник бе истината; папският представител, самонадеян и властен, надменен и безразсъден, не бе привел ни едно доказателство от Свещените писания и само неистово бе крещял: “Отречи се! Откажеш ли, ще те изпратя в Рим и там ще получиш заслуженото наказание!”

Макар че Лутер имаше охранна грамота, враговете му се надяваха да го заловят и арестуват. Приятелите му настояваха той да се завърне незабавно във Витенберг, при това крайно предпазливо, без да обявява намеренията си. Нощем, на кон, съпроводен само от един водач, напусна Аугсбург. Стигна безпрепятствено до малка порта в градската стена. Стражата отвори и той излезе заедно с водача си. Преди римският легат да узнае за заминаването му той бе вече далеч от всяка опасност.

С недоволство и страшен гняв легатът посрещна вестта за бягството на Лутер. Бе се надявал да заслужи голяма награда за умелите си и решителни действия спрямо този смутител на църквата. И изля цялото негодувание с писмо до курфюрста на Саксония Фридрих, отправяйки тежки обвинения към Лутер, като изискваше от Фридрих да изпрати реформатора в Рим или да го застави да напусне Саксония.

В своята защита Лутер искаше легатът или папата да му докажат въз основа на Свещените писания заблудата му и от своя страна тържествено обещаваше, че щом това бъде сторено с помощта на Библията, ще се отрече от своите възгледи. Приведените от Лутер доказателства от Свещените писания бяха последователни и непоколебими. Когато по-късно трябваше да застане да защити вярата си пред германския император Карл V и сейма, Лутер смело заяви:

“Тъй като Ваше императорско величество и Техни княжески височество искат от мен определен, прост и прям отговор, аз съм готов да го дам: не мога да подчиня моята вяра нито на папата, нито на Събора, защото е ясно като бял ден, че те самите нерядко са се заблуждавали и са си противоречали. Ако не бъда разубеден относно приведените от мен цитати или с открити и разумни аргументи и ако всичко това не бъде представено на съда на моята съвест, запленена от Божието слово, аз не мога и няма да се отрека, защото за християнина е опасно да говори против съвестта си. Ето, стоя пред вас и не мога да постъпя по друг начин; Бог да ми е на помощ. Амин”.

(D,Aubigne, т.7, гл.8).

Бе страшен и решителен момент за Реформацията. Столетия наред решението на Рим за отлъчване от църквата бе вдъхвало страх у най-могъщите монарси. То осъждаше на бедствие и опустошение най-мощните империи. Със страх и ужас гледаха на онези, които бяха подложени на това проклятие; те губеха завинаги приятелите си, държаха се с тях като най-паднали престъпници. Лутер знаеше каква ужасна буря ще се разрази над него. Той писа: “Не зная и не искам да зная какво ще стане. Какъвто и да е ударът, аз ще съм спокоен...Ако даже есенните листа падат по волята на Отца, колко по-уверени трябва да сме ние, че Той се грижи за нас. Не е тежко да умреш за Словото, защото когато Словото стана плът, То умря. Ако умрем с Него, ще възкръснем в Него; ако минем през всичко, през което Той е минал преди нас, ще бъдем там, където е и Той, до века, завинаги” (D,Aubigne, 3d London ed, Walther, 1840, т. 6, гл. 9).

Когато получи папската була, Лутер каза:

“Презирам я и я отхвърлям, тя е безбожна и лъжлива. Тя осъжда самия Христос. Радостен съм, че мога поне малка да пострадам за този най-светъл идеал. Чувствам се вече по-свободен, защото най-сетне зная, че папата е антихрист и престолът му е престол на самия дявол”

(D,Aubigne, т.6, гл. 9)
В присъствието на много студенти, доктори на науките, жители на града той изгори булата с нейните канонически закони, постановления и специални правила, поддържащи авторитета на папската власт. “Враговете ми имаха право да изгарят моите книги – каза той, - да извращават истината в съзнанието на простия народ и да погубват душите на хората, а сега, като мисля за това, в отговор на всичко това, аз изгарям техните книги. Сега започва най-сериозната битка. Досега просто си играехме с папата. Започнах това дело в името на Бога и Неговото могъщество ще го завърши, когато няма да ме има” (D,Aubigne, т. 6, гл. 10).