Глава Седма Гробище за думи

- Вие определено си разбирате от хартията, г-н Ментелик, - каза той, докато Олян прелистваше мострите - Удоволствие е да срещнеш клиент, който разбира. Винаги използвай правилната хартия и ти е чиста работата., винаги съм го казвал.

- Важното е да направим марките трудни за фалшифициране, - отбеляза Олян прехвърляйки още няколко мостри - От друга страна марката за пени трябва да ни излезе доста под пени!

- Водните печати са точното нещо за Вас, г-н Ментелик, - препоръча г-н Спулс.

- Да, но не е невъзможно да се подправят, - каза Олян и припряно добави - Тъй са ми казвали.

- О, не се безпокойте, г-н Ментелик, ние знаем всичките номера! В крак сме с последните нововъведения, няма шега! Химични анулирания *, тавмични сенки, мастила със забавено действие, каквото ви душа поиска. Извършваме доставка на хартия, гравьорски че и печатарски услуги за някои от водещите фигури в града, макар че естествено нямам правото да Ви разкрия, кои са те.

Той седна на изтърканото си кожено кресло и задраска нещо на лист хартия. После каза:

- Така значи, можем да ви направим двадесет хиляди от еднопенсовите марки, негланцирани, самозалепващи се, на два долара за хиляда парчета, включително предпечат. За незалепващи се цената е с десет пенса по-ниска. Разбира се, ще трябва да си намерите някого да ви ги нареже.

- Защо, не можете ли да го направите това с някаква машина? - попита Олян.

- Не. Няма да стане тази работа с толкова ситни нещица. Съжалявам, г-н Ментелик.

Олян извади от джоба си руло кафява хартия и го разгърна:

- Познато ли Ви е това нещо, г-н Спулс?

- Ама това да не е хартия за карфици? - грейна г-н Спулс - Ех, като си спомня само! Старата ми колекция трябва да е още някъде на тавана. Винаги съм си мислил, че може да струва един два гроша, освен ако...

- Гледайте внимателно, г-н Спулс, - прекъсна го Олян, хващайки внимателно хартията. Станли винаги забождаше карфиците си с почти ненормална точност, така че и с микрометър не можеха да се направят по-добре.

Хартията леко се разкъса по редицата от дупки. Олян погледна Спулс и вдигна вежди:

- Всичко опира до дупките. Няма ли си дупка, нищо не е...

Минаха три часа. Повикани бяха майстори. Сериозни мъже по гащеризони правеха нещо на стругове, други запояваха някакви неща, пробваха ги, ту нагласяха това, ту шлайфаха онова, и в крайна сметка разглобиха една малка ръчна преса и я стъкмиха по новому. Олян се размотаваше видимо отегчен по периферията на всичко това, докато сериозните мъже шетаха, мереха разни неща, преработваха разни неща, ръчкаха разни неща, смъкваха разни неща, вдигаха разни неща, докато най-накрая не изпробваха официално преобразуваната преса под зоркия поглед на Олян и г-н Спулс...

Пльонк...

На Олян му се стори, че всички затаиха дъх толкова усилено, че чак прозорците се изгънаха навътре. Той се наведе, освободи листа с малки перфорирани квадратчета от джаджата и откъсна едно парче.

Прозорците се издуха навън. Хората отново задишаха. Нямаше възгласи на радост. Това не бяха хора, които да подскачат и да викат ура заради добре свършена работа. Вместо това те само си запалиха лулите и кимнаха един на друг.

Г-н Спулс и Олян фон Ментелик си стиснаха ръцете над перфорираната хартия.

- Патентът е Ваш, г-н Спулс, - каза Олян.

- Много мило от Ваша страна, г-н Ментелик. Наистина много мило. О, да, тук за Вас има едно сувенирче...

Един чирак притича с лист хартия. За изненада на Олян, той вече беше покрит с марки - без лепило, неперфорирани, но съвършени малки копия на неговата скица за еднопенсовата марка.

- Иконодяволична гравюра, г-н Ментелик! - следеше израза на лицето му Спулс - Никой не може да каже, че сме назад с материала! Естествено, първите няколко пъти ще има по някой друг дребен дефект, но още следващата седмица, вече ще сме...

- Еднопенсовите и двупенсовите ги искам готови утре, г-н Спулс, ако обичате, - отсече твърдо Олян - Не ми трябва съвършенство, искам бързина.

- Ама честна дума, много сте се разбързали, г-н Ментелик!

- Човек трябва да е винаги бърз, г-н Спулс! Никога не знаеш, какво те настига!

- Ха! Да, така си е! Ъ... добро мото, г-н Менелик. Наистина, - усмихна се несигурно г-н Спулс.

- А петпенсовата и доларовата ги искам вдругиден, моля.

- Ще вземете да си подпалите подметките, г-н Ментелик! - възкликна Спулс.

- Ако ще се движи човек, г-н Спулс, най-добре да лети!

Олян забърза обратно към Пощата толкова бързо, колкото позволяваше приличието и се чувстваше леко засрамен. Тиймър и Спулс му допаднаха. Харесваше бизнеси, в който наистина можеш да поговориш с човека, чието име е изписано над входа. Това значеше, че вероятно не го въртят някакви мошеници. И му харесваха едрите, солидни, непоклатими работници, доколкото в тях той намираше всичко, което знаеше, че липсва у него, като например постоянство, солидарност и честност. Не можеш да пробутваш лъжи на един струг или да мамиш един чук. Те бяха добри хора, съвсем не като него...

А един от пунктовете, по които те бяха съвсем не като него, беше, че точно в този момент никой от тях със сигурност не беше натъпкал в сакото си рола открадната хартия.

Наистина не трябваше да прави това нещо, ама наистина. Само дето г-н Спулс беше толкова мил и пълен с ентусиазъм, а бюрото му беше отрупано с образци на превъзходната му работа, а докато се изработваше перфорировъчната преса кипеше такава бурна дейност, че никой не обръщаше внимание на Олян, така че той... поприбра малко. Е, не можа да се стърпи. Нали си беше мошеник. Какво ли е очаквал Ветинари?

- Как върви, Пощенски инспектор? - поздрави го бодро Олян.

- Доста д'бре, сър, доста д'бре. Има добри новини, сър. Някои хора изпратиха поща по нас, сър. Още не са много те, а някои си падат малко, ъ, майтапчии, но всеки път вземахме по пени. Общо седем пенса, сър, - завърши той гордо и подаде монетите.

- Леле, тази вечер ще ядем! - рече небрежно Олян, взе монетите и прибра писмата в джоба си.

- Моля, сър?

- А, нищо, г-н Грош. Браво на вас. Ъ... каза, че имало добри новини. Та сигурно има и от другия вид, а...?

- Ам'че... на някои хора пощата не им хареса, сър?

- На грешната врата ли е била доставена?

- А, не, сър. Но старите писма не винаги са добре дошли. Не и ако имат какво да вещават. Нещо за вещаване. Д'речем като Завещание, сър - добави многозначително Грош - Д'речем, като д'излезе, че неправилната дъщеря е 'зела бижутата на майка си преди двайсе години. К'ъвто е случаят, сър.

- Майчице, - отбеляза Олян.

- Тряб’ше да викнат Стражата, сър. Та на улица Тъкаческа стана онуй, дето вестникарите му викат "неразбория", сър. Та една дама Ви очаква в кабинета Ви, сър.

- О богове, нали не е някоя от дъщерите?

- Не, сър. Тя е писачка от "Вестника". Не може д'им се вярва н'тях, сър, макар д'им е свястна кръстословицата, - добави заговорнически Грош.

- Аз пък за какво съм и на нея?

- Не мога д'знам, сър. Предп'лагам, че е задето сте Началник Пощата.

- Тогава върви да... и предложиш някакъв чай или нещо такова, - каза Олян и се потупа по сакото - Аз само да ида... да се оправя...

До вратата се беше изправил г-н Помпа с затъмнени очи, в състоянието на голем без друга текуща задача освен да съществува, а в креслото до бюрото на Олян беше седнала една жена.

Той я прецени на око. Определено беше привлекателна, но облечена с очевидното намерение да омаловажи този факт, докато всъщност хитроумно го подчертаваше. Поради някаква необяснима причина, кринолините се бяха върнали на мода в града, но нейната единствена отстъпка пред модата беше подплънка, която и придаваше известна изпъкналост отзад, но без да и се налага да навлича дванадесеткилограмово съоръжение небезопасно отрупано с остри пружини. Тя беше руса, но си беше прибрала косата в мрежа, още един внимателен щрих, докато малка и много модерна шапка беше кацнала на главата и без видима причина. До креслото имаше голяма чанта за през рамо, в скута и имаше бележник, а на пръста и имаше венчална халка.

- Г-н Ментелик? - поздрави го тя ведро - Аз съм г-ца Крипслок. От "Вестника"!

Та-ка, венчална халка, но все пак "госпожица", отчете наум Олян. Трябва да се внимава. Сигурно има Възгледи. Да не вземеш да и целуваш ръка.

- И с какво бих могъл да съдействам на "Вестника"? - попита той сядайки и усмихвайки и се без капка високомерие.

- Наистина ли смятате да доставите цялата натрупала се поща, г-н Ментелик?

- Да, доколкото е възможно.

- Защо?

- Това ми е работата. Дъжд, сняг, мракът нощен, точно както пише над входа.

- Чух че било неразбория.

- Боя се, че оттогава се е влошило. Като тръгвах оттам тъкмо бяха подпалили една къща. Това не Ви ли смущава? - моливът на г-ца Крипслок внезапно се надигна.

Лицето на Олян остана безизразно, докато той мислеше трескаво.

- Да, разбира се, и то много, - каза той - Хората не бива да палят къщи. Но аз знам също така, че г-н Паркър от Гилдията на Търговците и Продавачите ще се жени в събота за любимата си от младежките му години. Вие това знаехте ли го?

Г-ца Крипслок не го знаеше, но записваше усърдно, докато Олян и разказваше за писмото на зарзаватчията.

- О, това е много интересно, - каза накрая тя - Незабавно ще отида да го видя. Значи казвате, че доставянето на пощата е добро дело?

- Просто доставянето на пощата е нашето дело, - каза Олян и пак се поколеба. На самия край на слуха си той долови шепот.

- Проблем ли има? - попита г-ца Крипслок.

- Какво? А, не! За какво гов... Да, това е справедливо дело. Историята не може да бъде отречена, г-це Крипслок. А ние сме общуващ вид, г-це Крипслок! - Олян повиши глас за да заглуши надигащия се шепот - Пощата трябва да да бъде пренесена! Тя трябва да се достави!

- Ъ... нямаше нужда да викате, г-н Ментелик, - отдръпна се от него журналистката.

Олян се опита да се вземе в ръце, а шепотът поутихна.

- Съжалявам, - каза той и си прочисти гърлото - Да, смятам да доставя всичката поща. Ако хората са се преместили, се опитваме да ги намерим. Ако са починали, се опитваме да я доставим на наследниците им. Пощата ще бъде доставена. Възложено ни е да я доставим и точно това ще сторим. Какво друго да я правим? Да я горим ли? Да я хвърляме в реката ли? Да я отваряме за да преценим дали е важна, що ли? Не, писмата са били поверени на нашите грижи. Единственото, което може да сторим е да ги доставим.

Шепотът вече беше почти замрял, така че той продължи:

- Освен това трябва да си освободим място. Защото Пощенската служба се възражда! - той извади лист марки - С това тук!

Тя ги изгледа озадачено:

- Картинки на лорд Ветинари?

- Марки, г-це Крипслок. Всяка от тях залепена на писмото ще осигури доставка където и да е в града. Това са ранни образци, но от утре те ще се продават самозалепващи се и перфорирани за по удобна употреба. Възнамерявам да направя Пощата удобна за клиентите. Очевидно тепърва стъпваме на краката си, но възнамерявам скоро да сме в състояние да доставим писмо до всекиго навсякъде по света.

Глупаво беше да казва такова нещо, но не можа да сдържи езика си.

- Не сте ли твърде амбициозен, г-н Ментелик? - попита тя.

- Съжалявам, но не знам, как да бъда друг, - отговори Олян.

- Исках да кажа, че сега си имаме щракалките.

- Щракалките ли? Честно да си кажем, щракалките са чудесно нещо, ако искаш да следиш пазара на скариди в Генуа. Но можете ли да напишете по щракса П.С.Е.Л.Ц.? Можете ли да я подпечатате с любяща целувка? Можете ли да роните сълзи по щракса, можете ли да помиришете по щракограмата парфюм, можете ли да вложите в нея изсушено цвете? Писмото е повече от просто едно съобщение. А пък щракалките са толкова скъпи, че средният човек от улицата като изпадне в нужда, не може да си позволи нищо повече от някое: ДЯДО ПОЧИНА ПОГРЕБЕНИЕТО ВТОРНИК. И надницата за цял ден отива за съобщение не по-топло и човечно от метнат нож. Писмото обаче е реално.

Той се спря. Г-ца Крипслок записваше като обезумяла, а винаги е обезпокоително да видиш журналист внезапно да прояви нарастващ интерес към това, което казваш. Особено пък ако донякъде подозираш, че това, което казваш е куп гълъбови курешки. А най-лошо е, ако се усмихва докато си записва.

- Хората се оплакват, че щракалките са станали скъпи, бавни и ненадеждни, - продължаваше г-ца Крипслок - Вие какво бихте казали по този повод?

- Всичко, което мога да Ви кажа, е че от днес при нас има пощальон на осемнадесет хиляди години, - ката Олян - Такъв като него не се чупи лесно.

- А, да. Големите. Някои казват, че...

- Как Ви е първото име, г-це Крипслок? - прекъсна я той.

За момент жената се изчерви. После измънка:

- Захариса.

- Благодаря Ви. А аз съм Олян. Моля Ви, не се смейте. Колкото до големите... Ама Вие се смеете...

- А, това беше кашляне, честна дума, - репортерката вдигна ръка пред устата си и неубедително се закашля.

- О, съжалявам, заприличало ми беше на смях. Захариса, аз имам нужда от пощальони, служители на гишетата, сортировачи... изобщо от купища хора. Пощата трябва да върви. За тази работа ми трябват хора. Каквито и да е хора. А, благодаря, Станли.

Момчето беше влязло с две разнородни чаши чай. На едната беше нарисувано сладко котенце, само дето от многократните сблъсъци в легена за миене беше издраскано така, че сега изражението му беше като на нещо в последните стадии на бяса. Другата някога шеговито е известявала света, че клиничното безумие не е необходимо условие за наемане на работа, но повечето букви бяха избледняли, така че остана:

Той ги остави грижливо на бюрото на Олян. Станли вършеше всичко грижливо.

- Благодаря, - повтори Олян - Ъ... вече може да вървиш, Станли. Да речем да идеш да помогнеш със сортирането?

- В залата има вампир, г-н Ментелик, - каза Станли.

- А, това трябва да е Ото, - намеси се бързо Захариса - Да не би да имате ... нещо против вампирите?

- Ех, ако има две ръце и може да ходи, ще го взема на работа!

- Той вече си има работа, - засмя се Захариса - Той ни е главният иконографист. Искаше да снима Вашите мъже по време на работа. Много бихме искали да снимаме и Вас. За предната страница.

- Какво? А, не! - сепна се Олян - Моля ви се! Не!

- Той е много добър.

- Да, обаче... обаче... обаче... - започна Олян и в главата му изречението продължаваше така: "...обаче не вярвам дори и талантът да изглеждам като половината мъже, които ще видиш на улицата, би могъл да издържи на една снимка."

Това което обаче излезе на бял свят беше:

- Не искам да се изтъквам за сметка на всички мъже и големи работещи здраво за да изправят Пощата на крака! В крайна сметка в колектива няма място за първо лице, нали?

- Всъщност има, първо лице множествено число, - забеляза Захариса - Освен това именно Вие носите крилатата шапка и златния костюм. Хайде, г-н Ментелик!

- Добре де, добре, всъщност не исках да задълбавам в това, но това е против моята религия, - каза Олян, след като вече имаше време да помисли - Забранено ни е да се взема по какъвто и да е начин образът ни. Нали знаете, това отнема частица от душата.

- Да не би да вярвате в това? - вдигна вежди Захариса - Ама наистина?

- Ъ, не. Не. Разбира се, че не. Но... не може да се отнасяш, виждате ли, с религията си като с шведска маса. Тоест, не може да кажеш, да, моля, ще взема Райското Блаженство и помощта на Божественото Провидение, но ще си спестя малко от Коленопреклонните Молитви и ще се откажа от Забраната за Образите, защото нещо не ми е по вкуса. Или пълния пакет или нищо, защото иначе... добре де, иначе ще е малко глупаво.

Г-ца Крипслок го гледаше, наклонила главата си настрани. След някое време продължи:

- Вие нали работите за негова Светлост?

- Да, разбира се. Това е държавна служба.

- И предполагам ще ми кажете, че преди сте работили като чиновник, нищо особено?

- Именно.

- Макар че Олян фон Ментелик вероятно е истинското Ви име, защото не мога да повярвам, че някой доброволно ще си избере такъв псевдоним, - не млъкваше тя.

- Много Ви благодаря!

- На мен обаче ми се струва, че Вие отправяте предизвикателство, г-н Ментелик. Точно сега около щракалките има какви ли не проблеми. Надигна се голяма шумотевица около всичките онея хора, уволнени от тях, и как тези които са останали ги изтискват до умирачка, и ето че изниквате Вие, бликащ със свежи идеи.

- Говоря съвсем сериозно, Захариса. Вижте, хората вече пращат нови писма по пощата!

Той извади един наръч от джоба си и ги разгърна на ветрило.

- Ето, виждате ли, тук има едно за Кукличките, това пък е за Дрямков Рид, а това за ... Слепия Йо...

- Който е бог, - отбеляза жената - Може малко да ви затрудни.

- Не, - тросна се Олян и бързо прибра писмата - Доставяме и на самите богове. Той си има три храма в града. Така че ще е лесно.

"А междувременно забравихте за снимките, ура..."

- Както виждам, Вие сте способен човек. Кажете ми, г-н Ментелик, запознати ли сте с историята на тази сграда?

- Не особено. А със сигурност бих искал да разбера, къде са отишли люстрите!

- И досега не сте разговаряли с професор Пелц?

- Кой е той?

- Направо не е за вярване. Той е от Университета. Написал е цяла глава за това място в книгата си за... о, ставаше дума за нещо си там за големи струпвания от писано слово, имащи свое си съзнание. Предполагам, че знаете за умрелите хора?

- О, да.

Да, помисли си Олян, незапознат с фактите човек.

- Самият Вие да сте забелязали нещо странно? - продължаваше тя.

- Ами струва ми се, че тялото ми се върна назад във времето, обаче стъпалата на краката ми си останаха в настоящето, да но не съм съвем сигурен, дали част от това не е било халюцинация. За малко не бях убит от пощопад и писмата ми говорят, - изобщо не си позволи да каже Олян, защото такива неща не се казват пред отворен бележник. Това, което той каза беше:

- А, не. Това е прилична стара сграда и аз сериозно възнамерявам да я върна към някогашната и слава.

- Добре. На колко години сте, г-н Ментелик?

- На двадесет и шест. Това важно ли е?

- Ние обичаме да сме прецизни, - и г-ца Крипслок му се усмихна сладко - Освен това ще е от полза, ако ни се наложи да напишем некролога Ви.

- Погрижи се да бъдат доставени. Което е за някой бог, отива в неговия или нейния или на каквото ще да е там е храм. Ако има други странности, оставяйте ги на бюрото ми.

- Досега пристигнаха още петнайсе, сър. Хората си мислят, че е някаква смешка!

- Парите взехте ли?

- О, да, сър.

- Значи ние ще сме тези, които ще се смеят, - заяви твърдо Олян - Няма да се бавя. Излизам да се видя с магьосника.

И, строго погледнато, Библиотеката наистина ще я има... все някъде. Все някъде тя имаше всяка книга, която е била написана, която някога ще бъде написана, и най-вече, която би могла да бъде написана. Тези обаче не са на общодостъпните етажерки, тъй като в ръцете на неопитен човек биха могли да предизвикат унищожението на всичко, което е възможно да си представи човек. *

/* бел.авт. : Отново */

Олян, също като всеки друг влизащ в Библиотеката, се загледа в купола. Всички го правеха. Всички се чудеха, как така една библиотека явяваща се технически безкрайна по размерите си, се събира под купол към стотина метра в диаметър. От Университета ги оставяха да си се чудят.

Точно под купола гледаха надолу от нишите си статуите на Добродетелите: Търпение, Целомъдрие, Мълчание, Щедрост, Надежда, Тубсо, Бисономия * и Доблест.

/* бел.авт.: Множество култури изобщо не практикуват нито една от тях в забързаното ежедневие на съвременния свят, просто защото не могат да си спомнят, какво ли са представлявали те. */

Олян не можа да се въздържи да не свали шапка на Надеждата, на която дължеше толкова много. После, докато се чудеше, защо ли и е на статуята на Бисономията да държи чайник и нещо приличащо на връзка пащърнак, той се блъсна в някого, който го хвана за ръката и го повлече нанякъде.

- Няма нужда да казвате нищо, нито дума дори, но сте дошли да търсите книга, нали?

- Е, аз всъщност... - Олян изглежда беше попаднал в лапите на магьосник.

- ... не сте сигурен, коя точно беше книгата! - завърши магьосникът - Правилно. Задача на библиотекаря е да подбере точната книга за точния човек. Вие само седнете тук, а ние ей сега ще извършим процедурата. Благодаря Ви. Моля, извинете ни за завръзването. Няма да е задълго. И е практически безболезнено.

- Практически ли?

Натикаха го непреклонно в голямо и сложно въртящо се кресло. Неговият тъмничар или доброжелател или какъвто и да излезеше накрая, му се усмихна ободрително. Други, забулени в сянка фигури му помогнаха да завърже Олян за креслото, което макар в основата си да беше стара подковообразна седалка тапицирана с кожа, беше обкръжено... от неща. Някои определено бяха вълшебни от звездно-черепния тип, но какво ли правеше тук бурканът кисели краставички, клещите и живата мишка в клетка от...

Олян беше обзет от паника, както и, изобщо без да е по съвпадение, от чифт тапицирани панички, които бяха пристегнати на ушите му. Точно преди всички звуци да бъдат напълно заглушени, той чу:

- Възможно е да изпитате вкус на яйце и усещането като да ви влезе в устата някакъв вид риба. Това е напълно...

И настана мгърч. Което е традиционен магьоснически термин, макар че Олян не знаеше това. За един момент всичко, включително неща, които при никакви обстоятелсва не биха могли да бъдат разтеглени, като че се ратеглиха. И в следващия момент всичко изведнъж престана да бъде разтеглено, което тъкмо е известно като мгърч. Когато Олян отново си отвори очите, креслото беше обърнато на другата страна. Нямаше и помен от киселите краставички, клещите или мишката, за сметка на това имаше кофа пандишпанени омари с часовников механизъм и чифт авангардни стъклени очи в кутия.

Олян преглътна и произнесе:

- Беше толстолоб.

- Наистина ли? Повечето хора казват, че било шаран, - каза някой - За вкус не може да се спори, предполагам.

Нечии ръце развързаха Олян и го изправиха на крака. Тези ръце принадлежаха на орангутан, но Олян се въздържа от коментари. В крайна сметка това нали беше магьоснически университет.

Човекът, който го беше натирил в креслото, сега стоеше до едно бюро загледан в някакъв магьоснически уред.

- Ей сега ще излезе, - си мърмореше той - Всеки момент. На секундичката. Айде, айде...

Сноп от нещо като маркучи излизаше от бюрото и се губеше някъде в стената. Олян беше сигурен, че за миг те се издуха като припряно закусващ питон, машината се разтресе и от един процеп изхвърча къс хартия.

- А, ето го и него, - вдигна го магьосникът - Да, книгата, която търсите е "История на шапките" от Ф.Г.Малопръстов, прав ли съм?

- Не, в действителност не търся книга... - започна Олян.

- Сигурен ли сте? Ние имаме много.

Две неща биеха на очи в този магьосник. Едното... ами дядо Ментелик обичаше да казва, че честността на един човек можело да се познае по големината на ушите му, та това трябваше да е изключително честен магьосник. Другото беше, че брадата му определено беше фалшива.

- Всъщност търсих един магьосник на име Пелц, - пробва се Олян.

Брадата леко се отмести и разкри широка усмивка.

- Знаех си, че машината ще проработи! - възкликна магьосникът - Фактически Вие търсите мен.
Табелата от външната страна на вратата на кабинета гласеше: "Ладислав Пелц, Д.н.М.Фил., Предсмъртен професор по Хронична Библиомантия". От вътрешната страна на вратата пък имаше кука, на която магьосникът си окачи брадата.

Кабинетът беше магьоснически, така че естествено имаше череп със свещ и препариран крокодил, висящ от тавана. Никой и най-вече никой магьосник не знаеше за какво бяха те, но просто трябваше да си ги имаш.

Освен това стаята беше пълна с книги и направена от книги. Нямаше истински мебели, сиреч бюрото и столовете бяха направени от книги. Изглеждаше сякаш много от тях бяха постоянно разгръщани, защото в тях бяха затъкнати за белязки други книги.

- Предполагам, че искате да научите повече за вашата Пощенската Палата? - каза Пелц, когато Олян се настани на стол грижливо сглобен от томове 1-ви до 41-ви на "Синоними на думата гуменка".

- Да, ако обичате - каза Олян.

- Гласове, нали? И странни явления?

- Да!

- Как да го обясня... - замисли се Пелц - Разбирате ли, думите имат сила? Такава е природата на нашата вселена. Ето, и нашата Библиотека изкривява пространството и времето в доста голям мащаб. Та значи, когато Пощенската служба започна да натрупва писма, тя занатрупва думи. В действителност това, което се получи е нещо, което ние наричаме гевайза, гробище за живи думи. Вие от литературното изповедание ли сте, г-н Ментелик?

Книгите бяха затворена книга за Олян.

- Бихте ли изгорили книга? - попита Пелц - Да речем някоя стара оръфана книга, разхвърчала се на отделни листа, намерена в боклука?

- Е... май-че не, - призна Олян.

- Защо? Дали защото от самата мисъл няма да се почувствате неудобно?

- Да, изглежда е така. Книгите... ами такива неща просто не се правят. Ъ... а защо носите фалшива брада? Аз си мислех, че магьосниците си имат истински.

- Не е задължително, обаче, нали знаете, като излизаме, обществеността очаква от нас бради, - обясни Пелц - То е като звездите по робите ни. Освен това много запарват като е жега. Та докъде бях стигнал? Да. Гевайзите. Всички думи имат някаква сила. Това се усеща инстинктивно. Някои, като магичните заклинания и истинските имена на боговете имат значителна сила. С тях трябва да се държим с уважение. В Клач има планина с множество пещери, в които са погребани над сто хиляди стари книги, предимно религиозни, всяка от тях обвита в бял ленен саван *. Това вероятно е екстремен подход, но интелигентните хора винаги са осъзнавали, че най-малкото с някои думи трябва да се борави внимателно и с уважение.

- А не просто да ги пъхаш в чували на тавана, - довърши Олян - Чакайте малко... един голем нарече Пощенската Палата "гробище за нечути думи".

- Изобщо не е за учудване - забеляза спокойно професор Пелц - Древните гевайзи и библиотеки са използвали големски труд, защото единствените думи, които могат да въздействат на големите са тези в главите им. Думите са много важни. И когато се натрупа критична маса от тях, те променят естеството на вселената. Имали ли сте нещо, което Ви е изглеждало като халюцинации?

- Да! Бях назад във времето! Но също и в настоящето!

- А, да. Това се среща доста често, - отбеляза магьосникът - Достатъчно много думи наблъскани на едно място могат да въздействат на пространството и времето.

- И ми говориха!

- Вече казах на Стражата, че писмата копнеят да бъдат доставени, - каза професор Пелц - Докато едно писмо не е прочетено, то е незавършено. И ще опита всичко, за да бъде доставено. Но те не мислят в смисъла, в който го разбираме ние, а и не са много умни. Просто посягат на всяко достъпно им съзнание. Виждам, че Вас вече са Ви направили аватар.

- Но аз никога не съм летял!

- Аватар значи живо подобие на бог, - поясни търпеливо професорът - Крилатата шапка. Златният костюм.

- А не, това стана случайно...

- Сигурен ли сте?

Стаята потъна в мълчание.

- Ами... до този момент бях, - призна Олян.

- Те не искат да навредят на никого, г-н Ментелик, - каза Пелц - Искат просто доставка.

- Никога няма да можем да ги доставим всичките, - въздъхна Олян - Та това ще отнеме години.

- Сигурен съм, че самият факт, че доставяте поне някои, ще помогне, - професор Пелц се усмихна като доктор казващ на пациента да не се тревожи, защото болестта завършвала летално само в 87 процента от случаите - Има ли още нещо, с което да съм Ви от помощ? - той се изправи, намеквайки, че времето на един магьосник е ценно.

- Е, много ми се иска да разбера, къде са отишли люстрите, - каза Олян - Хубаво щеше да е да ги върна. Може да се каже, символично.

- Аз не мога да Ви помогна тук, но съм сигурен, че професор Базедов ще може. Той е Посмъртен професор по Хронична Библиомантия. Ако желаете можем да се отбием да го видим на излизане. Той е в Магьосническия Килер.

- А защо е "посмъртен"? - попита Олян, когато излязоха в коридора.

- Мъртъв е, - обясни Пелц.

- О... А аз пък се надявах, че ще е нещо малко по-метафорично, - рече Олян.

- Не се безпокойте. Той реши да приеме Ранната Смърт. Много изгоден пакет.

- О, - каза Олян. Най-важното в такива моменти е да се издебне моментът за бягство, да но те бяха дошли до тук през плетеница от мрачни проходи, а това тук изобщо не беше място, в което човек би искал да се загуби. Нещо може да вземе и да те намери.

Спряха пред врата, иззад която се чуваха приглушени гласове и от време на време звън на стъкло. Всякакъв шум замлъкна, когато професорът отвори вратата и беше трудно да се определи, откъде ли ще да е идвал той. Помещението наистина представляваше килер, без никакви хора в него, по стените бяха наредени рафтове, а по тях бяха наредени малки буркани. Във всеки буркан имаше по един магьосник.

Това вече си е точното време за бягство, помисли си костният мозък на Олян, когато Пелц взе един буркан, отвинти капака и бръкна в него за миниатюрния магьосник.

- Това всъщност не е той, - каза бодро професорът виждайки изражението на Олян - Икономката слага вътре тези малки кукли на магьосници, за да напомня на кухненския персонал, че стъклениците не бива да се използват за други цели. Ако не се лъжа, имаше един инцидент с едно фъстъчено масло. Аз трябва да я извадя само за да не звучи професорът приглушено.

- Значи... ъъъ, тогава къде е всъщност професорът?

- А, в буркана е, в известна степен, - отговори професор Пелц - Много е трудно да се обясни на лаик. Той е мъртъв само в...

- ... в известна степен? - помогна Олян.

- Именно! И може да се върне с едноседмично предизвестие. Немалко от по-старите магьосници го предпочитат напоследък. Казват, че било много освежаващо, също като отпуска. Само че е по-дълго.

- Къде отиват?

- Никой не е сигурен, но може да се чуят звуци от прибори за хранене, - каза Пелц и вдигна стъкленицата към устата си:

- Извинете, професор Базедов? Бихте ли могли случайно да си спомните, какво се е случило с люстрите на Пощенската Служба?

Олян очакваше тъничко гласче, но един гърлен, макар и старчески глас произнесе само на сантиметри от ухото му:

- Какво? А! Да бе! Едната е в Операта, а другата я взеха от Гилдията на Убийците. Я, ето че носят пудингите! Довиждане!

- Благодаря Ви, професоре, - каза мрачно Пелц - Тук всичко е наред...

- Дреме ми на мен! - тросна се безтелесният глас - Разкарайте се, моля, тук се яде!

- Е значи, това е, - заключи Пелц, прибирайки куклата-магьосник в стъкленицата и завинтвайки капачката - Операта и Гилдията на Убийците. Трудничко ще е да се върнат оттам, като си помисли човек.

- Така де, като си помисля, ще го отложа за някой друг ден, - каза Олян излизайки от вратата - С тези хора е опасно да се бъзика човек.

- Точно така, - затвори вратата зад тях професорът, което беше сигнал за бръмчащия разговор да се поднови - Доколкото разбирам, тези сопрани могат да ритат като мулета.

- Някои бяха затънали до уши в мармалад! - изпищя Олян, след което се освести - Какво?

- Г-н Меентелиг, Имате Уговорена Среща С Лорд Ветинари.

Това хвана дикиш и прозвуча по-страшно от всякакви магьосници в буркани.

- Нямам никаква среща с Ветинари! Ъъъ... всъщност имам ли?

- Той Казва, Че Имате, Г-н Меентелиг, - уточни големът - Следователно Имате. Да Минем През Каретния Двор. Пред Главния Вход Има Огромна Тълпа.

Олян застина с наполовина обут панталон:

- Разгневени ли са? Някои от тях да носят кофи с катран? Или някаква перушина? *

- Не Знам. Получих Инструкции. И Ги Изпълнявам. Съветвам Ви И Вас Да Постъпите Така.

И Олян беше подкаран през страничните улички, където все още се рееха валма мъгла.

- Небеса, какъв е тоя час? - оплака се той.

- Седем Без Петнадесет, Г-н Меентелиг.

- Ето, още е нощ! Не спи ли тоя човек? И какво ли е толкова важно, че да ме измъкват по това време от уютната ми топла купчина писма?
Часовникът в приемната на лорд Ветинари не тиктакаше правилно. Понякога тикането мъничко позакъсняваше, понякога такането мъничко поизбързваше. От време на време едното или другото изобщо го нямаше. Това всъщност не се забелязваше, освен ако повисиш тук повече от пет минути, за което време някои малки но съществени участъци от мозъка се побъркваха.

А и Олян не го биваше в ранните часове. Това беше едно от предимствата на престъпния живот - няма нужда да ставаш преди другите хора да са проветрили улиците.

Чиновник Дръмнот се вмъкна в стаята с тихи стъпки, толкова безшумно, че дойде като шок. Беше един от най-тихите хора изобщо срещани от Олян.

- Ще желаете ли малко кафе, г-н Началник Пощите? - попита той тихо.

- Лошо ли ми се пише, г-н Дръмнот?

- Не бих се наел да съдя, сър. Чели ли сте тазсутрешния "Вестник"?

- Новините ли? Не. Олеле... - Умът на Олян трескаво възстановяваше вчерашното интервю. Не беше издрънкал нищо нередно, нали? Не бяха ли само добри, позитивни неща? Ветинари искаше хората да използват Пощата, нали?

- Винаги си осигуряваме няколко копия направо от пресата, - каза Дръмнот - Сега ще Ви донеса едно.

Той се върна с вестник. Олян го разгърна, втренчи се за един момент на агония в първата страница, прочете няколко изречения, закри очите си с длани и изпъшка:

- О богове!

- Забелязахте ли карикатурата, г-н Началник Пощите? - вметна невинно Дръмнот - Някои сигурно ще я сметнат за много забавна.

Олян рискува с още един поглед към кошмарната страница. Вероятно в несъзнателен инстинкт за оцеляване първият му поглед беше пропуснал карикатурата, изобразяваща двама дрипави улични гаврошовци. Единият държеше лист марки от по пени. Текстът под нея гласеше:

Лицето на Олян придоби восъчен оттенък.

- Той видя ли го? - изграчи той.

- О, да, сър.

Олян се изправи пъргаво и заговори:

- Още е рано. Значи г-н Трупър трябва да е още на работа. Ако побързам, може и да ме вмести в графика си. Тутакси ще си замина. Ще ви спести бумащината. Не искам да съм в тежест на никого. Аз дори...

- Моля ви, моля ви, г-н Началник Пощите, - любезно го върна обратно в стола Дръмнот - Недейте да се вълнувате ненужно. Съгласно опита ми негова Светлост е ... сложен характер. Не е благоразумно да се предугаждат реакциите му.

- Да не би да мислите, че ще живея?

Дръмнот сбърчи замислено лице, за известно време се загледа в тавана и рече:

- Хъм, да. Да, струва ми се, че и това е възможно.

- Тоест на свеж въздух? С всичко мое по мене си ли?

- Напълно вероятно, сър. Вече можете да влизате, сър.

Олян пристъпи на пръсти в кабинета на Патриция. Виждаха се само ръцете на лорд Ветинари от двете страни на разгърнатия "Вестник". Олян препрочете заглавията в ням ужас:

Ние Не Се Чупим Лесно,

Кълне се Началникът на Пощата

Изумителна Атака срещу Щракалките

заявава: Ще доставяме навсякъде

със Забележителните Нови "Марки"

Това беше главната статия. До нея имаше по-малка новина, която обаче също хващаше око. Заглавието и беше:

... а най-отдолу, с по-тежък шрифт за да е ясно, че новините са с по-лек дух и озаглавени:

... имаше десетина случки за неща, случили се, когато дошла старата поща. Имаше и за неразборията прерастнала в скандал, и за г-н Паркър и бъдещата му невяста, а също и други. Пощата беше леко попроменила няколко незначителни биографии. Беше все едно да надникнеш в историята и да видиш това, което би могло да бъде.

Това изглежда заемаше цялата първа страница, с изключение на една новина, че Стражата търсела някакъв "тайнствен убиец", претрепал някакъв банкер в собствената му къща. От Стражата били озадачени, казваше вестникът. Това малко поразведри Олян: ако прословутият им върколак не можеше да надуши някакъв си скапан убиец, значи може и да не успееше да намери Олян, когато му дойдеше времето. Един мозък със сигурност трябваше да бие един нос.

Лорд Ветинари изглежда не забелязваше присъствието на Олян и той вече се чудеше, как ли би подействало едно учтиво прокашляне, когато вестникът зашумоля.

- Тук в колонката "Писма" пише, - разнесе се гласът на Патриция - че изразът "я си го наври в пуловера" * се основавал на древна ефебска поговорка от преди най-малкото две хиляди години, което очевидно значително предхожда появата на каквито и да е пуловери, но изглежда не и процеса на навиране, - той наведе вестника и изгледа Олян над ръба му - Не знам, дали сте следили това интересно етимологично дебатче?

- Не, сър - отговори Олян - Ако си спомняте, аз прекарах последните шест седмици в килията за смъртници.

Негова светлост остави вестника, събра пръстите си на пирамидка и погледна Олян над върховете им.

- О, да. Наистина бяхте там, г-н Ментелик. Добре, добре, добре.

- Вижте, аз наистина съжа... - започна Олян.

- Навсякъде по света значи? Дори на боговете? И нашите пощальони, значи, не се чупели лесно? Историята не можело да бъде отречена? Много впечатляващо, г-н Ментелик. Вие наистина предизвикахте вълнение, - Ветинари се усмихна - Както казала рибата на човека с оловната тежест завързана за краката му.

- Аз не казах точно...

- Доколкото знам г-ца Крипслок има навика да записва точно каквото казва съответната личност, - забеляза Ветинари - Ужасно е, когато журналистите правят така. Разваля цялото удоволствие. Човек инстинктивно чувства, че по някакъв начин има измама. А доколкото виждам сте започнали да продавате също така и облигации?

- Какво?

- Марките, г-н Ментелик. Обещание за доставка на поща за цената на едно пени. Обещание, което трябва да бъде спазено. Елате да погледнете нещо, - той стана и отиде до прозореца, откъдето го подкани с жест - Елате де, г-н Ментелик.

Олян го беше страх, че може да бъде блъснат долу на калдъръма, но все пак се подчини.

- Виждате ли голямата щракалкова кула горе на Тепето? - посочи Ветинари - Доста е притихнала Голямата Магистрална тази сутрин. Проблеми с една от кулите в равнините, доколкото разбирам. Нищо не може да стигне до Сто Лат и нататък по линията. А сега, от друга страна, погледнете надолу...

На Олян му отне известно време, докато разбере какво точно вижда, и тогава...

- Опашка пред вратите на Пощата? - учуди се той.

- Да, г-н Ментелик, - подтвърди Ветинари с мрачна радост - За марките, които рекламирахте. Гражданите на Анкх-Морпорк имат инстинкт за, може да се каже, включване във веселбата. Включете се и Вие, г-н Ментелик. Убеден съм, че сте пълен с идеи. Не ме оставяйте да Ви задържам.

Лорд Ветинари се върна зад бюрото и вдигна вестника.

Ето го точно на първата страница, мислеше си Олян, не може да не го е видял...

- Ъъъ... а относно другото нещо... - зазаеква той не откъсвайки поглед от карикатурата.

- Какво ли може да е това друго нещо? - попита лорд Ветинари.

За момент настъпи мълчание.

- Ъ... нищо, собствено, - измънка Олян - Е, аз тогава да вървя.

- Ще вървите, г-н Началник Пощите. Пощата трябва да върви, нали?

Ветинари се вслуша в затварянето на далечни врати, след което отиде и застана на прозореца, докато не зърна златна фигура забързана през дворцовия двор.

Дръмнот влезе и прибра съдържанието на кутията за изходящи.

- Отлично, сър, - каза той тихо.

- Благодаря Ви, Дръмнот.

- Виждам, че г-н Конскипръж се е споминал, сър.

- Така излиза, Дръмнот.

- Имам, ъ, по няколко хиляди и от двата вида, ъ, изделия. Пенита и двупенсови. Не са най-доброто, на което сме способни, но си помислих, че може да Ви потрябват. Чухме, че щракалките пак са спрели.

- Спасявате ми живота, г-н Спулс. Ако може само да ги внесете вътре. Между другото, по колко ли ще върви една щракограма до Сто Лат?

- Дори и да е съвсем кратичка, струва ми се, ще е най-малкото тридесет пенса, - отговори гравьорът.

- Благодаря Ви, - каза Олян, отстъпи малко, събра длани на фуния пред устата си и се провикна - Дами и господа! Пощата ще отвори след пет минути за продажба на марки от едно пени и от два пенса! Освен това ще приемаме поща за Сто Лат! Първата експресна доставка за Сто Лат потегля до час, дами и господа, и ще пристигне още тази сутрин! Цената е десет пенса за стандартен пощенски плик! Повтарям, десет пенса! Кралската поща, дами и господа! Никакви имитации! Благодаря ви!

Тълпата се развълнува и няколко души забързано се отдалечиха.

Олян въведе г-н Спулс в сградата и учтиво затвори вратата пред носа на обществеността. Усети тръпката, която винаги се появяваше, когато играта беше в разгара си. Животът трябва да се състои от моменти като този, реши той. Сърцето му запя, а устата му забълва заповеди.

- Станли!

- Да, г-н Ментелик? - обади се иззад гърба му момчето.

- Тичай до Конюшнята на Хобсън и им кажи, че ми трябва добър бърз кон, разбрано ли е? Нещо с малко живец в кръвта! А не някоя дърта кранта с пиперка в задника, защото аз знам разликата! Айде, бягай! Г-н Грош?

- Дасър! - Грош действително отдаде чест.

- Ще стъкмиш ли някаква маса за гише? До пет минути да сме отворили и да приемаме поща и да продаваме марки! Аз ще взема писмата за Сто Лат докато щракалките са спрели, а докато ме няма, ти си изпълняващ длажността началник на пощата! Г-н Спулс!

- Точно до Вас съм, г-н Ментелик. Няма защо да крещите, - каза укорително гравьорът.

- Извинявайте, г-н Спулс. Още марки, моля. Ще трябва да взема някои и с мен, в случай че ще има поща за на връщане. Ще можете ли да ги направите? Освен това петпенсовите и еднодоларовите ще ми трябват толкова бързо, колкото е ... Добре ли сте, г-н Грош?

Старецът се олюляваше, а устните му се движеха беззвучно.

- Г-н Грош? - повтори Олян.

- Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата... - промълви в захлас Грош.

- Именно, г-н Грош.

- Никой Грош досега не е бил Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата, никой... - внезапно Грош падна на колене и прегърна краката на Олян - О, благодаря Ви, сър! Няма да Ви изложа, г-н Ментелик! Можете да разчитате на мен, сър! Ни дъжд ни сняг ни макът нощен...

- Да, да, благодаря, г-н Изпълняващ длъжността началник на пощата, благодаря ти, достатъчно, благодаря, - опита се да се измъкне Олян - Станете, моля ви се, г-н Грош. Г-н Грош, моля ви!

- А ш'може ли д'понося окрилената шапка, докато Ви няма, сър? - замоли се Грош - Толкова много ш' значи за мен, сър...

- Сигурен съм, че ще значи, г-н Грош, но няма да е днес. Днес шапката отлита за Сто Лат.

Грош се изправи.

- Ама наистина ли шъ сте Вие с пощата, сър?

- Че кой друг? Големите не могат да се движат достатъчно бързо, Станли е ... ами той си е Станли, а вие останалите, господа, сте ст... дългогодишни служители, - Олян си потърка ръцете - Без спорове, Изпълняващ длъжността Началник на Пощата! А сега, да продаваме марки!

Вратата беше отворена и тълпата нахлу вътре. Ветинари се оказа прав. Случваше ли се нещо, народът на Анкх-Морпорк искаше да е част от него. Марки за пени потекоха над импровизираното гише. В крайна сметка, разсъждаваха хората, за едно пени получавах нещо струващо пени, нали така? В крайна сметка, дори и да е някаква шега, то си е толкова сигурно, колкото да купуваш пари! А в обратната посока потекоха пликове. Хората направо си пишеха писмата в Пощата. Олян си отбеляза наум като задача за по-нататък: пликове направо със залепени марки и лист хартия сгънат в тях: Комплект за Писмо, Три в Едно, Само добавете мастилото! Това беше важно правило във всяка една игра: винаги гледай на хората да им е удобно да ти дават парите си.

За негова изненада, макар че осъзнаваше, че няма какво да се изненадва, Дръмнот си проби с лакти път през гъчканака понесъл малък, но тежък кожен пакет, запечатан с тежък восъчен печат с градския герб и монограма V. Беше адресиран до кмета на Сто Лат.

- Държавни работи, - обяви той многозначително, докато го подаваше.

- Ще искате ли да купите марки за него? - попита Олян, вземайки го.

- А Вие как мислите, г-н Началник Пощите? - отвърна чиновникът.

- Аз определено мисля, че държавните работи минават безплатно, - каза Олян.

- Благодаря Ви, г-н Ментелик. Милорд харесва бързо учещите се.

Други хора с поща за Сто Лат обаче взимаха марки. Мнозина имаха там приятели или бизнес. Олян се огледа. Навсякъде се виждаха пишещи хора, някои опрели хартия на стената. Марките, и еднопенсови и двупенсови, вървяха като топъл хляб. От другата страна на залата големи сортираха безкрайните планини от поща...

Фактически, в известна степен, сградата кипеше от дейност.

"Само д'го бяхте видели, сър, само д'го бяхте видели!"

- Ментелик, нал'тъй?

Тези думи го изтръгнаха от съня за люстри и го изправиха срещу набит човек пред него. Паметта му се замисли за момент и го разпозна като собственика на Конюшните на Хобсън - Коне под наем, едновременно най-прочутото и най-прословутото заведение от този вид в града. Вероятно не беше онзи развъдник на престъпност, за какъвто го представяше народната мълва, но все пак в това огромно предприятие изглежда често можеха да се видят мъже с вид на отрепки без някакво видимо занятие освен да се размотават наоколо и да гледат накриво хората. Освен това всеки знаеше, че при него работи и Игор, което ама разбира се си беше напълно оправдано, като се имат предвид високите ветеринарни разноски, но се разправяха едни неща...*

/* бел. авт.: Като например, че по тъмна доба се разфасовали на части откраднати коне и после се появявали някъде пребоядисани и с по два различни крака. Казваха още, че някъде в Анкх-Морпорк имало кон с надлъжен шев от главата до опашката, съшит от каквото било останало от два коня след един доста грозен инцидент. */

- А, здравейте, г-н Хобсън, - поздрави Олян.

- 'Ма вие май си мислите, че аз съм да'ал изтощени коне, гос'ине, а? - процеди Уили Хобсън. Усмивката му не беше точно приятелска. Зад гърба му се виждаше един изнервен Станли. Хобсън беше едър и набит, но не беше точно дебел. Сигурно ако се остриже някой мечок, и той ще изглежда така.

- Е, случвало ми се е да яздя някои, които... - започна Олян, но Хобсън вдигна ръка.

- Живец сте искали, нал'тъй? - продължаваше Хобсън. Усмивката му се разшири - Е, аз винаги съм да'ал на клиента, к'вото аз поискам, знаете, нал'тъй? Затуй ви докарах Борис.

- Нима? - рече Олян - А той до Сто Лат ще ме докара ли?

- О, най-малкото дотам, сър, - каза Хобсън - Добър ездач сме, а?

- Като стане дума за напускане на града на кон, г-н Хобсън, няма по-бърз от мен.

- Хубаво, сър, мноого хубаво, - продума провлачено Хобсън, все едно внимателно подмамваше плячката да влезе в капана - Е, Борис има някои недостатъци, ма кат' гледам, опитен ездач кат' вас, сър, все ще се опра'и. Е, готови ли сме? Право отвънка е. Един мой човек го държи.

Оказа се, че в действителност не един, а четирима мъже държаха в цяла мрежа от въжета огромен черен жребец, мятащ се, дърпащ се, хвърлящ къчове и опитващ се да хапе. Пети мъж беше проснат на земята. Борис беше наистина трепач.

- Както казах, сър, той си има свойте недостатъци, ама никой нема да го нарече... чакайте, как беше... а, да, дърта кранта с пиперка в задника. Още ли ще желаем кон с живец, а? - а усмивката на Хобсън добави: "Аз на такива надути копелдаци, дето се опитват да се занасят с мене, вижте сега какво им правя. Я да те видим, как ще го яздиш това, господин познавачо!"

Олян погледна Борис, опитващ се да стъпче падналия човек, после погледна насъбралите се зяпачи. Проклетият му златен костюм! Щом като си Олян фон Ментелик, в този случай можеш да сториш само едно нещо, и това е да вдигнеш залозите.

- Махнете му седлото, - разпореди се той.

- Каакво? - втрещи се Хобсън.

- Махнете му седлото, г-н Хобсън, - повтори твърдо Олян - Тази чанта е доста тежка, тъй че трябва да го пооблекчим малко.

Усмивката на Хобсън си остана, но самото му лице се опита да се разграничи от нея:

- Май не искате повече дечица, нал'тъй?

- Просто ми намерете някое одеяло и опас, г-н Хобсън.

Сега вече усмивката на Хобсън окончателно се стопи. Това вече твърде много приличаше на убийство.

- Нема ли да премислите, сър? - каза той - Че миналата година Борис откъсна няколко пръста на един тип. А освен че е хаплив, той е също и доста блъсклив, прегазлив и претреплив. Обладан е от демони, факт.

- А ще препуска ли?

- Не ще препуска, а направо ще префучава, сър. Роден дявол е нашият, - отвърна Хобсън - И без лост няма да го накараш да завие. Вижте, сър, евала ви за играта дотук, 'ма имам още много други...

Хобсън трепна, когато Олян му приложи специалната си усмивка и го прекъсна:

- Вие го избрахте, г-н Хобсън. А аз ще го яздя. Ще съм Ви благодарен, ако кажете на тези господа да ми го насочат към Широкия път *, докато приключа с една две служебни работи.

Олян влезе в сградата, качи се бегом по стълбите до кабинета си, затръшна вратата зад себе си, натъпка носната си кърпа в устата си и за няколко секунди похлипа, докато не се почувства по-добре. Вярно че някой друг път му се беше случвало да язди на гол гръб, когато нещата ставаха твърде напечени, но в очите на Борис се виждаше истински бяс.

Но пък измъкнеше ли се сега по тарлъци, щеше да си остане... просто един глупак с лъскав костюм. Трябваше да им дадеш шоу, зрелище, нещо, което да запомнят. Всичко, което се искаше от него беше да се задържи на коня, докато не излезе от града, а после да си подбере някой подходящ храст и да скочи. Точно така, това ще да е. И после ще се дотътри в Сто Лат с няколко часа закъснение, но стискащ здраво пощата, след като я е защитавал доблестно от разбойници. И ще му повярват, защото ще звучи както трябва... защото хората искаха да вярват на такива неща, защото ще е добра история, защото ако го накараш да искри достатъчно добре, стъклото ще прилича на диамант повече от самия диамант.

Посрещнаха го с радостни възгласи, когато отново се появи на стълбите. Слънцето като по поръчка реши да изгрее от мъглите и да проблесне по крилете му. Борис сега изглеждаше видимо кротък и си дъвчеше юздечката. Олян не се остави това да го излъже: ако кон като Борис е притихнал, значи замисля нещо.

- Г-н Помпа, ще сте ми нужен за малко поддръжка, - каза той премятайки чантата през рамо.

- Да, Г-н Меентелиг, - отвърна големът.

- Г-н Ментелик!

Олян се озърна и видя Захариса Крипслок бързаща към него с бележник в ръка.

- Винаги е удоволствие да те видя, Захариса, - поздрави я Олян - но точно сега съм малко зает...

- Знаете ли, че Голямата Магистрална пак е спряла? - прекъсна го тя.

- Да, имаше го във вестника. А сега ще трябва да...

- Значи отправяте предизвикателство на семафорната компания? - моливът и щръкна в готовност над бележника и.

- Просто доставям пощата, г-це Крипслок, точно както Ви казах, че ще правя, - отвърна Олян с твърд, мъжествен глас.

- Но не е ли малко странно човек на кон да е по-надежден от...

- Моля Ви, г-це Крипслок! Ние сме Пощенската Служба! - възкликна Олян с най-добрия си благороден тон - Ние не изпадаме в дребнаво съперничество. С прискърбие научихме, че колегите ни от семафорната компания изпитват временни затруднения с машинарията си, напълно симпатизираме на тежкото им положение и ако биха желали да им помогнем с някои от техните съобщения, ние разбира се ще се радваме да им продадем малко марк. Които скоро ще са налични на стойностите едно пени, два пенса, пет пенса, десет пенса и един долар, тук във вашата Поща, предварително намазани с лепило. Което между другото възнамеряваме впоследствие да пуснем с аромати на акация, портокал, канела и банан, но не и ягодов, защото не обичам ягоди.

Видя я как се усмихва, докато записва това. После тя попита:

- Правилно ли Ви чух? Действително ли предлагате да пренасяте щракограми?

- Точно така. Транзитните щракограми ще може да бъдат пуснати по Голямата Магистрална в Сто Лат. Услужливост е второто ни име.

- Сигурни ли сте, че не е "наглост"? - вметна Захариса и тълпата се разсмя.

- Нещо не Ви разбирам, - каза Олян - А сега, ако сте...

- Пак вземате на подбив щраксаджиите, нали? - поясни журналистката.

- А, това трябва да е някакъв журналистически термин, - отвърна Олян - Аз никога не съм притежавал подбив, а дори и да имах, откъде да знам, как да взема някого на него. А сега, моля да ме извините, имам да доставям поща, а трябва да потегля преди Борис да е изял някого. Пак.

- Може ли да Ви задам един последен въпрос? Ще бъде ли душата Ви неправедно ощетена, ако Ото Ви снима как потегляте?

- Предполагам, че няма как да Ви спра, стига лицето ми да не е много отчетливо, - Олян стъпи на събраните на стъпенка глинени длани на г-н Помпа - Жрецът, знаете ли, много държи на това.

- Да, очаквах, че "жрецът" ще държи, - г-ца Крипслок се погрижи кавичките да зазвънтят от ирония - Да не говорим, че видът на това създание предполага, че това може и да е последният ни шанс. Той изглежда като смърт на четири крака, г-н Ментелик.

Тълпата се смълча, докато Олян възсядаше коня. Борис само леко поизмести теглото си.

"Да погледнем на това под ето такъв ъгъл" - каза си наум Олян - "Какво имаш за губене? Живота ли? Вече си обесен. Караш я на ангелско време. И адски впечатляваш всичко живо. Защо ти купуват марките? Защото им правиш шоу..."

- Само кажете, шефе, - обади се един от хората на Хобсън потейки се на края на едно от въжетата - Пуснем ли го, изчезваме от тук!

- Чакайте малко... - спря ги Олян.

Беше зърнал зад тълпата една фигура. Облечена беше в прилепваща сива рокля и, докато я гледаше, пусна към небето нервозно обраче дим, изгледа го и сви рамене.

- Ще вечеряме ли днес, г-це Миличкова? - извика той.

Хората заобръщаха глави. Разноха се вълни от смях и няколко окуражителни подвиквания. За момент тя му метна един поглед, който би трябвало да очертае сянката му върху димящите останки на отсрещната стена, след което рязко кимна.

Кой знае, може пък отдолу да има праскови...

- Пускайте го, момчета! - викна Олян, а на сърцето му му порастнаха криле.

Мъжете отскочиха. За миг светът притихна, след което Борис направо от кротост избухна в бесен танц на задни крака, барабанейки със задните си копита по паважа и порейки въздуха с предните.

- Забелешително! Задръш така!

Светът потъна в бяла светлина. Борис пощуря.