Тери Пратчет пощоряване пролог Преди 9000 години

Лекторът по Съвременни руни си добави още няколко резенчета бекон към купата със салати, чиято вместимост беше увеличил петкратно чрез майсторско изграждане на кули от целина и бастиони от зеле.

- Колеги, някой от вас да знае, за какво е цялата тази патардия? - надигна глас над гълчавата той - Май доста хора нещо са се разстроили.

- А, това е оная работа със щракалките, - обясни Завеждащият катедра Неопределени изследвания - Аз на тях никога не съм им се доверявал. Горкият Колабоун. По свой си начин си е съвсем свестен младеж. Добро момче, макар и пъпчиво. Както е тръгнало, ще опере пешкира...

А се очертаваше бая внушителен пешкир. Краен Колабоун от другата страна на стъклената топка си отваряше и затваряше устата като риба на сухо. Пред него Муструм Ридкъли почервеняваше от гняв - неговият многократно изпитан подход към повечето проблеми.

- ... съжалявам, сър, но точно това пише, а Вие ми казахте да го прочета, - оправдаваше се Колабоун - А има още и още нататък, сър...

- Точно това ли ви дадоха щракалкаджиите? - разпитваше Архиканцлерът - Сигурен ли сте?

- Да, сър. Те ме погледнаха някак особено, сър, но това определено си е то. Защо ми е да си измислям, Архиканцлере? Та аз прекарвам повечето си време в цистерна. В една скучна прескучна самотна цистерна, сър.

- Нито дума повече? - разкрещя се Зеленобут - Забранявам това!

До него г-н Финтър беше разсипал питието си върху няколко подгизнали гости.

- Моля? Забранявате ли ми, драги ми господине? - обърна се Ридкъли с внезапна ярост към Зеленобут - Драги ми господине, аз съм ректорът на това учебно заведение! Никой, драги ми господине, няма да ми казва, какво да правя в моя си университет! Ако нещо ще се забранява тук, драги ми господине, аз ще съм този, който ще го забранява! Благодаря много! Продължавайте, г-н Колабоун!

- Ъ, ъ, ъ... - задиша тежко Колабоун с надеждата да умре намясто.

- Казах да продължаваш, бе човек!

- Ъ, ъ... да... "Нямаше мерки за безопасност. Нямаше достойнство. Имаше само пари. Всичко беше за пари и парите бяха всичко. Парите се отнасяха с нас като с вещи и ние умирахме..."

- Няма ли закон тук? Това е нагла клевета! - изви глас Стоули - Това е някакъв долен трик!

- Кого обвинявате, драги ми господине? - ревна Ридкъли - Да не би да намеквате, че г-н Колабоун, млад магьосник с безупречна честност, който, смея да твърдя, има забележителни постижения в изследванията си върху змиите...

- ... мидите ... - промърмори Пондър Стибънс.

- ... мидите, му е текнало да ни изиграе някаква шега? Как смеете, драги ми господине! Продължавайте, г-н Колабоун!

- Аз, аз, аз...

- Това е заповед, д-р Колабоун! *

/* бел.авт.: Архиканцлерът Ридкъли беше голям поклонник на отмъщение чрез повишение. Как може някакви си цивилни да критикуват един от неговите магьосници! Това беше негова привилегия. */

- Ъ... "Кръв смазва машините на Голямата Магистрална, а добросъвестни и лоялни хора плащат с живота си за подсъдната тъпота на Борда..."

Глъчката отново се надигна. Олян видя как взорът на лорд Ветинари затършува из залата. Той не успя да се скрие навреме. Погледът на Патриция мина право през него отнасяйки пътьом кой знае какво. Вдигна се една въпросителна вежда. Олян отмести очи и потърси Мангизов.

Него го нямаше.

В омнископа носът на г-н Колабоун вече лъщеше като фар. Той се бореше с текста, изпускаше страници, забравяше докъде е стигнал, но продължаваше нататък с ината на човек способен да прекара цял ден втренчен в някакво мекотело.

- ... нищо друго освен опит да се очернят имената ни пред очите на целия град! - протестираше Стоули.

- "... нехаещи за плащаната за това цена. Какво да кажем за хората причинили всичко това, докато си седят най-удобно около заседателната си маса и убиват с цифри? Това..."

- Аз ще съдя университета! Ще съдя университета! - изкряска Зеленобут, грабна някакъв стол и го запрати срещу омнископа. На половин път до стъклената топка той се превърна в ято гълъби, които изпърхаха стреснато към тавана.

- О, заповядайте моля, съдете Университета! - изрева Ридкъли - Имаме си пълен гьол с хора, опитвали се да съдят Университета...

- Тишина, - изрече Ветинари.

Изобщо не го каза със силен глас, ефектът му беше по-скоро като на капка туш в чаша бистра вода. От думата се заизвиваха филизи и пипалца стигащи навсякъде. И шумът беше задушен.

Разбира се, винаги ще има някой, който да не внимава.

- Нещо повече, - пенеше се Стоули, незабелязвайки от собствения си малък свят изпълнен с праведно възмущение разпростиращата се тишина - очевидно е, че...

- Аз ще си получа тишината, - съобщи Ветинари.

Стоули се спря, огледа се и спихна. Възцари се тишина.

- Отлично, - каза тихо Ветинари и кимна към Командир Ваймс от Стражата, който зашепна нещо в ухото на друг стражар, който пък си запроправя път през тълпата към вратата.

После Ветинари се обърна със все същия спокоен тон към Ридкъли:

- Архиканцлере, ще Ви бъда благодарен, ако подканите вашия студент да продължава, ако не възразявате?

- Разбира се! Давайте, професор Колабоун. Имате думата.

- Ъ, ъ, ъ, ъ... по-нататък пише: "Тези хора се сдобиха с контрол над Голямата Магистрална посредством измама известна като Двоен Лост, за което са използвали предимно пари доверени им от техните клиенти, които изобщо не са подозирали, че..."

- Спрете да четете това! - извика Зеленобут - Та това е просто нелепо! Клевета върху клевета!

- Сигурен съм, че вече казах нещо, г-н Зеленобут, - вметна Ветинари.

Зеленобут се стресна.

- Добре. Благодаря Ви, - каза Ветинари - Това са безусловно много сериозни обвинения. Разхищение на средства? Убийство? Сигурен съм, че г-н... простете, професор Колабоун е достоен за доверие мъж, - Краен Колабоун, най-новият професор на Невиждания Университет закима трескаво от омнископа - който чете само каквото му е било доставено, поради което те следва да произхождат от средите на вашата собствена компания. Обвиненията са сериозни, г-н Зеленобут. И отправени пред всичките тези хора. Нима предлагате да ги разглеждам като някаква глезотия? Целият град ни гледа, г-н Зеленобут. А, Стоули изглежда не се чувства добре.

- Тук обаче не е мястото... - направи още един опит Зеленобут, отново усещайки как ледът се пука.

- Тук е идеалното място, - не се съгласи Ветинари - Публично е. При дадените обстоятелства и като се вземе предвид естеството на обвиненията, не се съмнявам, че всички ще настояват колкото се може по-бързо да разнищя този казус, ако ще само за да се докаже, че е бил напълно безоснователен.

Той се огледа. Надигна се цял хор от съгласие. Дори върхушката на обществото обожава шоуто.

- Вие какво ще кажете, г-н Зеленобут? - попита Ветинари.

Зеленобут не каза нищо. Пукнатините се разпростираха навсякъде, ледът се трошеше от всички страни.

- Отлично, - заключи Ветинари и се обърна към фигурата зад него - Командор Ваймс, ще бъдете ли толкова добър, да изпратите хора в офисите на Голямата Магистрална Линия Ад, Анкх-Сто Асошиейтид, Сто и Сто Холдинг, Анкх Фючърс и най-вече в собствеността на Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка. Уведомете нейния директор, г-н Чийзбъроу, че банката е затворена за ревизия и че бих желал да го видя в моя кабинет при най-ранна негова възможност. Всяко лице във всяка от споменатите фирми, което размести дори и една хартийка преди да пристигнат моите чиновници, ще бъде задържано и подведено под отговорност за всички нарушения, които биха могли да бъдат разкрити там. Нещо повече, докато са в ход тези мерки, нито едно лице, свързано с Голямата Магистрална Линия Ад, нито някой от нейните служители, няма да напуска това помещение.

- Не можете да сторите това! - протестира немощно Зеленобут, вече истощил настървението си. Г-н Стоули беше рухнал на пода с ръце на главата си.

- Нима? - рече Ветинари - Нали съм тиранин. Ние така правим.

- Какво става? Кой съм аз? Кое е това място? - изстена Стоули, който изповядваше обработването на почвата при най-ранна възможност.

- Но няма никакво доказателство! Магьосникът лъже! Все някой е бил подкупен! - пледираше Зеленобут. Вече не само че ледът се беше пропукал, а и той се беше озовал на едно парче лед с огромен изгладнял морж.

- Г-н Зеленобут, - осведоми го Ветинари - още една тирада от Ваша страна без някой да Ви е питал, и ще бъдете хвърлен в затвора. Надявам се, че съм ясен.

- По какво обвинение? - Зеленобут беше успял да намери отнякъде последни остатъци високомерие.

- Няма да има нужда от такова! - Ветинари се извърна сред вихър от развяла се като сърцето на мрака роба към омнископа с Краен Колабоун, за когото изведнъж две хиляди мили се оказаха недостатъчна дистанция - Продължавайте, професоре. Повече няма да има прекъсвания.

Олян наблюдаваше публиката докато Колабоун се запъваше и не разчиташе правилно думи през остатъка на щракограмата. Тя наблягаше повече на общи приказки, отколкото на конкретни факти, но си имаше и дати и имена и гръмогласни изобличения. Не че имаше нещо ново, не и наистина ново, но беше издокарано в добра реторика и го казваха мъртвите.

"Ние, които намерихме смъртта си по тъмните кули, сега искаме от вас следното..."

Би трябвало да се засрами.

Едно беше да влагаш думи в устата на боговете, нали жреците постоянно правеха това. Това обаче вече прекрачваше границите. Човек трябваше да е пълен негодник за да му хрумне такова нещо.

От друга страна, вярно че един добър почтен гражданин никога нямаше да падне толкова ниско, него обаче не го бяха взели на тази работа, защото е добър честен гражданин. За някои задачи трябваше добър честен чук. Други изискваха крив прекрив тирбушон.

С малко късмет, ако сериозно се опиташе, можеше и да си повярва за това.
Беше паднал късен сняг и елхите край Кула 181 бяха побелели под ярката и студена звездна светлина.

Тази нощ се бяха събрали всички - Дядото, Роджър, Големия Стив-оу, Задъхливко Половинкин, който беше джудже и трябваше да сяда на възглавница за да стига клавишите, и Принцесата. Докато минаваше съобщението се чуха няколко сподавени възклицания. Сега обаче цареше тишина, нарушавана само от виенето на вятъра. Принцесата виждаше парата от дъха на хората. Дядото тропаше с пръсти по дървенията.

Тогава Задъхливко се обади:

- Всичко това истина ли беше?

Облачетата пара се сгъстиха. Хората се поотпуснаха завръщайки се в реалността.

- Нали имахте заповеди, - каза Дядото втренчил се в тъмната гора - Нищо да не променяме. Казано ни е да го предадем. И ние го предадохме. Баш адски си го предадохме!

- От кого беше? - не издържа Стив-оу.

- Няма значение, - отговори Дядото - Щраксът пристига, щраксът заминава, щраксът върви.

- Ъхъ, ама от кого всъщност... - започна Стив-оу.

- Демоните да те вземат, Стив-оу, наистина ли не знаеш кога да млъкнеш, а? - намеси се Роджър.

- Аз само дето чух оная работа за 93-та Кула, та като умряха тамошните момчета, кулата сама си прати сигнал за помощ, - измърмори Стив-оу. Той беше бърз на клавишите и несхващането кога да си затвори устата беше единственият му социален недостатък. Но в една кула такова нещо може и да те убие.

- Ръчката на мъртвеца, - рече Дядото - Това трябваше да го знаеш. Няма ли активност за десет минути, сигнатурният ключ се освобождава и барабанът пуска жакарда в слота, противотежестта пада и кулата праща сигнал за помощ, - все едно четеше тези думи от някакво упътване.

- Ъхъ, ама чух, че в 93-та жакардът се заклинил и...

- Не мога повече така, - прекъсна го Дядото - Роджър, давай да пускаме кулата. Сигурно са се насъбрали местни сигнали за изпращане, а?

- Разбира се. И много нещо чака на барабана, - отговори Роджър - Но Мангизов нали каза да не рестартираме докато...

- Мангизов да ми цуне гъ... - започна Дядото, но си спомни за присъстващите и се поправи - ...гърба. Нали прочетохте какво мина току що! Да не мислите че тоя копе... тоя човек все още има думата?

Принцесата надзърна през нанагорния прозорец и съобщи:

- 182-ра пали.

- Точно така! Да палим и да предаваме кода, - изръмжа Дядото - Нали това ни е работата! Кой ще ни спре? Всички, които си нямат работа, да излязат! Предаваме!

Принцесата излезе на малката платформа за да не им се пречка. Под нея снегът беше като захарна глазура, а въздухът режеше като с нож. Като се загледа през планините по посоката, която беше свикнала да нарича "надолу", видя че Кула 180 предава. В същия момент чу изтракването и изщракването и усети снега отърсен от отварянето на кепенците на 181-ва. Ние предаваме код, помисли си тя. Както си трябва.

Да се гледа блещукащата като звезди Линия тук горе от кулата, беше като да си част от небето.

И тя се зачуди, от какво ли се боеше повече Дядото: че мъртвите щракалкаджии може и да пращат съобщения на живите или че може и да не могат.

- Така добре ли беше, сър? Аз нали няма да си изпатя някак, нали? Само дето точно сега ми се стори, че съм близо до разшифроването на брачния зов на гигантската мида... *

- Благодаря, професор Колабоун, добра работа свършихте. Това ще да е всичко, - каза студено Архиканцлерът Ридкъли - Разкачайте оборудването, г-н Стибънс.

През лицето на Краен Колабоун премина израз на трескаво облекчение точно преди омнископът да изгасне.

- Г-н Пони, нали Вие сте главният инжинер на Голямата Магистрална? - попита Ветинари преди още разговорите отново да забушуват.

Инжинерът внезапно озовал се в центъра на вниманието заотстъпва размахвайки френетично ръце:

- Моля Ви, Ваша Светлост! Аз съм само един инжинер, нищичко не знам...

- Успокойте се, моля. Да сте чували, душите на мъртъвци да бродят по Линията?

- О, да, Ваша Светлост.

- Истина ли е?

- Ами ъъъ... - Пони се заозърта като преследван дивеч. Вярно че си имаше розовите копия, които щяха да докажат на всекиго, че той самият не е нищо повече от човек опитвал се да накара нещата да работят, но точно сега единственото нещо, което изглеждаше като да е на негова страна, беше истината. И той потърси убежище в нея - Нямам представа как точно, но, ами добре де... понякога, като се качи човек горе на кулата нощем и кепенците тракат и вятърът свири в такелажа, ами, човек може да си помисли, че е вярно.

- Съществува традиция, известна като "Изпращане у Дома", прав ли съм? - продължаваше лорд Ветинари.

Инжинерът изглежда се изненада:

- Ами, да, сър, обаче... - и Пони се почувства длъжен да развее замалко знамето на един рационален свят, в който точно в този момент не му достигаше вяра - ... Линията беше тъмна преди да пуснем съобщението, така че не виждам как то може да е влязло в...

- Освен ако, разбира се, не са го вкарали мъртвите? - подсказа лорд Ветинари - Г-н Пони, в интерес на спасението на Вашата душа и, не на последно място, на Вашето тяло, сега ще отидете придружен от един от хората на Командор Ваймс до Кулата на Тепето и ще изпратите кратко съобщение до всички кули. Ще приберете ролата хартия, наричани, както бях осведомен, барабани, от всички без изключение кули по Голямата Магистрална Линия. Правилно ли съм разбрал, че в тях са записани всички съобщения произхождащи от дадената кула и че те не могат да се подправят лесно?

- Но това ще ни отнеме седмици, сър! - възрази Пони.

- В такъв случай ще е уместно да потеглите рано сутринта, - реши лорд Ветинари.

Г-н Пони, който изведнъж осъзна, че да е далече от Анкх-Морпорк точно в този момент може да е много разумна опция, кимна и каза:

- Точно така, милорд.

- Междувременно Голямата Магистрална ще бъде затворена, - съобщи лорд Ветинари.

- Но това е частна собственост! - избухна Зеленобут.

- Спомнете си, вече ставаше дума за тиранин, - Ветинари прозвуча почти добродушно - Но съм сигурен, че след ревизията ще се прояснят поне някои аспекти на тази мистерия. Един от които, естествено, се състои в това, че г-н Гепи Мангизов не изглежда да присъства в тази стая.

Всички глави се заобръщаха.

- Може да си е спомнил за някоя друга среща? - изказа предположение Ветинари - Струва ми се, че се измъкна преди известно време.

И директорите на Голямата Магистрална загряха, че председателят им отсъства, те обаче, което беше значително по-лошо, не. Те се скупчиха гръб в гръб.

- Мисля си, дали, хъм, на този етап, не би било уместно поне да обсъдим въпроса лично с Вас, Ваша Светлост? - предложи Зеленобут - Опасявам се, че не беше лесно да се работи с Гепи.

- Не беше отборен играч той - процеди Финтър.

- Кой, кой? - изхлипа Стоули - Къде се намирам? Кои са всичките тези хора?

- Повечето време той ни държеше абсолютно на тъмно... - развихряше се Зеленобут.

- Нищичко не си спомням... - нареждаше трескаво Стоули - Не съм в състояние да свидетелствам, всеки доктор ще го подтвърди...

- Мисля, че от името на всички тук мога да заявя, че от самото начало го подозирахме...

- Умът ми е голямо бяло петно. Нищо, ама нищичко... а, а какво е това нещо тук с пръстите... кой съм аз...?

Лорд Ветинари се взираше в Борда пет секунди повече, отколкото можеше да им понесе, опрял върха на бастуна си в брадичката си. После леко се усмихна.

- Достатъчно, - каза той - Командор Ваймс, мисля че ще е незаконно да задържаме повече тези господа тук, - когато лицата пред него се отпуснаха в усмивки огряни от най-голямото съкровище, Надеждата, той добави - Мястото им е в затвора, командоре. Отделни килии, ако обичате. Тази сутрин ще се срещна с тях. А ако г-н Въртел дойде да Ви види от тяхно име, нали ще го уведомите, че бих искал да си побеседвам с него?

Това звучеше ... ами добре. Олян се запъти към вратата докато гълчавата се усилваше и замалко да успее, когато гласът на Ветинари долетя като нож откъм навалицата:

- Напускате ли ни вече, г-н Ментелик? Изчакайте един момент. Защо да не ви закарам до знаменитата Ви Пощенска Служба?

За миг, за частица от секундата, Олян се замисли, дали да не побегне. Но не стори така. Какъв смисъл имаше?

Тълпата припряно отвори коридор, през който да мине лорд Ветинари. Плътно зад него беше Стражата.

В крайна сметка я имаше и свободата да се поемат последствията.
Патрицият се облегна на кожената тапицерия и каретата потегли.

- Каква странна вечер, г-н Ментелик, - отбеляза той - Наистина.

Олян, също като внезапно изпадналия в амнезия г-н Стоули, смяташе, че благоденствието му в бъдеще ще зависи от споделянето на възможно най-малко неща сега.

- Да, сър, - каза той.

- Интересно, дали този инжинер ще намери някакво доказателство, че тази странна щракограма е била вкарана в Линията от човешка ръка? - зачуди се той на глас.

- Не знам, милорд.

- Наистина ли?

- Наистина.

- О, - каза Ветинари - Е, известно е, че в някои случаи мъртвите наистина говорят. Медиуми, спиритични сеанси и прочее. Може ли някой да твърди, че не биха използвали щракалките като медиум?

- Не и аз, сър.

- Добре. От понеделник Вашите задължения включват и администрирането на Голямата Магистрална. Градът я национализира.

Е, добре, дотук с бъдещето благоденствие...

- Не, милорд, - проговори Олян.

Ветинари вдигна вежда:

- Някаква алтернатива ли има, г-н Ментелик?

- Всъщност тя е частна собственост, сър. Принадлежи на Миличкови и на останалите хора, които я построиха.

- Леле мале, как се обръщат нещата, - рече Ветинари - Бедата обаче е, че, видите ли, те изобщо не разбираха от бизнес, а само от машини. В противен случай щяха да прозрат що за човек е Мангизов. Свободата на предприемачеството върви ръка за ръка със свободата на разорението.

- Беше грабеж чрез цифри, - настояваше Олян - Беше Намери дамата, но със счетоводни книги. Те не са имали никакъв шанс.

Ветинари въздъхна:

- Трудна сделка предлагате, г-н Ментелик.

Олян, който не знаеше, че изобщо се е бил опитвал да сключи някаква сделка, премълча. Ветинари продължи:

- Е, много добре. Въпросът за собствеността ще бъде под мораториум, докато не бъдат разчистени тинестите дълбини на тази афера. Но това, което в действителност имах предвид беше, че прехраната на множество хора зависи изцяло от Голямата Магистрална. Така че, от чисто хуманитарни съображения, сме длъжни да предприемем нещо. Оправете нещата, г-н Началник Пощите.

- Но на главата ми е цялата Пощенска Служба! - изпротестира Олян.

- Надявам се, че е така. Но съгласно моя опит, най-добрия начин да се свърши нещо, е то да се възложи на зает човек, - каза Ветинари.

- В такъв случай ще поддържам Голямата Магистрална в действие, - обеща Олян.

- Вероятно в памет на мъртвите, - подметна Ветинари - Да, както прецените Вие. А, дойде време да слизате.

Докато кочияшът отваряше вратата, лорд Ветинари се наведе към Олян:

- А да, и Ви предлагам преди зазоряване да идете да се убедите, че в старата магьосническа кула не е останал никой.

- Какво имате предвид, сър? - попита Олян. Знаеше, че неговото лице не е издало нищо.

Ветинари отново се облегна:

- Отлично, г-н Ментелик.
Пред Пощата се беше насъбрала тълпа и когато Олян се запъти към вратата, се надигнаха приветствия. Валеше някакъв сив, осажден дъждец, който не беше много повече от мъгла с известен проблем със напълняването.

Част от персонала го чакаше вътре. Оказа се, че новините още не са стигнали до тях. Дори и денонощната Анкх-Морпоркска мелница за слухове не беше в състояние да го изпревари от Университета до тук.

- Какво стана, г-н Началник Пощата? - закърши ръце Грош - Те победиха ли?

- Не, - отговори Олян, но те доловиха нотката в гласа му.

- А ние победихме ли?

- Това ще го реши Архиканцлерът, - каза Олян - Предполагам че още седмици наред няма да знаем. Щракалките обаче са затворени. Извинявайте, но всичко е толкова сложно...

Той ги остави да си стоят втренчени в него, докато той самият се затътрузи към кабинета си, в ъгъла на който го чакаше г-н Помпа.

- Добър Вечер, г-н Меентелиг, - избумтя големът.

Олян седна и хвана главата си с ръце. Нали беше победа, защо му беше да се чувства така. Чувстваше се сякаш е загазил.

Ами залозите? Е добре, ако Оловната тръба стигне до Генуа, ще може да се пледира, че съгласно правилата той е победил, но Олян имаше чувството, че всичките залози ще бъдат отменени. Което значеше, че хората поне ще си върнат парите.

Ще трябва да запази Линията работеща, боговете знаеха как. В известен смисъл беше обещал това на Гнуто, нали? И чудна работа, до каква степен хората бяха започнали да разчитат на щракалките. Без тях той седмици наред нямаше да знае, как я кара Оловната Тръба, а и дори Олян беше свикнал с ежедневните новини от Генуа. Без щракалките беше все едно са ти отрязали пръст. Да, обаче щракалките бяха грамадна, тежка машинария, цяло чудовище, с твърде много кули, твърде много хора, твърде много зор. Трябваше да има някакъв начин тя да се направи по-добра и по-стройна и по-евтина... или пък може би тя беше нещо толкова голямо, че никой не би могъл да забогатее от него. Може и тя да беше като Пощенската Служба и печалбата да се окажеше разпределена сред целокупната общественост.

От утре той трябваше да се захване с това сериозно. Прилични пощенски услуги. Много повече персонал. Хиляди неща за свършване и още хиляди други неща за свършване преди да може да се захванеш с тези неща. И вече нямаше да е толкова забавно, с цялото вземане на подбив, каквото и да значи "подбив", на страховития тромав гигант. Той беше спечелил, така че му оставаше да събере парчетиите и да ги направи да работят. И на следващия ден пак да дойде тук и да го направи отново.

Не се предполагаше всичко да свършва точно пък така. Спечелиш ли, прибираш кинтите и си тръгваш. Нали така трябваше да се развива една игра?

Очите му се спряха на кутията за посланието на Ангамарад, на изкривената му ръждясала скоба, и му се прииска да беше на дъното на океана.

- Г-н Ментелик?

Той вдигна очи. Чиновникът Дръмнот беше застанал на вратата, зад гърба му имаше още един чиновник.

- Да?

- Извинявайте, че Ви безпокоя, сър, - каза чиновникът - Дошли сме да видим г-н Помпа. Само една малка донастройка, ако не възразявате.

Двамата мъже отидоха до голема. Известно време разговаряха приглушено, след което отвиха върха на главата му.

Олян зяпна ужасен. Знаеше, че се прави така, разбира се, но да го видиш си беше шокиращо. Те свършиха нещо, което той не можа да разбере, и черепната кутия беше върната на мястото си със слаб глинен звук.

- Извинявайте, че Ви обезпокоихме, сър, - извини се отново Дръмнот и чиновниците си тръгнаха.

Известно време г-н Помпа постоя на колене, после бавно се изправи. Червените му очи се фокусираха върху Олян и големът протегна ръка:

- Аз Не Знам Какво Е Удоволствие, Но Съм Сигурен, Че Каквото Правех Докато Работех За Вас, Трябва Да Беше Такова. Сега Е Време Да Ви Напускам. Имам Друго Поръчение.

- Значи вече не си ми, ъ, инспектор по гаранцията? - продума шашнат Олян.

- Правилно.

- Чакай малко, - каза Олян като му попросветна - Ветинари за Мангизов ли те е пратил?

- Не Съм В Правото Си Да Ви Кажа.

- За него ще е, за кого другиго. Значи вече няма да се мъкнеш след мен?

- Вече Няма Да Се Мъкна След Вас.

- И ще съм свободен да ходя където си поискам?

- Не Съм В Правото Си Да Ви Кажа. Лека Нощ, Г-н Меентелиг, - г-н Попма се спря за малко на вратата - Не Съм Съвсем Сигурен Също И Какво Точно Е Щастие, Г-н Меентелиг, Но Мисля, Да, Мисля, Че Съм Щастлив, Че Ви Срещнах.

И приклякайки за да мине през вратата, големът си отиде.

С което остава само върколакът, сети се частица от ума на Олян, по-бърза и от светлината. А тях не ги бива чак толкова с лодки и са пълна скръб като се опре до океани! А сега е полунощ и стражарите търчат натам насам като щурави, всички са ужасно заети, а аз си имам малко кинти и все още си пазя диамантения пръстен и тесте карти... Кой ще забележи? Кой го е еня? Кой ще го е грижа?

Би могъл да отиде къде ли не. Но този който си мислеше това, не беше самият той, а стари мозъчни клетки минали на автоматик. Нямаше къде да се ходи, вече нямаше.

Той отиде до голямата дупка в стената и погледна надолу към залата. Някой тук изобщо прибираше ли се у дома? Да, но сега, когато новините се разпространиха, иска ли човек да има някаква надежда да изпрати нещо закъдето и да е утре, оставаше му само Пощата. Дори и сега тя кипеше от дейност.

- Чаша чай, г-н Ментелик? - чу той зад гърба си гласа на Станли.

- Благодаря, Станли, - не си даде труда да се обръща Олян.

Долу г-ца Маккалариат се беше качила на някакъв стол и заковаваше нещо на стената.

- Всички казват, че сме спечелили, сър, щото щракалките са затворени щото директорите са в затвора, сър. Казват че на г-н Прав му стига само да стигне до там! Но г-н Грош казва, че букмейкърите сигурно няма да платят, сър. А пък кралят на Ланкър иска някои марки, но няма да ни е много изгодно, сър, понеже те там пишат по не повече от десет писма годишно. Ама все пак им показахме ние на тях, а, сър? Пощенската Служба се завърна!

- А, това е някакъв плакат, - каза си на глас Олян.

- Моля, г-н Ментелик? - не разбра Станли.

- Ъ... нищо. Благодаря, Станли. Приятно ти прекарване с марките. Хубаво е да те види човек толкова ... изправен...

- То е като цял нов живот, сър, - сподели Станли - Най-добре да вървя, сър, щото ще им трябва помощ със сортирането...

Плакатът беше грубичък. Пишеше: "Благодаря Ви г-н Метелик!"

Мрак обзе Олян. Всеки път след като спечелеше, беше лошо, но никога не е било чак толкова зле. Дни наред умът му беше в полет и той се чувстваше жив. Сега се усещаше вкочанен. Те пък да вземат да сложат такъв плакат, а той си беше все същият лъжец и крадец. Той да ги измами всичките, а те, ей ги на, да вземат да му благодарят задето ги е измамил.

Един тих глас се обади иззад гърба му:

- Лудия Ал и момчетата ми казаха какво си направил.

- О, - успя само да каже Олян, все още без да се обръща. Сега тя ще си запали цигара, помисли си той.

- Хич не беше мило, ама хич, - продължаваше Прелест-Хубавинка Миличкова с все същия безизразен глас.

- Мило нещо нямаше как да свърши работа, - отбеляза Олян.

- Да не вземеш да ми кажеш сега, че духът на брат ми ти е подшушнал идеята? - поиска да знае тя.

- Не. Сам си го измислих, - отговори той.

- Добре. Само да се беше опитал, щеше да куцаш до края на живота си, повярвай ми.

- Благодаря ти, - каза мрачно и хладно Олян - Беше просто лъжа, на която бях сигурен, че хората ще поискат да повярват. Просто една лъжа. Беше начин да запазя Пощата и да изтръгна Голямата Магистрална от ръцете на Мангизов. Може би ще си я върнеш, стига да си я искаш. Ти и всички останали, метнати от Мангизов. Ще помогна, колкото мога. Но не искам благодарности.

Той я усети как се приближава до него.

- Не е лъжа, - каза тя - Това е, каквото би трябвало да бъде. Майка ми се зарадва.

- Да не би тя да си мисли, че е вярно?

- Тя не иска да си мисли, че не е.

Никой не иска. Това не мога да го понеса, мислеше си Олян.

- Виж, знам как изглеждам отстрани, - заобяснява той - Аз не съм този, за когото ме мислят всички. Просто исках да докажа на себе си, че не съм като Мангизов. Че съм повече от чук, нали разбираш. Но съм си все така шмекер и половина. Мислех си, че ти поне знаеш това. Толкова съм добър в подправянето на искреност, че понякога и самият аз се обърквам. Бъркам в главите на хората и...

- Лъжеш единствено себе си, - каза г-ца Миличкова и посегна да го хване за ръката.

Олян ... се изтръгна, избяга от сградата, че и от града и се върна към стария си живот, по-точно животи, постоянно в движение, продаващ стъкълца за диаманти, но някак-си вече като че ли не му ставаше, блясъкът си беше отишъл, удоволствието се беше изгубило, даже и картите комай престанаха да работят за него и парите му привършиха и една зима в някакъв хан, който всъщност не беше повече от сайвант, той се обърна с лице към стената...

И му се яви ангел.

- Какво стана току що? - попита г-ца Миличкова.

Може пък да може да ти се явават два пъти...

- Просто ми мина една мисъл, - каза Олян.

И се остави на златния прилив. Той ги беше измамил всичките, дори и сега. И най-хубавото беше, че можеше да продължи да си го прави, нямаше нужда да престава. Само трябваше да си напомня, по веднъж на някой друг месец, че всеки момент би могъл да си тръгне. При условие, че знаеше, че би могъл, изобщо нямаше да му се налага. А ето я г-ца Миличкова, при това без цигара в устата, само на две педи от него. Той се наведе и...

Отзад някой шумно се прокашля. Оказа се, че е Грош с голям колет в ръце.

- Д'ме прощавате, че ви прекъсвам, сър, но това тук току що пристигна за Вас, - каза той и изсумтя неодобрително - Куриер, ама не от наште. Та си рекох аз, най-добре д'го занеса право при Вас, щото понеже има нещо мърдолещо в отвътрешността му...

Вярно че имаше. Както и дупки за въздух, забеляза Олян. Той отвори предпазливо капака и си дръпна пръстите тъкмо навреме.

- Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! - развряска се какадуто и кацна върху шапката на Грош.

В колета нямаше бележка, нито каквото и да е друго, освен адреса.

- Защо му е на някого д'ви праща папагал? - зачуди се Грош, не смеейки да подаде ръка в обсега на кривия клюн.

- Това беше от Мангизов, нали? - обади се г-ца Миличкова - Дал ти е птицата?

Олян се усмихна:

- Да, така изглежда. Осминки!

- Дванайсе и половина процента! - изкряска какадуто.

- Ще го отнесете ли, г-н Грош? - каза Олян - Научи го да казва... да казва...

- Вярвай ми? - предложи г-ца Миличкова.

- Добро попадение! - зарадва се Олян - Да, това да бъде, г-н Грош.

Когато Грош си тръгна с какадуто блажено балансиращо на рамото му, Олян отново се обърна към жената до него.

- А утре, - обяви той - определено възнамерявам да върна люстрите!

- Какво? Та тук ще се озориш да намериш и малко таван, - разсмя се г-ца Миличкова.

- Първостепенните неща са си първостепенни. Вярвай ми! А после, кой знае? Може пък да намеря някъде и изисканото полирано гише! Няма край на това, което е възможно!

А отвън, в оживената пещера от покрива западаха бели пера. Може и да са били от ангел, но по-вероятно ще да са били от гълъб, който някой ястреб разфасоваше на някоя от гредите. Обаче все пак си бяха пера. Въпрос на стил.

Лорд Ветинари беше застанал на върха на стълбището към Голямата Зала на двореца и гледаше надолу към чиновниците си. За този Заключениум те бяха завзели целия просторен под.

На разни места по пода бяха начертани тебеширени знаци - кръгове, квадрати, триъгълници. В тях бяха струпани на плашещо прилежни купчини книжа и папки. Беше пълно с чиновници, някои работещи в очертанията, други движещи се безшумно от едно очертание до друго разнасящи разни хартии, все едно извършваха свещенодействие. Периодично пристигаха чиновници и стражари с допълнителни книжа и папки, които биваха тържествено приемани, преценявани и прибавяни към съответната купчина.

Навсякъде тракаха сметала. Чиновници сновяха натам насам и понякога се събираха в някой триъгълник скланяйки глави в тихо съвещание. Понякога в резултат на това само се раздалечаваха в нови посоки, но все по-често с напредването на нощта, някой от тях отиваше да очертае с тебешир нов кръг или квадрат, който започваше да се пълни с хартия. Понякога изпразваха някое очертание и го изтриваха, а съдържанието му се разпределяше из съседните очертания.

Нито един заклинателски кръг, нито една свещена мандала не е била изписвана с толкова болезнено прилежна акуратност като заключенията разигравани по този под. И това продължаваше час след час с търпение, от което отначало човек го хващаше ужас, а по-късно скука. Това беше счетоводна война и врагът беше преследван през множество таблици и документи. Олян можеше да чете думи, които ги няма, а пък тези чиновници намираха цифри, които ги няма, или ги има по два пъти, или пък ги има, но не където трябва. Изобщо не бързаха. Отстраниш ли лъжите и истината ще блесне гола и смутена, не намираща къде да се скрие.

В три часа през нощта пристигна г-н Чийзбъроу, забързан и жално хлипащ, само за да научи, че от банката му е останала само книжна обвивка. Той си беше довел свои си чиновници, с пижами затъкнати в набързо навлечени панталони, които клекнаха до другите мъже и наизвадиха още книжа, и запроверяваха числа и суми с надеждата, че ако се взираш в резултатите достатъчно дълго, те ще вземат да дадат по-добър сбор.

И тогава дойде Стражата с една малка червена тетрадка, която получи собствен кръг и скоро цялата конфигурация се преподреди около нея...

Но чак някъде към заран изникнаха и мъжете в тъмни костюми. Бяха по-възрастни и по-охранени и по-добре облечени, но не и показно, в никой случай не и показно, и се движеха с достолепността на сериозните пари. Те също бяха финансисти, по-богати от крале (които често са си доста бедни), но надали някой в града извън тесния им кръг ги познаваше или би ги забелязал на улицата. Те си поговориха тихичко с Чийзбъроу както се говори на някой пострадал от тежка загуба, после заобсъждаха нещо помежду си, използвайки малки златни писалки и изискани малки бележници да карат числата да танцуват и да скачат през обръчи. Накрая беше постигнато сдържано споразумение и се стиснаха ръце, което в техния кръг имаше безкрайно повече тежест от който и да е писмен договор. Така че първата плочка домино беше закрепена. Стълбовете на света престанаха да се разтрисат. Кредитната Банка щеше да отвори сутринта, а станеше ли това, чекове щяха да се осребряват, заплати да се изплащат и градът щеше да си се изхранва.

Така те спасиха града със злато по-лесно, отколкото който и да е герой би могъл да го стори със стомана. Макар че в действителност не беше точно със злато, не беше дори и с обещанието за злато, а по-скоро с фантазията за злато, с приказния блян, че златото е някъде там, в края на дъгата * и ще продължи завинаги да си е там, стига, естествено, да не вземеш да отидеш да погледнеш.

Това нещо се нарича Финанси.

Един от тях, докато се връщаше вкъщи за скромна закуска, се отби в Гилдията на Убийците да се види със стария си приятел лорд Дауни. По време на разговора им текущите събития бяха само едва едва засегнати. И Гепи Мангизов, където и да беше отишъл, стана безспорно най-лошия застрахователен риск в света. Пазителите на дъгата никак не обичат тези, които запречват светлината на слънцето.