Глава Пета Изгубен в Пощата

Колекцията блещукаше по прилежно нагънатите ивици кафява хартия и по рулата черен филц, съставляващи пейзажа на света на една истинска карфичена глава. До него беше голямата му настолна лупа, а в краката му торбичка с разнородни карфици купени през последната седмица от една пенсионирала се майсторка на иглата.

Беше отлагал момента на отварянето, за да му се наслади още повече. Разбира се, почти със сигурност щеше да излезе, че е пълна с най-обикновени месинговки, може би с някоя случайна плоскоглава или линеен дефект, но цялата работа беше там, че никога не знаеш. Това беше то радостта от торбичките. Никога не знаеш. Не-колекционерите бяха кощунствено нехайни към карфиците, третираха ги, все едно не са нищо повече от тънки заострени парчета метал за забождане на неща към други неща. Затова много чудесни карфици с огромна стойност са били намирани в торба месинговки.

А сега, благодарение на г-н Ментелик, той имаше Широкоглава Свръхдълга Номер Три "Пилето". Светът искреше като карфиците, толкова спретнато подредени по филца развит точно пред него. Той може и да понамирисваше на сирене и да имаше гъбички чак до коленете, но точно в този момент Станли се рееше на сребърни криле посред сияйни небеса.

Грош седеше до печката, дъвчеше си ноктите и си мърмореше нещо. Станли не му обръщаше внимание, понеже не ставаше дума за карфици.

- ... ме произведе, нали? Няма значение, какво ш' каже Орденът! Той може да повиши когото ще, нали така? Това значи ощ' едно златно копче на ръкава ми както и полагаемата надбавка, нали? Никой от другите не рачи да ме нарече Старши пощальон! И после ей така, кат' на шега, да вземе и да достави писмо. Писмото било у него, видял адреса, и направо без да му мисли си го доставя! Може пък да има пощаджийска кръв у него! А и ги върна тея металните писмена! Писмена, писма, връзката ей я на. Знак е това, няма криво-ляво. Ха, 'ми че той може да чете думи, дето ги няма! - Грош изплю парченце от нокът и сбърчи чело - Но пък... ще иска той да знае за Новото Пийе. О, да. Но пък... то ш'си е като д' чешеш краста. На зле може да потръгне. Много на зле. Но пък... ха, как ги върна само тея ми ти букви за нас ... много добра работа. Може и да е истина, че ш' дойде ден и пак ш'да имаме истински Началник Пощите, както е речено: "И да, ще стъпче Той под нозете си Изоставените Ролкови Кънки и ето, Кучетата на Света ще строшат зъбите си в Него". И ни показа той знак, няма измама. Е вярно, знак над префърцунена подстригвачница за жени, ама си беше знак, дума напряко не мож' се каже. Ам'че нали ако беше очевидно, всеки друг щеше д'може д'ни го посочи, - още един къс от нокът улучи края на нажежената печка и изцвърча - А пък и няма да стана по-млад, т'ва е то, факт. На изпитателен срок обаче, не беше добре т'ва, хич не беше добре. Ами че к'во ш' стане, ако се случи да опъна петалата ощ' утре, а? Ще застана аз пред праотците си и ще ми рекат те: "О чедо наше, стана ли ти Старши Пощенски Инспектор Грош?", а аз ще кажа, че не, а пък те пак ш' питат: "А стана ли тогаз, чедо наше, Пощенски Инспектор Грош?" и аз ш' отвърна, че съвсем не, а те ш' рекат: "Ами тогаз, чедо наше, сигурно си бил поне Старши Пощальон Грош?", а аз ш'им река, че не точно, и ш'ми рекат те тогава: "Гръм и мълния, Контроливър, нима изобщо не си могъл да постигнеш нищо повече от Младши пощальон? Що за Грош си ти?" и лицето ми ще е червено и ще потъна аз до шия в безчестие. И к'во от туй, че самичък съм въртял всичко тук години наред, к'во от туй? Трябва д'си го има ч'век това ми ти златно копче!

Той се загледа в огъня и някъде изпод сплъстената му брада една усмивка си запробива път навън.

- Може пък да опита да мине Обиколката, - рече той накрая - Мине ли я Обиколката, никой дума напреки не ще мож' д'каже. И тогаз и аз всичко ш'си му кажа! Тъй всичко ш'си застане по местата! А пък не я ли изкара той докрай, значи поначало не е бил замесен от началник-пощенско тесто! Станли? Станли!

Станли се събуди от карфичените си сънища:

- Да, г-н Грош?

- Имам някои поръчки за теб, м'чето ми.

А ако той не е замесен от началник-пощенско тесто, добави Грош в дълбочината на скърцащия си ум, така ще си умра като младши пощальон...

Вратата се отвори.

- Добър вечер, шър...

Конскипръж се промъкна набързо покрай чворестата фигура в тъмния вестибюл и отчаяно замаха на слугата да затвори вратата:

- Затвори я де, човече, затвори я! Може да ме следят... Ама че работа, ти не си ли Игор? Да не би Мангизов да може да си позволи Игор?

- Чудешно уможаключение, шър, - каза Игор и надникна в ранния вечерен здрач - Вшичко е чишто, шър.

- Затвори вратата, за боговете! - проплака Конскипръж - Трябва да се видя с г-н Мангизов!

- Гошподарят провежда едно от неговите малки шоарета, шър. Ще видя дали може да бъде обежпокоен.

- Някой от другите да е тук? Те дали... Чакай, какво е шуарет?

- Малко шъбиране, шър, - отговори Игор и изсумтя. Гостът вонеше на спирт.

- Соаре значи?

- Именно, шър, - рече безстрастно Игор - Мога ли да вжема ижвънредно жабележимия Ви дълъг плащ ш качулка, шър? Ще бъдете ли толкова добри да ме пошледвате във фоайето...

И изведнъж Конскипръж се озова сам в голяма стая пълна с дебнещи сенки, свещи и дебнещи очи и затворена зад него врата.

Очите принадлежаха на портрети в големи прашни рамки, изпълващи стените от край до край. Според слуховете Мангизов направо си ги купил, при това не само картините. Казваха, че той купил също и всички фамилни права към тях, с имената и делата им изредени в списъци и така се екипирал за една нощ с чудесно родословие. Това звучеше леко обезпокоително дори и за Конскипръж. Всички лъжеха за прадедите си, това си беше нормално. Да ги купиш беше малко стряскащо, но този тъмен първичен стил толкова подхождаше на Гепи Мангизов.

Купища слухове се бяха нароили за Гепи Мангизов, откакто хората го забелязаха и започнаха да се питат: "Кой е Гепи Мангизов? И що за име е това Гепи?" Едно беше сигурно - той организираше големи партита. От онзи вид партита, които ставаха част от градската митология (Вярно ли е онова за кълцания дроб? Ти беше ли там? Ами когато той докара тролска стриптизьорка и трима души скочиха от прозореца? Ти беше ли там? Видя ли го? Вярно ли е? Ти беше ли там?). Изглежда половината Анкх-Морпорк е била там, мъкнейки се между масите, бюфета, дансинга, игралните маси, като всеки гост изглежда е бил следван от мълчалив и услужлив лакей натоварен с поднос питиета. Някои казваха, че той имал златна мина, други се кълняха, че бил пират. А той определено изглеждаше като пират, с дългата си къдрава черна коса, със заострената си брада и с превръзката на окото си. Говореше се, че си имал дори и папагал. Явно слухът за пиратството би могъл да обясни очевидно бездънното му богатство, както и факта, че никой, ама абсолютно никой не знаеше нищичко за него от преди пристигането му в града. Някои се шегуваха, че той сигурно си е продал миналото, също както си е купил ново.

Бизнес похватите му определено бяха пиратски, това Конскипръж го знаеше. Някои от онези неща...

- Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента! *

След като се увери, че в действителност не е получил сърдечния удар, който очакваше през целия ден, Конскипръж прекоси стаята, клатушкайки се точно като човек, който е обърнал чашка-две, само колкото да си поуспокои нервите, и вдигна тъмно-червения плат, който покриваше, както се оказа, клетка с папагал. Беше си зелено какаду, подскачащо френетично по прелката си.

- Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента!

Конскипръж се ухили.

- А, виждам, че вече си се срещнал с Алфонс, - чу се зад него гласът на Гепи Мангизов - И на какво дължа това неочаквано удоволствие, Хрупърт?

Вратата зад него бавно се намести в облицованата си с филц рамка и заглуши звука на далечна музика.

Конскипръж се обърна и краткият момент на учудването се разтвори в постоянната мешавица от страхове в душата му. Мангизов, пъхнал едната си ръка в джоба на великолепния си смокинг, го гледаше въпросително.

- Следят ме, Гепи! - избухна Конскипръж - Ветинари изпрати един от неговите...

- О, моля те! Седни, Хрупърт. Мисля, че се нуждаеш от голямо бренди, - той сбърчи нос - От още едно бренди, ако не възразяваш?

- А, няма да откажа! Вече поех една само малка глътчица, нал'знайш, само дъ ми отпусне нервите! Ама че ден имах само! - Конскипръж се разплу в едно кожено кресло - Знайш ли, че почти целия следобяд имаше стражник на пост пред банката?

- Дебелак ли? Сержант? - попита Мангизов, подавайки му чаша.

- Да, дебелак. Не забелязах чина му, - Конскипръж изсумтя - Никога не съм имал нищо общо със Стражата.

- Аз от своя страна съм имал, - каза Мангизов, потръпвайки от гледката как Конскипръж гаврътва едно много изискано бренди - И както си спомням, сержант Колън има навика да се размотава около големи сгради, не в случай че на някого му скимне да ги открадне, а просто защото обича да пуши на завет. Той е смешник и няма причина човек да се страхува от него.

- Да но тая сутрин един от данъчните дойде да види дъртия глупак Чийзбъроу...

- Нима в това има нещо необичайно? - зауспокоява го Мангизов - Дай да ти долея...

- Е вярно, те идват веднъж-дваж всеки месец, - призна Конскипръж, подавайки изпразнената си чаша - Но...

- Ето, не е необичайно. Плашиш се от собствената си сянка, скъпи ми Хрупърт.

- Ветинари ме шпионира! - пак се разкудкудяка Конскипръж - Тази вечер имаше човек в черно, шпиониращ къщата ми! Чух шум и погледнах навън и го видях в края на градината!

- Сигурно крадец?

- Не, аз напълно съм си уредил сметките с Гилдията! Сигурен съм също, че този следобяд някой е влизал в къщата ми. Разни неща бяха разместени в кабинета ми. Разтревожен съм Гепи! Аз ще съм този, който най-вече ще загуби от цялата тая работа! Ако има ревизия...

- Знаеш, че няма да има, Хрупърт, - гласът на Мангизов се точеше като мед.

- Да но не мога да се докопам до всичките книжа, все още не, чак докато дъртият Чийзбъроу не се пенсьонира. А Ветинари има ку'ища от тези, нал' знайш, как им викаха ... чиновници, нал 'найш, дето по цял ден само се ровят по разни книжа! Ще сметнат те кое как е, точно тъй напра'ят! Та ние купихме Го'ямата М'гистрална с нейните си пари!

Мангизов го потупа по рамото:

- Успокой се Хрупърт. Нищо няма да се обърка. Ти мислиш много старомодно за парите. Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян. Бленуваме, че малко кръгче от обикновен метал струва колкото солидно ядене. Веднъж събудиш ли се от този сън, можеш да плуваш в море от пари.

Гласът му беше почти хипнотичен, но ужасът на Конскипръж го тласкаше все така напред. Челото му залъщя от пот.

- Е, а пък Зеленобут пикае в него! - сопна се той и очите му се запалиха от отчаяно злобеене - Нал 'найш онази кула на срещу въртенето от Ланкър, същата, дето ни причиня'аше всички онея гла'оболия преди няколко месеца? Онази, за която ни казаха, че било поради вещици на метли блъскащи се в кулата? Ха! Вещица беше само първия път! После Зеленобут подкупи някои от новите хора в кулата да рапортуват за повреди, а един от тях да препуска като луд от кулата и да му праща данните за пазара в Генуа цели два часа преди до тях да се докопа някой друг! Ето как, разбираш ли, излезе далаверата му със сушените стриди. А също и със сушеното рибено тесто и сушените земни скариди. Нито пък го прави за пръв път! Много шавлив е той, нашият!

Мангизов гледаше Конскипръж и се чудеше, дали няма да е най-добре да го убие незабавно. Ветинари беше умен. Не можеш да останеш владетел на тази ферментираща мацаница наричана град, ако си тъп. Щом като си видял негов шпионин, значи това е бил шпионин, който той е искал да видиш. Начинът да разбереш, че Ветинари те следи е, като се озърнеш много бързо да видиш, че няма никого.

А демоните го взели и Зеленобут. Някои хора просто нямаха подход, ама никакъв подход. Толкова бяха ... дребнави. Да се използват щракалките по този начин беше глупаво, но да се допусне плужек като Конскипръж да разбере за това, си беше направо непростимо. Беше тъпо. Все същите глупави дребни човечета, въртящи си дребните си гешефтчета, усмихващи се на хората, от които крадяха и изобщо не разбиращи парите.

И ето че глупавият свиноподобен Конскипръж беше доприпкал тук с подвита опашка. Което създаваше известни затруднения. Вратата беше звуконепроницаема, килимите бяха леснозаменими, а Игорите бяха прочути с дискретността си, но със сигурност все някой незабелязано е наблюдавал как Конскипръж влиза при него, следователно беше благоразумно да осигури излизането му от къщата.

- 'Бър чо'ек си ти, Гепи Мангизов, - изхълца Хрупърт, махайки неловко с чашата, която пак беше празна. Остави я на една масичка с пресилената грижливост на пияница, но понеже не беше улучил правилия от трите образа на масичката, мятащи се натам насам пред очите му, чашата се разби на пода.

- 'Жаляв'м за това - изломоти той - Ти си 'бър чо'ек, та'а че ще ти дам т'ва. Ня'а как да 'о държа у наш, ня'а как с 'ичките шпьони на Ветинанарарари с'ед мен. Ня'а как да 'о 'згоря, щото 'сичко е вътре. 'Сичките му ... транзакцийки. 'Ного е 'ажно. Не 'ога да с'оверя на 'станалите, щото те ме мразят. 'Ащо ти н'се погрижиш з'него, а?

И той извади един оръфан червен тефтер и го протегна горе-долу напред. Мангизов го взе и го разгърна. Очите му пробягаха по колонките.

- Да не би да си записал всичко, Хрупърт? - попита той - Защо?

Хрупърт го изгледа ужасено.

- Ама н'ли трябва да държа сметка за 'сичко? - заоправдава се той - Ин'че ше 'зема д'му 'зпусна края, като не 'нам кое к'де е. Така че... виж'ъш ли, да мога да върна 'сичко, така де, няма ник'во прес'ъпление, - той се опита да се потупа с пръст по ноздрата, но не улучи.

- Ще го наглеждам с най-голяма грижа, Хрупърт, - обеща Мангизов - Много мъдро от твоя страна да го донесеш на мен.

- З'мен това 'начи много, Гепи, - рече Хрупърт, напредвайки към фазата жално-милно - Ти ме 'зимаш мен нанасериозозозно, а не като Зеленобут и аверите му. Аз поемам 'сички рискове, а те к'во, те се д'ржат с мене като с калта под нозете им. Като с кал. Ужасно свестен тип с'ти, 'ного свестен. Ама чудно, че 'наеш ли, че имаш Игор, както си толкова свестен, щото... - тук той шумно се оригна - щото чух аз, че Игорите работели сам'за шантавелници. Тотално изкук'ригали типове, нал' наеш, и вампири и такова, абе т'кива дето още секунда и ш' излезе кукувичката. Не ч' имам нещо против твоя човек, няма да придираш, кат' го гледам си е съвсем проклето наред приятелчето, ха-ха-ха, проклето наред ред приятелчета...

Гепи Мангизов го изправи внимателно на крака.

- Ти си пиян, Хрупърт, - каза той - И прекалено много говориш. Ей сега ще извикам Игор и...

- Да, шър? - обади се иззад гърба му Игор. Малцина можеха да си позволят точно такива услуги.

- ... и той ще те закара у дома с моята каляска. Гледай да го предадеш без произшествия на неговия камериер, Игор. А да, и като свършиш с това, би ли могъл да издириш колегата ми г-н Грайл? Предай му, че имам за него едно малко поръченийце. Лека нощ, Хрупърт, - Мангизов го потупа по провисналата буза - И изобщо не се тревожи. Утре ще видиш, че всичките ти безпокойства ще са просто ... изчезнали.

- 'Ного 'бър тип, - изломоти блажено Конскипръж - Кат' за ч'жденец...

Игор откара Хрупърт в къщата му. Междувременно онзи беше достигнал етапа "веселото пиянде" и пееше една от ония песни, които може и да изглеждат смешни на играчи на ръгби и на деца под единадесетгодишна възраст, така че прибирането му трябва да е събудило доста от съседите, особено след като той не преставаше да повтаря куплета за камилата.

После Игор се върна вкъщи, разпрегна каляската, погрижи се за коня и отиде до малкия гълъбарник зад къщата. Там имаше големи дебели гълъби, нищо общо с градските хвърчащи развъдници на зарази. Избра един по-тлъст и чевръсто надена сребърен пръстен за писма на крака му. Анкх-Морпоркските гълъби бяха доста умни като за гълъби. Глупостта нямаше особено голяма продължителност на живота в този град. Този гълъб обаче скоро щеше да намери жилището на г-н Грайл някъде по покривите, но Игор го дразнеше това, че гълъбите му никога не се връщаха.

Блъсна една врата и се озова в обширния каретен двор, около който Пощата се беше извила като буквата П. Той все още се използваше. Както му беше казал Грош, когато Пощенската служба колабирала, отделът с каретите оцелял. Беше полезен и добре уреден и, освен всичко друго, притежаваше множество коне. Конете не може да ги натъпчеш под дюшемето, нито да ги набуташ на тавана. Те трябваше да се хранят. Така че повече или по-малко безболезнено кочияшите го поеха в ръцете си и сега го използваха за пътнически превози.

Олян погледа как една натоварена карета отпътува от двора и тогава забеляза някакво движение горе.

Вече беше свикнал с щракалковите кули. Понякога му се струваше, че от всеки покрив е изникнала поне по една. Повечето бяха с новите рамки с кепенци, инсталирани от Голямата Магистрална Линия Ад, но имаше немалко и от старомодните семафорни стрелки, че дори и по някое сигнално флагче. Последните обаче работеха доста бавно и само при пряка видимост, каквато се намираше доста трудно в избуялата гора от вишки. Ако искаш нещо повече от най-основното, трябваше да идеш в някоя от малките щракалкови компании и да наемеш малка вишка с кепенци и обитаващ я водоливник, който да следи за входящи обаждания, както и достъп до някоя от възловите кули, а ако си наистина богат можеше да вземеш на работа и обучен оператор. И човек си плащаше. Олян нямаше никакво понятие от технологии, нито какъвто и да е интерес в тази област, но доколкото разбираше, цената беше нещо като майка си и баща си. И баба си и дядо си.

Но всички тези наблюдения кръжаха като далечни планети около централния, ярък като слънцето въпрос: какво по демоните търси тази кула на нашия покрив?

Тя определено беше на пощенския покрив. Той я виждаше и чуваше тракането на кепенците и. И беше сигурен че мярна една глава, която веднага се скри.

Защо имаме кула на покрива и кой ли я използва?

Той се втурна обратно в сградата. Досега не беше забелязвал стълба за нагоре, но кой знае какво можеше да има зад някоя купчина писма в дъното на някой задръстен коридор...

Проби си път през поредния проход отрупан с чували с поща и стигна до място, където голяма заключена с резета двукрила врата извеждаше обратно към двора. И тук имаше също така стълбище водещо нагоре. Малки безопасни лампи шареха с бледи петна светлина горния мрак. Това е то Пощенската Служба - помисли си Олян - в Правилника пишеше, че стълбищата трябва да са осветени и те си бяха осветени, макар че от десетилетия не ги използваше никой освен Станли, когато палеше лампите. Имаше и един товарен асансьор, от онези чудовища задвижвани чрез вливане и изливане на вода в и от голямата цистерна с дъждовна вода на покрива, но той нямаше представа, как да го накара да проработи, а и да имаше представа, нямаше да се довери на пущината. Грош му беше казал, че е счупен.

Точно под стъпалата, поразмазано, но все още различимо, се виждаше тебеширено очертание. Положението на ръцете и краката изобщо не беше естествено. Олян преглътна, но все пак сграбчи парапета.

И се закатери нагоре.

На първия етаж имаше врата. Отвори се лесно. Всъщност изхвърча само от нищожно докосване до дръжката и върху стълбището изригна плътно натрупана поща като онези играчки на пружина, които изскачат от кутии. Олян се олюляваше и стенеше докато писмата се плъзгаха покрай него на талази и заливаха стъпалата.

Той се качи сковано още един етаж нагоре, намери още една смътно осветена врата и този път застана отстрани преди да я отвори. Приливната сила на писмата пак заблъска краката му, а шумът от мъртвите писма беше като сух шепот, докато те се изсипваха в мрака. Като че бяха прилепи. Цялата сграда беше препълнена с мъртви писма шепнещи си едно на друго в тъмнината, когато един човек падна и се преби до смърт...

Още малко и ще свърши като Грош, луд за връзване. Но в тази сграда имаше още нещо. Някъде тук имаше една врата...

Виж какво, каза той на въображението си, ако се държиш така, друг път няма да те взимам с мен.

То обаче, предателско както винаги, продължи на пълни обороти. Наистина, той никога, ама никога не беше посягал на никого. Винаги предпочиташе да бяга вместо да се бие. А убийството, ами убийството нали си беше абсолютна величина? Не може да се извърши 0,021 от убийство, нали? Помпа обаче изглежда смяташе, че можеш да убиваш със сметало. Добре де, може би някъде надолу по веригата хората и да бяха ... ощетени от престъплението, но какво оставаше тогава да се каже за банкерите, хазаите и дори за барманите? "Заповядайте двойното Ви бренди, господине, а аз току-що Ви убих 0,0003 пъти"? Рано или късно всеки все засягаше някак някого другиго. Освен това много престъпления не бяха дори престъпления. Да речем трикът с пръстена. Той никога не казваше, че той бил диамантен. Освен това беше много подтискащо да видиш колко бързо честните граждани прегръщаха възможността да се възползват от бедственото положение на пътника. Това можеше направо да разруши вярата му в човещината, ако той имаше такава. Освен това...

Третият етаж произведе още една лавина от писма, но когато тя утихна, коридорът зад вратата все още беше запушен от хартиена стена. Един два шумтящи плика паднаха, намеквайки, че може да последва още свличане. Олян продължи нагоре.

Всъщност сега отстъплението беше първата му грижа, но стъпалата вече бяха отрупани с хлъзгащи се пликове и изобщо не беше време тепърва да се учи да се пързаля на сухо.

Добре де, петият етаж трябва да е чист, нали? Как иначе Сайдбърн е могъл да достигне стъпалата за назначената му среща с вечността? И ето, все още от купищата поща на площадката на четвъртия етаж се подаваше жълто-черно въже. Стражата е била тук. Въпреки това Олян отвори вратата много предпазливо, както би го направил някой стражник.

Едно две писма паднаха, но главното свлачище вече беше отминало. Няколко стъпки по-навътре се изправяше познатата му стена от писма, плътна като скална маса. И тук беше идвал стражник. Някой се беше опитвал да пробие писмената повърхност и Олян можеше да види дупката. Този някой, също както Олян сега, беше промушил вътре цялата си ръка само за да напипа с краищата на пръстите си още по-сплъстени пликове. Никой не би могъл да достигне това място отдругаде освен от стълбището, освен ако не можеше да премине през поне шест стъпки дебелия завал.

Имаше още един етаж. Олян предпазливо се заизкачва по стъпалата и на половината път чу началото на ново свличане под него.

Някак си ще да е нарушил баланса на пощата на долния етаж. Тя изригна от коридора, неспираема като ледник. Когато гребенът и достигна стълбището, купове пликове се заоткъсваха от общата маса и западаха по стъпалата. Далече отдолу дървото изпращя и заскърца. Стълбището се разклати.

Олян пробяга последните няколко стъпала до петия етаж, хвана се за дръжката на тамошната врата, дръпна я и увисна на нея, докато още една лавина от поща се изсипа покрай него. Сега всичко се тресеше. Нещо рязко изтрещя и остатъкът от стълбището рухна оставяйки Олян висящ от дръжката на вратата, помитан от писмата.

Той се люлееше със затворени очи докато шумовете и движението що годе не замряха, макар че от време на време нещо все още изпукваше. Стълбата я нямаше.

Много внимателно Олян вдигна краката си докато не напипа ръба на нов коридор. Без да си позволява такова предизвикателство срещу съдбата като дишане, той промени хватката си на вратата така, че сега държеше дръжките и от двете страни. Много бавно петите му запълзяха навътре по писмата на пода и завлачиха след себе си вратата, докато той същевременно успя да хване вътрешната дръжка и с двете си ръце. Тогава пое дълбоко спарения сух тукашен въздух, задрапа бясно с крака, изгъна се като закачила се на куката сьомга и най-сетне постигна достатъчно голяма част него да легне на пода и така да избегне падането през десет метра писма и изпочупена дървения. Без да хаби време за мислене той откачи безопасната лампа от куката до вратата и се зае да проучи предизвикателството пред него.

Коридорът беше ярко осветен, постлан с хубав килим и напълно чист от всякаква поща. Олян зяпна.

Тук беше имало писма, плътно натъпкани от пода до тавана. Той ги беше видял, беше усетил как падат покрай него в стълбищната клетка. Те не бяха халюцинация, бяха плътни, прашни, мухлясали и реални. Да се вярва в каквото и да е друго си беше лудост.

Озърна се да погледне развалините от стълбището и не видя нито врата, нито стълбище. Застланият с килим коридор се простираше чак до далечния край на стената.

Олян осъзнаваше, че за това трябва да има някакво обяснение, но единственото, което му идваше наум, беше, че е много странно. Протегна боязливо ръка да пипне килима на мястото, където трябваше да има стълбище и изтръпна, когато пръстите му преминаха през пода.

И се зачуди: дали тук, където съм аз сега, някога не е стоял друг началник на пощата? Който е стъпил върху нещо, което си е мислил, че е здрав под и се е пропаднал през пет етажа от болка?

Сантиметър по сантиметър Олян запълзя през коридора в обратната посока и шумът се усили. Беше смътен, обобщен шум, шумът на голяма сграда кипяща от дейност - викове, разговори, тракане на разни механизми, съчетаният ромон на хиляди гласове и грохот от колела и стъпки и подпечатване и скрибуцане на пера и хлопане на врати, всичко преплетено на огромен стан за да стане чистата тъкан на икономиката. Коридорът пред него го изведе до Т-образно разклонение. Шумът се раздаваше откъм ярко осветеното пространство още по-нататък. Олян тръгна накъм лъскавия бронзов парапет на балкона пред него...

... и спря.

Така значи, мозъкът му беше докаран чак дотук с цената на непомерни усилия, и ето че дойде време и той да свърши малко работа.

Залата на Пощата беше мрачна пещера, затрупана с планини от писма. Нямаше никакви балкони, нито лъскави бронзови орнаменти, нито кипящ от работа персонал и дяволски сигурно нямаше никакви клиенти. Залата на Пощата е могла да изглежда така единствено в миналото, нали така? И имаше балкони, сър, обикалящи от край до край голямата зала на всеки етаж, сър, от ковано желязо като дантела! В настоящето, тук и сега, обаче ги нямаше. Но той не беше и в миналото, не и наистина. Нали пръстите му напипваха стълбище там, където очите му виждаха постлан с килим под. Олян реши, че се намира тук-и-сега, обаче вижда и чува тук-и-някога. Разбира се, трябваше да си луд за да повярваш в подобно нещо, но това нали беше Пощата. Горкият г-н Сайдбърн е стъпил на под, който вече не го е имало.

Олян спря преди да стъпи на балкона, протегна се надолу и отново изтръпна, когато върховете на пръстите му още веднъж преминаха през килима. Тук е стоял и, как беше, а да, г-н Млък, та той е хукнал да погледне надолу и...

... пльок, сър, пльок по мраморния под.

Олян внимателно се изправи, прилепи се с гръб към стената и зяпна смаяно голямата зала.

От тавана висяха люстри, но не бяха запалени, защото през бляскавия купол се лееше слънчева светлина върху пейзаж без гълъбови изпражнения, но за сметка на това изпълнен с хора, сновящи по шахматните плочи на пода или здраво работещи зад дългите лъскави гишета, "направени от рядко дърво, тъй казваше тате". Олян стоеше и не можеше да се нагледа.

Сцената беше построена от стотици целенасочени дейности весело сливащи се в пълна анархия. Под него хора блъскаха големи телени кошове на колела, чували с писма се точеха по поточни линии, чиновници трескаво пълнеха рафтовете на гълъбарника. Беше механизъм сглобен от хора, "сър, само да го бяхте видели!" Далече вляво, от отсрещната страна на залата се издигаше златна статуя три-четири пъти по-голяма от човешки ръст. Изобразяваше строен младеж, очевидно бог, не носещ нищо друго освен шапка с крилца, сандали с крилца и, - Олян примигна - като че ли смокиново листо, и то с крилца. Скулпторът го беше уловил в момент, когато се канеше да скочи във въздуха с писмо в протегнатата нагоре ръка и с изражение на благороден устрем. Статуята господстваше над залата. Понастоящем я нямаше. Постаментът и беше празен. Щом като бяха изчезнали люстрите и гишетата, то статуя, която дори само е изглеждала златна, не е могла да има никакъв шанс. Вероятно това е бил "Духът на Пощенската Служба" или нещо такова. Междувременно пощата долу се придвижваше по по-прозаичен начин.

Точно под купола имаше часовник с по един циферблат във всяка от четирите посоки. Докато Олян го гледаше, голямата стрелка се премести право нагоре.

Изсвири рог. Шеметният балет прекъсна, когато някъде под Олян се отвориха врати, влязоха мъже в "униформите, сър, лазурно сини с бронзови копчета! Да ги бяхте видяли само!" строиха се в две редици пред голямата двукрила врата и застанаха мирно. Там ги очакваше грамаден мъж с лице като зъбобол. Той имаше на колана си голям пясъчен часовник в жироскопична бронзова клетка и оглеждаше строя сякаш е виждал и по-неприятни гледки, но рядко и то само по подметките на огромните си ботуши. Той вдигна часовника с израз на злобно тържество, пое си дълбоко въдух и изрева:

- Доооставка Номер Чееетири... стегниии се!

Думите достигнаха до Олян леко приглушени, сякаш ги чуваше през картон. Пощальоните, вече изправени мирно, се постараха да изглеждат още по-стегнати. Мъжагата ги изгледа и отново си пое въздух:

- Доооставка Номер Чееетири готови, готови! ... РАЗНАААААААА-СЯЙ!

Двете редици минаха покрай него в забързано шествие и излязоха.

"Някога ние бяхме пощальони"...

Трябва да намеря истинска стълба, помисли си Олян, докато отстъпваше от ръба. Аз ... халюцинирам в миналото. Но съм стъпил в настоящето. Като сомнамбулизъм е. Не искам да стъпя право в чистия въздух и да свърша като поредното тебеширено очертание.

Той се обърна и тогава някой премина право през него.

Усещането никак не беше приятно, като внезапен пристъп на треска. Но не това беше най-лошото. Най-лошото беше да видиш как главата на някого другиго минава през твоята. Гледката беше предимно сива, изпълнена с малко червено и тук таме кухини за синусите. Изобщо не ви трябва да знаете за очните ябълки.

... "лицето му изкривено, сякаш е видял призрак"...

Стомахът на Олян се разбунтува и като се обърна притиснал устата си с ръка, той зърна млад пощальон зяпащ приблизително по посока към него и с такова изражение на ужас, каквото вероятно имаше и на невидимото лице на Олян. Момчето потрепери и хукна нанякъде.

Г-н Игнавия също ще да е стигнал дотук. Той е бил достатъчно умен, да схване положението с пода, но да видиш чужда глава да минава през твоята, е, това би могло да довърши всекиго...

Олян се втурна след момчето. Тук горе той беше загубен. С Грош бяха обиколили едва една десета от сградата и пътят им постоянно препречваха цели сипеи от писма. Той знаеше, че има и други стълбища, и те все още съществуваха и в настоящето. Партерът, ето коя беше целта му - етаж, на който можеше да се разчита.

Момчето влезе през една врата в нещо, което изглеждаше като стая пълна с колети, но в отсрещния и край Олян можеше да види отворен проход и очертанията на парапет. Той ускори крачка и изгуби пода изпод краката си.

Светлината изчезна. За кратко и за негов ужас, той се озова сред сухи писма навсякъде около него, падащи заедно с него. Приземи се върху други писма, потръпвайки когато старите вехти пликове се накамариха върху него. За малко, през дъжда от поща, той зърна запрашен прозорец, до половината затрупан с поща и пак потъна. Купчината под него се раздвижи, настрани и надолу. Чу се трясък от нещо като врата изтръгната от пантите й и течението настрани значително се увеличи. Той бясно задрапа да достигне повърхността тъкмо навреме за да се удари в горната рамка на някаква врата, след което течението го повлече.

Вече съвсем безпомощен, носен от хартиената река, Олян смътно усети труса, когато подът поддаде. Пощата се изсипа през него, отнесе и Олян и го запрати в поредната пряспа от пликове. Той изгуби зрението си, когато хиляди писма се стовариха отгоре му, а след това изчезнаха и звуците. Мракът и тишината го стиснаха като в юмрук.

Олян фон Ментелик се беше свил с глава опряна на ръцете му. Имаше въздух, но беше спарен и нямаше да му стигне задълго. Не можеше да помръдне дори и пръста си. Около него трябваше да има тонове поща.

- Предавам душата си на всеки бог, който съумее да я намери, - измърмори той в задушния въздух.

Синя линия се заизвива пред вътрешния му взор. Беше ръкопис. Но някак-си той го чуваше да говори:

- Мила мамо, пристигнах благополучно и си намерих квартира в...

Гласът звучеше като на селско момче, но в него имаше и нещо ... скрибуцащо. Ако писмата можеха да говорят, сигурно щяха да звучат така. Думите се точеха, с букви накривени и размазани от перото на неохотния си писач ... и както си течаха, друг текст започна да се пише пред очите му, стегнат и акуратен:

- Уважаеми господине, имам честта да Ви съобщя, че се явявам единственият душеприказчик на имуществото на покойния сър Дейви Трил от имението "Имението" в Смесена Благодат, а съгласно всички налични данни, Вие сте единственият...

Гласът продължаваше нататък с толкова отчетливо произнесени думи, че можеха да се чуят лавиците с правни книги зад бюрото, но вече започваше трето писмо:

- Уважаема г-жо Кларк, с най-голямо прискърбие Ви съобщавам, че при сблъсък с противника вчера Вашият съпруг, К.Кларк, се сражаваше доблестно, но...

И тогава всичките едновременно започнаха да се пишат. Десетки, стотици, хиляди гласове изпълваха ушите му и криволичеха пред вътрешния му взор. Не викаха, а само проиграваха думите докато главата му не се задръсти от звуци, оформящи помежду си нови думи, също както дрънкането, пищенето и гърменето на всичките инструменти на един оркестър се слива в общ климакс...

Олян се опита да изкрещи, но устата му се напълни с писма.

И тогава една ръка го хвана за крака и той се озова във въздуха висящ с главата надолу.

- О, Г-н Меентелиг - избумтя гласът на г-н Помпа - Били Сте На Експедиция! Добре Дошли В Новия Ви Кабинет!

Олян изплю хартия и засмука въздух в изтръпналите си дробове.

- Те са ... живи! - изпъшка той - Всичките са живи! И са ядосани! Те говорят! Изобщо не беше халюцинация! Имал съм халюцинации, а от тях не боли! Знам как са умряли другите!

- Радвам Се За Вас, Г-н Меентелиг, - отвърна г-н Помпа, обърна го в правилното положение и загази до кръста в писма през стаята, докато зад тях още поща се посипваше от дупката в тавана.

- Ти не разбираш! Те говорят! Те искат... - Олян се поколеба. Все още можеше да чуе шепота в главата си. И продължи по-скоро за себе си отколкото да осведоми голема - Като че ли искат да бъдат ... прочетени.

- Това Е Предназначението На Писмата, - изтъкна спокойно Помпа - Ще Видите Че Почти Успях Да Изчистя Вашия Апартамент.

- Ама виж, те са само хартия! А ми проговориха!

- Да - изтътна замислено големът - Това Място Е Гробище За Нечути Думи. Те Копнеят Да Бъдат Чути.

- Хайде сега де! Писмата са просто хартия. Не могат да говорят!

- А Аз Съм Просто Глина, Но Слушам, - възрази големът с все същата вбесяваща безметежност.

- Да но на теб ти е добавен тоя фокус-мокус...

Г-н Помпа се обърна и го изгледа и зад очите му лумна червен пламък.

- Аз се озовах ... назад във времето, поне така ми се струва, - измънка Олян отстъпвайки - Само в ... главата ми. Ето как умря г-н Сайдбърн. Падна от стълбите, които не бяха там в миналото. А г-н Игнавия умря от страх. Убеден съм! Аз обаче бях вътре в писмата! И там трябваше да е имало ... дупка в пода, нещо такова, и това... и аз паднах и аз... - той се запъна - На това място му е нужен жрец или магьосник. Абе някой, който да разбира от такива неща. Не и аз!

Големът награби пълен наръч от пощата, която допреди малко беше погребала неговия подопечен и отбеляза:

- Вие Сте Началникът На Пощата.

- Това е само приумица на Ветинари! Не съм пощальон. Аз съм само един измамник...

- Г-н Ментелик? - обади се един нервен глас от вратата зад гърба му. Той се обърна и видя момчето Станли, което потрепери виждайки неговото изражение?

- Да? - сопна се Олян - Ти пък, да го вземат елфите, какво... Какво искаш, Станли?

- Ами едни хора там, - ухили се колебливо Станли - Те са долу по стълбите. Едни хора.

Олян го изгледа, очаквайки продължение, но Станли изглежда засега беше приключил.

- И какво им трябва на тези хора? - подкани го той.

- Трябвате им Вие, - отговори Станли - Казаха, че искат да видят човека, който иска да бъде началник на Пощата.

- Аз не искам да бъда... - започна Олян, но се предаде. Нямаше защо да си го изкарва на момчето.

- Извинете Ме, Господин Началник Пощите, - избоботи иззад него големът - Желая Да Довърша Възложената Ми Задача.

Олян се отмести за да пропусне глинения човек да излезе в коридора. Старите дъски на дюшемето стенеха под огромните му крака. Отвън можеше да се види, как беше успял да почисти кабинета. Стените на останалите стаи се бяха издули почти до пръсване. Когато един голем натъпче неща в стая, те си остават натъпкани.

Гледката на трополещата му фигура малко поуспокои Олян. В г-н Помпа имаше нещо толкова обик... добре де, толкова земно. Това, от което имаше нужда той сега, беше малко нормалност - нормални хора, с които да поговори, нормални неща за вършене, които да изместят гласовете от главата му. Той изчетка няколко писма от все по-оцапания си костюм.

- Добре тогава, - каза той на Станли, докато се опитваше да си намери вратовръзката, която се оказа че висяла от гърба му - Ще ида да видя, какво искат.

Чакаха го на междинната площадка на голямото стълбище. Бяха стари мъже, слаби и прегърбени, като малко по-стари копия на Грош. Всичките носеха все същата вехта униформа, но в нея имаше и нещо странно. Над козирката на фуражката на всеки от тях беше завързан с телчета по един гълъбов скелет.

- Ти ли си Човекът Неекспресен? - изхриптя един от тях, когато Олян ги наближи.

- Какво? Кой? Аз ли? - сепна се Олян. Изведнъж идеята за норманост пак се беше запиляла нанякъде.

- Да, Вие сте, сър, - прошепна в ухото му Станли - Трябва да кажете "да", сър. Леле, сър, как бих искал аз да правя това.

- Да правя какво?

- За втори път питам: ти ли си Човекът Неекспресен? - повтори дядото вече по-сърдито.

Олян забеляза, че му липсваха двете горни фаланги на показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

- Ами предполагам. Щом настоявате, - рече той. Това не срещна съвсем никакво одобрение.

- За последен път питам: ти ли си Човекът Неекспресен? - този път в гласа на стареца се долавяше истинска заплаха.

- Добре де, добре! Само за този път, да! Аз съм Човекът Неекспресен! - извика Олян - А сега може ли да...

Някой иззад гърба му нахлупи на главата му нещо черно и някакъв канап се стегна около врата му.

- Туткав е Човекът Неекспресен, - изскърца в ухото му още един старчески глас и невидими но яки ръце го сграбчиха - Не е пощаджия той.

- Всичко ще е наред, сър, - чу се и гласът на Станли докато Олян се боричкаше - Не се тревожете. Г-н Грош ще Ви води. Лесно ще се оправите, сър.

- С какво да се оправя? Оставете ме на мира, тъпи дърти негодници!

- Човекът Неекспресен се бои от Обиколката, - изсъска един от нападателите.

- О да, Човекът Неекспресен ще бъде Върнат на Подателя по канален ред, - обади се друг.

- Нека Човекът Неекспресен бъде претеглен на везните.

- Станли, веднага докарай тук г-н Помпа! - опита се да изкрещи Олян, но торбата беше дебела и прилепваше.

- Не бива, сър - ужаси се Станли - Изобщо не бива. Всичко ще е наред, сър. Това е само ... изпит, сър. Ама че това е Орденът на Пощата, сър.

Смешни шапки, помисли си Олян и започна да се успокоява. Торба на главата и заплахи... Ами че аз това го знам. Мистицизъм за занаятчии. На света не можеше да се намери нито един град без неговия си Древен и Посветен и Съкровен и Херметичен Орден на разни дребни хорица, които си въобразяват, че могат да докопат тайните на древността за някой друг час в четвъртък вечер и които изобщо не осъзнават колко смотано изглеждат с роби. А трябваше да се сетя, защото встъпих поне в дузина такива. Сто на сто има тайно ръкостискане. Е, аз знам повече тайни ръкостискания и от боговете. Опасността е като да бях в някоя детска градина. А сигурно е и по-малка. Човекът Неекспресен ... хайде де.

И той се успокои. Остави се за го заведат надолу по стълбите, да го завъртят някой друг път. Ами че разбира се, нали трябва да изплашиш новопосветения, но всеки знае, че всичко е само на майтап. Може да звучи страшно, може дори да се усеща страшно, но няма как да бъде страшно. Той си припомни, как встъпи в, как беше? А, да, - Мъжете на Браздата, в някакво градче вдън кърища тилилейски*. Бяха му завързали очите, ами че как иначе, и Мъжете издаваха всички ужасяващи звуци, които можеха да си представят, а накрая един глас от тъмнината изрече: "Стисни ръце с Древния Господар!", Олян протегна ръка и стисна един кози крак. Печелиха тези, които оставаха със сухи гащи.

/* бел. авт.: В по-гористи райони, с не толкова застъпено зелепроизводство, това разбира се щяха да бъдат гори тилилейски */

На следващия ден той измъкна от трима от верните си нови Братя осемдесет долара. Сега това не изглеждаше чак толкова забавно.

Старите пощальони го бяха откарали в голямата зала. Можеше да се познае по ехото. Според настръхването на космите отзад на врата му, тук имаше и други хора. А може би не само хора. Стори му се, че чу приглушено ръмжене. Но нали така се правеха тези работи? Трябваше да звучи обезпокоително. Важното беше да се държиш като печен тип, да действаш храбро и прямо.

Конвоят му се отдели от него. Олян остана за момент сам в тъмнината, а после една ръка го докосна по рамото.

- Аз съм, сър. Старши Пощальон на Изпитателен Срок Грош, сър. Няма д’се тревожите за нищо. Аз съм вашият Временен Ментор за тази нощ, сър.

- Нужно ли беше всичко това, г-н Грош? – въздъхна Олян – Нали знаеш, че съм назначен началник Пощите.

- Назначен, да, но още не възприет, сър. Доказателството за изпращане не е доказателство за доставяне.

- Ти пък сега какви ги говориш?

- Не бива да издавам тайни на Неекспресния Човек, сър, не бива, – рече благочестиво Грош – Добре се справихте досега, сър.

- О, хубаво тогава, – каза Олян, стараейки се да звучи сърдечно – Кое е най-лошото, което би могло да ми се случи, а?

Грош се умълча.

- Исках да кажа... – започна Олян.

- Ей сегичка ш’го пресметнем, сър, – замърмори Грош – Я да видим... а ето, сър. Най-лошото, което може да Ви се случи, е да изгубите всичките си пръсти на едната ръка, да бъдете осакатен за цял живот и да строшите половината си кокали, сър. О, и те няма да Ви разрешат да встъпите. Но няма да се тревожите за нищичко, сър, за нищичко!

Някъде високо над него един глас изтътна:

- Кой води Човека Неекспресен?

До рамото на Олян Грош си прочисти гърлото и когато проговори, гласът му наистина изгърмя:

- Аз, Старши Пощальон на Изпитателен Срок Грош, аз водя Човека Неекспресен.

- Това за костите нали го каза само за да ме изплашиш, нали? – прошепна Олян.

- И застанал ли е той във Мрака Нощен? – продължаваше да пита гласът.

- Сега вече е застанал, Почитаеми Първомайсторе! – извика радостно Грош, след което прошепна на закачуления Олян – Някои от старите м’чета много се зарадваха задето върнахте знака.

- Добре. А сега, това чупене на кости, което спомена...

- Тогаз да тръгне той на Обиколката! – изкомандва невидимият глас.

- Виж, – не се предаваше Олян – всичко това ... нали беше само за да ме изплашите?

- Оставете всичко на мен, сър, – прошепна Грош.

- Но чуй ме, тези... – започна Олян и качулката запуши устата му.

- Тогаз да обуе Ботушите той! – продължаваше гласът.

Чудна работа, как става така, че можеш да чуеш главните букви, помисли си Олян опитвайки се да не се задуши от плата.

- Чифт ботуши точно пред Вас, сър, – чу се дрезгавият шепот на Грош – Обуйте ги. Няма проблеми, сър.

- Пфф! Да, но изслушай ме...

- Ботушите, сър, моля Ви!

Олян си събу обувките, много тромаво, и напъха краката си в невидимите ботуши. Те се оказаха тежки като олово.

- Тежка е Обиколката за Човека Неекспресен, – пропя тътнещия глас – Да продължава.

Олян пристъпи още една крачка напред, натъкна се на нещо, което се изтърколи, просна се с главата напред и когато си удари пищялите в метал, агония го прониза като с кинжал.

- Пощаджии, – провикна се екнещият глас – коя е Първата Клетва?

Още гласове пропяха в хор от тъмнината:

- Ех, тяхната кожа, не го ли видиш няма да повярваш. Играчки, колички, градински инструменти ... хич не им пука какво зарязват право на пътя в тези тъмни сутрини!

- Изпищя ли Човекът Неекспресен? – попита гласът.

Олеле, счупил съм си ченето, мислеше си Олян, докато Грош с мъка го изправяше на крака. Олеле, счупил съм си ченето!

Старецът изшептя:

- Браво, сър, – след което повиши глас и се обърна към невидимите наблюдатели – Не изпищя той, Почитаеми Първомайсторе, но бе непреклонен!

- Тогаз да понесе Торбата! – изтътна далечният глас. На Олян вече започваше да му се повдига от него.

Невидими ръце преметнаха през врата му каиш. Тежестта на Торбата преви Олян надве.

- Тежка е Пощаджийската Торба, но скоро ще бъде Светлина! – отекна от стените.

Никой не му беше казвал, че ще боли, помисли си Олян. Добре де, всъщност му бяха казали, но изобщо не му казаха, че го имат предвид...

- Да вървим, сър, - подкани го Грош, невидим до него - Помнете, че това е Пощаджийската Обиколка!

Олян заопипва предпазливо с крак напред и усети как нещо изтрополи нанякъде.

- Той избегна Ролковата Кънка, Почитаеми Първомайсторе! - обяви Грош на невидимите наблюдатели.

Тръпнещ от болка, но с повдигнат дух, Олян опита още две колебливи стъпки и с нов грохот нещо се отблъсна от ботуша му.

- Безгрижно Изоставената Бирена Бутилка не му навреди! - извика триумфално Грош.

Окуражен, Олян пробва още една крачка, стъпи в нещо хлъзгаво и кракът му запраши нанякъде напред и нагоре без него. Стовари се тежко по гръб, главата му тупна в пода. Сигурен беше, че чу как черепът му изпращя.

- Пощаджии, коя е Втората Клетва? - провикна се отекващият глас.

- Кучета! От мен да знаете, няма такова нещо като добро куче! Ако не хапят, ще осерат всичко! А то е все едно да стъпиш на машинно масло!

Олян се изправи на колене, виеше му се свят.

- А така, а така, давайте все така! - шепнеше Грош, хващайки го за ръката - Ш'го преминете Вие, напук на бури и мъгли! - тук той понижи глас - Нали помните к'во пише на сградата!

- Г-жа Кейк? - измърмори Олян и се замисли: дъжд ли беше или сняг? Или може би лапавица? Усети движение и се преви над тежката торба, когато подгизна от вода, а една преусърдстваща кофа отскочи от главата му.

Дъжд значи. Той се изправи тъкмо навреме да усети страшния мраз стичащ се по врата му и замалко не изпищя.

- Ледени кубчета, сър, - прошепна Грош - Взехме ги от моргата, но д'не се притеснявате, сър, надали са били използвани... не можахме д'намерим по-добро за сняг, по т'ва време на годината. Да прощавате! И няма д'се тревожите за нищичко, сър!

- Да бъде проверена Пощата! - изгърмя командният глас.

Докато Олян залиташе натам насам, Грош пъхна ръка в торбата и тържествено вдигна един плик:

- Аз, Старши Пощальон на Изпита... О, извинете ме з'един само миг, Почитаеми Първомайсторе... - Грош наведе главата на Олян до нивото на устата си - На изпитателен срок ли беше, или пълноправен Старши Пощальон, а, сър?

- Какво? А да, пълноправен, разбира се че пълноправен! - побърза да се съгласи Олян, докато ледената вода се стичаше в обувките му - Безусловно!

- Аз, Старши Пощальон Грош обявявам, че пощата е суха като кост, Почитаеми Първомайсторе! - извика триумфално Грош.

Този път хрипливият ръководен глас излъчваше злорада заплаха:

- Тогаз да го ... достави той!

Някъде в задушната тишина на качулката предусещането за опасност на Олян залости вратата и се скри в мазето. Това беше моментът за невидимия хор да стаи дъх и да се приведе напред. Това беше моментът, в който ставащото тук преставаше да бъде игра.

- Всъщност, нали имате предвид, че нищо не съм написал черно на бяло, - започна той отпаднало.

- Осторожно с'га, осторожно, - не му обърна внимание Грош - Почти свършихме! Право пред Вас има врата, и на нея е пощенската кутия... Може ли да си поеме той само глътчица въздух, Почитаеми Първомайсторе? Че както си прасна зле главата...

` - Глътка въздух ли, Братко Грош? Тъй ч' ти да му подскажеш туй онуй, а? - отвърна ехидно председателстващият глас.

- Но Почитаеми Първомайсторе, според ритуалите на Човека Неекспресен му е позволено да... - запротестира Грош.

- Тоз Човек Неекспресен обаче дойде сам! Ей тъй от никъде, Контроливър Грош! Не бе поискал той да стане Младши Пощальон, о не, нито дори Старши Пощальон, не и той! А пожела той да достигне ей тъй наведнъж званието Началник на Пощите! Тук не си играем на почукването на пощальона, не, Младши Пощальон Грош! Ти беше дето ни врънкаше за това тук! Ние пък няма да минаваме през просото, о не! Той трябва да докаже, че е достоен!

- Старши Пощальон Грош, ако обичаш! - възмути се Грош.

- Не си истински Старши Пощальон, Контроливър Грош, не и ако го скъсаме на изпита!

- Тъй ли? А кой казва, че ти си Почитаем Първомайстор, Джордж Аджи? Ти стана Почитаем Първомайстор, само щото пръв се докопа до робите!

Гласът на Почитаемия Първомайстор загуби част от властността си:

- Свестен чиляк си ти, Контроливър, признавам ти го, но всичките тея приказки как някой ден щял да се яви истинският началник на Пощите и как ще оправи всичко, ами че то е просто... глупаво! Що не се огледаш? Пощата е била каквото е била. Всички ние сме били каквото сме били. Но щом си се заинатил като магаре, добре, да го направим, ама да е според Правилата!

- Тъй да бъде! - рече Грош.

- Тъй да бъде! - повтори Почитаемият Първомайстор.

Тайно общество точно пък на пощальони, мислеше си Олян. Че защо?

Грош въздъхна и се примъкна към Олян.

- Кат’ свършим ш’падне една разправия, – прошепна той – Прощавайте са това, сър. Просто го пуснете писмото. Вярвам във Вас, сър!

И той отстъпи.

В тъмнината на качулката, зашеметен и кървящ, Олян се заклатушка напред с протегнати ръце. Напипа вратата и дълго време напразно търси отвора. Накрая го намери само на стъпка над пода.

Добре де, добре, пъхни проклетото писмо в кутията и да забравим целия тъп фарс.

Да, ама това не беше игра. Не беше някое от онези събития, където всеки знаеше, че наш Хари трябва само да изпелтечи правилните думи за да стане най-новия член на Посветената Ложа на Тапицерите. Тук имаше хора, които го възприемаха насериозно.

Добре де, ама нали трябва просто да пъхне писмо в отвора? Може ли това да е... Чакай малко, чакай... на един от старците, които го отведоха, не му ли липсваха върховете на пръстите на едната ръка?

Внезапно Олян се ядоса. Яд, който надмогна дори болката в ченето му. Нямаше защо да прави това! Най-малкото не и по този начин. Трябваше да е сляп за да се остави да го надиграе на „Mi-j’y d’a te la-j’aime” точно пък тази сбирщина дъртаци!

Той се изправи, подтискайки желанието да застене и свали качулката. Около него все още цареше мрак, но този мрак беше изпъстрен с блещукането на над дузина затъмнени фенери.

- Ей, ам’че той си свали качулката! – извика някой.

- Човекът Неекспресен може да реши да си остане в тъмнината, – заяви Олян – Пощаджията обаче обича Светлината!

Улучи верния тон. Това беше ключът за хиляди номера. Трябва да звучиш както трябва, да изглежда сякаш знаеш какво правиш, да звучиш, все едно водиш парада. И макар това да беше дрън-дрън-ярина, беше съвсем автентична дрън-дрън-ярина.

Вратичката на един от фенерите се отвори малко по-широко и един объркан глас се оплака:

- Ам’че не мога д’го намеря т’ва в книгата. Къде трябваше д’го каже?

Важно беше също и да не се помайваш. Олян омота качулката около ръката си и надигна капака на пощенската кутия. С другата си ръка грабна първото попаднало му писмо от торбата, мушна го през отвора и дръпна импровизираната си ръкавица. Тя се отпра като отрязана с нож.

- Пощаджии, коя е Третата Клетва? – възликува Грош – Айде всички заедно, дружина: Тяхната кожа, от какво ги правят тези капаци по кутиите, от бръсначи ли?

Останалите замълчаха сконфузено.

- Ам’че той не беше с к’чулка, – опъна се една от закачулените фигури.

- А, беше, беше! Омота си я около ръката! Я ми кажете, де пише, ч’не бива? – извика Грош – Казах ли ви аз? Той е Онзи, когото очаквахме!

- Все още остана последното изпитание, – заяви Почитаемият Първомайстор.

- За к‘во последно изпитание ми плещиш, бе, Джордж Аджи? Та той достави пощата! – запротестира Грош – Лорд Ветинари го назначи за Началник Пощите и той мина Обиколката!

- Ветинари ли? Че откога е той тук! От минута-две! Кой е той да ни казва, кой е Началник Пощите? Баща му да е бил пощаджия? Не! Дядо му да е бил? Виж само типовете, дето ги пращаше тук! Тъкмо ти казваше, че са проклети пъхниносове без капка пощаджийско мастило в кръвта си!

- Мисля аз, че този може и да съумее... – започна Грош.

- Да вземе тогаз да мине последното изпитание, – тросна се Почитаемият Първомайстор – Знаеш го.

- Че то ш’си е живо убийство! – възкликна Грош – Не можете...

- Пак ш’ти го кажа, млади Контрьо, я д’си затвориш устата! Е, г-н Началник Пощите! Ш’се изправиш ли пред върховното предизвиателство за пощаджията!? Ш’ срещнеш ли... – той направи пауза за по-голям ефект и в случай че се намерят отнякъде да прозвучат няколко акорда смразяваща кръвта музика - ... Врага пред Портите?

- Ш’го срещна и ш’го пр’одолея, заповядайте моля! – провикна се бодро Олян. Тоя будала го беше нарекъл Началник Пощите! Беше сработило! Гледай да звучиш, сякаш водиш парада и те ще почнат да ти вярват! А и това „ш’го пр’одолея” беше добър допълнителен щрих.

- Заповядваме! О да, заповядваме! – изрекоха в хор пощаджиите в робите.

Грош, брадясала сянка в мрака, взе ръката на Олян и за негова изненада я стисна:

- Прощавайте за туй, г-н Ментелик. Туй хич не го очаквах, хич. Те шмекеруват. Но всичко ш’се оправи. Мож’те д’разчитате на Старши Пощальон Грош, сър.

Той си прибра ръката и Олян усети в дланта си нещо малко и студено. Сви юмрук около него. Значи хич не го очаквал, а?

- Горе главата, г-н Началник Пощите, – каза Почитаемият Първомайстор – Изпитанието е просто. Всичко, което Вие има да сторите, е да стоите тук, изправен, за една минута време, ясно ли е? Айде беж, м’чета!

Зашумоляха роби, затрополяха крака и се затръшна една далечна врата. Олян беше оставен сам в смълчания, омирисан от гълъбите мрак.

Какво ли още изпитание можеше да има? Той се опита да си припомни всичко написано на фасадата. Тролове? Дракони? Зелени зъбати неща?

Разтвори ръката си да види, какво ли му е оставил Грош. Беше нещо досущ като свирка.

Някъде в тъмнината се отвори врата и пак се затвори. И се чуха целенасочено движещи се лапи.

Кучета.

Олян се обърна, побягна през залата към пиедестала на някогашната статуя и се метна върху му. Нямаше да представлява особен проблем за едри кучета, но поне щеше да докара главите им на височина като за ритане.

И тогава едно от кучетата лавна и на лицето на Олян изгря усмивка. Само веднъж да го чуеш този лай, не ще го сбъркаш с друго. Не беше особено настървен, защото го издаваше уста, способна да схруска череп. Можеш ли да сториш това, не ти трябва допълнителна самореклама. То си се разчуваше. Ама че ... ирония. Да вземат наистина да докопат ментеликцери!

Олян изчака да зърне очите им в мъждукащата светлина на фенерите преди да им изкомандва:

- Schlat!

Кучетата спряха и го зяпнаха. Определено си мислеха, че нещо не е съвсем наред. Той въздъхна и се смъкна от постамента.

- Вижте, – заобяснява той, натискайки надолу задниците на кучетата – Факт, известен на всекиго е, че женски ментеликцери никога не са били изнасяни от страната. Така цената се поддържа висока.... Schlat казах! ... и всяко куче от кутре е обучено на ментеликски команди! Това е то майката родина, момчета! Schlat!

Кучетата послушно седнаха.

- Добри кучета, – похвали ги Олян. Вярно си беше това дето казваха хора като дядо му: че веднъж престанеш ли да се стряскаш от способността им да отхапят цял крак наведнъж, те бяха много сладки животинчета. Той събра дланите си на рупор и извика:

- Господа-а? Вече е безопасно да дойдете!

Пощальоните непременно щяха да слухтят. Щяха да очакват ръмжене и писъци. Далечната врата се отвори.

- Я елате насам, – подкани ги Олян.

Кучетата се обърнаха да изгледат скупчилите се пощальони. И заръмжаха, тихо, продължително, непрекъснато.

Сега той можеше да види ясно тайнствения Орден. Естествено всички бяха с роби, защото таен орден без роби не може. Сега бяха отметнали качулките и всеки мъж* беше с фуражка със закрепен на нея птичи скелет.

/* бел.авт.: Жените винаги са значително недопредставени в тайните ордени. */

- Ами, сър, знаехме си, че Контроливър ще Ви пробута кучкарската свирка... – обади се единият хвърляйки нервни погледи към кучетата.

- Това ли? – разтвори ръката си Олян – Откъде накъде ще я използвам. Тя само ги дразни.

Пощаджиите се бяха втренчили в седящите кучета.

- Но Вие ги накарахте да седнат... – започна един от тях.

- Мога да ги накарам да направят и други неща, – вметна невъзмутимо Олян – Само една дума и готово.

- Ъ... отвън има няколко момчета с нашийници, ако нямате нищо против, сър, – рече Грош, докато Орденът отстъпваше – Ние имаме нанаследедствена непоносимост към кучета. Който е пощальон ш’ разбере.

- Уверявам ви, че контролът, упражняван от гласа ми над тях в този момент е по-здрав от стомана, – заяви Олян. Вероятно това бяха врели-некипели, но пък бяха страхотни врели-некипели.

Ръмженето на едно от кучетата достигна до ръба, след който то а-а ще се превърне в зъбата ракета.

- Vodit! – извика Олян – Съжалявам за това, господа – добави той – Струва ми се, че се дразнят от вас. Надушват страха, както вероятно знаете.

- Вижте, ние наистина съжаляваме, разбирате ли? – заоправдава се един, чийто глас подсказа на Олян, че е бил Почитаемият Първомайстор – Нали трябваше да се уверим?

- Тогава, началник Пощите ли съм аз? – попита Олян.

- Абсолютно, сър. Няма никакъв проблем. Добре дошли, о Началнико Пощите!

Този се учи бързо, отбеляза си Олян.

- Струва ми се, че аз само... – започна той, но го прекъсна отварянето на двойната врата от отсрещния край на залата.

Влезе г-н Помпа понесъл голяма кутия. Би трябвало да е трудно да отвориш тежка двукрила врата, докато носиш нещо и в двете си ръце, но не и ако си голем. Големите просто си вървят и оставят на вратата избора дали да се отвори или да пробва да си остане затворена. Кучетата стартираха като фойерверки. Пощальоните стартираха в противоположната посока и се покатериха на подиума с похвална за толкова възрастни хора скорост. Г-н Помпа крачеше тежко напред, тъпчейки под краката си остатъците от Обиколката. Разклати се, когато зверовете го връхлетяха, след което търпеливо остави кутията на пода и вдигна кучетата за козината на вратовете им.

- Отвън Има Няколко Души С Мрежи, Ръкавици и Извънредно Дебели Дрехи, Г-н Меентелиг, - съобщи той - Те Казват, Че Работят За Някой-си Г-н Хари Крал. Искат Да Знаят Дали Сте Приключили С Тези Кучета.

- Хари Крал? - попита Олян.

- Едър търговец на вт'рични сур'вини, сър, - обясни Грош - Изглежда кучетата са взети под наем от него. Той ги оставя отвързани нощем на дворовете си.

- За да не влизат крадци ли?

- Мисля, че бая ш'се радва, ако влязат, сър. Тъй ш'си спести от храна за кучетата.

- Ха! Махнете ги оттук ако обичате, г-н Помпа, - разпореди се Олян.

Ментеликцери значи! Фасулска работа. Докато големът се обръщаше със скимтящо куче под всяка подмишница, той вметна:

- Този г-н Крал ще да живее доста охолно, след като използва ментеликцери като обикновени дворни кучета!

- Ментеликцери ли? Хари Краля ли? Е не, сър, старият Хари няма д' троши пари за префърцунени вносни кучета, щом може д'земе мелези, не и той! - възрази Грош - Сигурно има по нещо от някой друг ментеликцер в тях, д'речем, може и най-лошото от тях да е. Ха, чистокръвният ментеликцер надали ш'изтрае и пет минути срещу някои от мелезите от наште улици. Ам'че някои от тях имат по нещо от крокодил.

За известно време се възцари тишина, а после Олян продума с отсъстващ глас:

- Та значи... със сигурност не са вносни чистокръвни, така ли смяташ?

- Живота си залагам, сър, живота, - отговори бодро Грош - Проблем ли има, сър?

- Какво? Ъ... не. Никакъв.

- Е, звучахте малко разочаровано, сър. Такова нещо.

- Не. Всичко е наред. Няма проблем, - каза Олян и добави замислено - Знаете ли, наистина ще трябва да се поизпера. А и нови обувки...

Вратата отново се отвори и разкри не завръщащи се кучета, а отново г-н Помпа. Той вдигна кутията, която беше оставил и се насочи към Олян.

- Е, ние да тръгваме тогаз, - каза Почитаемият Първомайстор - Радвам се, че се срещнахме, г-н Ментелик.

- Това ли беше? - учуди се Олян - Няма ли да има някаква церемония по встъпване?

- А, всичко беше зарад Контроливър, зарад него, - отвърна Почитаемият Първомайстор - И аз се радвам, че старата Поща още се държи, наистина, но нали тея дни всичко опира до щракалките? Младият Контроливър си мисли, че всичко може д'се оправи, но той беше само 'лапе, когато всичко се разкапа. Не може д'се поправят някои неща, г-н Ментелик. О да, можете да се наричате началник Пощите, но от'де д' почнете д'го оправяте, а? Та тя, нашта Поща си е вкаменелост, сър, досущ като нас.

- Вашата Шапка, Сър, - каза Помпа.

- Какво, - сепна се Олян и се обърна към голема, който стоеше търпеливо до подиума и му подаваше шапка. Беше голяма пощаджийска фуражка, златна, със златни криле. Олян я взе и видя, че златото беше само боя, напукана и лющеща се, а крилете бяха направени от изсушените криле на истински гълъб и замалко не се разсипаха от допира му. Докато големът я държеше на светлината на лампите, тя блестеше като нещо извадено от древна гробница. В ръцете на Олян обаче тя пращеше и миришеше на мазе и оставяше по пръстите му златисти лекета. От вътрешната страна на периферията на зацапано етикетче се четеше: "Болт & Лок, Производство на Парадни и Церемониални Одежди, ул. Прасковен Сладкиш, А.-М., размер 7 1/4".

- Има И Чифт Обувки С Крилца, - добави г-н Помпа - Както И Един Вид Ластично...

- Забравете ги тея работи, - намеси се възбудено Грош - Откъде сте я намерили? Та ние я търсихме навсякъде! Години наред!

- Беше Под Пощата В Кабинета На Началника На Пощата, Г-н Грош.

- Не мож' да бъде, не мож' да бъде! - възрази Грош - Колко пъти сме преравяли всичко в него! Пода там го изследвах сантиметър по сантиметър!

- Много поща беше, ъ, придвижена днес, - вметна Олян.

- Точно Така, - подтвърди големът - Г-н Меентелиг Премина През Тавана.

- А, значи той я е намерил, а? - възтържествува Грош - Виждате ли? Всичко се сбъдва! Пророчеството!

- Няма пророчество, Контроливър, - поклати тъжно с глава Почитаемият Първомайстор - Знам, че си мислиш, че има, но да искаш да дойде някой и да оправи цялата бъркотия не е същото като пророчеството. Не съвсем същото.

- Но чухме как писмата пак проговориха! - изтъкна Грош - Те шепнат в нощта. Налага се да им четем от Правилника за да ги поуспокоим. Точно както каза магьосникът!

- Е, добре де, нали знаеш стария лаф: трябва д’си луд, за да работиш тук! - отвърна Почитаемият Първомайстор - Всичко свърши, Контроливър. Наистина. Градът дори вече няма нужда от нас.

- Сложете тая шапка, г-н Ментелик! - примоли се Грош - Съдба е това, да се яви тя тъй. Само си я сложете и да видим к'во ш' стане.

- Е, щом като всички настояват... - измърмори Олян. Издигна шапката над главата си, но се поколеба.

- Ама нали няма да се случи нещо? - осведоми се той - Че денят и без друго беше много странен.

- Не, нищо няма да се случи, - мрачно го зауспокоява Почитаемият Първомайстор - И никога нищо особено не се е случвало. О, всички някога сме си мислили, че ще се случи. Всеки път, когато някой каже, че щял да върне люстрите или отново да доставя пощата, ние си мислехме, че може би най-сетне този път нещата нистина ще се оправят. А младият Контроливър, толкова го зарадвахте, като върнахте знака. Много се възбуди той. Накарахте го да си мисли, че този път ще се получи. Обаче никога не се получава, щото т'ва място е проклетисано.

- Имаш предвид проклето, но с допълнителен сан?

- Да, сър. Най лошият вид проклятие. Е, все пак си сложете шапката. Ако не друго, ш'Ви пази от дъжда.

Олян се накани да си я сложи, но в този момент усети, как пощальоните се дръпват.

- Вие не сте сигурни! - размаха пръст към тях Олян - Не сте докрай сигурни, нали! Нито един от вас не е сигурен! Мислите си, че, хъм, този път може пък да стане, нали? Стаявате дъх! Виждам аз, виждам! Ужасно нещо е надеждата, господа!

И той си сложи шапката.

- Усещате ли нещо? - попита след някое време Грош.

- Ами, малко ... ме стяга, - каза Олян.

- Ама това да не е някоя чудна мистична сила като прониква, а? - отчаяно се занадява Грош.

- Надали, - отвърна Олян - Съжалявам.

- Повечето началници Пощите, при които служех, мразеха да я носят, - заприпомня си Почитаемият Първомайстор, когато всички се поуспокоиха - Ама Вие сте достатъчно висок за да Ви отива. Началник Пощите Аткинсън беше само метър и шейсе и с нея изглеждаше като кокошка, - той потупа Олян по рамото - Ама нищо, м'че, ти се постара.

Един плик падна на главата му. Когато го отметна, друг му кацна на рамото. Писма заваляха около тях като риба запратена нанякъде от случаен смерч.

Олян погледна нагоре. Писма падаха от мрака и ръмежът им постепенно се превръщаше във вихрушка.

- Станли? Ти ли... правиш нещо горе? - провикна се Грош, почти невидим в пороя от хартия.

- Винаги съм казвал, че подовете на тези тавани са нещо слабички, - оплака се Почитаемият Първомайстор - Пак ли пощенска буря! Твърде много се развикахме ние, това е то. Айде да се измъкваме, докато можем, а?

- Тогава загасете тея фенери! Те не са обезопасени! - разпореди се Грош.

- Ама тъй ш'останем натъмно, бе, момко!

- О, да не предпочитате светлината на горящ покрив, а?

Фенерите изгаснаха... и в тъмнината, която пръскаха сега, Олян фон Ментелик видя думи изписващи се на стената пред него, или най-малкото във въздуха пред нея. Невидимото перо се вихреше с лупинги и пируети и оставяше след себе си искрящи сини букви:

- Олян фон Ментелик?

- Ъ... да?

- Ти си Началникът на Пощите!

- Ама вижте, аз не съм Този, когото очаквате!

- В тези времена, Олян фон Ментелик, всеки може да е Този!

- Но... но... аз не съм достоен!

- Бързината да ти бъде достойнството, Олян фон Ментелик! Върни светлината! Отвори вратите! Не спирай вестоносците в служебния им дълг!

Олян погледна надолу и видя златна светлина, избликваща някъде откъм краката му. Излизаше на искри от върховете на пръстите му и започваше да го изпълва отвътре, наливаше се в него като хубаво вино. Усети как краката му се издигат над подиума. Думите го вдигнаха и леко го завъртяха.

- В началото бе Словото, но що е словото без вестоносец, Олян фон Ментелик? Ти си Началникът на Пощата!

- Аз съм Началникът на Пощата! - извика Олян.

- Пощата трябва да се придвижи, Олян фон Ментелик! Твърде дълго сме били задържани тук.

- Аз ще придвижа пощата!

- Ще придвижиш ли пощата?

- Ще я придвижа! Ще я придвижа!

- Олян фон Ментелик?

- Да?

И думите нахлуха като ураган, вихрейки пликове в искрящата светлина, разтърсвайки палатата до основите й: