Глава Втора Пощенската Служба

Олян фон Ментелик вдигна поглед и се загледа в своето бъдеще.

Анкх-Морпоркската Централна Пощенска Палата имаше мрачна фасада. Беше сграда планирана да изпълнява предназначението си. Поради което тя беше, в по-голяма или по-малка степен, едно правоъгълно вместилище за служители с две крила отзад, обикалящи обширен каретен двор. Няколко евтини колони бяха разцепени надлъж и наредени по фасадата, няколко ниши бяха издълбани за разни каменни нимфи и няколко каменни вази бяха разположени по балюстрадата и с това на сградата беше придадена известна доза Архитектура. Отдавайки дължимото на мисълта вложена в тази сграда, добрите граждани, или по-вероятно техните деца, бяха покрили стените до метър и осемдесет височина с драсканици в различни вълнуващи разцветки. По цялата дължина на фронтона се нижеше надпис с медни букви, камъкът под които беше целият в зелени и кафяви лекета.

- НИ ДЪЖД НИ СНЯГ НИ М АКЪТ НОЩЕН НЕ М АТ ДА С РАТ ТЕЗ ВЕСТОНОСЦИ ВЪВ ТЕ Н Я СЛ ЖЕБЕН ДЪЛГ - прочете на глас Олян - Това пък по дяволите какво ще да значи?

- Ниакога Пощата Е Била Горда Институцииа - отговори г-н Помпа.

- Ами това тук? - посочи Олян. На една табела много по-надолу на сградата, бяха написани с поолющена боя следните не чак толкова героични слова:

- Казах Че Това Е Било Горда Институцииа - избумтя големът.

- Коя е тази г-жа Кейк?

- Съжалиавам Но Не Мога Да Ви Съдействам По Този Въпрос, Г-н Меентелиг.

- Изглежда им е взела страха.

- Така Изглежда, Г-н Меентелиг.

Олян огледа забързаните хора по тази оживена артерия на този оживен град. Никой не му обърна внимание, макар че някои поглеждаха бегло голема, като че ли не много дружелюбно. Всичко беше толкова странно. Той беше ... на четиринадесет комай? ... когато за последен път беше използвал истинското си име. И боговете знаят от колко време не беше излизал без някакви лесно отстраними отличителни белези. Чувстваше се оголен. Оголен и незабележим.

Без да представлява интерес за когото и да е, той се изкачи по зацапаните стъпала и пъхна ключа в ключалката. За негова изненада той се завъртя леко и покритите с олющена боя врати се отвориха без скърцане. Зад Олян се чу ритмично глухо тропане. Г-н Помпа ръкопляскаше.

- Браво, Г-н Меентелиг. Това Беше Първата Ви Стъпка В Една Кариера За Ваше Добро И За Благото На Града!

- Да бе - измърмори Ментелик.

Той навлезе в огромното тъмно фоайе, осветено единствено от големия но много мътен стъклен купол. Тук нямаше как да стане по-светло от полуздрач, дори по пладне. Майсторите на графити бяха поработили и тук.

В мрака можеха да се различат големи изпочупени гишета, зад тях врати и гълъбови дупки. Наистина гълъбови дупки. В тези гълъбови дупки гнездяха гълъби. * Кисело-горчивата миризма на стари курешки изпълваше въздуха, а когато мраморните плочи изкънтяха под краката на Олян, няколко стотин гълъба панически изхвърчаха и се заиздигаха на спирали към един счупен прозорец на тавана.

- Леле, че лайняна работа. - отбеляза той.

- Лошият Език Е Нежелателен, Г-н Меентелиг - предупреди го иззад гърба му г-н Помпа.

- Че защо? Нали го пише по стените! И изобщо това беше описание, г-н Помпа! Курешки! Трябва да са тонове! - Олян чуваше как ехото от гласа му се отразява от далечните стени. - Кога за последно е било отворено това нещо?

- Преди двад’сет години, гос’дин Началник!

Олян се огледа и попита:

- Кой каза това?

Гласът като че идеше отвсякъде.

Чу се шум от влачене на крака, потропване на бастун и изсред сивия задушен и прашен въздух изникна прегърбената фигура на възрастен мъж.

- Грош, сър - изхъхри той - Младши Пощальон Грош, сър. На Ваш’те заповеди, сър. Само зап'вядайте и аз ще скокна, сър, ще скокна в бурна дейност.

Фигурата спря и продължително и тежко се закашля. Прозвуча сякаш някой нееднократно удряше в стената торба камъни. Олян зърна къса щръкнала брада, предполагаща, че притежателят и е бил прекъснат посред ядене на таралеж.

- Младши пощальон Грош?

- Същият, сър. На основание понеже никой се не задържа доста'чно време на длъжност, за да ме повиши, сър. А тряб'ше да е Старши Пощальон Грош, сър - добави многозначително старецът, и още веднъж се изкашля гърмовно.

Изглежда по-скоро като Бивш Пощальон Грош, помисли си Олян. А на глас каза:

- И Вие работите тук, така ли?

- Тъй вярно, сър, туй правим. Само аз и м'чето сме с'га, сър. Много нахъсано м'че, сър. Та го поддърж'ме туй място чисто, сър. В пълно съответствие с Правилника.

Олян не можеше да се начуди. Г-н Грош носеше изкуствен перчем. Може би някъде и да имаше някой, на който подобна полу-перука и да му отиваше, но този някой не беше г-н Грош. Беше рижа, не беше нужния размер, не беше с нужната форма, не беше в нужния стил, а и като цяло не беше нужна.

- А, виждам, че се възхищав'те на косата ми, сър - рече гордо Грош, докато полу-перуката лекичко помръдна - Цялата е все моя, знайте ли, не е като д’е сливи.

- Ъъъ ... сливи? - не разбра Олян.

- Виноват сър, не трябваше д’ го казвам на жаргона. Сливи като "компот от сливи", сър. Мътноизворски жаргон*. Компот от сливи 'начи перука. Малцина мъже на мойта възраст си имат 'сичката коса, тъй предп'лагам ш’ да си мислите. От здравословен живот е т'ва, здрав дух в здраво тяло.

/* бел.авт.: Мътноизворският римуван в бял стих жаргон: Известни са множество римувани жаргони обогатили вселената с изрази като "звънци и клепала" (= стъпала), "ех че ми се иска" (= уиски), "ранобудно пиленце" (Обща теория на относителността). Жаргонът от Мътноизворска Улица обаче вероятно е уникален с това, че фактически не се римува. Никой не знае защо, но досега са издигнати следните хипотези: 1) че този жаргон е особено сложен и следва скрити правила; 2) че Мътни Извор не е наречен така случайно 3) че основното му предназначение е да ядосва външните хора, какъвто е всъщност случаят с всички подобни жаргони. */

Олян огледа зловонния въздух и извисяващите се планини от курешки.

- Само така - промърмори той. - Добре, г-н Грош, а аз имам ли кабинет или нещо подобно?

За миг видимата част от лицето над рошавата брада стана като на заек осветен от прожектор. Но той бързо се съвзе и каза:

- О да, сър, технич'ски погледнато имате. Но ние веч' не влиз'ме там, сър, о не, не влиз'ме, поради пода. Хич не е безопасно, сър, поради пода. 'Секи момент ще поддаде, сър. Ние ползв'ме съблекалнята за персонала, сър. Ако благов'лите да ме п'следвате, сър.

Олян замалко не избухна в смях.

- Чудесно - каза той и се обърна към голема - Ъъъ... г-н Помпа?

- Да, Г-н Меентелиг?

- Дали Ви е позволено да ми помагате по някакъв начин или трябва само да сте наоколо в готовност да ме цапардосате по главата?

- Ниама Нужда От Обидни Забележки, Сър. На Мен Ми Е Позволено Да Ви Предоставиам Подобаваща Помощ.

- Тогава ще можете ли да изчистите говната на гълъбите и да пуснете малко светлина?

- Разбира се, Г-н Меентелиг.

- Ще можете?

- Един Голем Не Се Гнуси От Работа, Г-н Меентелиг. Ще Установиа Местонахождението На Лопата - и г-н Помпа се отправи към отдалечените гишета. Белобрадият младши пощальон се развълнува.

- Не! - изпищя той хуквайки след голема - Хич не е на добре да се барат тея купове, хич не е на добре!

- Може би подът няма да издържи, а г-н Грош? - поинтересува се бодро Олян.

Грош запремества поглед от Олян към голема и обратно. Устата му се отваряше и пак се затваряше, докато търсеше думи. Най-накрая той въздъхна.

- Тогава най-добре елате с мен в съблекалнята. Оттук, господа.
Докато следваше стареца, Олян усети миризмата на г-н Грош. Не че беше лоша като такава, просто беше ... странна. Имаше в нея нещо смътно химично, допълнено с насълзяващия очите аромат на всички сиропи против кашлица, които можеше да попаднат на човек през живота му, а се долавяше и някакъв намек за стари картофи.

Съблекалнята беше долу в мазето, където изглежда подът не можеше да пропадне, просто защото нямаше накъде да пропада. Беше дълга и тясна. От единия край имаше чудовищна пещ, която някога ще да е била част от някаква отоплителна система, понеже за времето си Пощенската Палата е била много модерна сграда. Сега обаче до нея беше сложено мъничко тумбесто кюмбе, нагорещено до винено-червено в основата. На него имаше огромен черен чайник.

Въздухът издаваше присъствието на чорапи, евтини въглища и липса на вентилация. Няколко паянтови шкафчета бяха наредени покрай едната стена, имената по тях бяха силно избледняли. Светлината донякъде влизаше през мръсни малки прозорци близо до тавана.

Каквото и да е било първоначалното предназначение на помещението, сега тук живееха двама души. Двама души, които се понасяха взаимно, но имаха ясно чувство за мое и твое. Пространството беше разделено на две, с по един тесен креват до стената от всяка страна. Разделителна линия беше прокарана с боя по пода, по стените и през тавана. Моята половина и твоята половина. Докато не се забравя кое на кого е, казваше тази линия, няма да има повече ... неприятности. Посредата, разполовена от граничната линия, имаше маса. По едно канче и по една чиния от алпака бяха грижливо наредени от двете страни. По средата на масата имаше солница. Там линията се превръщаше в кръгче опасващо за солницата нейна си демилитаризирана зона.

На едната половина от тясната стая имаше преголям мърляв рафт, отрупан с буркани, бутилки и вехти книжа, като че беше работното място на алхимик, оставил постановката да работи докато се разхожда или докато тя не гръмне. От другата страна имаше стара сгъваема маса, по която с леко обезпокоителна акуратност бяха наредени множество малки кутийки и рола черен филц. Там беше също и най-голямата лупа виждана от Олян досега, на статив. Тази страна на стаята беше изметена чисто. Другата беше същинска кочина, заплашваща да прелее през Линията. Освен ако едно от парчетата хартия от мръсната страна нямаше много чудата форма, то очевидно някой грижливо и акуратно беше отрязал отишлия твърде далече край, предположително с бръснач.

Посредата на чистата половина от стаята се беше изправил един младеж. Очевидно, също като Грош, и той очакваше пристигането на Олян, но не беше усвоил изкуството на стоенето мирно или най-малкото не го беше напълно разбрал. Дясната му страна стоеше значително по-мирно от лявата, в резултат на което стойката му наподобяваше банан. Въпреки това широката му нервна усмивка и големите му блестящи очи излъчваха хъс, който напълно вероятно излизаше отвъд границите на здравия разум. Във въздуха витаеше усещането, че той всеки момент можеше да започне да хапе. Носеше синя памучна риза, на която беше напечатано: "Питай Ме За Карфиците!"

- Ъъъ ... - каза Олян.

- Чирак Станли - измърмори Грош - Сирак, сър. Много печална истор'я. При нас той дойде от приюта на Люпилото на Офлър, сър. И двам’та родители починали от Гадинки в тяхното село нейде в пустощта, сър, а той бил отгледан от боб.

- Изглежда имате предвид на боб, г-н Грош?

- От боб, сър. Много необ'чаен случай. Свястно м'че когато не си изпуща нервите, но е склонен д’се извива към слънцето, сър, ако ме разбир'те какво имам предвид.

- Ъъъ ... може би. - каза несигурно Олян, бързо се обърна към Станли и каза с тон, който се надяваше да е сърдечен - Та значи ти знаеш някои неща за кърфиците, така ли?

- Несър! - извика Станли. Само дето не изкозирува.

- Но на ризата ти пише...

- Аз знам всичко за карфиците, сър - продължи Станли - Всичко, което може да се знае за тях!

- Добре, това е, ъ... - започна Олян.

- Всеки факт за кърфиците, до най-дребния - не се оставяше да му вземат думата Станли - Няма такова нещо, което да не знам за карфиците. Питайте ме каквото и да е за карфиците, сър. Ама всичко, каквото ви скимне. Давайте, сър!

- Ами добре тогава... - запъна се Олян, но годините практика му дойдоха на помощ - Чудя се, колко ли карфици са били направени в този град през последната годи...

Той спря насред думата. Лицето на Станли се беше преобразило: изглади се, изгуби се смътният намек, че собственикът му може да се опита да ти сдъвче ухото.

- За последната година работилниците (известни като "карфичарници") на Анкх-Морпорк са произвели общо двадесет и седем милиона осемстотин и осемдесет хиляди деветстотин седемдесет и една карфици - каза Станли загледан в своята частна изпълнена с карфици вселена - В това число восъчно-глави, стоманени, месингови, среброглави (и изцяло сребърни), свръх-дълги, мануфактурно и ръчно изработени, извити и със специален дизайн, обаче без да се броят така наречените "карфици за ревер" които не бива да се причисляват към същинските карфици, защото са известни технически като "значки", сър...

- А, да, сега се сетих, веднъж бях видял едно списание, или нещо подобно - опита се отчаяно да се намеси Олян - Казваше се, ъъъ ... "Карфици на месеца" що ли?

- О, майчице - промълви зад него Грош. Лицето на Станли се сбръчка докато не заприлича на нещо като котешки задник с нос.

- То е за дилетанти - изсъска той - Те не са истински "карфични глави"! Изобщо не ги е еня за карфиците! О да, те казват така, ама сега имат по цяла страница за игли всеки месец. Игли, моля ви се? Всеки може да събира игли! Та те са само карфици с дупки на главата! Ами че "Игли за народа" какво? Но не, те изобщо не искат и да знаят!

- Станли е редактор на "Тотални карфици" - прошепна Грош иззад гърба на Олян.

- Май че не съм чувал за това... - започна Олян.

- Станли, иди помогни на слугата на г-н Ментелик д’ намери лопата, айде - надигна глас Грош. - После иди д’си подредиш карфиците докат не ти олекне. На г-н Ментелик няма д’му хареса да види някой от твойте Малки Моменти - той отправи към Олян неразгадаем поглед.

- ... ама че те тоя месец имаха статия за възглавнички за карфици - мърмореше Станли докато излизаше с тропане от стаята. Големът го последва.

- Свястно м'че е той. - каза Грош след като той излезе - Само дето малко му хлопа дъската. Ама оставиш ли го на мира с карфиците му, няма ник’ви проблеми. Е, понякога състоянието му малко се ... изостря, това е всичко. А да, и като сме си дошли на думата, ето го и третия член на славния ни малък екип, сър..

В стаята влезе голям черно-бял котарак. Не обърна никакво внимание на Олян нито на Грош, а тръгна бавно право към една разнищена кошница. Олян беше точно на пътя му. Котаракът вървеше, докато не опря чело в крака на Олян, след което спря.

- Това е Господин Мотльо, сър. - представи го Грош.

- Мотльо? - изуми се Олян - И казвате, че това е наистина е име на котка? Мислех си че това е само шега.

- А, сър, не е толкова име, колкото описание - рече Грош - А Вие, сър, по-добре да вземете д’се помръднете, щото иначе той цял ден все така ш’си седи. На двайсе години е той, и са му се установили навиците.

Олян се отмести. Вече невъзпрепятстван, котаракът продължи към кошницата, където се сви на кълбо.

- Сляп ли е? - попита Олян.

- Не, сър. Има си процедура той и си я спазва, сър, да, спазва я до секунда. Много търпелив, като за котка де. Хич не обича той мебели д’ се местят. Ш’ свикнете Вие с него, ш’ свикнете.

Без да знае какво да каже, но чувствайки, че трябва да каже нещо, Олян кимна към редиците бутилки по рафта на Грош:

- С алхимия си играем, а, г-н Грош?

- Несър! Аз практикувам природосъобразна мед'цина! - заяви гордо Грош - В доктори хич не вярвам! И никога през живота си жива болест не съм видял, сър! - той се потупа по гърдите с едно плюф, което някак не се връзваше с никаква телесна тъкан. - Каша, гъша мас и топъл хлебен пудинг, сър! Няма друго, дето по-добре да ти пази проходите против сяк'ви вред'носни възвлияния! Всяка седмица налагам нов слой, сър, и няма да намерите и една кихавица д’ми мине през носа, не, сър! Много здрав'словно, много нат’рално!

- Ъ ... браво - каза Олян.

- А от 'сичките тях най-зле, сър, е сапунът - понижи глас Грош - Гнусно нещо, сър, 'сичките благотворни секреции ги отмива. От мен д’знаете, сър, я си оставете Вие нещата к’вито са! Гледате всичко да циркулира, слагате си сяра в чорапите и се грижите за гръдния протектор и нямате грижа за нищо, ш‘Ви река аз! И като Ви гледам, сър, млад човек като Вас, сър, все ще е загрижен за състоянието на свойто...

- Това какво прави? - намеси се припряно Олян вземайки гърненце с някаква зелена гнусотия.

- Това ли, сър? Цяр за брадавици, ето к’во е. Чудотворно нещо. Много нат’рално, не като бълвочите, дето ш‘ти даде докторът.

Олян помириса гърненцето и попита:

- От какво е направено?

- От арсен, сър – осведоми го най-спокойно Грош.

- Арсен?

- Много нат’рален, сър. - обясни Грош - И зелен.

Така значи, мислеше си Олян докато с изключителна предпазливост връщаше гърненцето на мястото му, в Пощата нормалността определено не е едно към едно с тази на външния свят. Като че пропускам репликите. Той реши, че подходящата роля ще е тази на нахъсан, но неусвоил се с новата обстановка шеф. Като бонус само частта с хъса имаше нужда от някакви усилия.

- Бихте ли могли да ми помогнете, г-н Грош? - помоли той - Нищичко не разбирам от поща!

- Е, добре, сър... какво сте работили досега?
Кражби, измами, фалшификации, злоупотреби. Но никога, това е особено важно, никога не беше допускал насилие. Никога. Олян винаги много внимаваше в това отношение. Стараеше се също да не се забърква във взломове, ако можеше да го избегне. Да те сгащят в един часа през нощта в банков трезор облечен в черно с множество малки джобове, може да се окаже подозрително, тогава защо да го правиш? При внимателно планиране, подходящ костюм, правилните документи и преди всичко точните маниери обаче можеше да си влезеш в същия трезор посред бял ден, а когато излизаш управителят ще ти придържа любезно вратата. Пробутването на пръстени и експлоатацията на селяндурската тъпотия бяха само за да се поддържа във форма.

Лицето, всичко опираше до лицето. Той имаше честно лице. Много обичаше тези хора, които ще го погледнат твърдо в очите за да съзрат вътрешното му аз, защото той имаше богат набор от вътрешни азове, за всякакви обстоятелства по един. Колкото до твърдите ръкостискания, практиката беше развила неговото до такава степен, че можеше да се връзват с него лодки.

Социалните умения, всичко опираше до социалните умения. Специалните социални умения. Преди да можеш да пробуташ стъкло за диамант, трябваше да накараш хората да им се иска да видят диамант. Ето това беше трикът, трикът на всички трикове. Трябваше да промениш начина по който хората виждат света. Като ги оставиш да го виждат така, както би им се искало да бъде...

Как ли, по дяволите, е научил името му Ветинари? Тоя човек беше разчупил фон Ментелик като яйце! А пък Стражата тук беше една ... демонична! Колкото до това да се насъсква голем срещу човек...
- Бях чиновник - отговори Олян.

- Какво, книжна работа, а? - попита Грош като го гледаше съсредоточено.

- Да, предимно разни хартии.

Истина си беше, доколкото от хартия се правеха карти за игра, чекове, пълномощни, препоръки, платежни нареждания ...

- О, значи поредният - рече Грош - Хубаво, работата тук не е много. Няма проблем, ш’ поразчистим и ш’Ви стъкмим едно местенце.

- Но от мен се очаква да направя Пощата да заработи както някога, г-н Грош.

- Тъй да е - каза старецът - В такъв случай ха елате сега с мен, г-н Началник Пощите. Като Ви гледам, мисля си, че май има едно две неща дето никой не Ви ги е спом'навал!

И той го поведе обратно към неугледната зала оставяйки бледа следа от жълтеникав прах сипещ се от обувките му.

- Тате ме водеше тук, като бях още 'лапе. - спомни си той - Много Пощаджийски семейства имаше онези дни. Като бяха тук още онея големи стъклени висящи подрънкващи неща, как бяха? Дето бяха за светене, сещате се?

- Люстри? - предположи Олян.

- Тъй де, май тъй им викаха - рече Грош - Две на брой. И всичко беше в месинг и мед, ама лъснато-лъснато, като злато, сър. А балконите, сър, на всеки кат по един и опасваха цялата голяма зала от край до край с парапети от ковано желязо като дантела! А хубавите полирани гишета, о, те бяха от рядко дърво, тъй казваше тате. Ами хората? Всичко беше претъпкано, направо претъпкано! Вратите не спираха да се лашкат! Дори през нощта ... о, а през нощта, сър, навън на големия двор, ех само да бяхте там, сър! Ами светлините! Колите, пристигащи и заминаващи, а от конете се вдига пара ... ех, сър, да го бяхте видели тогава! Мъжете втурващи се покомандно ... те си имаха онова нещо, сър, онова устройство, дето с него вкарваш в двора и изкарваш колата само за минута, сър, ама за минута! А суматохата, сър, суматохата и шетнята! И казваха, че човек можеше да дойде от Сестричките, че и от Сенките дори и да пусне писмо до себе си и пак ш’ трябва да бяга светкавично, ама светкавично, сър, за д’ изпревари пощаджията! А униформите, сър, лазурно сини с месингови копчета! Да ги бяхте видели само! А пък....

Олян отмести поглед от дърдорещия старец към най-близката планина от курешки, където г-н Помпа беше прекъснал изринването. Големът бръкна в зловонната мръсотия, извади нещо и тръгна към Олян.

- ... а когато отгоре, от далечните планини идваха големите карети, сър, като надуеха рога, се чуваше от мили, сър! Д’ ги бяхте чули само, сър! А ако някакви бандити посмееха да опитат нещо, ние имахме наши хора, дето отиваха и...

- Да, г-н Помпа? - прекъсна го насред разказа Олян.

- Изненадващо Откритие, Г-н Началник Пощите. Купчините Не Са, Както Се Предполагаше, От Гълъбови Изпражненииа. Никакви Гълъби Не Биха Могли Да Постигнат Такива Количества Дори За Хиляди Години, Сър.

- Че от какво са тогава?

- Писма, Сър - отговори големът.

Олян пак се обърна надолу към Грош, който се размърда смутено.

- А, да - измънка старецът - Тъкмо и до т’ва щях да стигна.
Писмата...

... нямаха край. Всички стаи в сградата бяха препълнени с писма и се сипеха оттам по коридорите. Технически погледнато беше вярно, че кабинетът на Началника на Пощите беше неизползваем поради състоянието на пода - дълбочината на писмата там достигаше до три метра. Цели коридори бяха затрупани с тях. Шкафовете бяха плътно натъпкани и невнимателното отваряне на някоя врата значеше погребване под лавина от пожълтяли пликове. Дюшемето се издуваше подозрително. От разни цепки по замазката на тавана се подаваше хартия. В сортировъчната - помещение голямо почти като главната зала, имаше преспи на места достигащи до шест метра. Тук таме като айсберги от хартиеното море се подаваха каталожни шкафове.

След половин час изследване Олян замечта за баня. Беше все едно да обхождаш гробници в пустиня. Задавяше се от миризмата на стара хартия, все едно гърлото му е запушено със ситен жълт прах.

- Казаха ми, че някъде тук съм бил имал апартамент - изхриптя той.

- Да, сър - подтвърди Грош - Оня ден с м'чето му 'фърлихме ние 'дно око. Чувал бях, че е от друг'та страна на кабинета Ви. Та 'начи м'чето се спусна с въже, сър. И pече, че напипвал вратата, сър, но целия беше потънал почти два метра под пощата и страдашe, о само как страдаше м'чето, сър ... та го изтеглих аз .

- Цялата ли сграда е пълна с недоставена поща?

Бяха се върнали в съблекалнята. Грош беше зачерпнал с черния чайник вода от един леген, и сега чайникът вреше. На другия край на стаята, седнал пред спретнатата си масичка, Станли преглеждаше своите карфици.

- Цялата, сър, освен само в м'зето и в конюшнята, там само ги няма, - старецът изплакна две оловни канчета в леген с не особено чиста вода.

- Имате предвид, че докато дори кабинетът на Начал... моят кабинет е тъпкан със стара поща, никой не е пълнил мазетата? Къде е логиката на това?

- А, не мож'те д’ ползвате м'зетата, сър, а не, сър, не и м'зетата - чак се шокира Грош - Че то тук е твърде влажно. За нула време и писмата ш'са увредени.

- Увредени - повтори с равен глас Олян.

- Няма друго дето тъй да уврежда нещата както влагата, не, сър - мъдро кимаше с глава Грош.

- Увреждане на поща от мъртъвци за други мъртъвци. - каза с все така равен глас Олян.

- А, туй го не знаем, сър - възрази старецът - Имам предвид, че свястно доказателство нямаме.

- Така де. В крайна сметка някои от тези пликове са на не повече от сто години! - избухна Олян. От праха го беше заболяла главата, от сухотата го беше задрало гърлото, а и в този дъртак имаше нещо, което глождеше оголените му нерви. Грош криеше нещо от него - Какво е някой друг век за някои? Обзалагам се, че зомбското и вампирското население все още чака всяка сутрин с нетърпетие пред пощенската кутия, а?

- А, без т'къв тон, сър - обиди се Грош - без т'къв тон. Не може д'се увреждат писма, не сър. Просто не може. Ами че т'ва си е Посегателство върху Пощата, сър. Т'ва не е просто няк'во престъпление, не, сър. Т'ва е ъъъ... ъъъ...

- Грях? - налучка Олян.

- О, по-лошо от грях - сбърчи презрително нос Грош - За грях си пати ч'век само от богове разни, а по мое време за Посегателство върху Пощата ч'век го чакаше самият Главен Пощенски Инспектор Гръмогласов. Ха! Голяма разлика е т'ва, от мен д’ знаете. Боговете прощават.

Олян затърси следи от здрав разум в набръчканото лице срещу него. Неподдържаната му брада беше нашарена с различни цветове, кой знае дали от мръсотия, лековити отвари или неизвестни пигменти. Като някакъв отшелник е, помисли си Олян. Само отшелник би носил перука като неговата.

- Извинете, ако не съм доразбрал нещо, - продължи Олян - но не смятате ли, че пъхането на нечие писмо под дюшемето за сто години си е посегателство срещу него?

За момент Грош го изгледа окаяно. Брадата му се разтресе. После той се разкашля, на гръмки, някак си дървени, трещящи изблици кашлица, от която се затресоха бурканите по рафта, а от долния край на панталоните му се надигна жълтеникав прах.

- Ш'мe прощавате ли за м'мент, сър? - изхриптя той посред кашлянето и изрови от джоба си изподраскана и очукана консервена кутия. Протегна я към Олян, докато по бузите му се стичаха сълзи - Смучащи бонбони за гърло потребявате ли, сър? Тея тук са Номер Три, сър. Много меки. Собственоръчно ги изготвям, сър. Нат'рални средства от нат'рални съставки, тъй е при мен, сър. Пазят проходите чисти, сър, щото не ги ли пазиш, ш'си изпатиш от тях.

Олян взе някакъв голям лилав хап от кутията и го подуши. Миришеше слабо на анасон.

- Благодаря Ви, г-н Грош - каза той, след което, за да не остави случайно впечатление, че може да бъде подкупен по този начин, продължи със суров тон - Та по въпроса за пощата, г-н Грош? Скатаването на недоставена поща навсякъде, където може да се пъхне, не е ли посегателство срещу нея?

- Т'ва е по-скоро ... забавяне на пощата, сър. Т'ка д’се каже, само ... ъъъ ... отлагане. За малко. Не е като да няма ни’кво нам'рение д’се достави тя нявга, сър.

Олян се вгледа в тревожното изражение на Грош. Имаше онова усещане на губеща се изпод краката почва, което човек понякога изпитва, когато разбере, че си има работа с някой, чийто свят се докосва с неговия сямо с връхчетата на пръстите. Не, помисли си Олян, този тук не е отшелник, а по-скоро нещо като корабокрушенец, живеещ си на изсъхналия си пустинен остров, представляващ в случая една сграда, докато светът отвън си тече без него, а всички остатъци от здрав ум се изпаряват.

- Г-н Грош - каза той бавно - никак не искам, нали разбирате, да ви разстройвам или нещо подобно, но тук се въргалят хиляди писма, покрити с дебел слой гълъбови изпражнения...

- Всъщност, като си 'дохме на думата, сър, те не са толкоз страшни, както изглежда - каза Грош и помълча докато смучеше шумно своя натурален хап против кашлица - Много сухо в'щество са т'ва гълъбовите курешки и образуват доста здрав з'щитен слой над пликовете...

- Защо всички те са тук, г-н Грош? – тросна му се Олян. Умения в общуването, напомни си той. Не ти е позволено да го разтръскаш.

Младшият пощальон избягна погледа му.

- 'Ми тъй де, Вие знаете как е... - заувърта го той.

- Не, г-н Грош, не знам как е.

- Хубаво де... да р'чем, че ч’век е отрупан с работа, тежка обиколка, да р'чем по Прасоколеда, куп картички, такива ми работи, а пък инспекторът го притиска за разписанието, та той да р'чем, че ‘земе, че скрие пол’вината чувал на сигурно място... но нали утре ш’го достави, нал’ тъй? Щото нали не той е виновен задето все го отрупват, сър, ама все го отрупват безспир. Но става утре, а чувалът му още по-пълен, щото все го отрупват, та ш’си р'че ч’векът, я да оставя и тоя ден малко за утре, щото четвъртъка ми е свободен ден и ш’ наваксам, ама четвъртъка вече е с пов’че от ден назад с работата, щото не престават да го отрупват, а пък той е направо капнал, капнал като куче, та ш’си р'че ч’векът, скоро ш’ дойде отпуската и ш’ наваксам, ама отпуската вече д’шла и тогаз - тъй де, накрая става тя една ми ти гадост. Стана то тя ... една. Твърде далеч отиде тя, тъй де, премного се отрудихме. Понявга кат се разтрошат нещата по-добре ги не пипай, щото откъде да я подхванеш?

- Мисля, че вече виждам картинката - каза Олян, обаче всъщност си мислеше: "Лъжете, г-н Грош. Лъжете чрез премълчаване. Не ми казвате всичко. И при това премълчавате нещо особено важно, нали? Аз доведох лъжата до степента на изкуство, а Вие, г-н Грош, сте само надарен аматьор."

Лицето на Грош, който не подозираше за този вътрешен монолог, изобрази извинителна усмивка.

- Белята е там обаче ... всъщност как Ви е първото име, г-н Грош? - попита Олян.

- Контроливър, сър.

- Хубаво име ... работата е там, Контроливър, че тази картинка, която получих от разказа ти, е нещо, което, ако се придържаме към аналогията, бих оприличил на бегло скициран фрагмент, докато това тук - Олян махна с ръка да обозначи сградата и всичко съдържащо се в нея - е триптих в пълен размер, изобразяващ сцени от историята и Сътворението на Света с пълния сонм на боговете и всичко това в комплект с фреска на купола възпяваща великолепието на небесата и един портрет на дама с чудата усмивка за пълнота на нещата! Та мисля, че ти не беше откровен с мен, Контроливър.

- Ш’ ме извинявате за т'ва, сър - рече Грош, втренчил се в очите му с някакво нервно непокорство.

- Нали знаеш, че бих могъл да те уволня? - каза Олян, осъзнавайки колко е глупаво да каже такова нещо.

- Бихте могли, сър, мож’те да опитате - каза тихо и бавно Грош - Но нямате друг освен мен, като изключим м’чето.А пък нищичко не знаете за Пощата, сър. И нищичко не знаете за Правилника. Без мене няма друг д‘ знае нещата, дето трябва д’се вършат тук. И пет минутки няма да изтраете без мен, сър. Че Вие няма д’уредите дори ежедневното пълнене на мастилниците!

- Мастилниците ли? Какво ми ти пълнене на мастилници? - избухна Олян - Та това е само вехта сграда пълна със ... със... със стара хартия! Ние нямаме клиенти!

- Мастилниците трябва д’се пълнят, сър. Съгласно Правилника на Пощенската Служба - заяви непоколебимо Грош - Правилникът е за да се съблюдава, сър.

- И за какво? Като гледам нито приемаме някаква поща, нито доставяме някаква поща! Само си седим тук!

- А, не, сър, не е като д’си седим само тук - възрази търпеливо Грош - Ние съблюдаваме Правилника на Пощенската Служба. Пълним мастилниците, лъскаме месинговите детайли...

- Ама че вие дори не метете гълъбовите курешки!

- Колкото и да е странно, т’ва в Правилника го не пише, сър - обясни старецът - Ама истината е, сър, че никой веч’ няма нужда от нас. Сега им дай само щракалки, проклетите щракалки, щрак, щрак, щрак! Всеки сега има щраксова вишка, сър. Т’ва е то модата. Със скоростта на светлината, тъй казват. Ха! Ама си няма душа, сър, сърце няма. Мразим ги. Обаче ние сме в готовност, сър. Дойде ли поща, поемаме я, сър. Ш’се втурнем в бурна дейност, сър, ама ш’се втурнем. Но поща не идва.

- Разбира се, че няма да идва! На този град отдавна трябва да му е станало пределно ясно, че ако ще си пуска писмата по Пощата, по-добре направо да ги изхвърли!

- Не сър, пак не сте прав. - възрази тихо Грош - Всичко се съхранява, сър. Ето т’ва правим тук, сър. Съхраняваме нещата както са били. Не щем д’ нарушим нещата. Не щем да предизвикаме нещо!

Нещо в начина, по който той каза това, смути Олян.

- Какъв вид нещо? - попита той.

- А, нищо, сър. Ние само ... я караме осторожно.

Олян бързо се огледа. Не стана ли стаята по-малка? Сенките не се ли задълбочиха и издължиха? Не изстина ли внезапно въздухът?

Не, нищо подобно. Възможността обаче определено беше отминала. Космите на гърба му бяха настръхнали. Олян беше чул, че това било, защото хората някога били маймуни, а това сега означавало, че отзад има тигър.

Точно сега отзад беше г-н Помпа, просто си стоеше там с очи горящи много по-ярко, отколкото можеше да постигне който и да е тигър. Това беше по-лошо от тигър. Тигрите не могат да те последват през морето и тигрите също трябва да спят.

Олян се предаде. Г-н Грош живееше в някакъв негов си чудноват плесенясал свят.

- И на това живот ли му викате? - въздъхна Олян.

За първи път за целия разговор г-н Грод го погледна прямо.

- Много по-добре от смъртта, сър - каза той.
Г-н Помпа последва Олян през главната зала и през главния вход, докато Олян не се обърна към него.

- Добре, какви точно са правилата? - поиска да знае той - Навсякъде ли ще ме следваш? Нали знаеш, че не мога да бягам!

- Разрешено Ви Е Автономно Придвижване В Рамките На Града И Околностите Му - избоботи големът - Обаче Докато Не Сте Се Установили Тук Аз Съм Също Така Инструктиран Да Ви Придружавам За Ваша Собствена Защита.

- От кого? От някого, който се е ядосал, че писмата на пра-пра-дядо му така и не са пристигнали ли?

- Не Мога Да Отговоря, Сър.

- Нуждая се от малко свеж въздух. Какво е станало тук? Защо е толкова … кошмарно? Какво и се е случило на Пощата?

- Не Мога Да Отговоря, Сър - каза кротко г-н Помпа.

- Значи не знаеш, а? Не е ли това твоят собствен град? - подметна саркастично Олян - Да не си бил наблъскан в дупка в земята през последните сто години?

- Не, Г-н Меентелиг.

- Добре, тогава защо не... – понечи да продължи Олян.

- Биаха Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг - каза големът.

- Какво са били?

- Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг.

- За какво ми говориш? - изнерви се още повече Олян.

- Как За Какво? За Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг. - изтътна големът - Помпа Не Е Името Ми, Г-н Меентелиг. Това Е Обозначението Ми. Помпа. По-Точно Помпа 19. Биах На Дъното На Тридесет Метра Дълбока Дупка И Помпах Вода. В Продължение На Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг. Сега Обаче Съм Осииан От Слънчева Светлина. Това Е По-Добре, Г-н Меентелиг. Това Е По-Добре!
Олян прекара нощта загледан в тавана. Който беше на няма и метър от него. Малко по-нататък бе окачена свещ в безопасен фенер. Станли много настояваше за това и нищо чудно. Цялата сграда можеше да гръмне като бомба. Младежът го беше довел тук; Грош беше отишъл да се цупи някъде. И беше прав, демоните да го вземат. Олян се нуждаеше от Грош. Грош практически беше самата Пощенска Служба.

Беше дълъг ден, а Олян не се беше наспал предишната нощ, като се има предвид, че висеше надолу с главата от рамото на г-н Помпа и от време на време го сполетяваше по някой къч от пощръклелия кон.

Не че му се искаше да спи точно тук, всякакъв бог опази, но той вече нямаше използваеми леговища в този пренаселен град, в който те винаги представляваха известен лукс. Съблекалнята никак не го привличаше, о не, в никой случай. Така че той чисто и просто се намести върху купчина мъртви писма посред това, което на теория беше негов кабинет. Не че представляваше особено затруднение за него. Човек на делото като него трябваше да умее да спи при всякакви ситуации, често докато тълпи тършуваха за него на една стена разстояние. Купищата писма бяха най-малкото сухи и топли и не размахваха хладно оръжие.

Хартията изпращя под него когато се опита да се намести по-удобно. Той взе разсеяно едно от писмата. Беше адресирано до накой си на име Антимон Паркър, живущ на ул. "Лобин Клаут" №1, а от задната страна на плика беше изписано с главни букви П.С.Е.Л.Ц. Отвори го с нокът. Хартията вътре замалко не се разпадна от докосването.

Олян прескочи към датата на писмото. Беше написано преди четиридесет и една години. Той нямаше навика да се замисля за отминали неща, което би било сериозен недостатък в неговата професия, обаче не можа да не се позачуди, дали - той хвърли бърз поглед към края на писмото - "Твоя Любяща Агнатея" се е омъжила за своя Антимон или пък романът им е бил погребан в това хартиено гробище. Той потръпна и пъхна плика в джоба си. Трябваше да попита Грош, какво ли ще да значи П.С.Е.Л.Ц.

- Г-н Помпа! - извика той.

Чу се леко изпращяване от ъгъла на стаята, където беше застанал затънал до кръста в поща големът.

- Да, Г-н Меентелиг?

- Няма ли начин да си затворите очите? Не мога да заспя с тези две горящи в червено очи, втренчили се в мен. Това е ... добре де, детинско е, но ми въздейства.

- Съжалиавам, Г-н Меентелиг. Бих Могъл Да Се Обърна С Гръб.

- Няма да помогне. Пак ще си знам, че са тук. Освен това заревото ще се отразява в стената. Не виждате ли, няма къде да избягам.

Големът обмисли това.

- Ще Излиаза И Ще Застана Отвън В Коридора - реши той и се задвижи накъм вратата.

- Точно така - одобри Олян - А сутринта искам да намерите спалнята ми, става ли? В някои от помещенията все още е останало място под тавана. Та бихте могли да преместите писмата там.

- Г-н Грош Не Одобриава Пощата Да Бъде Разнасиана Натам Насам, Г-н Меентелиг - избоботи големът.

- Г-н Грош не е началник на Пощите, г-н Помпа. Аз обаче съм.

Богове мили, тази лудост е заразна, помисли си Олян докато заревото на голема изчезваше в тъмнината отвън. Аз не съм началник на пощите, аз съм един окаян нещастник, жертва на някакъв глупав ... експеримент. Що за място само! Що за ситуация! Що за човек трябва да си за да поставиш известен престъпник начело на важен клон на правителствения апарат? Добре де, що за човек, като не броим средностатистическия избирател?

Той се опита да намери някакъв подход, някакъв изход... но всеки път мислите му се отблъскваха от вътрешната страна на главата му.

Представи си само дупка дълбока тридесет метра и пълна с вода. Представи си тъмнината. И си представи на дъното на дупката една фигура с приблизително човешка форма завъртаща веднъж на осем секунди една голяма ръчка.

Помпай... И помпай... И помпай...

И така двеста и четиридесет години.

- И не те ли притеснява това? - попита накрая Олян.

- Имате Предвид Дали Не Тая Обида, Г-н Меентелиг? Аз Обаче Извършвах Полезна И Необходима Работа! Освен Това Имах За Какво Да Си Мисля.

- Какво? На дъното на тридесет метра мръсна вода ли? За какво по дяволите може да се мисли там?

- За Помпане, Г-н Меентелиг.

А после, беше му разказал големът, настъпило прекъсване на процеса и бледа светлина и лостове и вериги, издигане и той се озовал в свят изпълнен със светлина и цветове ... и с други големи.

Олян знаеше някои неща за големите. Някога, преди хиляди години, те са били изпечени от глина и им е бил вдъхнат живот чрез някакви свитъци вложени в главите им. И те никога не се износваха и непрекъснато работеха. Можеше да се видят да метат или да вършат тежка работа в дъскорезници и леярни. Повечето изобщо не можеше да се видят. Те завъртаха скрити колела, някъде долу в мрака. И с това, общо взето се изчерпваше интересът му към тях. Те бяха, по дефиниция, честни.

А ето че сега големите се освобождаваха. Това беше най-кротката, най-социално отговорна революция в историята. Те бяха собственост, така че спестяваха и купуваха себе си.

Г-н Помпа купуваше свободата си като сериозно ограничаваше свободата на Олян. Много разстройващ факт. Свободата със сигурност не би трябвало да действа точно по този начин, нали?

О богове, помисли си Олян, връщайки се в тук-и-сега, нищо чудно, че Грош постоянно смуче бонбони срещу кашлица, прахта тук направо те задушава!

Той бръкна в джоба си и извади ромбовидния хап против кашлица, който му беше дал старецът. Изглеждаше съвсем безобиден.

Минута по-късно, след като г-н Помпа беше влетял в стаята и го беше тупнал силно по гърба, димящият хап се залепи за една от стените, където до сутринта успя да разяде доста от мазилката.
Г-н Грош взе точно една супена лъжица извлек от ревен и люти чушки, умерена доза за да поддържа проходите чисти и провери дали си е около врата му мъртвата къртица която да го пази от внезапни пристъпи на лекари. Всеки знаеше, че докторите те разболяваха, за това не се искаше много акъл. Цаката винаги беше в цяровете на Майката Природа, не в някакви адски бъркочи, направени от боговете знаят какво. Облиза устни в предвкусване. Освен това за през нощта си беше сложил прясна сяра в чорапите и усещаше как му се отразява добре.

Два фенера със свещи горяха в кадифената, изпълнена с хартия тъмнина на Главното Сортировъчно. Светлината мъждукаше през двойното стъкло, пълно с вода, която да загаси свещта ако фенерът паднеше. Така фенерът приличаше на светлинката на някаква дълбоководна риба от безмълвните океански бездни.

В тъмнината се чу бълбукащ звук. После Грош затапи шишето с еликсира и продължи с работата си.

- Пълни ли са мастилниците, чирак Станли? - изрече тържествено той.

- Тъй вярно, Младши Пощальон Грош, пълни до дълбочина един сантиметър от ръба, съобразно Правилника за Гишетата на Пощенската Служба, раздел Ежедневна Поддръжка, Правило С18 - отговори Станли.

Зашумоляха страниците на прелистваната от Грош огромна книга на подставката пред него.

- Може ли да видя картината, г-н Грош? - попита нетърпеливо Станли.

Грош се усмихна. Това се беше превърнало в част от церемонията и той отговори както отговаряше всеки път:

- Добре, но за последен път. Не е на добре да се гледа твърде често лицето на бог. Или друга част.

- Но ти каза, че в голямата зала е имало негова златна статуя, г-н Грош. Хората през цялото време ще да са я гледали.

Грош се поколеба. Станли обаче си растеше. Рано или късно ще трябва да научи.

- Имай предвид, хората надали са гледали точно лицето му - каза той - Очите им се спираха най-вече на ... крилете.

- На шапката му и на глезените му - промълви благоговейно Станли - За да може пощата да лети със скоростта на ... поща.

Малка капчица пот се откъсна от челото на Грош.

- Предимно на шапката му и на глезените му, о да - поправи го той - Но, ... ъъъ ... не само там.

Станли се вгледа в картинката.

- А, да. Досега не го бях забелязвал. Има си крилца на...

- На смокиновия лист - намеси се бързо Грош - Така се нарича.

- Защо му е това листо там? - поинтересува се Станли.

- А, 'сички са ги имали т'кива в стари дни, щото така е Класично. - рече Грош с облекчение отдалечавайки се от неудобната тема - Смокинов лист е т'ва. От смокиня.

- Ха-ха, ама смешното тук е, че наоколо не виреят смокини! - изтъкна Станли с тона с който се изтъква недостатък на дълго задържала се догма.

- Да, момко, точно тъй, ама без друго това листо беше от тенекия, - каза търпеливо Грош.

- Ами крилете? - попита момчето.

- Ами та-ака де, предп'лагам ш'да са си мислили, че колкото повеч криле толкоз по-добре - обясни Грош.

- Да, но да р'чем че крилете на шапката и глезените откажат, тогава ш'го държи във въздуха само...

- Станли! Че това е само статуя! Недей се вълнува толкоз! Я се успокой! Нали не щеш да обезпокоиш ... тях.

Станли клюмна.

- Те пак ... ми шепнаха, г-н Грош. - довери той тихо.

- Да, Станли. На мен също ми шепнат.

- Спомням си как последния път ми говориха през нощта, г-н Грош - говореше с треперещ глас Станли - Затворих си очите, а все тъй виждах писмената...

- Да, Станли. Не се безпокой за това. Опитай се да не мислиш за това. Г-н Ментелик е виновен, задето ги разбичка. Да оста'им нещата на течението им, ако питаш мене. Никой не ще да слуша, а накрая к'во? Научават го те, ама по мъчния начин.

- Като че беше вчера, когато онея стражници очертаха с тебешир г-н Млък. - целият се разтресе Станли - Неговото беше мъчен начин!

- Успокой се, айде, успокой се - потупа го нежно по рамото Грош - Айде, че ш'ги разбудиш. Мисли си за карфици.

- А каква ужасна срамота, г-н Грош, че все не могат да доживеят достатъчно дълго, че да Ви направят Старши Пощальон!

Грош изсумтя.

- Стига толкова. Т'ва не е важно, Станли - каза той с буреносно лице.

- Да, г-н Грош, ама Вие сте стар, толкова стар, а пък все още сте само Младши По... - настояваше Станли.

- Казах стига, Станли! А с'га я вдигни пак фенера. А така. Тъй по бива. Аз пък ш'им почета някоя страница от Правилника, т'ва тях винаги ги успокоява - Грош си прочисти гърлото и обяви - Ш'се чете от Книгата Правилник, Часове на Доставките (за Града) (с Изключение на Недели и Окторници). Както следва: Часовете в които писмата надлежи да се събират от Подателите за съответните доставки в границите на градските стени на Анкх-Морпорк са както следва: Среднощна поща през осем часа вечерта, за Първа Доставка; осем часа сутринта, за Втора Доставка; десет часа сутринта, за Трета Доставка; дванадесет часа на обяд, за Четвърта Доставка; два часа следобяд, за Пета Доставка; четири часа следобяд, за Шеста Доставка; шест часа следобяд, за Седма Доставка. Туй бяха часовете и аз ги прочетох.

За момент Грош клюмна, след което рязко затвори книгата.

- Защо правим това, г-н Грош? - попита смирено Станли.

- Зарад' свато-тъстството - отвърна г-н Грош - Ето защо. Свато-тъстството, то погуби Пощата, и още алчността и Адски Тъпия Джонсън и Новото Пийе.

- Пиле ли, г-н Грош? Как може пиле да...

- Не питай, Станли. Тук става сложно и няма нищо за карфици.

И те взеха фенерите и си тръгнаха.

Когато излязоха, нещо в помещението зашепна.