Глава Шеста Мънички картини

Олян погледна нагоре към светещите очи на голема. Трябва да има някакъв по-добър начин за събуждане сутринта. Някои хора се оправяха с часовник, мътните го взели. Той беше легнал на дюшек направо на пода, завит с мухлясал чаршаф в новоизринатия си апартамент, вонящ на вехта хартия. Всеки сантиметър от тялото му го болеше.

Като през мъгла чу как г-н Помпа му докладва:

- Пощальоните Ви Очакват, Сър. Пощенски Инспектор Грош Спомена, Че Вероятно Ще Желаете Да Ги Изпратите Както Се Полага, Като За Първи Ден.

Олян замига към тавана:

- Пощенски инспектор ли? Произвел съм го направо в пощенски инспектор?

- Да, Сър. Бяхте Окрилен От Благородни Пориви.

Спомените от снощи най-предателски се сбраха и затанцуваха специалния си номер на прочутата сцена на Голямото Излагане на Века.

- Какви са тези пощальони? - попита накрая той.

- Братството На Ордена На Пощата. Стари Мъже, Сър, Но Корави. Сега Са Пенсионери, Но Всичките Се Записаха Доброволци. От Часове Са Тук И Сортират Пощата.

- А да съм направил още нещо?

- Държахте Изключително Вдъхновяваща Реч, Сър. Аз Специално Бях Особено Впечатлен, Когато Изтъкнахте, Че "Ангел" Значи Просто Вестоносец. Малцина Знаят Това.

Олян на леглото се опита бавно да напъха юмрука си в устата си.

- А, И Още Обещахте Да Върнете Големите Люстри И Хубавото Полирано Гише, Сър. Те Бяха Много Впечатлени. Никой Не Знае, Къде Са Се Дянали.

О богове, вайкаше се наум Олян.

- Обещахте Да Върнете И Статуята На Бога, Сър. Това, Ги Впечатли Още Повече, Предполагам, Защото Тя Очевидно Е Била Претопена Преди Много Години.

- А да съм направил нещо снощи, което да предполага, че съм бил с всичкия си?

- Извинете, Сър? - не разбра големът.

Олян обаче си спомни светлината и шепота на пощата. Който беше натъпкал ума му със... знание, или спомени, които той изобщо не си спомняше да е придобивал.

- Незавършени истории, - промълви той.

- Да, Сър - подтвърди най-спокойно големът - Говорихте За Тях В Подробности, Сър.

- Наистина ли?

- Да, Сър. Казахте, Че...

... че всяко недоставено писмо е отрязък от време-пространството, на което му липсва единият край, малък сгъстък от усилия и чувства реещ се напосоки. Натъпчеш ли милиони от тях на едно място и те ще сторят това, което се предполага да правят писмата. Ще комуникират и ще променят естеството на събитията. Ако са достатъчно много, ще изкривят вселената около себе си. Всичко това се стори смислено на Олян. Или поне не по-малко смислено отколкото всичко останало.

- А... наистина ли се издигнах във въздуха всред златно сияние? - попита той.

- Сигурно Съм Пропуснал Това, Сър, - отговори г-н Помпа.

- Имаш предвид, че не съм, нали?

- В Известен Смисъл Бяхте, Сър, - каза големът.

- Но не и в ежедневния обикновен смисъл, нали?

- Все Пак Бяхте Озарен От Вътрешен Огън, Сър. Пощальоните Бяха Извънредно Впечатлени.

Очите на Олян се спряха върху крилатата шапка, метната небрежно на бюрото.

- Никога няма да мога да осъществя чак такива очаквания, г-н Помпа, - сподели той - Това, което те искат е светец, а не някой като мен.

- Но Може Би Те Имат Нужда Съвсем Не От Светец, Сър, - изтъкна големът.

Олян седна и чаршафът се плъзна надолу.

- Къде са ми дрехите? - мина към следващия проблем той - Сигурен съм, че ги бях прибрал спретнато на пода.

- Всъщност Се Опитах Да Почистя Вашия Костюм С Изличител За Петна, Сър, - докладва г-н Помпа - Но Тъй-като Той Практически Представляваше Само Едно Голямо Петно, Целият Костюм Беше Изличен.

- Харесвах си го този костюм! Можеше поне да го запазиш за парцали или нещо подобно.

- Съжалявам, Сър, Предположих, Че По-Скоро Парцалите Трябваше Да Се Пазят От Вашия Костюм. Във Всеки Случай Изпълних Вашата Заповед, Сър.

- Каква заповед? - попита с подозрение Олян.

- Снощи Поискахте От Мен Да Ви Намеря Костюм Подобаващ На Началник На Пощата, Сър, - каза големът - За Щастие Колегата Ми Шевнамашина 22 Работи В Шивачница За Сценични Костюми. Закачих Го На Вратата.

Големът беше намерил дори огледало. Е, не много голямо, но достатъчно за Олян да разбере, че ако се беше облякъл още една идея по-изтупано, щеше да е умрял от въпросното тупане.

- Леле-мале, - смая се той - Ел Дорадо, а?

Костюмът беше от злато, или от каквото там използват актьорите вместо злато. Олян тъкмо се беше наканил да протестира, но бързо премисли.

Добрите костюми бяха полезно нещо. Сладкодумният език не беше от голяма полза в съчетание с дрипави панталони. И хората щяха да забелязват не самия него, а костюма, който щеше направо да осветява улиците. Ами че хората ще трябва да си слагат черни очила за да го видят. А несъмнено той си го беше поискал.

- Колко е... - той се поколеба. Единствената подходяща дума беше: - ... високоскоростен! Имам предвид, че изглежда, че всеки момент ще запраши нанякъде.

- Да, Сър. Шевнамашина 22 Е Майстор. Обърнете Внимание Също На Златната Риза И Вратовръзка, За Да Са В Комплект Със Шапката, Сър.

- Ъ, не би ли могъл да го помолиш, да стъкми нещо малко по-мрачно? - Олян заслони очи с длани за да не го ослепят собствените му ревери - Да нося, когато не искам да осветявам отдалечени обекти, а?

- Ще Се Заема Незабавно, Сър.

- Отлично, - заключи Олян, мигайки на светлината от ръкавите си - Да вървим да ускорим придвижването на пощата, а?
Бившите пенсионирани пощальони го очакваха в залата, там където бяха разчистили вчерашното струпване на поща. Всичките бяха с униформи, макар че тъй като нямаше две точно еднакви, те не бяха еднобразни, поради което не бяха технически погледнато униформи. Всичките бяха с фуражки, но някои бяха високи колкото два пъти главата им, другите бяха плоски, а и понеже бяха старци, дрехите им бяха станали големи, така че куртките им висяха като на простор, а панталоните им се бяха нагънали на хармоника. И, както е обичайно за старци, те си носеха медалите и решителните изражения на мъже готови за битка на живот и смърт.

- Първа Доставка строена за инспекция, Сър! - рапортува Пощенски Инспектор Грош, изправил се толкова мирно, че едната му гордост беше издигнала краката му на около един пръст над земята.

- Благодаря ви. Ъ... браво!

Олян не беше сигурен, какво точно инспектира, но се постара от все сърце. Сбръчкано лице след сбръчкано лице го следяха с поглед.

По едно време той забеляза, че не всички медали са за военна служба. Пощенската служба си имаше свои медали. Един дребен старец с лице като сгъчкани натясно порове се беше накичил със златна кучешка глава.

- Този за какво е, ъ...? - започна въпроса си той.

- Старши пощальон Джордж Аджи, сър. Медалът ли? Петнайсе ухапвания, а съм ощ' на крака, сър! - каза с гордост старият човек.

- Ама че това ... ъ ... това са си доста ухапвания, а ...

- Е, аз им свих един номер след деветото, сър, кат' си 'зех метален крак, сър!

- Загубил си си крака? - ужаси се Олян.

- Не, сър. Купих аз малко стара броня, с'ващате ли? - усмихна се лукаво беловласият човек - Драго ми е на сърце д' слушам как им престъргват зъбките, сър!

- Аджи, Аджи... - замисли се Олян и паметта проблясна - Вие не бяхте ли...

- Аз съм Почитаемият Първомайстор, сър, - каза Аджи - Надявам се, че снощи не сте м'разбрали накриво, сър. Някога всички бяхме кат' младия Контроливър, сър, но загубихме надеждата, сър. Нали не сме Ви засегнали?

- Не, не, - успокои го Олян, разтривайки темето си.

- Бих искал да добавя и мойте поздравления в кач'ството ми на председател на Благожелателното и Другарско Общество на Анкх-Морпоркския Орден на Пощенските Служители, - продължи Аджи.

- Ъ... благодаря ви - продума Олян - А кои точно пък са те?

- Ние, от снощи, сър, - грейна Аджи.

- Аз пък си мислих, че сте тайно общество!

- Не е тайно, сър. Е, не е точно тайно. По-скоро, тъй д'се каже, е ... пренебрегвато. В наши дни се занимаваме само с пенсии и това, старите другари д' получат подобаващо погребение, когато бъдат Върнати на Подателя.

- Е, само така, - рече неопределено Олян, и това като че изчерпваше всичко. После се изправи и прочисти гърлото си:

- Е това е то, господа. Ако искаме да върнем Пощата в бизнеса, трябва да започнем с доставяне на старата поща. Това е наше свещено задължение. Пощата трябва да пристигне. Дори да са минали петдесет години, ние накрая ще я доставим. Знаете си обиколките. Изкарайте ги с бодра крачка. Помнете, че ако няма как да я доставите, примерно ако къщата я няма... е, връщаме я тук и отива в служба Мъртви писма, но поне ще сме се опитали. Сега му е времето хората да забележат, че Пощенската служба е отново в действие, разбирате ли?

Един от пощаджиите вдигна ръка:

- Да? - и тъй като способността на Олян да запомня имена беше по-добра от способността му да си спомни каквото и да е друго от снощи, той добави - Старши Пощальон Томпсън, нали?

- Да, сър! Ами к'во ш' правим, когато хората почват да ни дават писма?

Олян изви вежда:

- Моля? Мислих си, че ние доставяме пощата, нали?

- Не, Бил е прав, - намеси се Грош - Какво да правим, ако хората ни дадат нова поща?

- Ъ... какво сте правили досега?

Пощальоните се спогледаха.

- Едно пени такса за д'им го маркираме с печата, връщаме го тук и м' удряме официалния печат, - изрецитира Грош - После се сортира и доставя.

- Значи... хората трябва да чакат, докато не видят пощальон, така ли? Изглежда ми малко...

- О, в стари дни, виждате ли, имаше десетки малки пощенски станции, десетки, - посочи Грош - Но като взе да се скапва всичко, ги изгубихме.

- Е добре, ние да движим пощата, а проблемите ще ги оправяме като дойдат, - каза Олян - Сигурен съм, че ще изникнат идеи. А сега, г-н Грош, имахте една тайна за споделяне...
Връзката ключове на Грош подрънкваше, докато той водеше Олян през мазетата на Пощенската палата до една метална врата. Олян забеляза черно-жълто въже проснато по пода: Стражата е била и тук.

Ключалката изщрака и вратата се отвори. Отвътре се процеждаше синкаво сияние, точно толкова слабо, че да е дразнещо, да оставя виолетови сенки на ръба на зрителното поле и да насълзява очите.

- Вуя-ла, - обяви Грош.

- Това да не е ... нещо като оперен орган? - опита се да отгатне Олян. Не беше лесно да се различат очертанията на машината посред стаята, но тя определено се мъдреше там с целия чар на уред за изтезания. Синкавото сияние идваше някъде от центъра и. Очите на Олян вече бяха станали на капчуци.

- Добър опит, сър. Всъщност т'ва е Сортировъчната машина, - каза Грош - Тя е проклятието на Пощата, сър. Някога е имала демончета * за с'мото четене на адресите, но всичките са се изпарили още пр'ди години. И добре, че тъй стана.

Погледът на Олян пробяга по телените рафтове, заели цяла стена в обширното помещение. Фиксира също и тебеширените очертания на пода. Тебеширът проблясваше на странната светлина. Очертанията бяха твърде малки. Едно от тях имаше пет пръста.

- Производствен инцидент, - промърмори Олян - Е, добре, г-н Грош. Разкажете ми.

- Не се приближавайте до светлината, сър, - предупреди го Грош - Тъй казвах аз на г-н Кутсузагробов. Той обаче се вмъкна тук долу по-късно, сам-самин. Майчице мила, сър, точно младият Станли да вземе да дойде и д'го намери, след като забеляза как горкичкият Мотльо влачи нещо. И кръвопролитно зрелище се изправи пред взора му. Хич не можете д'си представите, к'во е било тук, сър.

- Мисля че мога, - промълви замислено Олян.

- Съмнявам се, че можете сър.

- Мога. Наистина.

- Сигурен съм, че не можете, сър.

- Мога пък! Разбрахме ли се? - викна Олян - Мислиш ли, че не мога да видя тези малки тебеширени очертания? Айде да продължим, преди съвсем да изперкам.

- Ъ... тъй си е, сър, - склони Грош - Чували ли сте някога за Адски Тъпия Джонсън? Доста е прочут в тоя град.

- Той не строеше ли разни неща? Нали на неговите неща все нещо не им беше наред? Сигурен съм, че съм чел нещо за него...

- Същият, сър. Проектирал е к'во ли не, но, колкото и д’е тъжно, всеки път е имало по някой сериозен недостатък.

В мозъка на Олян един спомен разръчка един неврон:

- Не беше ли той човекът, препоръчвал подвижните пясъци като подходящ терен за строителство, защото така то щяло да се движи по-бързо?

- Точно така, сър. Обикновено основният недостатък е бил, че проектантът е бил Адски Тъпия Джонсън. Мож'д'с'каже, недостатъкът е бил неразделна част от цялото. Трябва д'се признае, доста от нещата, направени по неговите планове, си работят добре, само дето не вършат работата, за която са били правени. Ей туй, сър, наистина е започнало като орган, но е завършило като машина за сортиране на писма. Идеята е, че като изсипеш чувала с пощата в тази фуния, писмата бързичко се сортират по онези рафтове. Казват, че намеренията на Началник Пощата Кауърби били добри. Тоя човек си беше маниак на тема бързина и ефикасност. Дядо ми казваше, че Пощата изхарчила цяло състояние да я накара да работи.

- И си изгубили парите, а? - вметна Олян.

- А, не, сър. Работеше си. О, да, даже много добре си работеше. Толкоз добре, че докара хората до лудост, към края де.

- Нека позная, - каза Олян - Пощальоните са били претрупани с работа.

- О, пощальоните винаги са били претрупани с работа, сър, - дори не мигна Грош - Не, туй, дето притесни хората, беше като почнаха да намират на изхода писма с дата цяла година преди да са били написани.

Двамата се смълчаха. Докато мълчаха, Олян изпробва мислено различни реплики, от "Що не пробваш с нещо по-правдоподобно?" до "Не е възможно!", но реши, че всичките щяха да звучат глупаво. Грош изглеждаше адски сериозен. Така че в крайна сметка той каза просто:

- Как така?

Старият пощальон посочи синкавото сияние:

- Има в нея едно нещо на чорчик, сър. Можете д’го зърнете. Но к'вото и да правите, в никой случай не заставайте точно над него.

Олян се приближи малко по-близко до машината и надникна всред чарковете и. Едва успя да различи в самото сърце на сиянието едно колелце. То се въртеше бавно-бавно.

- В Пощата съм отгледан аз, - разправяше зад гърба му гласът на Грош - Роден в сортировъчната, претеглен на официалния кантар. Четенето го научих от пликовете, смятането от старите счетоводни книги, гюграфията я научих от картите на града, а историята от старите пощаджии. Няма да намерите по-добро училище, сър, няма по-добро. Никога обаче не съм учил гюметрия, сър. Празно място в познанията ми, цялата тая работа за ъгли и хипопотамузи и подобно. Тук обаче, сър, всичко опира до пийето.

- В смисъл пиене ли? - Олян отстъпи заднешком от зловещата светлина.

- А, не, сър, не. Пийе в гюметричен смисъл.

- А, имаш предвид числото пи, което е... - Олян се запъна. Беше добър в отделни откъслеци от математиката, което значеше, че умееше да пресмята изключително бързо шансове, печалби и валути. Някога в училищния му учебник е имало и геометрия, но никога не беше намирал особен смисъл в правите линии. Въпреки това той се пробва:

- Ами става дума всъщност за... числото, което се получава като вземеш радиуса на кръга и... не, дължината на ръба на колелото е точно три и нещо си пъти... ъ...

- Нещо като такова, сър, сигурно е нещо като такова, - рече Грош - Три и нещо си, това е то номерът. Само дето Адски Тъпият Джонсън рекъл, че така било много неорганизирано, тъй че той изобрети колело, в което пи да е точно три. И ей го на тук.

- Но това не е възможно! - възкликна Олян - Не може да се направи такова нещо! Пи е .. ами вградено е в нещата! Не може да го промениш! За туй би трябвало да се промени вселената!

- Да, сър. Казват, че точно това се случило, - отвърна спокойно Грош - Ей сега ш'направим един фокус. Отдръпнете се, сър.

Грош отиде до едно от другите мазета и донесе някаква цепеница.

- Отдръпнете се още, - посъветва той и хвърли цепеницата върху машината.

Звукът не беше силен. Нещо като "Шат!" На Олян му се стори, че като мина през светлината, на дървото му се случи нещо. Имаше някакъв намек за изкривяване и...

Няколко трески изтропаха по пода, след което заваля дъжд от талаш.

- Докараха един маьосник да го прегледа, - разказваше Грош - Той каза, че машината изкилиферчвала само малка част от вселената, така че пи да може да е равно на три, сър, но то разбъзиква всичко, което сложиш наблизо до него. Частите дето се губели, те попадали във ... пространственно-времевия контититинуум, сър. Но с писмата, видите ли, не ставало тъй поради начина им на пътуване през машината. Туй е то накратко, сър. Някои писма излизаха от машината петдесет години преди да са били изпратени!

- Ами че защо не сте я изключили?

- Не можеше, сър. Тя като ми ти тръгне, и хич няма спиране. А пък и магьосникът каза, че ужасни неща могли да се случат, ако я спрем, струва ми се че поради, ъ, поради кванта, сър.

- Добре де, но не можахте ли да престанете да я захранвате с писма?

- Ами там е цялата работа, сър, - зачеса си брадата Грош - Напипахте баш възела и болното място, сър. Точно т'ва тряб’ше да сторим, сър, точно т'ва, но, виждате ли, ние се опитахме да го накараме да работи за нас. Управата си имаше планове, сър. Как ви се струва да доставите писмо в Кукличките трийсе секунди след като е било подадено в Централна Поща, а? Разбира се, ням’ше да е учтиво да доставяме поща, ощ' преди да е била подадена, сър, но нали можехме да сме близо до туй, а? Бяхме много добри, а се опитвахме да станем още по-добри...

Някак-си на Олян това му изглеждаше познато. Той слушаше с тъга. Пътуването във времето в крайна сметка беше само един вид магия. Ето защо покрай него винаги все нещо се прецакваше.

Тъкмо заради това имаше пощальони с реални крака. Тъкмо заради това щракалките бяха низ от скъпи кули. Като стана дума, тъкмо затова селяните обработваха нивите, а рибарите хвърляха мрежи. О, разбира се че можеше да се направи всичко и с магия, ама разбира се. Махваш с вълшебната пръчица, блясват звездички и ето ти прясно изпечен самун хляб. Можеше да направиш така, че рибите сами да изскачат от морето направо сготвени. После обаче, все по някое време, все по някакъв начин, магията ще ти изпрати сметката си, която непременно ще се окаже по-голяма отколкото можеш да си позволиш.

Тъкмо затова магията беше оставена на магьосниците, които знаеха как да се оправят с нея безопасно. Основната задача на магьосниците беше да не правят изобщо никаква магия. Но не поради неумение, а да не я правят, когато биха могли да я правят. Всеки невежествен глупак беше в състояние да не може да превърне някого в жаба. Но се изискваше доста ум за да се въздържиш да го сториш, след като разбереш, колко е лесно. На света имаше места пазещи спомена за времената, когато магьосниците не са били чак толкова умни. По много от тях никога вече няма да порасне трева.

Във всеки случай в цялата тази работа имаше някаква неизбежност. Хората искаха да бъдат измамени. Наистина вярваха, че може да се намери самородно злато въргалящо се на земята, че този път може пък да намерят дамата *, че някак си по изключение пръстенът със стъкълцето може пък да излезе автентичен диамант.

Думите изригваха от г-н Грош като поща натъпкана в процеп в стената. Някой път машината произвеждала по хиляда копия от едно и също писмо, друг път запълвала стаята с писма от следващия вторник или следващия месец или следващата година. Понякога излизали писма, които не са били написани, или биха могли да бъдат написани или някой е възнамерявал да ги напише, или пък такива, които хората се кълнат, че навремето били написали, въпреки че не са, обаче всички те придобиваха някакво призрачно битие в някакъв чудноват невидим свят на писмата, а машината ги правеше реални. Щом като все някъде в мултивселената би могъл да съществува всеки един възможен свят, значи все някъде ще съществува и писмо, което би могло да бъде написано. Все някъде то е било подадено в пощата. И ето че тук изникваха писма от днешна дата, които се оказваше, че не били от нашата днешна дата, а такива, които биха били изпратени, ако се променеше някаква дребна подробност в миналото. И, както казаха магьосниците, изобщо нямало значение, че машината била изключена. Тя си съществувала и работела в множество други настоящета, така че била в действие и тук поради... следваше дълго изречение, което пощаджиите не можеха да разберат, но било изпълнено с думи като "портал", "многоизмерно" и "квант", като последната дума присъствала нееднократно. Не могли да го разберат, но все нещо е трябвало да направят. Защото никой не би могъл да достави всичката тази поща. И така стаите почнали да се препълват...

Магьосниците от Невиждания Университет * били живо заинтригувани от проблема, също като доктори въодушевени от новооткрито вирусно заболяване - пациентът е благодарен за проявения интерес, но би предпочел те да излязат с някакво лечение и да спрат да го ръчкат. Та значи магьосниците казали, че машината не можела да бъде спряна и със сигурност не бивало да бъде разрушена. Разрушаването на машината щяло да доведе до прекратяване на съществуването на цялата вселена наведнъж.

От друга страна пощата продължавала да се натрупва в Пощата, така че един ден Главен Пощенски Инспектор Гръмогласов взел че дошъл в машинната зала с един голям чук, заповядал на всички магьосници да се разкарат и млатил машината, докато не спряла да бръмчи.

Писмата най-сетне престанали да изникват. Това било голямо облекчение, но пък Пощенската Служба си имаше Правилник, така че Главният Пощенски Инспектор бил привикан пред Началник Пощите Кауърби да отговаря, защо е допуснал да рискува унищожението на цялата вселена наведнъж. Според пощаджийската легенда г-н Гръмогласов отговорил:

- Първо, сър, разсъдих, че ако унищожа цялата вселена наведнъж, никой няма да разбере. Второ, сър, като халосах пущината за пръв път, магьосниците побягнаха, та аз съобразих, че освен ако те си нямат друга вселена, в която да избягат, значи не са сигурни. И последно, сър, тая проклетия ми лазеше по нервите. Никога не съм могъл да трая разни машинарии, сър.

- И това беше краят на всичко, сър, - заключи Грош, докато напускаха машинната стая - Всъщност, чух че магьосниците казвали, че цялата вселената наистина била унищожена наведнъж, но незабавно се възстановила пак цялата наведнъж. Казвали, че могли да познаят като погледнели, сър. Тъй че всичко се оправи и на стария Гръмогласов му се размина на основание, че според Правилника на Пощенската Служба ням'как д'се накаже ч'век за унищожаване на цялата вселена наведнъж. Макар че, ха, н'времето е имало началници Пощите, които можеше и да се опитат. Но цялата тая работа уби живеца в нас, сър. И оттогава всичко тръгна по нанадолнището. Хората си загубиха духа, сър, т'ва стана. Пречупи ни това нещо, д'Ви кажа правичката.

- Виж сега, - разтревожи се Олян - писмата дето ги дадохме на момчетата, те да не са от някое друго измерение или...?

- Няма д'се тревожите, сър, аз ги проверих снощи, - успокои го Грош - Тея са просто стари писма. Туй най-често може д'се види по печата. Бива си ме мене да кажа, кое е наистина от наште, сър. Години наред съм се учил на туй, години. То си е до чалъм, сър.

- Можеш ли да научиш и други?

- Смея да твърдя, че да, сър, - заяви Грош.

- Г-н Грош, писмата ми проговориха, - внезапно не се сдържа Олян.

За негова изненада старецът сграбчи ръката му и я затръска.

- Браво, сър! - просълзи се той - Не Ви ли казах, че е до чалъм? Ам'че половината чалъм е д'се вслушваш в нашепванията! Живи са те, сър, живи са. Е, не както хората са живи, ами като... корабите, сър. Да пукна ако с всичките му писма натрупани тук, с всичките ... им страсти, сър, е с всичко това си мисля, че Пощата е придобила нещо като душа, сър, сериозно си го мисля...

Сълзите се стичаха по бузите на Грош. Това е лудост, разбира се, мислеше си Олян. Само че сега вече и аз съм я прихванал.

- Ах, сър, в очите Ви го виждам, да, сър, - усмихна се разнежен Грош - Самата Поща Ви избра Вас! Направи Ви тя неин човек, о да, сър. И сега, сър, вече никога няма д'я напуснете. Някои семейства, сър, работят тук от стотици, да, от стотици години. Маркира ли те пощенската служба, удари ли ти печата си, сър, няма връщане назад...

Олян си измъкна ръката толкова тактично, колкото можеше. И попита:

- А, да. Я ми разкажи за маркирането.

Олян хвърли един бърз поглед на хартишката. С бледи червени букви, размазани и похабени, там беше написано "Анкх-Морпоркска Поща".

- Ето така, сър, - въодушевено размаха тежкия печат от дърво и метал Грош - Плясвам печата в мастилото тук, ето така и после, сър, пляс по писмото. Ето! Виждате ли? Ето пак. И така всеки път. Маркирано е.

- И това значи струва пени? - въздъхна Олян - Ама че работа, човече, ами че туй всяко дете ще може да го подправи с половинка картоф!

- Тъй де, винаги сме имали малко проблеми с туй, сър, така си е - призна Грош.

- Както и да е, ами защо трябва всеки път да идва пощальон да удря печата? - запита се Олян - Не може ли да продаваме на хората печати?

- Ам'че така, сър, те ш'си платят веднъж пенито и ш'си удрят печата колкото им се прииска, - съвсем разумно възрази Грош.

И тогава някъде в механизма на вселената колелцата на неизбежността зацепиха...

- Ами добре тогава, - взираше се замислено в хартишката Олян - ами ако... ами какво ще кажеш за печат, който да може да се ползва само веднъж?

- Искате да кажете, д'речем, с малко мастило? - замисли се и Грош. Челото му се набръчка и полу-перуката му се килна настрани.

- Имах предвид... ами удряш много пъти печата по хартията, докато я покриеш с маркировки, а после я разрязваш на отделни печати... - Олян премина на вътрешен взор, ако ще само да избегне гледката на пълзящата по темето на Грош полуперука. - Нали таксата за доставка навсякъде из града беше все едно пени?

- Освен за Сенките, сър. За там са пет пенса, поради въоръжената охрана, - обясни Грош.

- О-кей. Много добре. Мисля, че ще стане работата... - Олян вдигна поглед към г-н Помпа, който стоеше като истукан в ъгъла - Г-н Помпа, ще бъдете ли така добър да идете до "Пръча и отвеса" на улица "Квачка с пиленца" и да поискате от кръчмаря "кутията на г-н Робинсън"? Той може да Ви поиска един долар. И докато сте там, наблизо има една печатница, Тиймър и Спулс. Оставете им бележка, че Генералният началник на Пощите би желал да обсъди с тях особено голяма поръчка.

- Тиймър и Спулс ли? Много са скъпи, сър, - намеси се Грош - Та те правят всичките онея префърцунени документи за банките.

- Ама ще ти се отели вола да ги фалшифицираш, от мен да знаете, - отбеляза Олян - Е, така са ми казвали - добави той припряно - Водни знаци, специални втъкани в хартията нишки, всички трикове. Както и да е. Значи маркировки за по едно пени и за по пет пенса... ами пощата до другите градове по колко е?

- Пет пенса до Сто Лат, - отговори Грош - Десет или петнадесет до останалите. И, хъ-хъ, три долара чак до Генуа. Тея обаче отдавна сме ги отписали.

- Значи ще ни трябва еднодоларова маркировка, - Олян почна да драска нещо на парче хартия.

- Еднодоларова! Че кой ли ш'купи такава? - учуди се Грош.

- Всеки, който поиска да пусне писмо до Генуа, - отговори спокойно Олян - Ще си купят по три такива. Обаче засега ще смъкна цената до един долар.

- Как така един долар? Ам'че дотам има хиляди мили! - втрещи се Грош.

- Ъхъ. Не звучи ли като далавера?

Грош изглеждаше разкъсан между екзалтацията и отчаянието:

- Ама ние сме само шепа стари мъже, сър! Бая са жилави те, от мен да знаете, ама... нал' казват, че трябва да проходиш преди да тръгнеш да бягаш, сър!

- Не! - Олян тропна с юмрук по масата - Да не съм те чул повече да казваш това, Контроливър! Никога! Бягай преди да проходиш. Лети преди да пропълзиш! Давай само напред! Мислиш си, че можем да се опитаме да докараме прилична пощенска служба в града, а? Аз пък мисля, че трябва да опитаме да носим поща навсякъде по света! Защото ако се наложи да се проваля, бих искал да се проваля наистина грандиозно. Всичко или нищо, г-н Грош!

- Леле-мале, сър! - чак се задъха Грош.

Олян му пусна лъчезарната си слънчева усмивка, която за малко не се отрази от костюма му:

- Да се залавяме на работа, Пощенски Инспектор Грош. Ще ни трябва повече персонал. Много повече персонал. Горе главата, човече. Пощата се завърна!

- Дасър! - викна Грош пиян от ентусиазъм - Ще... ш' правим нови неща по инт'ресни начини!

- Вече почваш да му хващаш цаката, - каза му Олян завъртайки очи.
Десет минути по-късно Централна Поща прие първата си пратка.

Пратката беше Старши Пощальон Бейтс, цялото му лице в кръв. Донесоха го на импровизирана носилка двама служители на Стражата.

- Намерихме го да скита по улиците в тоя вид, сър, - съобщи единият - Сержант Колън, сър, на вашите услуги.

- Какво му се е случило? - ужаси се Олян.

Бейтс отвори очи и изгъргори:

- Съжалявам, сър. Аз хич не пусках, ама те ме халосаха по тиквата с нещо тежко!

- Скочиха му няколко главорези, - обясни сержант Колън - Освен това му хвърлиха торбата в реката.

- Често ли се случва това на пощальоните? - смути се Олян - А пък аз си мислих... О не!

Следващият болезнето бавен пристигащ беше Старши Пощальон Аджи, провлачил единия си крак, защото за него се беше закачил един булдог.

- Съж'лявам за това, сър, - рече той куцукайки - Комай официалният ми панталон стана на дрипи. Е, зашеметих го аз, копелето мръсно, с торбата ми, сър, ама те лесно не пускат.

Булдогът беше затворил очи, като че си мислеше за нещо друго.

- Е, добре че поне си имаш твойта броня... - промълви Олян.

- Не уцели верния крак, сър. Ама няма д’ се тревожите, сър. Аз съм си нат'рално непробиваем в джонгълната област. Поради белеговата ми обвивка, сър, ам'че на нея можеш д'си палиш кибрита. Да, ама Джими Тропс е загазил. На едно дърво в Хайде-де Парк.
Олян фон Ментелик крачеше нагоре по Пазарна Улица, а на лицето му се четеше мрачна решителност. Прозорците на Сдружението на Големите още си бяха заковани с дъски, на които се беше отложил нов слой графити. Освен това боята на вратата беше овъглена и напукана.

Той отвори вратата и инстинктивно приклекна. Усети как арбалетната стрела профуча между крилете на шапката му.

Г-ца Миличкова сведе арбалета:

- О богове, ама че това сте Вие! Аз пък за момент си помислих, че на небето е изгряло ново слънце!

Олян предпазливо се изправи след като тя остави арбалета.

- Снощи ни метнаха запалителна бомба, - даде нещо като обяснение на опита си да го простреля в главата тя.

- Колко голема имате за наемане в настоящия момент, г-це Миличкова? - попита я той.

- Хъ? Ами... някъде към ... около дузина или нещо такова...

- Добре. Взимам ги. Няма нужда да ми ги увивате. Искам ги в Пощенската Палата колкото се може по бързо.

- Какво? - г-ца Миличкова си върна изражението на несекващо раздразнение - Вижте сега, не може просто ей така да влезете, да щракнете с пръсти и да поръчате дузина хора по този начин...

- Те обаче смятат себе си за собственост! - възрази Олян - Така ми казахте Вие.

Те се изгледаха един другиго. После г-ца Миличкова разрови разсеяно някакви папки:

- Засега мога да Ви дам да зае... да вземете на работа четирима. Значи... Порта 1, Трион 20, Звънарна 2 и ... Ангамарад. Все още само Ангамарад може да говори. Свободните още не са помогнали на останалите...

- Помогнали ли?

Г-ца Миличкова сви рамене:

- Много от културите създавали големи са смятали, че сечивата не бива да говорят. Те нямат езици.

- И Сдружението им отпуска допълнителна глина, а? - вметна любезно Олян.

Тя го прониза с поглед.

- Нещата са малко по-мистични, - каза тя с официален тон.

- Отлично, няма проблем да са неми, стига да не са глупави - отвърна Олян, опитвайки се да изглежда сериозен - Този Ангамарад как така си има име? Те нали имаха само обозначения?

- Доста от много старите имат собствени имена. А сега ми кажете, какво искате да вършат? - рече жената.

- Да са пощальони, - отговори Олян.

- Да работят на обществено място ли?

- Не мисля, че е възможно да има тайни пощальони, - Олян закратко си представи сенчести фигури сновящи от врата на врата - Проблем ли има?

- Ами... не. Определено няма! Само дето хората малко се нервират и подпалват офиса на Сдружението. Ще ви ги пратя възможно най-скоро, - тя направи малка пауза - Нали сте наясно, че притежаваните големи имат право на свободно време веднъж седмично? Нали сте чели памфлета?

- Ъ... свободно време ли? За какво им е изпотрябвало свободно време? Чукът си няма свободно време, нали?

- За да бъдат големи. Хич не питайте какво правят... Аз мисля, че просто отиват да си седят в някое мазе. То е ... начин да покажат, че не са чукове, г-н Ментелик. Погребаните забравят. Свободните големи ги учат. Но не се безпокойте, през останалото време дори няма да спят.

- Значи... и г-н Помпа ли ще си има свободен ден тази седмица? - попита Олян.

- Разбира се, - отвърна г-ца Миличкова и Олян си го отбеляза под графа "полезна информация".

- Добре. Благодаря Ви, - каза той.

"Искате ли да вечеряме днес?". Олян обикновено нямаше никакви затруднения с думите, тези обаче не можаха да се откъснат от езика му. В г-ца Миличкова имаше нещо тръпчиво като ананас. А имаше и нещо в израза и, което като че му казваше: с нищо не можеш да ме изненадаш. Знам всичко за теб.

- Нещо друго има ли? - попита тя - Защото сте застанали с отворена уста.

- Ъ... не. Всичко е наред. Благодаря Ви, - измънка Олян.

Тя му се усмихна, от което някои части от Олян изтръпнаха.

- Е, добре, вървете тогава, г-н Ментелик, - каза тя - Вървете да огрявате света като слънчице.
Четирима от всеки петима пощальони, или както ги наричаше г-н Грош, бойци дьо ветеран, се бяха събрали да пият чай в отрупаното с поща килерче, смехотворно наричано "стая за лични нужди". Аджи го бяха изпратили вкъщи след като отстраниха булдога от крака му. Олян ги почерпи с кошница с плодове. Няма как да сбъркаш с една кошница с плодове. Е, в крайна сметка те бяха захапали работата. Както впрочем и булдогът. Обаче все някаква поща вече беше доставена, трябваше да се признае. Е, трябваше да се признае също, че тя беше закъсняла с много много години, но все пак пощата се придвижваше. Можеше да се усети това нещо във въздуха. Усещането тук вече не беше като в гробище.

И ето че Олян се оттегли в кабинета си, където се отдаде на творчество.

- Чаша чай, г-н Ментелик?

Той вдигна поглед към Станли, зяпащ го някак-си странно.

- Благодаря, Станли, - каза му той оставяйки писалката - А, виждам, че си успял да го задържиш почти целия в чашата този път! Браво!

- Какво рисувате, г-н Ментелик? - заизвива врата си момчето - Това тук прилича на Пощата!

- Точно така, Станли. Това тук ще бъде пощенска маркировка. Ето, какво ще кажеш за останалите? - и той му подаде другите скици.

- Ау, ама Вие сте толкова добър ри-су-вач, г-н Ментелик! Та това е досущ лорд Ветинари.

- Тази ще е маркировката за едно пени, - обясни Олян - Образа го прерисувах от пенито. На двупенсовата е градският герб, на петпенсовата е Морпоркия с вилицата *, а голямата еднодоларова е с Кулата на Занаята. Мисля и за някаква десетпенсовка.

- Много са хубави, г-н Менетилик, - възхити се Станли - С всичките тези детайли. Като мънички картини са. Как се наричат тези тънки вълнисти чертички?

- Това е винетка. За да е по-трудно да се фалшифицира. А когато писмото с маркировката дойде в Централна Поща, виждаш ли, взимаме един от старите гумени печати и го удряме по новите маркировки, така че те да не може да се ползват повторно и...

- О да, защото тези марки са си точно като парите, - вметна радостно Станли.

- Моля? - чаят на Олян запецна на половин път към устата му.

- Като парите. Те са като пари, защото марката за пени си е, като си помислиш, ами тя си е пени. Добре ли сте г-н Ментелик? Защото изведнъж почнахте да изглеждате странно.

- Ъ... какво? - продума Олян гледайки към стената с чудата отсъстваща усмивка.

- Добре ли сте, сър?

- Какво? О. Да. Наистина съм добре. Ъ... как мислиш, дали няма да потрябва по-голяма марка? Да речем от пет долара?

- Ха, ако питате мен, с нея ще може да се прати доста голямо писмо чак до Четирите Хикса, г-н Ментелик! - отвърна възбудено Станли.

- Е, струва си да се мисли в перспектива, - каза Олян - Имам предвид, след като сме се заели да проектираме марки, така де...

Станли обаче вече се беше захласнал по кутията на г-н Робинсън. Тя беше стара дружка на Олян. Той никога не използваше за псевдоним "г-н Робинсън" освен когато оставяше кутията на съхранение при някой полу-честен търговец или кръчмар, така че тя да е на сигурно място, дори ако на него му се наложеше да бяга от града. За един мошеник и фалшификатор тя беше като комплект шперцове за взломаджия, само че със съдържанието на тази кутия можеше да се отключват умовете на хората.

И сама по себе си тя беше произведение на изкуството, както се вдигаха и разгръщаха всичките и малки отделенийца, щом я отвориш. В нея имаше писалки и мастила, естествено, но също и шишенца с бои и оцветители, лакове и разтворители. А също, грижливо подредени така че да не се смачкат, тридесет и шест различни вида хартия, някои от които много трудни за набавяне. Хартията беше важна. Излязат ли тежестта или плътността неправилни и никакво умение няма да те спаси. Много по-лесно можеше да минеш с неумела работа с писалката, отколкото с неподходяща хартия. Всъщност грубата работа с писалката понякога минаваше по-добре отколкото цяла седмица безсънни нощи прекарани в изпипване на всяка подробност, защото в главите на хората имаше нещо, което засичаше някоя дреболия, която се окажеше не съвсем наред, но в същото време само ще доработи детайли, които са били само бегло намекнати в няколко грижливо положени щриха. Нагласата, очакванията и представянето бяха всичко.

Също като при самия мен, помисли си Олян.

На вратата се почука и със същото движение тя беше отворена.

- Да? - сопна се Олян без да се обръща - Не виждате ли, че съм зает с дизайн на па... на марки?

- Тук е една дама, - проговори задъхано Грош - С големи!

- А, това трябва да е г-ца Миличкова, - Олян остави писалката.

- Дасър. Тя каза: "Кажете на г-н Слънчо, че съм докарала неговите пощальони", сър! Да не би да вземете големи за пощальони, сър?

- Да. Защо не? - Олян го изгледа строго - Ти нали се разбираш с г-н Помпа?

- Да, ама с него няма проблем, - измърмори Грош - Така де, той нали поддържа чистота наоколо и винаги отдава нужната почит... аз нали говоря, к'вото ми е на сърце, сър, но хората, на тях може д’им е търсене с големи наоколо, сър, ами с техните горящи очи и с това че при тях спирането хич го няма. Ами, сър, аз само д’ кажа, че м’четата може и да не се спогодят с тях.

Олян го изгледа. Големите бяха последователни, надеждни и, за боговете, те изпълняваха заповеди. И той ще получи още един шанс да му се усмихне г-ца Миличкова... Я си мисли за големи! Големи, големи, големи!

Тогава той се усмихна и каза:

- Дори ако мога да докажа, че са истински пощаджии ли?
Десет минути по-късно първият от големите, наречен Ангамарад, проби с юмрук пощенската кутия, така че се разхвърчаха няколко кубични сантиметра трески.

- Пощата Доставена, - изтътна той и затихна. Очите му почти загаснаха.

Олян се обърна към скупчилите се хора-пощальони и посочи с ръка импровизираната Пощаджийска Обиколка, която беше стъкмил в главната зала:

- Обърнете внимание на премазаната ролкова кънка, господа. Забележете купчината строшено стъкло там, където някога е била бирената бутилка. И нека добавим, че г-н Ангамарад извърши всичко това с качулка на главата си.

- Е да, ама очите му прогориха дупки в нея, - посочи Грош.

- Всеки от нас си е такъв, какъвто е, - забеляза сковано Прелест-Хубавинка Миличкова.

- Трябва д'му призная, драго ми стана на сърцето като я строши тая врата, - рече Старши Пощальон Бейтс - Ш'ги научи туй тях как д'ги слагат ниски и остри.

- И с кучетата няма д'има проблеми, като гледам, - добави Джими Тропс - Ей, на него няма как да му наръфат задника на мръвки, не и на него.

- Значи всички сте съгласни, че големът става за пощальон? - подкани ги Олян.

Изведнъж всичките им лица се навъсиха и те заговориха в хор:

- Да де, ако питат нас няма проблеми, ама разбирате ли...

- ... ам'че хората може д'го вземат малко навътре, такова, кат'се опре до тея глинените ...

- ... оная ми ти работа, дето били отнемали работни места от истинските хора...

- ... не че имам нещо против него, ама хич нямам, но...

По едно време всички млъкнаха, защото големът Ангамарад отново понечи да проговори. За разлика от г-н Помпа, на него му трябваше известно време да набере скорост. А когато гласът му се явеше, изглеждаше сякаш идва от далече и от преди много време, като шумът на прибоя във вкаменена мидена черупка. И рече той:

- Какво Е Поща Льон?

- Вестоносец, Ангамарад, - обясни му г-ца Миличкова. Олян забеляза, че на големите тя говори иначе. В гласа и имаше истинска нежност.

- Господа, - обърна се той към пощальоните - Знам, че се чувствате малко...

- Аз Бях Вестоносец, - избумтя Ангамарад.

Гласът му не беше като на г-н Помпа, нито пък глината му. Изглеждаше като груб пъзел от най-различни видове глина, от почти черна през червена до светло сива. Очите на Ангамарад, за разлика от заревото от пещ на останалите големи, светеха в тъмно рубиново. Изглеждаше стар. Нещо повече, създаваше усещане за старост. От него се излъчваха тръпките на самото време. На едната си ръка, точно над рамото, той имаше малка метална кутийка на ръждясала верижка, зацапала с ръжда глината му.

- Търчал си по поръчки, а? - попита нервно Грош.

- Последната Ми Задача Беше Да Доставям Наредбите На Хет, Цар на Тут, - каза Ангамарад.

- Никога не съм чувал за тоя цар Хет, - забеляза Джими Тропс.

- Не Е За Учудване, Като Се Има Предвид, Че Страната Тут Потъна Под Морските Вълни Преди Девет Хиляди Години, - каза печално големът - Случва Се.

- Д'пукна! Ам'че ти да не си на девет хиляди години? - възкликна Грош.

- Не. Аз Съм На Почти Деветнадесет Хиляди Години, Откакто Съм Роден В Пламъците От Жреците На Упса В Третия Нинг От Стриженето На Козата. Те Ми Дадоха Глас, За Да Мога Да Нося Вести. Такъв Е То Светът.

- И за тези не съм чувал, - рече Тропс.

- Страната Упса Е Унищожена От Изригването На Връх Шипуту. Прекарах Два Века Под Планина От Пемза, Докато Тя Не Ерозира. След Това Станах Вестоносец На Рибарските Царе На Свещения Улт. И По-Зле Можеше Да Бъде.

- Сигурно сте видял какви ли не неща, сър! - продума смаян Станли.

Светещите очи се обърнаха към него и огряха лицето му:

- Морски Таралежи. Видях Много Морски Таралежи. И Морски Краставици. И Мъртвите Кораби Как Плават. Веднъж Имаше Котва. Всичко Отминава.

- Колко време си бил под морето? - попита Олян.

- Бяха Близо Девет Хиляди Години.

- Имаш предвид, че... просто си си седял там ли? - не повярва Аджи.

- Нямах Инструкции Да Върша Друго. Слушах Песента На Китовете Над Мен. Беше Тъмно. После Дойде Мрежа, И Издигане, И Светлина. И Такова Се Случва.

- И не ти ли беше... така де, скучно? - попита Грош. Всичките пощальони бяха зяпнали.

- Скучно? - повтори неуверено Ангамарад и се обърна да погледне г-ца Миличкова.

- Няма представа, какво значи това, - поясни тя - Никой от тях няма представа. Дори и по-младите.

- Тогава предполагам, че си във възторг, че пак да доставяш вести! - рече Олян, малко по-приповдигнато отколкото възнамеряваше.

Главата на голема пак се обърна към г-ца Миличкова и пак с въпрос:

- Възторг?

Тя въздъхна:

- И тази дума е от мъчните, г-н Олян. Почти толкова лоша е, колкото "скучно". Най-близкото, за което се сещам, ще е: Удовлетворява ли те императивът да изпълняваш наредената дейност?

- Да, - изтътна големът - Вестите Трябва Да Бъдат Доставени. Така Е Писано В Моя Шхем.

- Това пък е свитъкът в главата му, който дава на голема инструкциите му, - поясни г-ца Миличкова - В случая с Ангамарад е глинена табличка. По негово време не са имали хартия.

- Наистина ли си доставял послания на царе? - попита затаил дъх Грош.

- Много Царе, - отговори Ангамарад - Много Царства. Много Богове. Много Богове. Всичките Ги Няма Вече. Всичко Отминава, - в този момент гласът на голема стана по-дълбок, като че ли той цитираше нещо по памет - Ни Потоп Ни Ледена Епоха Ни Черното Безмълвие На Преизподните Не Могат Да Спрат Тез Вестоносци Във Тяхното Свещено Дело. Хич Да Не Ни Питате За Саблезъби Тигри, Катранени Ями, Големи Зелени Зъбати Неща И За Богинята Цзол.

- И по ваше време ли е имало големи зелени зъбати неща? - попита Тропс.

- По-Големи. По-Зелени. По-Зъбати.

- А богинята Цзол? - обади се Олян.

- Не Питай.

Настъпи неловко мълчание. Олян обаче знаеше как да го наруши.

- И точно вие ли ще решавате дали той е пощаджия? - рече той меко.

Пощальоните за кратко си зашепнаха нещо и Грош се обърна пак към Олян:

- Пощаджия и половина е той, г-н Ментелик. Изобщо не сме знаели. Момците казват, тъй де, то си е чест, сър, да, чест е д'работим с него. Така де, ам'че то си е ... като история, сър. То е като ... такова ...

- Казвах ли аз, че Орденът има голямо минало, казвах ли? - намеси се Джими Тропс грейнал от гордост - Ам'че пощаджия е имало още в самата зора на времето! Кат чуят другите, че си имаме член от толкова отдавна, ам'че другите тайни общества направо ш' позеленеят като... като...

- Като големи зъбати неща? - подсказа Олян.

- А така! И с аверите му няма проблем, щом ш' изпълняват заповеди, - заключи щедро Грош.

- Благодаря ви, господа - каза Олян - А сега ни остава да се погрижим само - той кимна към Станли, носещ две големи тенекии с лазурно синя боя - за техните униформи.
Половин час по-късно, с още незасъхнала докрай боя, всеки съпроводен от човешки пощальон, големите излязоха по улиците. Олян гледаше как главите на хората се обръщат. Следобедното слънце се отразяваше от лазурното синьо, а Станли, боговете да го благословят, беше намерил и гърненце златна боя. Честно казано, големите бяха впечатляващи. Блестящи.

На хората трябваше да им се даде зрелище. Дадеш ли им зрелище, докарал си ги до половината път до където искаш да стигнат.

Един глас зад него му каза:

- "Както вълк към кошара се впуска, така / Пощаджията идеше с пищна войска, / Легиони блестящи в злато и лазур..." *

За един момент само, за едно трепване време, Олян си помисли: "Пипнаха ме, тя знае. Някак-си е разбрала." После мозъкът му се намеси. И той се обърна към г-ца Миличкова:

- Като бях малък си мислех, че легиони са някакъв вид доспехи, г-це Миличкова, - усмихна и се той - Представях си как войските по цяла нощ си ги лъскат.

- Колко мило, - г-ца Миличкова си запали цигара - Виж, ще ти пратя останалите големи колкото се може по-скоро. Разбира се, може да изникнат проблеми. Стражата обаче ще е на наша страна. В нея има свободен голем * и те си го харесват. Макар че там няма значение от какво си направен, защото постъпиш ли в Стражата, Командир Ваймс ще се погрижи да станеш прилично ченге. Той е най-циничното копеле, ходило някога под слънцето.

- Ти смяташ, че той е циничен? - изуми се Олян.

- Да, - каза тя и пафна с цигарата - Както сигурно подозираш, това практически е професионално мнение. Все пак благодаря ти, че нае момчетата. Не съм сигурна, дали разбират, какво значи да "харесваш" нещо, но им харесва да работят. А и Помпа 19 изглежда има високо мнение за теб.

- Благодаря ти.

- Аз лично мисля, че си шарлатанин.

- Да, предполагах, че мислиш така, - каза Олян. Богове, г-ца Миличкова хич не беше лесна. И досега беше срещал жени, които не можеше да очарова, но те бяха къртичини в сравнение със скованите от ледници висоти на Връх Миличкова.

Беше дошло време да се действа. Точно както трябваше да бъде. Беше дошло време за игра. Точно както трябваше да бъде. Не играеш, не...

Той извади от джоба си пакета със скици на марки.

- Какво мислите за това, г-це М... Всъщност, как Ви наричат приятелите Ви, г-це Миличкова?

А наум Олян каза "Не знам" тъкмо когато жената казваше:

- Не знам. Какво е това? Носиш си лустрото в джоба за по-лесно, що ли?

О, значи, това си е игра и той току що беше поканен да се включи.

- А, надявам се, че ще станат лустро след като се гравират на мед, - каза той скромно - Това са моите скици за новите марки, - и той и обясни идеята си за марките, докато тя преглеждаше листата.

- Тази с Ветинари си я бива, - отбеляза тя - Знаеш ли, че той си боядисва косата? А това какво е? А, Кулата на Занаята ... колко човешко. Долар значи? Хъм. Да, доста са добри. Кога смяташ да започнеш да ги използваш?

- Всъщност имах намерение да се измъкна в града докато момчетата са заети и да обсъдя гравирането с Тиймър и Спулс.

- Добре. Те са прилична фирма, - одобри тя - Шлюз 23 им върти машинарията. Държат го чист и не лепят бележки по него. Ходя да проверявам всички наети големи всяка седмица. Свободните много настояват на това.

- За да се уверите, че не ги малтретират ли? - попита Олян.

- За да се уверя, че не ги забравят. Няма да повярвате колко предприятия в града имат по някой голем някъде по имуществото си. Обаче не и Голямата Магистрална, - допълни тя - Не искам да работят там.

В това изказване имаше желязна нишка.

- Ъ... защо? - попита Олян.

- Има гнусотии, в които дори и голем не бива да работи, - отвърна г-ца Миличкова със същия стоманен тон - Те са морални същества.

Та-ка, помисли си Олян, тук имаме някакъв зъб, а?

Устата му междувременно изрече:

- Би ли искала да вечеряш днес?

За едно тупване на сърцето време г-ца Миличкова беше изненадана, но не и наполовина толкова изненадана, колкото самият Олян. После природният и цинизъм се завърна:

- Обичам да вечерям всеки ден. С теб? Не. Имам да свърша някои работи. Но благодаря, че попита.

- Няма проблем, - каза Олян, леко облекчен.

Жената се огледа в отекващата зала:

- Не те ли побиват тръпки от това място? Сигурно е възможно и да се поосвежи някак с малко тапети на цветя и повечко напалм.

- А, все ще се оправим, щом като ни е писано, - отговори бързо той - Най-важното е да се задвижат нещата колкото се може по-бързо. Да покажем, че сме в бизнеса.

Те се загледаха в Станли и Грош, търпеливо сортиращи в края на купчината, дръзки иззследователи в подножието на пощенската планина. В сравнение с белите баири те бяха джуджета.

- Да знаеш, ще ви отнеме цяла вечност да ги разнесете всичките, - г-ца Миличкова се обърна да си ходи.

- Знам, - каза Олян.

- Но има едно нещо за големите, - добави г-ца Миличкова от вратата, докато светлината отвън я осветяваше чудато - Тях не ги е страх от "цяла вечност". Не ги е страх от нищо.