Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Да го отмъкне ли? О, тогава не е никак чудно, че отмъква и крави, и вакероси! А последният, дон Фернандо де Колона-и-Гахалпа?

- Той изглежда също като някой индио браво, обаче е хотентот от... от... от Гренландия. Иска да показва мисионерите срещу пари, сеньора Еулалия!

- О! О! О! Какво ще ги правите тези хора, скъпи ми сеньор дон Фернандо де Молинарес-и-Гахалпа де Венанго-и-Ростредо?

- Ще наредя да ги обесят и застрелят. Сеньора Еулалия, извикайте всички мои хора да дойдат тук!

- Всички ваши хора? Та те всички са вече тук с изключение на старата негърка Бети, а ето че и тя се мъкне насам. Но едва сега ми прави впечатление, че никой не липсва, а нали казахте, дон Фернандо-и-Ростредо де Колона, че тези мъже са убили трима от вашите вакероси!?

- Това все ще се изясни, сеньора Еулалия. Хора, залостете всички порти и врати, за да не избягат пленниците! Веднага ще започна да ги съдя най-строго.

Всичко на всичко имаше една-единствена порта, която бе тъй здраво затворена с огромно мандало, че добрият дон заедно с всичките си хора ни беше съвсем сигурно в ръцете.

- Тъй! - обади се ранчерото. - А сега ми донесете стол! Конете заедно с конете на пленниците да бъдат вързани за гредите и след това можем да започваме!

Не попречихме на вакеросите да изпълнят тази заповед. С отдалечаването на конете се получи необходимото ни пространство. Впрочем ние никак не се страхувахме от предстоящия съдебен процес.

Донесоха се три стола. На средния от тях зае място дон Фернандо, а от двете му страни, в описаните вече "съдийски одежди", се настаниха сеньора Еулалия и сеньорита Алма. Ние се скупчихме близо един до друг, а вакеросите ни заобиколиха.

- Най-напред ще ви питам за имената ви - поде ранчерото. - Как се казваш ти?

- Цезар - отговори негърът, към когото бе отправен въпросът.

- Типично име на мошеник. Ами ти?

- Винету.

- Винету ли? Крадено име, защото тъй се казва най-великият и прочут индиански вожд. А ти?

- Маршъл.

- Чу ли, че той се казва също като него? - подхвърли веднага сеньоритата, обръщайки се към своята майка.

- Име на янки - обади се ранчерото, - а всички янки са негодници. Ами ти?

- Безухия.

- И това име е откраднато, понеже тъй се казва един стар и опитен скаут, който надлъж и нашир е известен като храбър ловец и минава за най-прочутия враг на индианците. Ами ти?

- Поразяващата ръка.

- Пак крадено име. Вие сте не само разбойници, ами и нагли лъжци!

Пристъпих малко напред, тъй че се озовах близо до онзи коравосърдечен вакеро, който беше влачил с ласото си Бърнард и заслужаваше добър урок.

- Ние не лъжем. Да ви го докажа ли?

- Докажи го!

Мигновено юмрукът ми се стовари върху главата на вакерото и той рухна на земята, без да гъкне.

- Този юмрук не е ли наистина на ръка, която поразява?

- Дръж ме, Алма! Ще припадна, ще получа удар, ще се задуша! - извика сеньора Еулалия, разпери ръце и се отпусна в обятията на добрия дон Фернандо.

Той понечи да скочи на крака, но не можа да се освободи от пленителния си товар, който се бе вкопчил здравата в него. Разкрещя се за помощ, а сеньорита Алма започна шумно да му приглася.

На кон мексиканецът е много добър боец, но спеши ли се, става точно обратното. Вакеросите не правеха изключение от това правило, защото, когато след моя юмручен удар ние петимата насочихме към тях карабините си, те явно изпаднаха в затруднение. Аз взех думата:

- Не се страхувайте, сеньори! Ако сте разумни, няма да ви се случи нищо лошо. Искаме само да ви обърнем внимание на едно дребно заблуждение, а после можете да постъпите с нас както намерите за добре.

След тези думи се приближих до столовете и направих дълбок поклон, изпълнен с почитание.

- Доня Еулалия, аз съм ценител на красотата и съм страстен почитател на женските добродетели. Ще ми разрешите ли да ви помоля да се съвземете и да ме дарите с погледа на вашите пленителни очи?

- А-а-а-х!

С една продължителна въздишка тя отвори малките си котешки очи и се опита да придаде на жълтеникавото си лице израза на сантиментален копнеж, но от него не изчезнаха страхът и смущението.

- Красива сеньора, сигурно сте чували за "cours cTamour", за онези дворцови обичаи в стари времена, когато начело на съда е заставала най-чаровната жена и всеки е трябвало да се подчинява на нейната присъда. Начинът, по който иска да ни съди дон Фернандо, не може да е справедлив, понеже самият той е страна. Ние го молим да предаде тази власт във вашите нежни ръце и сме убедени, че присъдата ви ще накаже само истинския злодей!

- Действително ли имате такова желание, сеньор? - "изчурулика" тя с такъв глас, сякаш гласните й струни бяха посипани с дървени стърготини.

- Говоря напълно сериозно, доня Еулалия! Вярно е, че всъщност не сме в състояние да се представим пред вас във вид, подхождащ на дама с вашите достойнства, понеже се намираме от дълги месеци в Дивия Запад, обаче добрината е най-хубавото украшение на женския пол и ние се надяваме, че вие ще се вслушате в нашата молба.

- Наистина ли сте онези мъже, чиито имена споменахте? - попита тя, очевидно очарована от моите ласкателства.

- Да.

- Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Тези прочути сеньори ме провъзгласиха за съдия, който ще ги съди самите тях. Знаете, че не търпя възражения. Съгласен ли сте?

- Заемете се с изпълняването на тази служба, сеньора Еулалия! - каза той. - Убеден съм, че ще обесите тези скитници.

- Ще получат каквото са заслужили, дон Фернандо де Колона-и-Молинарес!

След тези думи тя се обърна към мен.

- Говорете, сеньор. Давам ви думата!

- Представете си, доня Еулалия, че вие като гладен и изморен скитник срещнете из саваната една крава, с чието месо бихте могли да заситите глада си. Имате ли право да убиете кравата, при условие че ще предоставите кожата й на нейния собственик?

- Разбира се.. Такъв е обичаят навсякъде!

- Не. Не е така навсякъде... - опита се да се намеси ранчерото, обаче тя бързо го прекъсна.

- Мълчете, дон Фернандо! Сега аз заповядвам тук и вие имате право да говорите, когато аз ви подканя.

Той покорно се отпусна назад върху облегалото на стола. От израженията на лицата на вакеросите също можеше да се заключи, че в действителност сеньора Еулалия беше истинският господар на ранчото.

- В това се състои цялото ни престъпление, доня Еулалия - продължих аз. - После се появи вакерото, дето лежи ей тук на земята, и хвърли ласото си по сеньор Маршъл, застанал тук пред вас, след което го повлече с коня си. Щеше да го умъртви, ако не бях застрелял неговия жребец!

- Маршъл? - повтори тя въпросително. - Това име ни е скъпо. Един сеньор Маршъл, Алано Маршъл, живя известно време при сестра ми в Сан Франциско.

- Алън Маршъл? Може би е от Луисвил в Съединените щати? - осведомих се аз.

- Разбира се, разбира се, че е той! Познавате ли го?

- Ами да! Този сеньор се казва Бърнард Маршъл, ювелир е от Луисвил и е негов брат.

- Света Лаурета! Така е! Той беше ювелир, имаше брат, който се казваше Бернардо. Алма, сърцето ти не те е измамило. Сеньор Бернардо, елате в моите обятия, вие сте ми добре дошъл!

Този внезапен изблик на радост се нуждаеше все пак от някакво допълнително обяснение. Макар че Бърнард страшно много се зарадва тъй неочаквано да получи някаква вест за своя изчезнал брат, той все пак предпочете само лекичко да поднесе ръката на сеньората в близост до устните си, отколкото да се озове в нейните прегръдки.

- Тръгнал съм да търся моя брат - поде той. - Къде се намира сега той, доня Еулалия?

- Алма, моята дъщеря, беше на посещение при сестра ми - обясни повелителката на ранчото. - Когато е трябвало вече да се връща, той се канел да отиде в златните мини. Сеньор Бернардо, всички тези мъже ваши приятели ли са?

- Всички! Дължа им твърде много, дори свободата и живота си. Този сеньор Шетърхенд ме избави от гладна и жадна смърт, от ръцете на стейкманите и от пленничество при команчите.

Тя отново плесна с ръце.

- Нима е възможно? Такива приключения ли сте преживели? О, трябва да ни ги разкажете! Но как така сте мормон, а пък вашият брат не е?

- Не сме мормони, доня Еулалия! Само се пошегувахме.

Достопочтената жена бързо се извърна към ранчерото.

- Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Те не са нито миртопи, нито разбойници и убийци! Моята присъда е да бъдат освободени. Те ще са наши гости и ще останат у нас колкото си искат. Алма, тичай бързо в кухнята и донеси бутилката с босилков джулеп ((англ.) - В случая силно спиртно питие, смесвано с доста захар и различни ароматни треви - Б. пр.). Трябва да пийнем за добре дошли.

Щом чу думата "джулеп", лицето на ранчерото изведнъж се проясни. Изглежда, че той влизаше в допир с въпросната бутилка само при особено тържествени случаи и ето защо ние не можехме да му се сърдим, че се радваше и гледаше на нашето появяване именно като на такъв случай. Стана ми ясно, че бутилката ще е най-доброто средство за нашето помиряване.

Сеньорита Алма скочи и изприпка тъй чевръсто, та ми се стори че виждам как се разхвърчаха корички мръсотия от краката й. Върна се също тъй бързо, носейки обемисто тумбесто шише и чаша със съответната големина.

Който знае каква долнопробна парцуца доставят янките в онези райони под името "джулеп", той със сигурност ще предположи, че ние най-много да сме лизнали от това питие, а пък дамите изобщо не са го опитали. По отношение на нас би трябвало да му дам право, обаче, и двете жени изпиха по една чаша с такова удоволствие, като че ли ставаше въпрос за "Люнел" (известен френски ликьор - Б. пр.). Винету не пи даже и капка, понеже изобщо не слагаше в уста огнена вода. Но ранчерото продължи да си налива дотогава, докато неговата стопанка без много церемонии му изтръгна шишето от ръцете.

- Не прекалявайте, дон Фернандо де Венанго-и-Рестредо-и-Колона! Знаете, че имам само още две бутилки от това питие. Отведете сеньорите в стаята! Ние, дамите, ще се издокараме най-напред, а после ще се погрижим да задоволим глада, който несъмнено всички изпитват. Ела, Алма! Hasta luego (l(исп.) - До скоро виждане - Б. нем. изд.), сеньори!

"Дамите" изчезнаха в една дупка на стената, зад която сигурно се намираше техният "будоар" или пък кухнята, а може би и двете заедно. А нас ранчерото ни отведе в помещението, което сеньора Еулалия бе почела с названието "стая", но нейде другаде то положително щеше да бъде наречено с думата "харман". В него имаше една маса и няколко скамейки, сковани от грубо одялани пръти. И тъй, можехме да седнем. Но в същото време забелязахме, че вакеросите незабавно се нахвърлиха върху конете ни, за да претършуват съдържанието на кобурите на седлата ни. Излязох навън, за да прибера на сигурно място кобурите и съдържанието им, понеже бях чувал, че най-добрите вакероси неизбежно са и най-големите джебчии. Наложи се да оставим Цезар при конете, за да ги пази, докато пасат пред портата. Той се заоплаква горко от това решение.

- Масса сега ядат много добър хубав неща в стая. Защо Цезар трябва останат при коне?

- Защото си по-силен и храбър от Винету и Безухия, тъй че предпочитам да поверя на теб нашите добри коне.

- А, о, това съвсем вярно! Цезар съм силен и смел и ще внимават някой не нападнат коне.

Той остана доволен. Завърнах се в стаята, където заварих твърде едносричен разговор, докато най-сетне се появиха дамите. Външността им бе съвсем променена. Бяха се облекли, сякаш бяха тръгнали на разходка по "Аламедата" в град Мексико (изискана улица в столицата Мексико с много паметници по нея. Предпочитано място за разходка - Б. нем. изд.)

Дрехите на мексиканките само понякога приличат на модерното европейско облекло. Даже и изтъкнатите дамски шивачки не знаят какво е това шапка. Затова пък при всички носии се среща типичното "ребосо", двуметров шал, който служи същевременно и за покриване на главата. Когато се намират в компания, жените го носят наметнат на раменете, горе-долу както правят и нашите жени. Но ако след сиестата се направи посещение при приятелки или пък ако вечерта се излезе на разходка, ребосото се слага на главата. То покрива спуснатата надолу коса и оставя лицето открито. Тъй като обикновено е от фина материя, подобна на воал, може да се използва също и като воал. В такъв случай то не само че покрива главата, лицето и раменете, ами загръща и цялото тяло.

Ребосото на знатните мексиканки трябва да е изтъкано от индиански ръце. или по-скоро би могло да се каже - изплетено. Тъй като в него е вложен трудът на две години, безспорно цената от осемдесет песо е умерена. Впрочем има и шалове, които струват двойно повече.

Ето че сега нашите две дами се появиха загърнати в такова ребосо. Бяха си измили лицето и ръцете. Краката им бяха обути в чорапи и обувки. Ако преди малко не бях видял двете в тяхното домашно, или по-скоро казано "ранчово" облекло, то поне по-младата щеше да ми направи твърде задоволително впечатление.

Те седнаха край масата и изцяло предоставиха подреждането й на старата негърка. Не можеше да не привлече вниманието ми фактът, че непрекъснато говореха за сеньор Алано, в следствие на което у мен се зароди подозрението, че сеньорита Алма се бе опитала да хвърли мрежите си върху хубавеца ювелир и до ден-днешен не го беше забравила.

Поднесените ястия бяха чисто мексикански: говеждо месо с ориз, оцветен керемиденочервено от червения пипер. Тестени изделия с чесън, сушен зеленчук с лук, овнешко месо, потъмняло от чер пипер, млади ярки, приготвени с лук и чесън. Устата ми така се подлюти, гърлото ми тъй се подлучи, а стомахът ми - подчесъни, че набързо можах да скалъпя следните рими:

"Изгълтах всичко аз без страх,

но бях от ужас обладан,

във огън пламна бедний ми стомах,

изпълнен сякаш с врящ катран."

Обаче нежните дами не бяха тъй чувствителни като Олд Шетърхенд и подсилиха удоволствието си с няколко големи глътки джулеп, последвани от неизбежната цигара. А за да не остане нашият Цезар с пръст в устата, един от вакеросите получи нареждане да изнесе навън при конете върху стара протрита сламена рогозка частта от яденето и пиенето, която му се полагаше. Любимият джулеп бе сипан в празната кутия от някаква помада. Може би, докато стигнеше до Цезар, долнокачествената напитка с помощта на козметичните остатъци в кутията щеше да се превърне в лековит и препоръчителен мехлем срещу циреи!

И дума не можеше да става да продължим пътуването си още днес. Сеньорита Алма не се отделяше от моя добър Бърнард, а аз, нещастният уестман, трябваше да изкупвам моята добре пресметната любезност с постоянната компания на сеньора Еулалия. Колкото и "зъбата" да се беше показала тази "дама" още с първото си появяване, толкоз по-любезна бе сега всяка нейна дума. В обръщенията си към мене тя премина от Олд Шетърхенд през сеньор Карлос, та стигна чак до дон Карлос, а когато Бърнард разказа за своите преживелици и страдания, аз бързо напреднах до храбрия и доблестен Карлос. И най-сетне, когато станахме от масата, тя попита своя мил Карлос, какво ще занесе на съпругата си в Германия като спомен от своето пътешествие. Не можех да отвърна с лъжа на това толкова хитро подпитване. Казах й, че нямам никакво право да взимам подобен подарък със себе си, понеже в графата за гражданското ми състояние бе отбелязано "неженено лице от мъжки пол". За да я оставя най-сетне да се посвети, на задълженията си към домакинството, аз й казах, че трябва да нагледам нашите коне, и отидох при Цезар.

Негърът лежеше на земята по корем, правеше най-различни движения с крака и ръце, които си оставаха непонятни за мен, и същевременно издаваше толкова странни звуци, та останах с впечатлението, че разучава на някой явайски анклонг (Музикален инструмент, който тежи около 25 кг и се състои от 24 бамбукови тръби - Б. нем. изд.) странната модернистична Вагнерова музика.

- Цезар! При този вик той повдигна глава.

- О-о, масса... масса... масса!

- Какво има?

- О, о, о, масса-а-а-а! Цезар съм изял всичко, дето донесли, и сега горят огън в Цезар, сякаш Цезар съм печка. Масса помагат Цезар, инак Цезар умират!

Това бяха последиците от двата вида пипер, лука и чесъна! Кутията от помада бе съвсем празна. В случая бе необходима незабавна помощ, понеже храбрият Цезар правеше такива гримаси, сякаш вече умираше.

- Трябва да изпиеш нещо, което да успокои болките, иначе си загубен, бедни ми Цезаре! Какво предпочиташ: мляко, вода или джулеп?

Той бързо скочи на крака и ме погледна в загриженото лице с благодарност и някак си съучастнически.

- Масса, о, о, мляко и вода не помогнат! Само джулеп могат спасят нещастен негър Цезар!

- Тогава бързо тичай при доня Еулалия и й кажи, че непременно ще умреш, ако незабавно не ти даде джулеп.

Негърът веднага хукна и след известно време наистина се завърна - просто не повярвах на очите си - с половин бутилка джулеп. Бяха му дали всичко, каквото бе останало от тези скъпоценни запаси.

- Мис Еула не искат дадат джулеп, ама Цезар казал, че него изпратили масса Чарли и тогава мис Еула дават веднага цял джулеп!

- Тогава пий, той ще ти помогне!

И вечерята бе сервирана в "стаята".. Сеньората седеше до мен. По едно време както си говорехме, тя ми прошепна:

- Дон Карлос, искам да ви разкрия една тайна.

- Каква тайна?

- Не тук! Излезте навън веднага след вечеря и елате при чинарите!

Значи рандеву! Не биваше да й отказвам, понеже все пак съществуваше възможността да ми съобщи нещо важно. Докато се хранехме, конете бяха прибрани вътре в двора, но въпреки това малко по-късно заварих портата все още отворена. След вечеря излязох навън и се излегнах под чинарите. Обаче твърде скоро трябваше да се надигна от удобното си положение, защото сеньора Еулалия не ме накара дълго да я чакам.

- Дон Карлос - поде тя, - благодаря ви! Трябваше да ви помоля за този разговор, понеже искам да ви разкрия една тайна. Бих могла да го кажа и на някой друг, но избрах тъкмо вас, защото...

- ... защото седяхме един до друг и ви беше най-лесно на мен да определите среща тук, нали, доня Еулалия?

- Разбира се, сега слушайте. Сеньор Бернардо разказа за двама бандити, които преследвате. Те бяха в нашето ранчо.

- А-а, така ли! Кога?

- Тръгнаха си завчера, рано сутринта.

- В каква посока?

- През Сиера Невада към Сан Франциско. Моята дъщеря разговаря с тях надълго и нашироко за сеньор Алано и те решиха да го посетят.

Наистина нейното съобщение беше много важно, а аз лесно отгатнах взаимовръзката между нещата. Сеньоритата обичаше да говори за Алън пред кого ли не. Споменала е за него и пред двамата Морган, а те от своя страна с радост веднага са се възползвали от случая да отмъстят на Бърнард, като ограбят брат му, който несъмнено носеше у себе си значителни парични средства.

- А сигурна ли сте, доня Еулалия, че са били тъкмо двамата, които търсим? - попитах аз.

- Те са, понеже всичко отговаря на казаното от вас, нищо, че имената им бяха други.

- Разпитвали са подробно дъщеря ви за нейната сестра и сеньор Алън, така ли?

- Да. Дори трябваше да им даде нещо, което да служи като доказателство, че са били при нас.

- И какво беше това доказателство?

- Едно писмо, изпратено до мен в Сан Хосе от моя зет.

- А жив ли е още вашият зет?

- Да. Той е собственик на хотел "Валядолид" на Сътърстрийт и се казва Енрике Гонсалес.

- Кога ги е напуснала сеньорита Алма, за да се върне при вас в ранчото?

- Преди три месеца.

- Ще ми опишете ли най-подробно двамата мъже, на които сте дали писмото?,

Тя изпълни молбата ми и аз се убедих, че действително ставаше въпрос за двамата Моргановци. Тя можеше да ми съобщи всичко това най-открито и по време на вечерята. Но поради важността на известието не биваше да й се сърдя, че ме беше накарала малко да се поразходя. Ето защо й благодарих най-любезно, след което тя се отправи към портата.

Когато малко по-късно влязох в стаята, моите спътници ме очакваха вече нетърпеливо. Искаха да спят, а трябваше да хвърляме жребий за разпределянето на постовете, тъй като считахме тази мярка за необходима дори и тук, в ранчото. След като свършихме тази работа, легнахме да спим.

За да може читателят да си представи къде и как спахме, трябва да бъде запознат с вътрешността на едно ранчо. В повечето случаи подобна сграда има в действителност едно-единствено жилищно помещение. По съвсем патриархален начин тук живее и спи заедно всичко живо, което принадлежи към този дом, включително и различните гости. С думите "всичко живо, което принадлежи към дома" често се имат предвид кравата, осигуряваща топло мляко, ездитните коне, овцете, свинете, кокошките, кучетата и котките. Подът е покрит с добре утъпкана глина, придобила твърдостта на камък, върху която се разстила малко трева или мъх. Тази постеля се превръща в постоянно обиталище на скорпиони, паяци, стоножки и други гадини и през нощта служи на спящите хора вместо дюшек. Пончото пък се използва като одеяло.

Такова беше положението и в нашето ранчо. Дон Фернандо де Венанго, сеньора Еулалия, сеньорита Алма, старата негърка, всички вакероси, а най-сетне и ние налягахме нагъсто един до друг също като в някоя планинска хижа у нас, където за три пфенига получаваш правото да спиш върху слама и вместо възглавница да използваш облегалото на някой прекатурен стол. Бих предпочел да си избера удобно местенце навън на открито, но не биваше да рискувам да наруша законите на гостоприемството по подобен начин, тъй като това би било голяма обида за домакините.

Сутринта тръгнахме на път, изпроводени от приятелските благопожелания на всички обитатели на ранчото. Волю-неволю, за да угоди на доня Еулалия, даже и вакерото, когото бях ударил с юмрук, бе принуден да ни пожелае "на добър път".

Дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо ни придружи на кон доста надалеч и едва към обед реши да се връща. Изглежда, че нямаше голямо желание да се раздели с мормонските мисионери, макар че по тяхна вина бе останал без капка джулеп.

След толкова потайното съобщение на сеньора Еулалия нямаше нужда строго да се придържаме към първоначалния си план на пътуване. Когато достигнахме езерото Моно, направихме много по-краткотрайна почивка, отколкото предвиждахме предварително. Нали в ранчото нашите коне си бяха отпочивали почти цяло денонощие.

После продължихме с бързи целодневни преходи през Сиера Невада, спуснахме се към Модесто, там взехме влака и през Стоктън се добрахме до Сан Франциско. целта на пътуването ни.

Една необикновена страноприемница

Тези синове на "Небесната империя" (Привърженици на учението на Заратустра - Б. пр.) представляват най-забележителната чуждоземна съставна част от населението на града и му придават особен облик. Те всички до един изглеждат като излети от един калъп и скроени по една мярка. На всички носовете са къси и чипи, на всички долната челюст е издадена напред, на всички устните са обърнати нагоре, ъглестите скули силно изпъкнали, очите тесни и изтеглени. Лицата им имат един и същ цвят - жълтеникавопепеляв без никакви други нюанси, без следа от по-тъмно оцветяване на бузите или от по-светло на челото. В неподвижните безизразни черти на всички лица се наблюдава някаква празнота, тъй че изобщо не би могло да става дума за какъвто и да било израз на лицето, ако в присвитите очи не се четеше нещо, отличително за тях - притворство.