Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Никой не им бе забранил да разговарят с мен, тъй че един от тях ми обясни:

- Беше Како Ото (Тъмнокосата - Б. нем. изд.), дъщерята на Сус Хомаша (Едно перо - Б. нем. изд.), който още като юноша извоюва правото да носи като отличие едно перо в косата си. Харесва ли ти?

- Да - отвърнах аз, въпреки че този въпрос, зададен ми в моето положение, и то от един индианец, ми прозвуча твърде странно.

- Жената на нашия млад вожд е нейна сестра - добави той.

- Жената на Пида?

- Да. Можеш да видиш баща й с едно голямо перо в косата да седи ей там, сред съвещаващите се.

С тези думи краткият ни разговор приключи. Той щеше да има последици, които съвсем не бях искал да предизвикам.

Съвещанието трая дълго, може би повече от два часа. После ме отведоха при старейшините, за да чуя каква съдба ме очакваше. Бях принуден да слушам многословни речи изобщо за престъпленията на белите, а след това по-специално и за моите. Тангуа поде безкраен разказ за тогавашната ни вражда, приключила с осакатяването на двата му крака. Не пропусна да спомене, че по-късно бях освободил Сам Хокинс и бях посегнал на Пида. Накратко, сервираха ми такъв списък от грехове, че през главата ми не можеше да мине даже и мисъл за милост и пощада. А пък списъкът на мъките, които ме очакваха, беше още по-дълъг. Не ми се вярва измежду всички бели, измъчвани някога от индианците до смърт, да е имало макар и един-единствен, който да е умрял от толкова ужасна и бавна смърт, каквато ме очакваше. Можех да бъда горд от такъв голям избор, понеже той бе най-сигурната мярка за уважението, което изпитваха към мен тези любезни хорица. Единственото утешително обстоятелство бе, че изпълнението на присъдата ми временно се отлагаше, понеже един отряд кайови още не се беше завърнал в селото. Не биваше да ги лишават от висшето удоволствие да видят как умира Поразяващата ръка, тъй че трябваше да изчакат връщането им.

При обявяването на присъдата аз се държах така, както подобаваше на мъж, който не се бои от смъртта, но казах, каквото имах да им казвам. Бях колкото се може по-кратък и внимавах да не направя някакво изказване, с което да обидя червенокожите.

Това съвсем противоречеше на обичайното поведение в подобни случаи, понеже, ако осъденият се стреми по всевъзможен начин да дразни и гневи мъчителите си, индианците го считат за признак на храброст. Отказах се от такова поведение заради Пида, който се държеше толкова благородно към мен, отказах се и изобщо заради отношението на кайовите към мен. При тях бях намерил съвсем различен прием от онзи, който можеше да се очаква, като се има предвид характерът им и царящата вражда между тях и апачите. А че спокойствието щеше да се изтълкува като страхливост и малодушие, от това можеше да се опасява всеки друг, но не и Поразяващата ръка.

Докато ме отвеждаха, за да ме вържат отново за Дървото на смъртта, минах покрай шатрата на Сус Хомаша. На входът й бе застанала дъщеря му. Спрях се и само ей тъй, колкото да й кажа нещо, попитах:

- Навярно и моята млада червенокожа сестра се радва много, че злият Олд Шетърхенд е заловен?

Тя се смути както преди, когато й кимнах. За миг се поколеба с отговора си. После отвърна:

- Олд Шетърхенд не е зъл.

- Откъде знаеш?

- Всички го знаят.

- Ами, защо тогава искате да ме убиете?

- Ти си осакатил Тангуа и вече не си бледолик, ами апач.

- Бледолик съм и винаги ще си остана такъв.

- Не, навремето Инчу чуна те е приел в племето на апачите и дори те е направил техен вожд. Нима не си сключвал кръвно братство с Винету?

- Наистина, ние бяхме кръвни братя, но аз никога не съм причинявал никакво зло на някой кайова, освен ако самият той не ме е принуждавал да го сторя. Нека Како Ото не забравя това!

- Какво? Нима Поразяващата ръка знае името ми?

- Попитах как се казваш, понеже разбрах, че си дъщерята на велик и знатен воин. Дано хубавите лета, които те очакват, са по-многобройни от часовете, останали ми да живея!

Отминах. Моите пазачи не направиха и опит да ми попречат да разговарям с нея. Друг пленник на мое място сам едва ли щеше да бъде обграден с толкова голямо внимание. Всичко това не беше само резултат от начина на мислене и от характера на Пида, а сигурно бе и следствие от обстоятелството, че баща му се бе променил. И тази промяна не се дължеше на възрастта, която обикновено или прави хората по-кротки, или им отнема дееспособността, ами просто характерът и възгледите на сина бяха оказали своето влияние върху бащата. Благородната издънка придава нови сили и сокове на старото дърво.

След като отново ме вързаха, бях оставен на спокойствие не само от воините, но и от жените и децата. Изглежда, че в това отношение бе издадена някаква заповед, което ми беше добре дошло, защото никак не е приятно да стоиш вързан на едно дърво като някакъв рядък експонат, за да те зяпат с удивление макар и само жени и деца.

След време видях, че Тъмнокосата излезе от вигвама. В ръката си държеше плосък глинен съд и с него се приближи към мен.

- Моят баща ми разреши да ти дам да ядеш. А ти ще приемеш ли?

- С удоволствие - отвърнах аз. - Само че не мога да си служа с ръцете, защото са вързани.

- Няма нужда да те развързват. Аз ще ти помагам. Тя беше донесла печено бизонско месо, нарязано на парченца. В ръката си имаше нож, с който започна да набожда късчетата и да ми ги пъха в устата. Поразяващата ръка, хранен от млада индианка също като малко дете! Напуши ме смях, въпреки че се намирах в съвсем незавидно положение. Нямаше защо да се срамувам от действията й, защото съществото, което така драговолно ми оказваше помощ, не беше някоя превзета бяла лейди или сеньорита, а индианка от племето на кайовите и подобни случаи не й бяха нещо непознато.

Двамата пазачи гледаха най-сериозно как се храня. Когато погълнах и последната хапка, единият от тях счете за уместно да възнагради добрината на момичето, като се раздрънка:

- Поразяващата ръка каза, че Тъмнокосата много му харесва.

Како Ото ме погледна изпитателно. Мисля, че се изчервих също тъй силно, както и тя. После се извърна и си тръгна. Но само след няколко крачки отново се обърна към мен и попита:

- Истината ли каза този воин?

- Попита ме дали ми харесваш и му казах "да" - заявих аз, както беше в действителност.

Тя се отдалечи, а аз се загледах замислено подир нея. Късно следобед забелязах Пейн, който се шляеше между вигвамите.

- Мога ли да разговарям с онзи бледолик? - попитах пазача си.

- Да - гласеше отговорът му. - Но не бива да говорите за бягство!

- Нека червенокожият воин бъде спокоен.

Извиках на Пейн да се приближи и той се отправи към мен бавно и колебливо като човек, който не е много сигурен дали има това право, или не.

- По-смело, по-смело! - подканих го аз. - Или са ви забранили да разговаряте с мен?

- Това е против желанието на мистър Сантър - призна той.

- Вярвам ви. Страх го е, че ще ви отворя очите що за човек е той.

- Мистър Шетърхенд, вие все още се заблуждавате относно мистър Сантър.

- Не аз, ами вие!

- Той е джентълмен!

- Не сте много голям познавач на хората. Мога да ви оборя с неопровержими доказателства.

- Нямам желание да ги слушам. Просто сте настроен към него враждебно и това е.

- Вярно, и то толкова враждебно, че той има всички основания да се пази от мен.

- От вас? Хмм! Сър, не ми се сърдете, че съм толкова откровен, ала от вас никой няма нужда повече да се пази.

- Защото си мислите, че ще умра тук, така ли?

- Разбира се.

- Е да, но между мислене и действителност има голяма разлика. Колко често някои са си мислили, че ще умра, обаче все още живея. Но я ми кажете, наистина ли вярвате, че Олд Шетърхенд е такъв голям негодник, какъвто го представя Сантър?

- И вярвам, и не вярвам. Вие двамата сте врагове. Не ме засяга кой от вас има право.

- Тогава поне не беше необходимо да ме заблуждавате и лъжете на Мъгуърт Хилс, когато не ми казахте, че кайовите са наблизо. Ако бяхте почтен към мен, нямаше сега да бъда пленник.

- А вие да не би да бяхте по-откровен?

- Да не би да съм ви мамил или лъгал? - отвърнах с въпрос.

- Казахте, че името ви е Джоунс - заяви той.

- И вие го наричате измама, мистър Пейн? Това, че премълчах истинското си име и ви назовах друго, не бих могъл да нарека даже и хитрост, а беше просто чиста необходимост. Сантър е многократен убиец, невиждан измамник и страшно опасен човек. Иска да ме убие. Вие бяхте негови спътници. Е, можех ли тогава да ви кажа, кой съм и че съм се отправил към Мъгуърт Хилс?

- Хмм! - беше отговорът му.

- "Хмм" ли? Не ми се сърдете, мистър Пейн, но ако продължавате да се съмнявате дали съм прав, или не, то аз не мога да ви разбера.

- Въпреки всичко трябваше да ни кажете истината. Все пак мисля, че щяхме да ви повярваме.

- Сигурен съм, че нямаше да ми повярвате! Та нима ми вярвате сега, когато знаете, че съм Олд Шетърхенд, знаете защо бях принуден да премълча истинското си име, и което е най-важното, след като видяхте как Сантър, постъпва с мен?

- Мистър Сантър изобщо не иска да ви причини каквато и да било злина.

- Кой ви го каза?

- Самият той.

- Иска да ви заблуди. Той буквално изгаря от желание да ме убие.

- Не, не лъже.

- Виждате ли, че даже и сега сте на негова страна, а на мен изобщо не ми вярвате? Щеше да бъде напълно безсмислено да ви се доверявам на Мъгуърт Хилс. Там положих всички усилия, за да ви докажа на вас тримата, че намеренията на Сантър са нечестни.

Но вие и досега не го вярвате, даже и в случая, когато като бели би трябвало да сте задължени да помогнете на мен, пленника, който ще бъде убит от червенокожите!

- Преди малко Сантър спомена, че ще ви спаси.

- Лъжа, лъжа и пак лъжа! Виждам, че никой не може да ви убеди. Той ви е оплел в мрежите си и ще поумнеете само като си изпатите.

- И дума не може да става да си изпатим. Възможно е да се е държал иначе към вас, понеже сте го преследвали и сте искали да го убиете, но към нас се отнася почтено.

- В такъв случай все още храните надежди за златото? - попитах аз.

- Да.

- Вече ви казах, че на Мъгуърт Хилс няма злато.

- Къде?

- От кого?

- Сантър ще го открие.

- По какъв начин? Не ви ли каза?

- Не.

- Ето ви още едно доказателство, че не е откровен с вас!

- Знае го, знае поне много добре по какъв начин ще може да открие мястото, където се намира златото в момента!

- Щом го твърдите с такава сигурност, значи го знаете и вие.

- Разбира се.

- Тогава кажете ми го!

- Няма как.

- А-а! Ето виждате ли, че и самият вие не сте откровен към нас? А как тогава да сме на ваша страна?

- Щях да бъда искрен към вас, ако можех да ви имам доверие. Нямате право да ме упреквате, понеже самите вие ме принуждавате да не споделям нищо. Ами къде се настанихте?

- Живеем заедно в една шатра, която Сантър избра за нас.

- А той остана ли при вас?

- Да.

- Къде се намира тази шатра?

- Странно! И Сантър сам я избра, така ли?

- Да. Тангуа му разреши да живее, където си поиска.

- И той си избра тъкмо шатрата до вигвама на Пида, който съвсем не е тъй благосклонен към него както Тангуа, тъй ли? Хмм! Бъдете нащрек! Много е възможно Сантър ненадейно да изчезне и да ви зареже тук. Тогава може да се очаква внезапна промяна в отношението на червенокожите към вас. Сега те ви търпят, обаче ако Сантър офейка, ще гледат на вас като на врагове. А дали...

- Heavens! - прекъсна ме той. - Ето на, видя ме, че стоя при вас!

Тъкмо в този момент измежду вигвамите се показа Сантър, съзря Пейн и бързо се приближи.

- Изглежда, че ужасно се страхувате от този тип, към когото все пак изпитвате толкова голямо доверие! - обадих се подигравателно.

- Не се страхуваме, но той не желае да идваме при вас.

- Тогава тичайте при него и го молете за извинение!

- Какво търсиш тук, Пейн? - извика Сантър още отдалече. - Кой ти каза, че е необходимо да разговаряш с този човек?

- Минавах случайно оттук и той ме заговори - извини се смъмреният Пейн.

- И дума не може да става за случайност. Тръгвай! Ще дойдеш с мен!

- Но мистър Сантър, та аз не съм дете и...

- Мълчи и тръгвай с мен! Хайде!

Сантър хвана Пейн за ръката и го дръпна след себе си. Какви ли лъжи беше надрънкал на тези трима неопитни мъже, че толкова държаха на него и допускаха по такъв начин да се отнася с тях!

От практически съображения при мен бяха поставени пазачи, които горе-долу разбираха английски. И тъй, те чуха нашият разговор, след което отново получих доказателство, че кайовите гледаха на мен с много по-голямо уважение, отколкото на Сантър. Щом Сантър и Пейн се отдалечиха, един от пазачите, с когото бях разговарял вече няколко пъти, докато другият си оставаше мълчалив, направи следната забележка:

- Тези бледолики са овце, които вървят подир вълк. Той ще ги изяде, веднага щом почувствува глад. Защо не вярват на предупрежденията на Олд Шетърхенд, който им мисли доброто?

Малко по-късно дойде Пида, за да огледа моите ремъци и същевременно да разбере дали имам да се оплача от нещо. Той посочи споменатите колове, забити в земята на четири места по четири.

- Олд Шетърхенд сигурно се е изморил, понеже от дълго време стои прав. През нощта ще лежи тук между коловете. Или може би иска отсега да легне?

- Не - отказах аз, - още мога да стоя прав.

- Тогава нека това стане след вечеря. Има ли белият ловец някое друго желание!

- Да, една молба.

- Кажи ми я! Ако мога, с удоволствие ще я изпълня.

- Искам да те предупредя да се пазиш от Сантър.

- От Сантър ли? Та той е като жалка бълха спрямо Пида, сина на вожда Тангуа!

- Много си прав. Но човек трябва да се пази и от бълхата, за да не се загнезди в дрехите му. Чух, че сега живеел до тебе.

- Да, онази шатра беше празна.

- Тогава внимавай да не влезе в твоята! Изглежда, че има такова намерение.

- Пида ще го изхвърли навън!

- Това може да стане само ако дойде открито. Ами ако се промъкне тайно, без да го забележиш?

- Пида ще го забележи.

- Даже и ако не си в шатрата?

- Тогава вътре ще е моята жена и тя ще го изгони.

- Сантър се домогва до говорящата хартия, която ти взе.

- Няма да я получи.

- Надявам се. Би ли ми разрешил още веднъж да я погледна?

- Та нали си я гледал и чел!

- Но не цялата.

- Тогава ще ти дам да я видиш цялата, но не сега, защото вече се смрачава. Рано сутринта, щом се развидели. Пида ще ти я донесе.

- Благодаря ти. И още нещо: Сантър се домогва не само до говорящата хартия, ами и до пушките ми. Те са прочути и той много иска да ги притежава. В чии ръце се намират сега?

- В моите.

- Тогава пази ги добре!

- Пушките са скътани превъзходно. Даже и посред бял ден Сантър да влезе във вигвама ми, пак не би ги видял. Увих ги в две одеяла и ги поставих под моята постеля, за да не се навлажняват. Отсега нататък те ми принадлежат. Пида ще наследи твоята слава като собственик на карабина "Хенри", а за тази цел Поразяващата ръка ще му помогне.

- С удоволствие, стига да мога.

- Внимателно огледах пушките. Мога да стрелям с мечкоубиеца, но не и с карабината "Хенри". Ще ми покажеш ли, преди да умреш, как става зареждането й?

- Да.

Той си тръгна, без да знае каква надежда ми вдъхна.

Откровено казано, бях таил надежда, че ще мога да извлека някаква полза от присъствието на Пейн, Клей и Съмър. Макар че не изпитваха някакви приятелски чувства към мен, все пак като че ли те бяха длъжни да ми съдействат според силите си. Ако действително постъпеха така, все щеше да се предложи някой удобен случай да ми помогнат да се освободя от Дървото на смъртта. Веднъж само да видех ръцете си развързани, никой повече нямаше да може да ме задържи. Но за съжаление бях принуден да се откажа от подобни мисли. Поведението на Пейн ми доказа, че не можех да разчитам на тези хора.

И тъй бях предоставен сам на себе си. Но все пак трябваше да се намери някакъв начин да се избавя от мъчителната смърт. Веднъж да видех само ръката си свободна с нож в нея! Та това не беше невъзможно дори не беше трудно. Сетих се за Тъмнокосата. Изглежда, тя ми съчувстваше, а ми беше известно колко много бледолики са успявали вече да използват подобно съчувствие, за да избягат от плен. Не си бях правил тези сметки предварително, не затова бях попитал за името й, а после я бях заговорил! Тази мисъл ми мина през ума едва сега. Във всеки случай каквото и да станеше, трябваше да избягам! Да избягам, та ако ще и в последния миг, преди да ме завържеха за кола на мъчението, да се наложеше да прибягна и до най-отчаяното средство!

И ето че Пида дойде и ме помоли да му обясня как се стреля с моята карабина "Хенри"! Не можех и да мечтая за нещо по-хубаво. Ако искаше да му покажа как се държи пушката и изобщо как се борави с нея, той трябваше да ми развърже ръцете. После бързо щях да грабна ножа от пояса му, да разрежа ремъка на краката си и щях да бъда свободен в ръка с моята карабина с двадесет и пет изстрела! Вярно, че това беше рисковано начинание. Но нима рискувах нещо повече от живота си, който сега и бездруго бе заложен на карта?

Наистина, по-добре щеше да е, ако ми се предложеше удобен случай да се измъкна чрез хитрост, без да е необходимо да се излагам на куршумите и другите оръжия на червенокожите. Но засега все още нямаше изгледи за подобен случай. Може би по-късно щеше да ми се предложи. Все още имах време.

И тъй през нощта щях да лежа вързан. Около дървото в земята бяха забити шестнадесет кола - по четири на всяка една от четирите страни. Следователно бяха достатъчни за четирима пленници, а по разположението им разбрах по какъв начин връзваха хората. След като пленникът легнеше между тях, ръцете и краката му се завързваха за отделен кол. После той оставаше да лежи с разпънати ръце и разчекнати крака в едно наистина много неудобно положение, което едва ли даваше възможност за спане, но затова пък гарантираше на индианците, че дори и да нямаше пазачи, пленникът не можеше да избяга.

Четвърта глава

На дървото на смъртта
Докато ми минаваха подобни мисли през главата, се беше смрачило и пред вигвамите започнаха да припламват огньове, на които индианките приготвяха вечерята. Тъмнокосата отново ми донесе ядене и вода. Сигурно беше придумала баща си да поиска разрешение от Тангуа. Но този път не разговаряхме. Само когато си тръгваше, аз й благодарих. После двамата ми пазачи бяха сменени с други двама индианци, които както и предишните не се държаха враждебно към мен. Попитах ги кога ще трябва да лягам между коловете, а те ми отвърнаха, че Пида щял да дойде, за да присъствува на преместването ми.

Но вместо младия вожд първо се появи друг индианец, който се приближи с бавна и горда крачка - Едно перо, бащата на Тъмнокосата. Той се спря пред мен, оглежда ме мълчаливо в продължение на около минута, а после нареди на пазачите:

- Нека моите братя се отдалечат и почакат, докато ги извикам! Искам да говоря с бледоликия.

Те се подчиниха незабавно. Следователно той трябваше да има много голям авторитет сред кайовите, макар и да не беше вожд. След като двамата си отидоха, Сус Хомаша седна пред мен и отново измина известно време, преди тържествено да подеме:

- Бледоликите живееха отвъд Голямата вода. Те имаха достатъчно земя. Но въпреки това дойдоха при нас, за да заграбят нашите планини, долини и равнини.

После той замлъкна. По индиански обичай тези негови думи представляваха увод, от който заключих, че искаше да разговаря с мен по някакъв важен въпрос. За какво ли можеше да става дума? Мисля, че се досещах. Навярно той очакваше сега отговор от мен, обаче аз не си отворих устата, тъй че след кратко мълчание продължи:

- Бледоликите бяха посрещнати гостоприемно от червенокожите мъже, но им се отплатиха за гостоприемството с кражби, разбойничества и убийства. Отново кратко мълчание.

- И в наше време единствената им цел е да ни измамят, да ни изтласкат все по-надалеч и ако това не им се удаде с хитрост, тогава използват насилие.

Пак мълчание.

- Когато някой червенокож мъж види бял, то той може да е сигурен, че пред него е застанал смъртен враг. Или може би има и такива бледолики, които не са наши врагове?

Добре разбрах към кого искаше да насочи разговора ни с тези уводни слова, а именно към моята личност, към самия мен. След като и сега не последва отговор от моя страна, той попита открито:

- Поразяващата ръка няма ли да ми отговори? Нима белите не постъпиха тъй с нас?

- Да, Едно перо има право - признах аз.

- Не са ли наши врагове?

- Ваши врагове са.

- А дали измежду тях има и такива, които не са тъй враждебно настроени към нас, както останалите?

- Срещат се и такива.

- Нека Поразяващата ръка ми назове някое име!

- Бих могъл да ти кажа не едно, а много имена, но се отказвам, понеже, ако си отвориш добре очите, ще видиш пред себе си един от тях.

- Виждам само Поразяващата ръка.

- Него имам предвид.

- Значи ти се смяташ за бял, който не се държи тъй вражески към нас като другите бледолики? А нима не си убивал и ранявал наши хора многократно?

- Да, но само когато съм бил принуден. Аз не съм, както ти се изрази, върл враг на индианците, а съм искрен приятел на червенокожата раса. Често съм го доказвал. Винаги когато съм имал възможност, съм подкрепял червенокожите и преди всичко съм ги защитавал срещу посегателствата на бледоликите. Ако искаш да бъдеш справедлив, няма как да не го признаеш.

- Едно перо е справедлив.

- Тогава ще продължа с моите доказателства. Спомни си за Винету! Ние двамата бяхме приятели и братя! Нима Винету не беше червенокож мъж?

- Беше, макар и наш враг.

- Апачът не беше ваш враг, ами самите вие го направихте такъв. Както обичаше своите апачи, той обичаше и всички индианци. Той се стремеше с всички да живее в мир и навсякъде да сее мир, обаче неговите червенокожи братя предпочитаха да се избиват и унищожават помежду си. Това беше и неговата голяма грижа, неговата мъка, която никога не му даваше покой. А аз мислех и чувствах също като него. Всички наши действия и постъпки са били последствие от нашата любов и съчувствие, които изпитвахме към червенокожата раса.

Говорих също тъй бавно и тържествено като Сус Хомаша. Когато замлъкнах, кайовът сведе глава и остана безмълвен няколко минути. После отново я вдигна и рече:

- Олд Шетърхенд каза истината. Сус Хомаша е справедлив и признава доброто, извършено даже от неговите врагове. Ако всички червенокожи мъже бяха като Винету, ако всички бледолики следваха примера, който им дава Олд Шетърхенд, тогава червенокожите и белите народи биха живели съвместно като братя, биха се обичали, биха си помагали и по земята щеше да има място за всички нейни чада. Но опасно е да даваш пример, който никой не иска да следва - Винету е мъртъв, улучен от вражи куршум, а Поразяващата ръка го очаква смъртта на кола на мъчението.

Сега вече той бе докарал разговора ни точно дотам, докъдето искаше. Сметнах, че е по-добре да не го улеснявам. Затова си замълчах. А той продължи:

- Поразяващата ръка е герой. Той ще трябва да изтърпи многобройни и големи изтезания. Нима ще достави на завистниците удоволствието да го видят безволев и слаб?

- Не. Ако ще трябва да умра, то ще посрещна смъртта открито като мъж, който заслужава честта да му бъде издигната гробница.

- Ако ще трябва да умреш? Нима не считаш смъртта си за сигурна?