The great controversy

Уиклиф започна да пише и да печата брошури срещу калугерите не толкова от желание да се препира с тях, колкото да обърне вниманието на хората към ученията на Библията и към нейния Автор. Той обяви, че папата не притежава по-голяма власт да прощава и отлъчва, отколкото обикновените свещеници, и че в действителност никой човек на може да бъде отлъчен, докато не е получил Божието осъждане. Уиклиф по никакъв друг по-успешен начин не би могъл да събори величествената, съградена от папата, структура на духовно и светско владичество, в която бяха пленени душите и телата на милиони.

Уиклиф отново бе призван да защищава правата на английската корона от домогванията на Рим. Като кралски посланик той прекара две години в Холандия в преговори с папските пратеници. Там се сближи със свещеници от Франция, Италия и Испания и има случай да види и да научи много неща зад кулисите, които в родината му биха останали скрити за него и които дадоха насока на по-късните му трудове. В представителите на папския двор видя истинския характер и намерения на свещеничеството. Върна се в Англия, за да повтори предишните си учения по-открито и с по-голяма ревност, заявявайки, че алчността, гордостта и измамата са боговете на Рим.

В един от трактатите си, където говореше за папата и неговите събирачи на пари, каза: “Те измъкват от страната ни онова, което би послужило за препитанието на бедните, и всяка година ограбват царската хазна с много хиляди марки за тайнства и духовни неща; това е проклетата ерес на симонията*, която кара цялото християнство да я одобрява и да я поддържа. И наистина, ако нашето царство би имало огромна планина злато, от която не би вземал никой друг освен бирниците на този горд светски свещеник, с течение на времето планината би изчезнала, защото той измъква всичките пари на страната и в замяна на това не ни оставя нищо освен Божието проклятие “за същата тази симония” (Джон Луис. Историята на живота и страданията на Джон Уиклиф, с. 37).

Наскоро след завръщането си в Англия Уиклиф бе назначен от краля за ректор в Лутъруърт. Това бе доказателство, че монархът не е бил ни най-малко недоволен от ясната му реч. Влиянието на Уиклиф се чувстваше както в определянето на действията на царския двор, така и във формирането на националната вяра.

Папските мълнии скоро се разразиха над него. Три були бяха изпратени в Англия - едната до университета, другата до царя и третата до прелатите. Всички те заповядваха да се вземат незабавни и решителни мерки, за да се смълчи еретическият учител (Аугустус Неандер. Обща история на християнската религия и църква. Период 6, отд. 2, ч. 1, параграф 1 (виж Приложението). Но още преди да пристигнат булите, усърдните епископи вече бяха призовали Уиклиф на съд. Двама от най-влиятелните принцове на кралството го придружиха до съдилището. Народът, обкръжаващ зданието и навлизащ вътре, така изплаши съдиите, че процесът бе отложен за известно време, а Уиклиф получи разрешение да си отиде с мир. Малко по-късно Едуард III, на когото прелатите се опитаха да въздействат с побелелите си коси да застане срещу реформатора, умря и по-предишният покровител на Уиклиф стана регент на кралството.

Обаче пристигането на папските були повеляваше безусловно на цяла Англия да арестува и да хвърли еретика в затвора. Тези мерки сочеха право към кладата. Сигурно беше, че Уиклиф скоро ще стане жертва на римското отмъще-ние. Но Онзи, Който бе заявил на един Свой служител още в древността: “Не бой се..., Аз Съм твой щит” (Бит. 15:1), отново простря ръката Си, за да покровителства Своя слуга. Смърт дойде не за реформатора, а за понтифекса, издал декрета за погубването му. Григорий XI умря и духовниците, които се бяха събрали за осъждането на Уиклиф, се разпръснаха.

Божественото провидение продължаваше да ръководи, за да осигури възможност за растежа на Реформацията. Смъртта на Григорий бе последвана от избор на двама съперничещи си папи. Двете борещи се сили претендираха - всяка за себе си - че са безгрешни и изискваха покорност (виж Приложението). Всяка призоваваше вярващите да й помагат в борбата срещу другата, като подкрепяше изискванията си с най-ужасни анатеми към противниците си и с обещания за небесна награда на помощниците си. Тази случка отслаби извънредно много мощта на папството. Съперническите фракции вършеха всичко, каквото можеха, за да се нападат взаимно, и за известно време Уиклиф бе оставен намира. Анатеми и обвинения хвърчаха от папа към папа и порои кръв се лееха в подкрепа на техните противоречиви претенции. Престъпления и скандали наводниха църквата. Междувременно реформаторът от Лутъруърт работеше прилежно в тихото уединение на своята енория, отклонявайки погледите на хората от каращите се папи към Исус, Княза на мира.

* Симония - търгуване със светите неща, с църковните длъжности.

Уиклиф, подобно на своя Учител, проповядваше евангелието на бедните. Недоволен от разпространяването на светлината само в скромните домове от енорията му, реши, че тя трябва да се разнесе навсякъде из Англия. За тази цел организира една група проповедници, скромни, посветени на Бога мъже, които обичаха истината и нищо друго не желаеха толкова много, както да я разпространяват. Те ходеха навсякъде, проповядваха по пазарите, из улиците на големите градове и по селските пътечки. Търсеха стари, болни, бедни и им разкриваха радостната вест за Божията благодат.

Като професор по теология в Оксфорд, Уиклиф проповядваше Божието слово в университетските зали. Той представяше истината на студентите, посещаващи лекциите му така вярно, че скоро си спечели титлата “евангелски доктор”. Но най-великото дело в живота му бе превеждането на Библията на английски език. В труда си “За истинността и значението на Свещените писания” изрази намерението си да преведе Библията, така че всеки човек в Англия да може да чете на родния си език за удивителните Божии дела.

Но внезапно трудовете му бяха спрени, въпреки че нямаше още 60 години. Непрекъснатата работа, учене и атаките на неприятелите бяха отслабили силите му и го бяха състарили преждевременно. Разболя се от опасна болест. Вестта за нея зарадва много монасите. Помислиха си, че сега той ще се разкае горко за злото, което е причинил на църквата, и побързаха да отидат в стаята му, за да чуят неговата изповед. Представители на четирите религиозни ордена, заедно с четирима светски чиновници се събраха край явно умиращия мъж. “Смъртта се чете на лицето ти - казаха те, - покай се за грешките си в наше присъствие за всичко, което си казал против нас.” Реформаторът слушаше мълчаливо. После помоли слугата си да го приповдигне и впи твърд поглед в чакащите го да се отрече. С решителния си силен глас, карал ги често пъти да треперят, каза: “Аз няма да умра, но ще живея и отново ще изобличавам злите дела на монасите!” (Д’Обине, кн. 17, гл. 7). Изумени и сконфузени, те побързаха да напуснат стаята.

Думите на Уиклиф се изпълниха. Той остана жив, за да връчи на съгражда-ните си най-мощното от всички оръжия срещу Рим - Библията, определеното от Небето средство за освобождение, просветление и евангелизиране на народа. За да се извърши това дело, трябваше да се преодолеят големи препятствия. Уиклиф беше много изнемощял. Знаеше, че му остават само няколко години на труд. Виждаше опозицията, която трябваше да срещне, но окуражен от обещанията на Божието слово, вървеше напред безстрашно. В пълния разцвет на умствените си сили, богат с опит, той бе запазен и приготвен от Божието провидение специално за това негово най-велико дело. Докато цялото християнство се вълнуваше, в епархията си в Лутъруърт, реформаторът, без да обръща внимание на вилнеещата вън буря, се отдаде на избраното дело.

Най-сетне работата бе привършена - първият английски превод на Библията бе готов. Божието слово бе отворено за Англия. Реформаторът вече не се страхуваше нито от затвор, нито от клада. Той бе дал на английския народ светлина, която никога нямаше да угасне. С превода на Библията направи за освобождението и въздигането на страната и за сънародниците си повече, отколкото е постигано някога с най-блестящите победи на бойното поле.

Понеже книгопечатното изкуство бе още неизвестно, копията на Библията можеха да се размножават само чрез бавен и уморителен труд. Но интересът на хората към тази книга бе толкова голям, че мнозина с готовност се захващаха с преписването й. И въпреки това преписите трудно можеха да задоволят търсенето. Някои от най-богатите купувачи желаеха да притежават цялата Библия. Други купуваха само части. В много случаи няколко семейства се обединяваха, за да се снабдят с едно копие. Така Библията на Уиклиф скоро си проби път в домовете на народа.

Апелът към разума събуди хората от пасивната им подчиненост на папските догми. Уиклиф проповядваше отличителните учения на протестантизма - спасението чрез вяра в Христос и непогрешимостта единствено на Писанието. Проповедниците, които той бе изпратил, разпространяваха Свещеното слово заедно с писанията на реформатора, и то с такъв успех, че новата вяра бе приета почти от половината английски народ.

Появяването на Библията смути църковните власти. Сега те трябваше да посрещнат един противник, много по-мощен от Уиклиф, срещу когото оръдията им не можеха да устоят. По това време в Англия нямаше закон, забраняващ Библията, понеже никога дотогава не я е имало на езика на народа. Такива закони бяха въведени по-късно и се прилагаха най-строго. Междувременно, въпреки усилията на свещениците, за известно време имаше благоприятна възможност за разпространяване на Божието слово.

Папските водители отново скроиха заговор да смълчат гласа на реформатора. Уиклиф три пъти бе призоваван на съд пред три различни трибунала, но напразно. Първо един синод от епископи обяви писанията му за еретични и, спечелвайки на страната си младия цар Ричард II, можа да издейства царски указ, съгласно който всички, поддържащи забранените учения, да бъдат хвърляни в затвора.

Уиклиф обжалва решението на синода пред парламента. Безстрашно пред-стави йерархията пред националния съвет и поиска реформа на големите злоупотреби, одобрявани от църквата. С убедителна мощ описа узурпацията и развалата на папския престол. Враговете му се объркаха и смаяха. Приятелите и поддръжниците му бяха принудени да отстъпят. Всички бяха сигурни, че и самият реформатор - вече в напреднала възраст, ще се преклони пред съюзените авторитети на царската корона и митрата. Но вместо това, привържениците на папството се видяха победени. Парламентът, възбуден от мощните вълнуващи доводи на Уиклиф, оттегли едикта за неговото преследване и по този начин реформаторът бе отново на свобода.

Но бе призован за трети път пред съда, сега вече пред най-висшия духовен трибунал в кралството. Тук не би се оказала никаква милост към еретичеството. Най-сетне изглеждаше, че Рим ще победи и че делото на реформатора ще бъде спряно. Така мислеха папистите. Ако само биха могли да изпълнят намерението си, Уиклиф щеше да бъде принуден или да се отрече от ученията си, или да напусне съда само, за да бъде хвърлен в пламъците.

Той обаче не се отрече, не искаше да лицемерничи. Безстрашно защити ученията си и отхвърли обвиненията на хулителите. Пренебрегвайки себе си, положението и обстоятелствата, в които се намираше, призова слушателите си пред Божествения съд и претегли хитруванията и измамите им на теглилката на вечната истина. Силата на Светия Дух се чувстваше в съдебната зала. Божествено обаяние завладя слушателите. Те изглеждаха безсилни да напуснат местата си. Думите на реформатора пронизваха сърцата им като стрели от Божия лък. Обвиненията срещу него в еретичество се върнаха с убедителна мощ върху самите тях. “Защо - питаше той - се осмеляват да разпространяват заблудите си? Заради печалба, за да търгуват с Божията благодат.”

“С кого мислите, че се борите? - запита накрая. - С един старец ли, единият крак на когото е вече в гроба? Не! С Истината, Истината, която е по-силна от вас и ще ви победи!” (Уайли, кн. 2, гл. 13). С тези думи се оттегли от събранието и никой от противниците му не се опита да го задържи.

Делото на Уиклиф бе почти привършено; знамето на истината, което дълго държа, скоро трябваше да падне от ръката му. Но той за пореден път свидетелства за евангелието. Истината трябваше да бъде проповядвана в самата крепост на царството на заблудата. Реформаторът бе призован на съд пред папския трибунал в Рим, който толкова често бе проливал кръвта на светиите. Уиклиф не бе сляп за застрашаващата го опасност и щеше да се покори на призовката, ако паралитичен удар не направи невъзможно пътуването му. Но макар че гласът му не се чу в Рим, той можеше да говори чрез писмо и бе готов да го стори. От своята енорийска къща писа на папата, макар и с почтителен тон и в християнски дух - изпрати остър упрек относно разкоша и гордостта на престола му.

“Наистина аз се радвам - се казваше там - да открия и обявя на всеки човек, а особено на римския епископ, вярата, която имам, която, съм убеден, че е здрава и истинна, и която той ще потвърди или пък, ако е погрешна, ще поправи.”

“Първо, аз предполагам, че евангелието на Христос е цялото тяло на Божия закон... Аз смятам и поддържам, че римският епископ, доколкото е Христов заместник на земята, е обвързан повече от всички други хора от закона на евангелието. Защото величието сред Христовите ученици не се състои в светско достойнство и почести, а в близкото и точното следване на Христовия живот и Неговите дела... През време на странстването Си тук Христос бе крайно беден, отхвърлящ и отблъскващ всяко светско господство и почести...”

“Никой верен човек не трябва да следва нито папата, нито който и да било светец, освен в такива точки, в които те следват Господа Исуса Христа. Понеже Петър и Заведеевите синове сгрешиха като пожелаха светска почест противно на следването на Христовите стъпки, затова ние не трябва да ги следваме в тези им грешки.”

“Папата трябва да остави на светските власти всяко земно владичество и управление и активно да поощрява и увещава към това целия си клир, защото така направи Христос особено чрез своите апостоли. Ако се заблуждаваме в някои от тези точки, аз покорно бих приел поправка, дори и смърт, щом е нужно. И ако можех да постъпвам според собствената си воля и желание, сигурно бих се представил лично пред епископа в Рим. Но Господ ме е посетил по друг начин и ме е научил да се покорявам повече на Него, отколкото на хора.”

В заключение се казваше: “Нека се молим на Бога така да повлияе нашия папа Урбан VI, че той и духовенството му да следват Господа Исуса Христа в живот и нрави и те да могат с успех да учат народа, та всички заедно да ги следват вярно в същото.”

Така Уиклиф представи на папата и на неговите кардинали кротостта и смирението на Христос, показвайки не само на тях, но и на цялото християнство контраста между папското духовенство и Учителя, чиито представители изповядваха, че са.

Реформаторът беше сигурен, че ще заплати с живота си за своята вярност. Кралят, папата и епископите се бяха съюзили, за да го унищожат, и изглеждаше сигурно, че ще умре на кладата най-много след няколко месеца. Но куражът му бе непоколебим. “Няма нужда човек да отива много далеч, за да търси короната на мъченик - споделяше той. - Проповядвай Христовото евангелие на надменни прелати и мъченичеството не ще ти избегне. Какво! Да живея и да мълча?... Никога! Нека ударът дойде, аз очаквам неговия замах” (Д’Обине, кн. 17, гл. 8).

Но Бог бе поверил на Уиклиф Своето дело. Мъжът, защитавал смело истината през целия си живот и в ежедневна опасност за живота си, не трябваше да стане жертва на омразата на своите врагове. Уиклиф никога не се е мъчил да се защитава, Господ беше неговият щит. И сега, когато враговете му се чувстваха сигурни в жертвата си, Божията ръка го отстрани, преди те да го достигнат. Когато се готвеше да раздаде Господнята вечеря на църквата си в Лутъруърт, падна, поразен от паралитичен удар и след кратко време умря.

Бог бе определил делото на Уиклиф. Бе вложил словото на истината в устата му и го бе обградил със стража, за да може то да стигне до народа. Животът му бе закрилян и трудовете му продължавани, докато бе положена основата за великото дело на Реформацията.

Уиклиф се появи от мрака на средните векове. Преди него не е имало друг, от чиято работа би могъл да оформи реформаторската си система. Издигнат като Йоан Кръстител да извърши специална мисия, той бе вестител на една нова ера. В системата на истината, която представяше, имаше хармония и пълнота, ненадминати от следващите го реформатори, а някои от явилите се стотици години по-късно дори и не можеха да стигнат до тях. Така широко и дълбоко бе положена основата, така твърдо и сигурно бе скелето, че нямаше нужда идващите след него да го съграждат отново.

Великото дело, започнато от Уиклиф, което трябваше да освободи съвестта и разума, да освободи тъй дълго впрегнатите в триумфалната кола на Рим народи, водеше началото си от Библията. В нея бе източникът на този поток от благословения, който, както водата на живота, е напоявал вековете от XIV-ото столетие насам. Реформаторът прие Свещеното писание с безусловна вяра, като боговдъхновено откровение на Божията воля, като достатъчно мерило за вяра и живот. Бе възпитан да почита църквата в Рим като Божествен, непогрешим авторитет и да приема съществуващите от хилядолетия учения и обичаи с неоспоримо благоговение. Но отхвърли всичко това, за да слуша Божието свято слово. То бе авторитетът, който Уиклиф настояваше да бъде признат от хората. Затова обяви, че не говорещата чрез папата църква, а говорещият чрез Свещеното писание Божи глас е единственият истински авторитет. И учеше не само, че Библията е съвършено откровение на Божията воля, но че и Светият Дух е нейният единствен тълкувател и че всеки човек трябва сам да научи своите задължения чрез изучаване на нейните учения. Така отклоняваше умовете на хората от папата и римската църква и ги насочваше към Божието слово.

Уиклиф бе един от най-великите реформатори. Малцина след него са го достигнали по широта на интелекта, яснота на мисълта, непоколебимост в поддържане на истината и смелост да я защищава. Чистота в живота, неуморимо прилежание в изучаване и в труд, неподкупна честност и христоподобна любов и вярност в службата му характеризираха първия от реформаторите, и то въпреки духовната тъмнина и нравствената поквара на века, в който той се появи.

Характерът на Уиклиф е свидетелство за възпитателната, преобразяваща сила на Свещеното писание. Именно Библията го направи такъв, какъвто бе. Стремежът да се схванат великите истини на откровението осигурява свежест и сила на всички способности. Той развива ума, изостря проницателността и дава зрелост на разсъдъка. Изучаването на Библията облагородява всяка мисъл, чувство и всеки стремеж, както никоя друга наука. Дава твърдост на намеренията, търпение, кураж и духовна сила. Облагородява характера и освещава душата. Едно сериозно, благоговейно изучаване на Писанията, свързващо ума на ученика непосредствено с Безкрайния Ум, би дало на света мъже с по-силен и действен интелект и с по-благородни принципи от онези, които е дала човешката философия. “Изясняването на Твоето Слово - казва псалмистът - просвещава, вразумява простите” (Пс. 119:130).

Ученията, които Уиклиф внушаваше, продължаваха да се разпространяват. Последователите му, познати под името Уиклиф или Лоларди, пребродиха не само Англия, но се разпръснаха и в други страни, разнасяйки познанието за евангелието. Сега, след смъртта на водителя си, проповедниците работеха с още по-голяма ревност отпреди и множества се стичаха да ги слушат. Между духовно променилите се имаше доста благородници, сред тях бе даже съпругата на краля. На много места се откриваше явна реформа в народните обичаи, а идолопоклонническите символи на романизма бяха премахвани от църквите. Скоро обаче безмилостната буря на гонението се разрази над осмелилите се да приемат Библията за свой водач. Английските монарси, жадни да засилят властта си, осигурявайки си подкрепата на Рим, не се поколебаха да пожертват реформаторите. За пръв път в английската история бе издигната клада за учениците на евангелието. Мъченик след мъченик загиваха. Защитниците на истината, осъждани на смърт и измъчвани, можеха да издигат гласовете си само към ухото на Господ Саваот. Преследвани като врагове на църквата и предатели на царството, те продължаваха да проповядват тайно, намирайки подслон, доколкото им бе възможно, в скромните домове на бедните, а често пъти и в дупки и пещери.

Въпреки яростта на гнета, със столетията продължаваше да се издига един тих, благочестив, сериозен, търпелив протест срещу преобладаващата развала в религията. Християните от онази ранна епоха познаваха истината само частично, но се бяха научили да обичат Божието слово и да му се покоряват, като страдаха търпеливо за него. За Христовото дело мнозина жертваха земните си притежания както правеха учениците в апостолските дни. Онези, които не бяха прокудени от домовете си, радостно даваха подслон на своите братя и изгнаници, а когато и те самите биваха прогонвани, пак с радост приемаха участта си. Наистина хиляди, уплашени от яростта на своите преследвачи, купуваха свободата, като жертваха вярата си и, облечени в дрехи на каещи се, обявяваха публично, че се отричат, и напускаха затворите. Но не бе малък броят и на свидетелстващите безстрашно за истината в тъмничните килии, в “лолардските кули” и в мъчения и пламъци, радвайки се, че са били заварени достойни да вземат “участие в Неговите страдания”. А между тях имаше хора както от знатно потекло, така и съвсем скромни и от нисък произход.

Папистите не успяха да осъществят волята си с Уиклиф през живота му и омразата им остана незадоволена, докато тялото му почиваше спокойно в гроба. Съгласно декрета на Констанския събор след повече от 40 години от смъртта му костите му бяха изровени, изгорени и прахът хвърлен в близкия поток. “Този поток - казва един стар писател - отнесе праха му в Авон, Авон - в Северн, Северн - в морските теснини, а те - във Великия океан. И така прахът на Уиклиф стана емблемата на учението му, което се разпространява сега по целия свят” (Т. Фулър. Църковна история на Британия, кн. 4, отд. 2, параграф 54). Неговите врагове малко разбираха значението на злокобното си дело.

Именно чрез писанията на Уиклиф Ян Хус от Бохемия можа да отрече много от грешките на романизма и да встъпи в делото на Реформацията. Така бе посято семето на истината в тези две толкова отдалечени една от друга страни. От Бохемия делото се разпространи по-нататък. Умовете на хората бяха насочвани към дълго забравеното Божие слово. Една Божествена ръка проправяше пътя за Великата реформация.

6
Двамата герои

Преди времето на Хус в Бохемия се бяха издигали хора, осъждащи открито покварата на църквата и пороците на народа. Техните трудове бяха пробудили всеобщия интерес. Но се събудиха и страховете на свещеническата йерархия и учениците на евангелието бяха подложени на гонение. Принудени да извършват богослуженията си в лесовете и планините трудно успяваха да се скрият от преследващите ги войници и мнозина биваха осъждани на смърт. След време бе издаден указ, според който да бъдат изгаряни всички, отклонили се от римското богослужение. Но християните жертваха живота си и поглеждаха нагоре към триумфа на делото си. Един от тези, които учеха, че “спасението може да се намери само чрез вяра в разпънатия Спасител”, каза, умирайки: “Яростта на враговете на истината сега тържествува над нас. Но това няма да бъде завинаги; от обикновения народ ще се издигне човек без меч и без власт, срещу когото те няма да могат да устоят” (пак там, кн. 3, гл. 1). Времето за появяването на Лутер бе още доста далеч, но вече израстваше човек, чийто глас срещу Рим щеше да разтърси народите.