The great controversy

Еврейските сили, преследващи Цестий и армията му, нападнаха в тил с настървение, застрашаващо римската войска с пълно унищожение. С големи усилия римляните успяха да се оттеглят. Евреите почти нямаха загуби и се завърнаха триумфално в Ерусалим с богата плячка. Но този явен успех им донесе само зло. Обхвана ги дух на упорита съпротива срещу римляните, което скоро докара неизразими нещастия над обречения град.

Ужасни бяха бедствията, връхлетели Ерусалим при възобновяването на обсадата. Градът бе обкръжен от Тит по време на Пасхата, когато вътре се бяха събра-ли милиони евреи. Запасите им от храна, ако бяха съхранявани грижливо, биха стигнали за години, но те бяха унищожени предварително от ревността и отмъстителността на враждуващите групи. И сега пред всички се изправи призракът на ужасен глад. Една мяра жито се продаваше за един талант. Болките от глада бяха толкова свирепи, че хората гризяха кожата на коланите и сандалите си, както и покритията на щитовете си. Мнозина се промъкваха нощем вън от градските стени, за да събират диви растения, макар повечето от тях да биваха залавяни и убивани при жестоки мъчения. А на благополучно завърналите се често пъти им ограбваха събраното с такъв голям риск. Властващите налагаха над изнемогващите от глад хора най-безчовечни изтезания, за да им отнемат и последните оскъдни, скътани някак запаси. И тези жестокости се вършеха обикновено от добре нахранени хора, които просто искаха да се осигурят с храна за в бъдеще.

Хиляди загиваха от глад и епидемии. Естествените човешки чувства сякаш бяха изчезнали. Съпрузи ограбваха съпругите си и жени - мъжете си. Виждаха се деца да измъкват храната от устата на родителите си. Въпросът на пророка: “Може ли жена да забрави сучещото си дете...?”, получи отговор отвътре стените на този осъден град: “Ръцете на милозливите жени свариха чадата им; те им станаха храна при разорението на дъщерята на людете Ми” (Исая 49:15; Плачът на Еремия 4:10). Отново се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесет столетия: “Жената между вас, която е изтънчена и изнежена, която не би дръзнала да тури на земята стъпалото на ногата си по причина на изтънченост и изнеженост, ще гледа с немилостиво око на мъжа, който почива на пазухата й, на сина си, на дъщеря си и... на чадата, които е родила; защото ще ги яде тайно поради лишението от всичко при обсадата и притеснението, с което неприятелят ти ще те притесни в градовете ти” (Второзак. 28:56,57).

Римските водители се стремяха да всеят ужас сред евреите и така да ги принудят да се предадат. Пленниците, които се съпротивляваха при пленяването, бяха бичувани, измъчвани и разпъвани пред градските стени. По този начин биваха умъртвявани ежедневно стотици хора. Ужасното дело не престана, докато издигнатите кръстове по продължението на Йосафатовия дол и Голгота станаха толкова много, че не можеше да се мине между тях. Така ужасяващо се изпълни страшната клетва, изречена пред съдебния престол на Пилат: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни” (Матей 27:25).

Тит желаеше да сложи край на ужасните сцени и по този начин щеше да спести на Ерусалим пълната мярка на неговото наказание. Римлянинът бе потре-сен от гледката с телата на жертвите, натрупани по долините. Като омагьосан наблюдаваше от билото на Елеонския хълм великолепния храм и издаде заповед да не бъде докоснат нито камък от него. Преди да предприеме завладяването на тази крепост, той отправи сериозна молба към еврейските водачи да не го принуж-дават да оскверни с кръв святото място. Ако те излязат навън и се бият където и да било другаде, никой римлянин няма да наруши светостта на храма. Сам Йосиф Флавий им отправи най-красноречив призив да се предадат, за да спасят себе си, града и мястото на богослужението си. Но на думите му бе отговорено със злъчни проклятия. Стрели бяха изпратени по него, както стоеше пред тях - последният човешки посредник, който ги умоляваше. Евреите бяха отхвърлили призива на Божия Син и сега увещанията и молбите ги правеха само още по-упорити - до сетни сили, в съпротивата им. Напразни бяха усилията на Тит да спаси храма. Един по-велик от него бе заявил, че там няма да остане камък върху камък.

Сляпото упорство на еврейските водачи и отвратителните престъпления, които се извършваха вътре в обсадения град, предизвикваха ужас и възмущение у римляните и Тит най-после намисли да превземе храма с щурм. Реши обаче, ако е възможно, да го запази от разрушение. Но заповедите му не бяха зачетени. Една вечер, след като се бе оттеглил в шатрата си, евреите излязоха от храма и нападнаха войниците, намиращи се отвън. В разгара на боя войник хвърли през един отвор в предверието на храма пламтящ факел и кедровите зали около Светая пламнаха веднага. Тит се втурна към мястото, последван от генералите и легионерите си, и заповяда на войниците да потушат пламъците. Но на думите му не бе обърнато никакво внимание. В яростта си те хвърляха запалени факли в помещенията до храма и след това с мечовете си избиваха приютилото се там многолюдие. Кръвта се лееше като река надолу по храмовото стълбище. Хиляди евреи загинаха. Извисявайки се над шума от битката, се чуваха гласове: “Ишабод!” - славата се оттегли.

“Тит разбра, че е невъзможно да спре яростта на войниците. Влезе вътре с офицерите си и се загледа в интериора на святата сграда. Великолепието го удиви и докато пламъците не бяха още проникнали в Светая, направи последно усилие за спасяване. Изскочи навън и отново започна да увещава войниците да потушат пожара. Центурионът Либералий се опита със своя щаб да наложи покорност, но даже и респектът пред императора отстъпи пред яростната вражда към евреите, пред свирепата възбуда за борба и пред ненаситната алчност за плячка. Войниците гледаха как всичко наоколо свети от злато, ослепително блестящо от лудата игра на пламъците. Те си въобразяваха, че в светилището са скрити неизброими съкровища. Един от тях незабелязано хвърли пламтящ факел между пантите на вратата. За миг цялото здание лумна в пламъци. Заслепени от дима и светлината, офицерите бяха принудени да се оттеглят и прекрасното здание бе оставено на съдбата му.

Това бе ужасно зрелище за римляните, а камо ли за евреите. Целият връх на хълма, издигащ се над града, пламтеше като вулкан. Постройките се срутваха една след друга със страхотен трясък и бяха поглъщани от огнената бездна. Кедровите покриви приличаха на море от пламъци; позлатените кубета пламтяха като горящи остриета от червена светлина; кулите над вратите издигаха високи стълбове от пламъци и дим. Съседните хълмове бяха осветени и се виждаха тъмни групи от хора да наблюдават вцепенени от страх разрастващото се опустошение; върху стените и височините нататък в града се тълпеше народ, лице до лице, някои прибледнели от мъката на отчаянието, други намръщени от безсилието за отмъщение. Виковете на римските войници, бягащи насам-натам, и стоновете на бунтовниците, загиващи в пламъците, се смесваха с тътена на пожара и с гърмежа на падащите греди. Ехото в планините повтаряше и връщаше обратно писъците на струпаните по височините хора; по цялото протежение на стените отекваха писъци и ридания; изнемощели от глад хора събираха сетни сили за последен вик на страдание и безутешност.

Клането вътре бе още по-ужасно от зрелището отвън. Мъже и жени, старци и младежи, бунтовници и свещеници, съпротивляващи се и молещи се за милост, бяха съсичани в безразборна сеч. Броят на убитите надминаваше броя на убийците. Легионерите трябваше да се катерят по купищата трупове, за да продължат изтребителното дело” (Милман. История на евреите. Кн. 16).

Скоро след унищожаването на храма целият град падна в ръцете на римляните. Еврейските водителите изоставиха непревземаемите кули и Тит ги намери пусти. Взираше се в тях с удивление и заявяваше, че Господ ги е предал в ръцете му, защото никакви машини, колкото и мощни да са, не биха преодолели огромните укрепления. Както градът, така и храмът бяха сринати до основи и земята, на която стоеше светият дом, бе изорана “като нива” (Еремия 26:18). В обсадата и последвалото клане загинаха повече от един милион души. Останалите живи бяха откарани в плен, продадени като роби, завлечени в Рим, за да украсяват триумфа на завоевателя, хвърлени на диви зверове в амфитеатрите или пръснати по цялата земя като бездомни скитници.

Евреите сами бяха изковали собствените си окови, сами бяха напълнили чашата на отмъщението си. В пълното унищожение, сполетяло народа им, и във всичките бедствия, които ги следваха в разпиляването им, те само жънеха посятото от собствените си ръце. Пророкът казва: “Ти си погубил себе си, Израилю”; “защото си паднал чрез беззаконието си” (Осия 13:9,14:1 - ЦП). Страданията им се представят често пъти като наказание, сполетяло ги по заповед направо от Бога. Именно по такъв начин великият измамник се опитва да прикрива своето дело. Чрез упорито отхвърляне на Божествената любов и милост евреите бяха накарали Божията закрила да се отдръпне от тях и на Сатана бе позволено да ги владее според волята си. Страхотните жестокости, които се извършиха при разрушаването на Ерусалим, са една проява на отмъстителната мощ на Сатана над поддаващите се на неговия контрол.

Не можем да оценим колко много дължим на Христос за мира и закрилата, на които се радваме. Обуздаващата сила на Бога - тя е, която не допуска човечеството да премине напълно под управлението на Сатана. Непокорните и неблагодарните имат голяма причина да благодарят за Божията милост и дълготърпение, които задържат жестоката, враждебна сила на злия. Но когато хората преминат границите на Божественото дълготърпение, ограничението се премахва. Бог не застава пред грешника като екзекутор на присъдата за извършеното престъпление, но оставя отхвърлилите Неговата милост на самите себе си, за да пожънат посятото. Всеки отхвърлен лъч светлина, всяко презряно или незачетено предупреждение, всяка страст, на която се отдава човек, всяко престъпване на Божия закон е семе, носещо сигурната си жетва. Отблъскван постоянно, Божият Дух най-после се оттегля от грешника и тогава той остава без каквато и да е сила, с която да владее злите страсти на душата си, и без никаква закрила от злобата и враждата на Сатана. Разрушаването на Ерусалим е страшно и тържествено предупреждение към всички, играещи си с предложенията на Божествената благодат и противящи се на умоляванията на Божествената милост. Никога не е било давано по-категорично свидетелство за омразата на Бога към греха и за сигурното наказание, което ще постигне виновния.

Пророчеството на Спасителя за наказанията, очакващи Ерусалим, има и друго изпълнение, на което онова страшно опустошение е само слаба сянка. В участта на избрания град ние можем да видим участта на един свят, отхвърлил милостта на Бога и потъпкал закона Му. Мрачни са докладите за човешката окаяност, на която земята е била свидетел през дългите векове на престъпления. Сърцето се свива и духът отпада, когато се размишлява върху тези неща. Ужасни са резултатите от отхвърлянето на небесния авторитет. Но в бъдещето ни е разкрита още по-мрачна сцена. Свидетелството на миналото - дългата поредица от смутове, конфликти и революции, всички битки, “валяни в кръв” (Исая 9:5) - какво са те в сравнение с ужасите на онзи ден, когато обуздаващият Дух на Бога ще бъде напълно оттеглен от неправедните и няма повече да задържа избухването на човешките страсти и сатанинската ярост. Тогава светът ще види, както никога преди това, резултатите от управлението на Сатана.

Но в онзи ден, както и във времето на унищожаването на Ерусалим, Божият народ ще бъде избавен, всички, които са записани за живот (Исая 4:3). Христос е заявил, че ще дойде втори път, за да събере при Себе Си Своите верни: “Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена, като видят Човешкия Син идещ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия” (Матей 24:30-31). Тогава непослушните на евангелието ще бъдат убити с дъха на устата Му и изтребени с явлението на пришествието Му (по 2Сол. 2:8). Подобно на Израил в миналото неправедните погубват сами себе си; те стават жертва на собственото си нечестие. Чрез живота си в грях те не са в хармония с Бога, естеството им е станало толкова изродено и пълно със зло, че явяването на Неговата слава е унищожаващ огън за тях.

Нека хората внимават да не би да пренебрегнат урока, предаден им в думите на Христос. Както предупреди учениците Си за унищожаването на Ерусалим, като им даде знак за наближаващата гибел, за да се избавят, така Той е предупредил и света за деня на последното унищожение и е дал знаци за неговото приближаване, за да се избавят от идещия гняв всички, които пожелаят. Исус заявява: “И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята бедствие на народите...” (Лука 21:25; Матей 24:29; Марко 13:24-26; Откр. 6:12-17). Всички, които видят тези предвестници на неговото идване, трябва да знаят, че “Той е близо при вратата” (Матей 24:33). “Бдете, прочее!” (Марко 13:35) - са Неговите думи на увещание. Тези, които обърнат внимание на предупреждението Му, няма да бъдат оставени в тъмнина, та оня ден да ги постигне неподготвени. А за онези, които не бдят, “Господният ден ще дойде като крадец нощем” (1Сол. 5:2).

И днес светът не е по-готов да повярва на вестта за сегашното време, отколкото евреите бяха готови да приемат предупреждението на Спасителя за Ерусалим. Когато и да дойде Денят на Бога, за безбожните той ще бъде ненадеен. Когато животът си върви по неизменния си кръг; когато хората са погълнати от удоволствия, бизнес, търговия, правене на пари; когато религиозните водачи възвеличават прогреса и просветата на този свят, а народът се люлее във фалшива сигурност - тогава, както среднощен крадец се промъква в незащитеното жилище, така внезапно ще връхлети гибелта над безгрижните и невярващите “и никак няма да избегнат”.

2
Първите християни

в пламъците на преследването

Когато разкри на учениците Си участта на Ерусалим и сцените на второто Си идване, Исус предсказа също така и преживяванията, които ще има Неговият народ от момента, когато бъде взет от тях, до завръщането Му в сила и слава, за да ги избави. От склоновете на Елеонския хълм Спасителят проникна далеч в бъдещето и съзря настъпващите за апостолската църква стихии. Погледът Му различи свирепите, опустошителни бури, които скоро щяха да се разразят над Неговите последователи през бъдните векове на мрак и преследвания. Само с няколко кратки, но много съдържателни израза, Той предсказа ужасната участ на Божията църква, отредена й от управляващите този свят (Матей 24:9,21,22). Последователите на Христос трябва да извървят пътя на своя Учител - път на унижение, позор и страдание. Враждата и антагонизмът, избухнали срещу Изкупителя на света, ще се проявят и срещу всички, повярвали в Неговото име.

Историята на първата църква свидетелства за изпълнението на думите на Спасителя. Земните и пъклени сили се опълчиха срещу Христос в лицето на последователите Му. Езичеството предвидя, че ако евангелието възтържествува, храмовете и олтарите му ще бъдат пометени. Затова събра всичките си сили, за да унищожи християнството. Запален бе огънят на преследването. Християните бяха лишавани от своите имоти и прогонвани от домовете си. Претърпяваха “голяма борба от страдания” (Евр. 10:32), “изпитваха присмехи и бичувания, а още и окови, и тъмници” (Евр. 11:36). Много от тях запечатаха своето свидетелство с кръвта си. Благородни и роби, богати и бедни, учени и прости бяха избивани безмилостно.

Преследванията, започнали при Нерон приблизително по времето на мъченическата смърт на Павел, продължиха с по-голяма или с по-малка ярост през вековете. Християните бяха лъжливо обвинявани в най-ужасни престъпления и обявявани за причинители на големи бедствия - глад, чума и земетресения. Тъй като станаха обект на всеобща омраза и подозрения, лесно се намираха доносници, които заради печалба предаваха невинните и те биваха осъждани като бунтовници против империята, като врагове на религията и напаст за обществото. Голям брой от тях бяха хвърляни на диви зверове или изгаряни живи по амфитеатрите. Някои бяха разпъвани, други - покривани с кожи на диви животни и хвърляни на арената, за да бъдат разкъсани от кучета. Тяхното наказание представляваше често пъти главното забавление на публичните празненства. Големи множества се събираха, за да се наслаждават на гледката и посрещаха агонията на християните със смях и аплодисменти.

Където и да потърсеха убежище, последователите на Христос биваха преследвани като хищни зверове и биваха принудени да се крият в безлюдни места. Като “търпяха лишение, бедствия и страдания, те, за които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята” (Евр. 11:37, 38). Катакомбите даваха убежище на хиляди от тях. По хълмовете около Рим през земя и скали бяха прокопани дълги галерии; тази сложна мрежа от тъмни тунели се простираше на много километри извън градските стени. В подземните скривалища последователите на Христос погребваха своите мъртви. Там намираха и дом, когато биваха заподозрени и обявени извън законите. Когато Животодателят събуди тези, които са се “подвизавали в доброто войнстване”, от мрачните подземия ще излязат много мъченици за Христос.

И при най-страшното преследване свидетелите за Исус запазиха вярата си неопетнена. Лишени от всякакво удобство, скрити от светлината на слънцето, правейки тъмните, но приятелски пазви на земята свое убежище, те не се оплакаха. С думи на вяра, търпение и надежда се окуражаваха едни други, за да понасят лишенията и бедствията. Загубата на земни блага не можеше да ги принуди да се откажат от вярата си в Христос. Изпитанията и преследването бяха само стъпки, които ги приближаваха до тяхната почивка и награда.

И като Божиите служители в древността бяха “мъчени, защото, за да получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени” (ст. 35). Спомняха си думите на своя Учител да се радват, когато бъдат преследвани заради Него, защото голяма ще бъде наградата им на небето; така бяха преследвани и пророците преди тях. Радваха се, че са удостоени да страдат заради истината и песни на тържество се издигаха всред пращящите пламъци. Гледайки нагоре с вяра, те виждаха Христос и ангелите да се навеждат над тях през небесните бойници, да се взират в тях с най-дълбок интерес и да одобряват твърдостта им. Един глас се чуваше от Божия трон: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).

Напразни бяха усилията на Сатана да унищожи църквата на Христос чрез насилие. Великата борба, в която учениците на Исус отдадоха живота си, не престана, когато верните знаменосци паднаха на поста си. Чрез поражението те побеждаваха. Божиите работници биваха избивани, но Неговото дело напредваше постоянно. Евангелието продължи да се разпространява и броят на последователите му нарастваше. То проникна в области, недостъпни дори за римските орди. Един християнин в спора си с езическите управници, стараещи се да разширят преследванията, казваше: Вие можете да ни “убивате, измъчвате, осъждате... Вашата несправедливост е доказателство за нашата невинност... Нито пък вашата жестокост... ви помага”. Тя бе само още една по-силна покана и други да се присъединят към тяхната религия. “Колкото повече биваме покосявани от вас, толкова повече нараства числото ни; кръвта на християните е семе” (Тертулиян. Апология. Параграф 50).

Хиляди бяха затваряните в тъмница и убиваните, но други се явяваха и заемаха местата им. Умрелите мъченически за вярата си бяха спасени за Христос и признати от Него за победители. Те се бяха подвизавали в доброто войнстване и трябваше да получат короната на славата, когато Христос дойде. Изтърпяваните от християните страдания ги сближаваха още повече един с друг и с техния Изкупител. Примерът на живота и смъртта им бяха постоянно свидетелство и защита на истината; и там, където най-малко се очакваше, привържениците на Сатана изоставяха службата си за него и се нареждаха под знамето на Христос.

Затова Сатана състави нови планове. За да воюва по-успешно срещу Божието управление, той реши да забие флага си в християнската църква. О, само да можеше христовите последователи да бъдат измамени и подведени да направят нещо, което не е приятно на Бога. Тогава силата и непоколебимостта им биха изчезнали и биха станали лесна плячка за Сатана.

Сега големият противник се стремеше да постигне с хитрост онова, което не бе успял да постигне със сила. Преследването спря, но бе заменено с опасните съблазни за земно благополучие и светски почести. Езичниците бяха принудени да приемат някои истини от християнската вяра, а други важни отхвърляха. Те изповядваха, че приемат Исус като Божи Син и вярват в Неговата смърт и възкресение, но нямаха убеждение за грях и не чувстваха никаква нужда от покаяние и промяна на сърцето. Надяваха се с някои отстъпки от тяхна страна да прилъжат и християните да направят отстъпки, та всички да се обединят на основата на вярата в Христос.

Сега над църквата надвисна страшна опасност. В сравнение с нея затворът, мъченията, огънят, мечът бяха благословение. Някои християни останаха твърди, като заявиха, че няма да направят никакъв компромис. Други се обявиха в полза на известни отстъпки и промени във вярата си и за обединяване с тези, които бяха приели само част от християнството - надяваха се това да се окаже средство за пълното им обръщане. Бе време на дълбоко душевно страдание за верните последователи на Христос. Под покривалото на изповядващ християнството самият Сатана се вмъкваше в църквата, за да поквари вярата и да отклони умовете от Словото на истината.

Най-после повечето от християните се съгласиха да снижат своите високи морални образци и се създаде връзка между християнството и езичеството. Макар идолопоклонниците да изповядваха, че са се покаяли и са се присъединили към църквата, те все още се държаха здраво за идолослуженето, като само заместиха обектите на своето поклонение с икони на Исус и дори на Мария и светиите. По този начин нечистият квас на езичеството се вмъкна в църквата и продължи своето гибелно дело. Нездрави учения, суеверни обреди и идолопоклоннически церемонии се вплетоха здраво във вярата и в богослужението на църквата. Когато последователите на Христос се обединиха с езичниците, християнската религия се поквари и църквата изгуби своята чистота и сила. Но имаше християни, които не бяха подведени от тези измами. Те продължаваха да бъдат верни на Автора на истината и се покланяха единствено на Него.

Винаги е имало две групи хора сред изповядващите се за последователи на Христос. Едната група изучава живота на Спасителя и сериозно се стреми да поправя недостатъците си и да се уеднаквява с Образеца. Другата избягва ясните, практически истини, които откриват заблудите й. Дори когато е била в най-доброто си състояние, църквата пак не е включвала напълно верни, чисти и искрени християни. Нашият Спасител учеше, че съзнателно вършещите грях не трябва да бъдат приемани в църквата; но все пак Той се свърза с хора с несъвършен характер и им даде предимствата на Своите учения и пример, за да видят грешките и заблудите си и да ги поправят. Сред дванадесетте апостоли имаше и един предател. Юда бе приет въпреки недостатъците на нрава си. Той бе свързан с учениците, за да може да научи чрез наставленията и примера на Христос в какво се състои християнският характер и така да види грешките си, да се покае и с помощта на Божествената благодат да очисти душата си “в послушание на истината”. Но Юда не тръгна в светлината, така милостиво огряла пътя му. Чрез отстъпване пред греха той предизвика изкушенията на Сатана. Надделяха лошите черти на характера му. Предаде ума си под контрола на силите на мрака, гневеше се, когато се изобличаваха недостатъците му и стигна дотам, че извърши най-ужасното престъпление - предаде своя Учител. Така и всички, които поддържат злото под маската на благочестие, ненавиждат хората, смущаващи техния мир, като осъждат греховния им път. И при благоприятен случай и те като Юда ще предадат стремилите се да ги изобличават за тяхно добро.

Апостолите се сблъскваха в църквата с хора, изповядващи благочестие, а всъщност тайно поддържащи нечестие. Ананий и Сапфира действаха като измамници. Претендираха, че жертват всичко за Бога, а в действителност алчно задържаха една част за себе си. Духът на истината разкри на апостолите истинския характер на тези фалшиви християни и Божиите наказания освободиха църквата от грозното петно върху нейната чистота. Това бележито доказателство за проницателния Дух на Христос бе ужас за лицемери и вършители на зло. Те не можеха да останат за дълго в обществото на духом верните на Христос. И когато изпитанията и преследването връхлетяха последователите Му, Негови ученици пожелаха да станат само готовите да изоставят всичко заради истината. Така, докато преследването продължаваше, църквата остана сравнително чиста, след което се присъединиха новопокаяли се с по-малка искреност и посветеност. По този начин пътят на Сатана да стъпи в църквата бе отворен.