Това е велика книга
А ето неговия приятел Сашо…
Изтегляне 1.06 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- А ето тук мъка…
- УРОЦИТЕ НА ОБЩУВАНЕТО БЕЗ ДА БЪРЗАШ
А ето неговия приятел Сашо…- Здравейте, Сашо! Какво става с Олег? Не знаете ли? А в час? Казвате, нормално?! Бихте ли отишли при него, там ще стане ясно… Сашо се засили към Олег, след това се спря, и накрая решително се запъти към приятеля си… - Здравейте, Таня! - Здравейте! - Имате неприятности. Трябва ли ви помощ? - Няма нужда, аз сама. А тук – погледнете! Минава слънцето! Отчетливото стакато на токчетата сякаш избива искри! Светлината звъни в бойките бели къдри и се слива с музиката на сивите очи. - Здравейте! – раздаде радост и се понесе по-нататък, щедро разплисквайки я по пътя си за всички: за мрачните, за веселите, за тъжните. Колко здраве, сили, енергия! Браво, Валентина! Е, ама тя не е сама! Света, Галя, Федя, Вася, Ира…Ясно! Комитетът… Комсомолът трябва да бъде такъв: оптимистичен, здрав, мажорен! А ето тук мъка…- Катя, здравейте! - Здрасти… - неохотно и високомерно. Да, отново се е скарала с някого. Какво да правя с нея?! Обидчива е безкрайно! При Олег болка-тъга, а при Катя болка-предизвикателство: “Нямам нужда аз от вас!” Ето го и командира на нейната бригада. - Серьожа! Можете ли да ми кажете, какво става с Катя? Да не се е скарала с някого? - А, не! Закъсня вчера за работа. И затова си получи заслуженото. - А причината за закъснението? Не знаете?! Как можахте, Серьожа? Чувате ли? Отново нечии тревожни стъпки… Кой е това? Бузите бледни… в очите укор и болка. Как се променя човек. Гледаш го в такива моменти и не можеш да го познаеш. Не напразно казват: “Какво става с вас? Лицето ви го няма?” Това е Витя. Той е на дванадесет. В къщи ежедневни скандали, побои, майчин плач. Баща му – пияница и скандалджия. Сърцето на момчето слабичко… Но какво е това? Зад вратата на учителската “ръмжи” звучен мъжки глас: - Безсъвестна! Утре да дойдат родителите ти! Не ми обяснявай! Не искам да знам! Пиши! Влизам. Почервенял от гняв преподавателя се възвишава над масата в позата на обвинител. Срещу него, необичайно свита, Ира Гончарова. Ирина Гончарова?? Удивително чувствителна към състоянието на другия, честна, волева и силна натура. Очите големи, гледат открито и доверчиво. А в тази откритост и смелост: “Все едно аз вярвам, света е прекрасен! И вие, които ме гледате сте красиви!” Работлива е Ира и отговаря за шефствата на комитета на комсомола при училището. Вчера заедно с пионерите е садила картофи в градините на инвалидите от Отечествената война, на самотните старци. Днес сутринта видях, как бабичка гощаваше Ира и децата й с мекици… - Нямаше нужда, бабке. Ние не заради… - смущаваше се Ира. - Не ми отказвай, миличка! Да ти даде господ здраве! И на твоите деца благодаря. Какво щях да правя. Сама съм… - старицата заплака и през сълзи каза: “Нямам с какво да ви се отблагодаря. Не ми отказвайте! Яжте, докато са топли…” Ира взема възелчето от треперещите старчески ръце и сама започна да черпи децата: “Яжте, яжте, докато са горещи” – говореше тя и изведнъж заплака. От какви тайни места на душата изниква състраданието? Как почувства тя болката на немощния човек, неговата тъга по младостта? И ето след час, прехапала устни, на лист от тетрадка изписва: “Аз, Ирина Гончарова, обяснявам, че не съм научила параграф 43, защото не можах правилно да организирам…” Погледнах преподавателя и казах на Ира: - Оставете ни, ако обичате. Вървете, моля ви! - Момичето излезе. Едва съдържайки се, за да не се разкрещя като него и да не кажа нещо излишно, изцедих от себе си: - Защо така?! Та това е … Гончарова. Как можахте да й кажете: “безсъвестна”. Това крехко момиче е посадило на старците пет градини с картофи! Вие, здрав, як мъж, вижда се дори не сте помислили да им помогнете. А тя не ви е упрекнала… “Параграф 43?..” Минутите на училищното междучасие, а колко малки щрихи-сюжети!.. Не ги пропускай, учителю, тези мигновения. Дръж в ръцете си тези нишки-връзки, съединяващите с учениците. Подвижни, неуморни, те се стремят към нещо, нещо търсят, очароват се и се разочароват. Опитай, проследи постоянно сменящата се гама от чувства, настроения, мисли… А колкото повече ние виждаме и разбираме, толкова по-богат е нашия педагогически арсенал, толкова по-фино въздействаме на растежа на душите им. Духовността се развива в “общуването без да бързаш”, е отбелязал Виктор Астафиев. Без да бързаш, т.е. с максимално възможно внимание, вглеждане в света на човека, проникване в смисъла на казаното от него, в интонационния строй на речта му, в симфонията на движенията му. А очите на детето! Колко чувства може да се прочете в тях, колко състояния, преживявания, мотивите на едни или други постъпки. Не бързай, учителю. Повърхностното прочитане е равносилно на лекомислие и професионална некомпетентност. Общуването без да бързаш изключва равнодушието. То изисква от учителя да гледа активно, да слуша активно, да мисли активно, да действа активно и да подбужда учениците към същото. Учителя е в центъра на врящия от страсти живот на младите. Всяко мигновение се появяват или се късат нишки-връзки между тях, все по-сложно и по-богато е плетивото от привързаности и антипатии. И на нас ни е дадено да бъдем творци-художници, създаващи красота в техните отношения – един към друг, към хората, към живота. Именно общуването без да се бърза ражда финото световиждане. А за това е необходимо да бъде виждащо нашето сърце, главния педагогически инструмент на учителя. Инструмент за опознаване на самия себе си, на живота, на детето. Животът е безкрайно познание. Вземи своята тояга и върви… И аз отивам… А отпред – Пустиня, нощ и трепкането на звездите… (М.Волошин) УРОЦИТЕ НА ОБЩУВАНЕТО БЕЗ ДА БЪРЗАШКогато пиша тези редове, зад прозореца вали сняг… Бели пухести звездички, прегърна ли се една друга, плуват в мъгливите вълни на пространството, и бавно се спускат на земята. И си спомням… Стоя в коридора на училището до прозореца. В сгъстяващия се мрак на зимната вечер неуморно и тежко стене виелицата. На мен ми се струва, че в мен стене нещо самотно, уморено, обидено. Днес отпътуваха двама много необходими на училището специалиста – художникът и балетмайсторът. Кой ще им води часовете? Трета година се опитваме да реализираме програмата на експеримента в пълен обем и трета година не ни се удава. За разлика от Ясни Зори в Зибково експериментални станаха всички класове: от първи до десети. Кадрите - един от най-важните въпроси, от решаването на който, зависи успеха, за нас е постоянния препъникамък. Заминаването на учител в средата на годината е равносилно на провал: няма с кого да го замениш. И изведнъж – двама. “…Поради неудовлетворителни жилищно-битови условия”, - написали в молбите си отпътувалите. Имаше истина в това, имаше… Не можахме да ги обезпечим с квартири. Имаше и трудности в снабдяването с хранителни продукти. Селския жител го храни земята, неговия двор. Затова в местния магазин се продаваше най-често това, което не се произвеждаше от самите зибковчани. “Щандовете” на зибковския “гастроном” за не местни педагози, нямаха стени. Те често трябваше да търсят на разни улици, при различни стопани, в колхозните складове или да пътуват до районния център - петдесет километра до Кременчук. Тези, които са от селата, се приспособяваха бързо, обзавеждайки се със собствено стопанство. А гражданите влизаха в новото си икономическо положение болезнено, усвоявайки трудно азовете на селското битие. Изтегляне 1.06 Mb. Сподели с приятели:
|