Част 2 - Бойното поле в църквата

Част 2 - Бойното поле в църквата

Във времето, което предхожда движението на Бога, има нещо интересно, което кара много хора да се чудят на Господ откъм тях ли е или срещу тях. Той е толкова агресивен, ревностен, толкова „различен” от това, на което ние сме били поучавани да уповаваме. През последните няколко години, това е точната ситуация, в която Господ установява Своето взаимоотношение с църквата. Господ стои пред нас с изваден меч. Вероятно сте минавали през период от време на време, когато върхът на меча на Христос е бил като че ли насочен срещу вашето сърце.

Но нека да ви насърча - Бог е откъм вас! Всъщност Неговата конкретна цел е, да освободи този същия меч на Духа, който е Словото Му (Ефесяни 6:17), чрез вашите думи и молитви. Но преди Господният меч да мине през вашата уста, трябва първо да мине през вашето сърце. Бог трябва да се опълчи срещу крепостите на страх в нас, преди да можем да бъдем ефективни срещу врага в небесни места.

Не отстъпвайте и не се ужасявайте от този нов образ на Божия Син. Защото всъщност това е началото, в което Бог ви обучава и подготвя за битката. След време, когато сте напълно обучени, ще бъдете безстрашни воини в Неговата армия. Сега може би вие сте непостоянни, недисциплинирани и не разбирате, че денят на духовна война е пред нас. Трябва да осъзнаем, че сме в последните дни на този век и за да се приготвим за гнева на сатана, тъй като неговото време изтича (Откровение 12:12), Господ Исус ще издигне армия, на която Той ще бъде открит по начин, непознат за много християни.

Исая ни казва: „Господ ще излезе като силен мъж, ще възбуди ревността Си като воин, ще извика, да, ще издигне военен вик, ще надделее над враговете Си” (Исая 42:13). Ние познаваме Господ като наш Спасител и наш Пастир. Тези откровения на възлюбения ни Господ не стават по-малко верни само заради това, че се разкрива един нов аспект от Неговия характер. Просто тази нова черта е напълно различна от това, което сме знаели за Него. Бъдете спокойни и радостни. Този страшен войнствен Цар с Неговия изваден меч, с военния вик в Неговите устни, е същият благословен Спасител, който умря на кръста за греховете ни.

Да, истина е, че ние не можем да преглътнем шока от това ново разкриване на Христос. Гледката, която се разкрива пред вас, ще бъде също толкова драматична, колкото тази, която се разкри и пред Исус Навин в полетата пред Ерихон. Вашите представи ще бъдат разтърсени и страхът ви - атакуван.

Погледнете още един път на Исус Навин. Той наистина познаваше Господ по този чудесен и интимен начин, по който Го срещаше в скинията в пустинята. Но тук пред него стоеше едно ново откровение за Христос - Самият Господ бе дошъл да води Своите хора във войната. Като резултат тези бегълци от Египет и техните деца, родени в пустинята, щяха да победят много нации, по-силни и по-многобройни от тях самите (Второзаконие 9:1). Те щяха да направят невъзможното чрез мощта на Господа.

Исус Навин беше смутен, но както той, така и хората с него бяха много повече подготвени за битката, отколкото самите те предполагаха. Времето, прекарано в пустинята ги беше подготвило за война. По същия начин пустинята, в която вие сте били, не е била наказание, а е била време на подготовка и учене на покорство. Вие сте наблюдавали със страх духовната смърт на лидери в църквата, които не са се подчинявали на Господ. Но вие не сте се спъвали от тяхното неподчинение, а сте се поучили от него!

Преди Исус да се върне, тези, които са преминали през изпитанията в пустинята, ще получат едно друго откровение. Христос ще им се разкрие като „Военачалник на Господното Войнство”. Те ще бъдат готови да следват Агнето, където и да отиде.

„И Исус падна по лицето си на земята, поклони Му се и Му каза: Какво ще заповяда Господарят ми на слугата Си? А Военоначалникът на Господното войнство каза на Исус: Събуй обувките от краката си, защото мястото, на което стоиш, е свято. И Исус направи така” (Исус Навин 5:14-15).

Това ново откриване на Господа е свято. Недейте да отричате или да критикувате това, което може би не разбирате напълно. Ние започваме да виждаме Господ такъв, какъвто наистина е, и такъв, какъвто ще се разкрие в дните, които ще дойдат.

Обещанието на Господа, което прочетохме по-рано, е, че Той „ще излезе като воин, ще извика с военен вик, ще надделее над Своите врагове”. В редиците на напредващата църква Исус извика с военен вик. Можете ли да чуете този Негов вик в ходатайството? Има издигната нова власт, ново поколение, чийто глас отеква с вика на пророческа молитва. Чрез Църквата Самият Христос надделява срещу Своите врагове! Истина е, че портите на ада няма да устоят срещу църквата, която Исус изгражда! (Матей 16:18). Дошъл е часът, когато Неговата църква трябва да израсне във всичките си аспекти в Него, Който е нашата Глава, Христос, военният Цар (Ефесяни 4:15).

Няма духовно единство и от там, няма постоянна победа, без любов. Любовта е желание за единство. Горчивината, от друга страна, се характеризира със забележителна липса на любов. Тази охладняла любов е демонична крепост. В нашето поколение тази любов застрашително започва да става масово явление. Тя блокира силата на молитвата и прави невъзможно изцелението и докосването. Всъщност там, където има постоянна и закоравяла непростителност в личност или църква, демоничният свят (който е познат в Матей 18:34 като мъчителите) има свободен достъп.

Писанията предупреждават, че даже и най-малкият корен на огорчение в живота на човек може да излезе и да зарази мнозина (Евреи 12:15). Горчивината е неосъществено отмъщение. Безсмислието и жестокостта на някой може да ни е наранило дълбоко. Неизбежно е в този свят на нарастваща жестокост и бруталност да не бъдете наранени понякога. Но ако не реагирате с любов и простителност, ако задържите в духа си дълговете, които този, който ви е обидил, има към вас, тази обида ще ограби сърцето ви и способността ви да обичате. Неусетно ще станете част от тези християни в края на века, чиято любов е „охладняла”.

Огорчението е класическият симптом на крепостта на охладнялата любов. За да се справите с това, трябва да се покаете за отношението си и да простите на този, който ви е наранил. Това болезнено изживяване е позволено от Бога, за да ви научи как да обичате своите врагове. Ако все още имате непростителност към някого, който ви е наранил, вие сте се провалили на този тест. За щастие, това беше само тест, а не последният изпит. Вие всъщност имате нужда да благодарите на Бог за възможността да израствате в Божествената любов. Благодарете Му, че целия ви живот не е бил залят от горчивина и презрение. Милиони души потъват във вечно осъждение всеки ден, без никаква надежда да избягат от това огорчение, но на вас ви е бил даден Божия отговор за тази болка. Бог ви е дал изходен път и това е любовта!

Като прегърнете и приемете Божията любов, и започнете да ходите в простителност, вие всъщност разрушавате крепостта на огорчение и проявата на охладняла любов в живота си. И точно заради това преживяване вие най-вероятно ще имате много повече любов, отколкото някога сте имали. Наистина имате нужда да благодарите на Бога!
Любов без посвещение не е любов
„По това време мнозина ще се съблазнят, и един друг ще се предадат и един друг ще се намразят. И много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина. И понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее”

(Матей 24:10-12).

Искам това да стане абсолютно ясно: няма такова нещо, като любов без посвещение. Мярката на вашата любов може да се намери в дълбочината на вашето посвещение. Колко често съм чувал хора да ми казват: „Е, аз обичах едно време, но бях наранен.” Или: „Аз бях отдаден в служба на Христос, но те ме използваха.” Хората се отдръпват от това да бъдат посветени, като никога не разбират, че тяхната любов е охладняла. Това може би не изглежда така. Те все още ходят на църква, четат Библията, дават десятък, пеят и изглеждат като християни, но отвътре те са се отдръпнали от хората и са направили пропаст между себе си и тях. Те са отпаднали от любовта към Бога.

Исус каза: „Неизбежно е да дойдат съблазните” (Матей 18:7). Във вашия път ще дойдат времена, когато даже и добрите хора ще имат лоши дни. Докато живеете на земята, никога няма да има време, когато тези „съблазнители” ще спрат да излизат на вашия път. Хората не се препъват в големите камъни, но в тези камъни, които са по-малки - в малките неща. Да се препънеш означава да спреш да вървиш и да паднеш. Препъвали ли сте се наскоро в нечия слабост или грях? Връщали ли сте се назад или сте продължавали да обичате, както преди? Това падане накарало ли ви е да изоставите някои неща от ходенето ви в любов? За да запазите тази любов в сърцето си, трябва да простите на тези, които са ви препънали!

Всеки път, когато отказвате да простите или да пренебрегнете слабостите на другите, вашето сърце се закоравява не само към тях, но и към Бог. Не трябва да си изграждате негативно мнение към някого (въпреки че може той да го заслужава) и да позволите на това мнение да се превърне в отношение. Защото всеки път, когато го направите част от вашето сърце, то ще става хладко към Бог. Може все още да мислите, че сте отворени към Бог, но Писанието казва ясно: „Този, който не обича брат си, когото вижда, не може да обича Бога, Когото не вижда” (І Йоан 4:20). Може да не харесвате нещо, което някой е направил, но това не бива да ви спира да го обичате. Любовта е избор.

Какво разбирам под любов ли? Първо, аз нямам предвид „груба любов”. Говоря за нежна, привързана, чувствителна, отворена, настоятелна любов. Бог ще бъде твърд, когато трябва да бъде. И ние ще бъдем твърди, когато Той ни каже да бъдем. Но под нашата твърдост трябва да има подпочвена река от любов, която чака да се задейства. Под „любов” разбирам състрадание, което е вдъхновено от вяра и молитва, за да може Божието най-добро да дойде върху този, когото обичаме. Когато имам любов към някого, аз предварително съм решил, че ще стоя с този човек, независимо от това, какво преживява той.

Ние всички се нуждаем от хора, посветени на нас като личности. Хора, които знаят, че не сме идеални, но, така или иначе, ни обичат. Проявлението на Божието Царство няма да дойде, преди хората да са посветени един на друг, за да се достигне Божествената пълнота. Тук не говорим за спасение, а за израстване в това спасение, докато обичаме и сме посветени един на друг с любовта на Исус.

Много хора се спъват от малките грешки и от човешката слабост. Тези малки неща бързо са вкарани от врага в големи проблеми. О, колко са плитки извиненията, които хората използват, за да оправдаят своето отдръпване от другите! Всъщност тези проблеми, често в църквата или пастира, са димна завеса, прикриваща липсата на любов в личността.

Ние имаме нужда да преодолеем задръжките си по отношение на отдаването, защото нито един няма да има пълнотата на Божиите цели на земята, без да бъде посветен на несъвършените хора по време на своя път.

„Ами, добре, в момента, в който намеря църква, която да вярва като мен, аз ще се посветя на нея.” Това е опасно извинение, защото, когато решиш, че не искаш да простиш или Бог започне да работи в качеството на твоята любов, ти ще обвиниш и ще кажеш, че твоето отстъпване е на базата на доктринални различия. Царството на Бог не се основава просто на доктрини - то е основано върху взаимоотношения. Взаимоотношения с Бог и поради Бог, както и взаимоотношения един с друг. Доктрините само спомагат за определяне и установяване на тези взаимоотношения. Ние не сме „антидоктринални”, но сме против празните доктрини, които изглеждат като добродетели, а са просто извинения, оправдаващи охладнялата любов.

„Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила. И втората такава заповед е, да възлюбиш ближния си, като себе си” (Марк 12:30-31). Тогава Исус каза, че втората заповед е като първата. Когато ти обичаш Бог, твоята любов към другите ще бъде като любовта ти към Бог - втората е като първата. Колкото по-безусловно обичаш Бог, толкова по-безусловно ще обичаш другите.

На тези, чието отношение се изчерпва с разбирането „само аз и Исус”, мога да кажа: „Чудесно е, че си намерил Исус, но ти не можеш истински да имаш Исус, докато в същото време не правиш това, което Той казва. Израстването на любовта и вярата в Христос е да имаш любовта и вярата на Христос, което означава, че ние сме посветени по същия начин на Неговите хора, както е и Той.”

Вижте, Царството на бог най-съвършено се разкрива във взаимоотношенията ни един с друг. Ние сме съвършени в единство (Йоан 17). За да имаме Царството на Бог, трябва да бъдем отдадени един на друг като личности и като църкви. Ако Христос ни приема, докато все още сме несъвършени, то и ние трябва да се приемаме едни други. Хората, които притежават Божието Царство в Неговата реалност, са хора, които превъзмогват пречки, породени от нашите взаимни грешки. Тези грешки спомагат всеки да стане това, което Бог го е призовал да бъде - живо тяло на Исус Христос.

Запомнете, че целта ни е, като съборим крепостта на охладнялата любов, да видим единството на Христовото тяло. Вие ще бъдете предизвикани в това, но ако постоянствате, ще откриете височината и дълбочината, ширината и дължината на Христовата любов и ще бъдете тяло, преизпълнено със Самия Бог.

10. Дарбата „Разпознаване”
Святият Дух ще говори чрез сънища, видения, пророчески думи, но много от това, което ще бъде разкрито, със сигурност ще дойде посредством нашата възможност и способност да възприемаме правилно. Писанието казва, че Исус виждаше мислите на хората в Своя Дух. По същия начин е и с нас. Ако ние се движим в Божественото разпознаване, погледът ни върху живота трябва да бъде изчистен от човешки мисли и реакции.
Да разпознаеш, че ти не можеш да съдиш
Началото на истинското разпознаване няма да дойде, докато не разпънем естествената си склонност да съдим. Трябват много месеци, дори години, за изкореняване на цялата мисловна система, която не е била засадена в Божествената почва на вяра и любов към хората. За да придобием разпознаването, което е в „ума на Христос” (І Коринтяни 2:16), първо трябва да намерим сърцето Му. Сърцето и любовта на Исус са събрани в собствените Му думи: „Аз не дойдох да съдя света, но да спася света” (Йоан 12:47).

Духовното разпознаване е благодат да виждаш в невидимото. Това е дарба на Духа, за да видиш това, което е в Духа. Целта на тази дарба е да вникне в характера на скритите неща. Но първото було, което трябва да се премахне, е булото върху сърцата ни. Ние трябва да видим себе си и мярката на нашата нужда. Защото способността да виждаме това, което е отвън, идва от Христос, разкривайки това, което е отвътре. Исус изисква ние да разбираме нашата собствена нужда от Неговата милост и така от тази благодат, която сме получили, да можем състрадателно да служим на другите. В този процес ще открием покварата и егоизма на собствената си смъртна природа. Напълно ще разберем, че дарбата разпознаване не е способност на нашите умове.

Винаги трябва да сме със съзнанието, че целта на Христос е да спасява, а не да съди. Призовани сме да следваме тясната и добре скрита пътека към истинската същност на човешките нужди. Ако ние истински ще помагаме на хората, трябва да помним, че следваме Агнето.

Тази основа трябва да бъде поставена правилно, защото, ако ще разпознавате, да можете и да реагирате. За да видите нещата на Духа, трябва да направите себе си слепи към това, което изглежда очевидно. Хората може да реагират срещу вас, но вие не бива да реагирате срещу тях. Винаги трябва да останете простителни в своята същност, защото демоните, които ще изгонвате, ще ви говорят с гласа на човека, преструвайки се, че те са човека. Поради тази причина Исус каза: „Който каже думи против Човешкия Син, ще му се прости” (Лука 12:10). Исус беше подготвен в сърцето Си да прости на хората, преди дори те въобще да са съгрешили против Него. Знаеше, че Неговата мисия е да умре за хората, а не да ги осъжда.

Ние не само сме призовани в живота на Христос, но и в Неговата мисия. Исус каза: „Така, както Ти Ме изпрати в света, така Аз изпращам тях” (Йоан 17:18). Ние сме призовани да умрем за себе си, за да могат да живеят другите. Точно за това трябва да осъзнаем, че преди да развием тази наблюдателност и острота, трябва да развием своята любов, докато нормалното отношение в нас бъде простителност. Ако Бог ще ни показва сърцата на хората и ще ни употребява, за да ги освободим от робството, ние не можем да реагираме на това, което те казват. И колкото повече нашият поглед става като този на Христос и сърцата на хората са разкрити пред нас, ние не можем да реагираме даже и на това, което те мислят.

Ако не се движим в Божествената простителност, ще ходим в измама и ще се преструваме, че имаме дарбата „разпознаване”, когато всъщност ще гледаме през булото на „критикарския дух”. Ние трябва да познаваме нашата слабост, защото ако сме слепи за греховете си, това, което считаме за „разпознаване” в хората, ще бъде просто отражение на нас самите. Всъщност, ако не се движим в любов, ние ще бъдем заплаха за Тялото Христово.

Точно това е, което Исус учеше, когато каза:

„Не съдете, за да не бдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва. И защо гледаш съчицата в окото на брат си, а не внимаваш на гредата в твоето око? Лицемерецо, първо извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от окото на брат си” (Матей 7:1-3, 5).

Покаянието премахва „гредите” от вътрешното ни виждане. Това е истинското начало на ясното виждане. Много хора мислят, че са получили дарбата „разпознаване” от Бог по отношение на едно или друго нещо. Може би те го имат за някои неща, само Бог знае. Но мнозина просто съдят другите и наричат това „разпознаване”. Исус ни заповяда да не съдим. Същата вечна ръка, която написа Закона върху камъни в Стария завет, днес пише Закона на Царството върху плочи от плът. Тази дума „не съдете” е точно толкова неотменима, колкото Неговите десет заповеди. Това е все още БОГ, Който говори.
Целта е да виждаме ясно
Настроеният да критикува плътски ум винаги вижда образа на самия себе си в другите. И без да осъзнае, че вижда себе си, той си въобразява, че вижда неща за другите. Исус се обърна към човека, който съдеше с „лицемер”. Господ не казва, че трябва напълно да престанем да мислим за хората. Той иска ние да бъдем способни да си помагаме един на друг. Но главното в заповедта на Исус „не съдете” е събрано в Неговата заключителна бележка: „Първо извади гредата от твоето око и ТОГАВА ще видиш ясно, за да извадиш съчицата в окото на брат си”. Начинът, по който помагаме, не е чрез съдене, а е чрез ясно виждане! Не можем да видим ясно, докато не сме били в дълбоко и пълно покаяние, и естествената склонност на плътта да осъжда, не е изкоренена!

Виждаме, че Исус сравняваше говоренето на хората за греховете на другите с махането на съчки от техните очи. Окото е най-нежната и най-чувствителната част от човешкото тяло. Как изваждате съчка от нечие око? Много внимателно! Вие трябва да спечелите тяхното доверие. Това означава постоянно и непрекъснато проявление на добро отношение, което не осъжда инстинктивно. За да помогнем на хората, ние трябва да виждаме ясно. Трябва да сме способни да виждаме къде човешкото видение е затруднено, да изграждаме доверие между нас и да премахваме техните „съчки”, без да ги осъждаме.

Ако копнеете да имате сърце, което да не осъжда, ако действително сте разпънали вашите истински и естествени желания да съдите, вие ще сте поставили реалната основа за дарбата разпознаване, защото тогава ще сте подготвили сърцето си да получите сънища, видения и вътрешни виждания от Бог. Вие ще бъдете чист от човешките пристрастия и поквара.

11. Премахване на лъжливото разпознаване
Ако имате да казвате нещо много важно на някого, вие не бихте му позволили да продължава да работи, докато му говорите. Ще изисквате неговото пълно внимание. По същия начин Бог не ни говори, докато не намалим и не спрем, за да Му отдадем вниманието си. За да ходим в истинско разпознаване, нашите сърца трябва да бъдат тихи пред Бог. Ние трябва да се научим как да слушаме.
Спрете и познайте Бога
Бог иска да ни научи как да чакаме и да чуваме. Ние четем заповедта на Господ в Псалми: „Млъкнете и знайте, че Аз Съм Бог” (Псалм 46:10). Не можем да се включим в духовната война, докато първо не сме осъзнали Бог и чрез Него да разпознаем врага. Истинското разпознаване идва от сърцето, което е престанало да се напряга - сърце, което даже и в най-тежкото изпитание на своята лична борба знае, че Господ е Бог.

Има едно „трудно положение”, което възпрепятства ефективността ни в разпознаването. Нашите мисли и реакции ни възпират да чуваме Бог. Докато моторът на плътския ум не се изключи, истинското разпознаване няма да ни принадлежи винаги. Трябва да умрем към себеосъждането, идеите и реакциите, които идват от егоистични амбиции. Всъщност Исус каза: „Аз не мога да върша нищо от Себе Си. Съдя, както чуя” (Йоан 5:30). Той спря „вътрешната борба”. Ние също трябва да се научим да слушаме гласа на Святия Дух. Като спрем собствените си усилия, докато чуваме, тогава съдим и разпознаваме истински.

Разпознаването идва от изобилната любов. Какво е изобилната любов? Това е любов, която се излива от нас към другите, мотивирана е от вечно посвещение, помазана е и е жертвоготовна.

Има лъжливо разпознаване, което се основава на недоверието, подозрението и страха. Можете да определите лъжливото разпознаване по студенината около него. Лъжливото разпознаване може да бъде опаковано в любов, но не произлиза от любов, а от критикарството. Истинското разпознаване е вкоренено дълбоко в любовта.

Представете си един млад мъж с дълга коса. Неговите дрехи са развлечени и той има татуировки по раменете си. Нощ е и той идва срещу вас по една пуста улица. Лесно е да прецениш такъв човек по очевидното и външното. Сега погледнете този млад мъж по същия начин, но като негова майка. Все още можете да видите външността му, но когато го погледнете, имате виждане за неговия живот и надежда за бъдещето му. Тогава гледате едно малко момче, което израства без баща, дете, което е отхвърляно често от своите приятели. И имате към този човек дълбока отдаденост, чиято основа е любов, и която сте носили още, когато сте страдали в родилни болки за него. Божественото разпознаване идва от Божествени мотиви, а тези мотиви се коренят в Божията любов. По пободен начин нашата способност да разпознаем нуждите на църквата никога няма да надхвърли външното, ако не опознаем Божието сърце към Своя народ.

Лъжливото разпознаване вижда отвън личностите или ситуациите и претендира, че ги познава отвътре. Такова съдене е лъжливо, защото липсва отдаденост за изчистването в църквата, нито пък има желание да се работи за нея в родилни болки. Божественото разпознаване идва от това, да имаш Божествени мотиви. А Божествените мотиви са вкоренени в отдаващата се любов.

Исус каза: „Не съдете по изглед, но съдете справедливо” (Йоан 7:24). Справедливото съдене е директен резултат от любовта. Ако ти не можеш да се молиш от любов за човек или за църква, не си въобразявай, че имаш истинско разпознаване. Любовта предшества мира, а мирът предшества виждането. Без любов и мир в твоето сърце, съденето ти ще бъде прекалено грубо. И независимо от усмивката на твоето лице, в сърцето ти ще има прекалено много гняв. Лъжливото разпознаване винаги е бавно да слуша, но бързо да говори и бързо да се гневи.

И отново: „Чистите по сърце ще видят Бога” (Матей 5:8). От сърцето устата говори, очите виждат и умът мисли. Притчи 4:23 казва: „От сърцето извират изворите на живота”.

Животът - такъв, какъвто го знаем, е основан върху състоянието на сърцето ни. Това е много важно, защото дарбите на Духа трябва да преминат първо през нашите сърца, преди да бъдат представени в света около нас. С други думи, ако сърцата ни не са в правилно състояние, дарбите също няма да бъдат правилни.

Когато в сърцето има безпокойство, то не може да чува от Бог. Точно затова трябва да се научим да не се доверяваме на нашето осъждане, когато сърцето ни е огорчено, ядосано или дава подслон на някаква егоистична амбиция или борба, независимо поради каква причина. Посланието ни казва, да позволим мирът на Христос да управлява нашите сърца (Колосяни 3:15). За да чуваме ясно от Бог, ние първо трябва да имаме мир.

Соломон писа: „По-добре е една пълна шепа със спокойствие, отколкото две пълни шепи с труд и гонене на вятъра” (Еклисиаст 4:6). Прекалено много работа мъчи умовете ни, прекалено много гонене на вятър. Ако искаме разпознаването, трябва да станем спокойни в действията си. Това не е пасивно състояние, а съсредоточен и готов да служи на Бога ум. Разпознаването идва от нашата чувствителност към Христос в областта на Духа. То идва от любовта като наш мотив, от мира в нашите сърца и посвещението ни към Бог. Дарбата „разпознаване” се разкрива чрез живот, който е подготвен по този начин за Бога.

12. Поправители на развалините
И онези отсред теб ще съградят отдавна запустелите места; ще възстановиш основите на много поколения;

Ще бъдеш наречен поправител на развалините;

възобновител на пътеките за живеене. (Исая 58:12).
Събирането на светиите заедно
Повечето истински християни споделят доктрината, която обикновено се нарича „грабване на църквата” (І Солунци 4:16). И докато много учени спорят около времето на това събитие, Писанието ни казва, че то ще стане преди Исус Христос да се върне. Преди да се случи грабването обаче, ще има време на необикновена благодат, в която живата църква на Исус Христос „ще се подготвя” като невяста (Откровение 19:7). И в това невиждано време на подготовка, тези, които са живи в Исус, ще достигнат ниво на святост и непорочност, подобно на това, в което ходи Исус Христос (І Солунци 3:11-13; Ефесяни 5:26-27; Филипяни 1:9-10).

Резултатът от това ново ниво на святост ще бъде едно ново ниво на обединение. Обвиненията и клюките ще изчезнат. На тяхно място ще дойдат ходатайство и любов. Пълнотата ще се върне в църквата. Това означава още, че егоистичната амбиция и разделенията, което днес виждаме между църквите, ще бъдат сметнати за грехове, за които ще се покаем, преди връщането на Исус.

Истината на това послание трябва да бъде ясна за всеки, защото много християни смятат, че единството на Тялото е непостижимо, преди Исус да се върне. Те не са разпознали и не са воювали срещу духа на антихрист, което е предразположило вярващите да приемат вътрешните борби и сектантството в църквата. Църквата, която ще бъде грабната, ще бъде църква, свободна от борби и плътски разделения.

По време на грабването, нашите тела ще бъдат променени. Но нашият характер - есенцията, най-важното от това, което сме, ще остане незасегнат. Няма да има съжаляване и чудене как „тези от тази църква” са направили такова нещо, защото живата невяста ще бъде църква, изградена в единство с любов, която има богослужения в различни сгради, но служи на един и същ Господ. Истинските ученици на Господ Исус ще бъдат разпознати по силната им и свята любов един към друг, а не просто по техните индивидуални и квартални събрания, които ще са в състава на една обща за града църква.

Особено важно е, че библейският термин за грабването е „събиране заедно” (ІІ Солунци 2:1; Матей 24:31). Това, което в крайна сметка ще придаде завършеност на нашето физическо обединение заедно в Господа, ще бъде ускорено посредством духовното събиране заедно в Неговото тяло на земята. Говорейки за „края на века”, Исус учеше, че „добрите риби” ще бъдат „събрани заедно в съдове” (Матей 13:48). И във връзка с духовната война Исус предупреди: „Този, който не събира с Мен, разпилява” (Матей 12:30).

Това разделяне и разпиляване между овцете на Господа е продължило достатъчно дълго. Исус е вложил в сърцето Си изцеление и обединение за Своето тяло. Във връзка с това, чрез пророк Еремия Господ изрече едно тъжно предупреждение: „Горко на пастирите, които погубват и разпръсват овцете на стадото Ми!” (Еремия 23:1). Исус не е доволен от тези плътски разделения в тялото Си! Всъщност, ще има време за наказание, което скоро идва, в което Господ ще смири и ще накаже тези пастири, продължаващи да градят своите собствени царства, вместо да работят заедно, за да изграждат Неговото. На тях Той казва: „Аз ще ви накажа за злите ви дела” (Еремия 23:2).

В 10 глава на Йоан Той направи ясна Своята цел: „Ще има едно стадо с един Пастир” (Йоан 10:16). Той разкрива, че вълчата природа „грабва овцете и ги разпръсква” и че наемният работник позволява те да се разпръснат. Но обещанието Му към Неговите овце гласи така:

„Тогава Аз ще събера останалите Си овце…

Пастирите на последната християнска църква ще бъдат подпастири на Господ Исус. Те ще бъдат помазани да събират заедно останалите и под това помазание овцете ще се „наплодят и умножат”.

Всъщност точно сега, когато се смиряваме и покоряваме сърцата си на Неговата воля, ние вземаме участие в това „да се събираме заедно”. Този процес постоянно ще нараства, докато бариерите между братята бъдат разтопени от преизобилващата същност на Христовата любов. Преди Исус да се върне, ние наистина ще бъдем „едно стадо с един Пастир”. Ще бъдем свято и безупречно паство, което се събира в различни сгради, но кръстено в едно тяло.
Не критикувайте развалините, възстановявайте ги
„Така казва Господ Йехова: Горко на глупавите пророци, които се водят по своя си дух и не са видели нищо. О, Израел, твоите пророци са като лисици в развалините. Вие не се изкачихте в проломите, нито издигнахте ограда за дома на Израел, за да устои в боя, в деня Господен” (Езекиил 13:3-5).

Бог се нуждае от хора, които, когато видят някаква дупка в стената на църквата в града, ще се изкачат върху тези развалини и ще поправят стената, така че Църквата да устои в деня на битката.

Във всеки по-голям град и село вие се нуждаете от другите църкви, ако искате да устоите в битката за своето население. Може би си мислите: „Вие не разбирате. Аз имам откровение за движението на Бог в последното време, а тези църкви едва вървят с Исус”. Словото ни казва, че „без съмнение, по-малкият се благославя от по-големия” (Евреи 7:7). Ако вие наистина сте „по-голям”, ще търсите начин да бъдете благословение за другите църкви. Вашата Христова любов ще изгонва страха. Вие ще имате наистина товар, да видите цялото тяло на Христос, събрано заедно, а не само вашето местно събрание. Защото наистина Исус каза, че най-великите сред нас ще станат „слуги на всички” (Марк 9:35; Матей 23:11).

Ако някоя църква във вашия град се придържа и признава Исус, вие се нуждаете един от друг и трябва да си служите един на друг, за да извършите Божията работа там. Ако се събирате за дневни или седмични молитви, ще бъдете изненадани как Господ подготвя другите. Не идвайте с отношение и намерение да поучавате или да ръководите, а да обичате и да служите, защото Бог не търси лидери, а последователи на Господ Исус Христо.

Ако не станем едно с Неговата воля, ще бъдем неспособни да устоим срещу врага. Защото истината е, че денят, в който живеем, не е ден на мир, а е време на война. Бог ни събира заедно не само към Себе Си, но и един към друг, срещу духовните сили на нечестието на всяко място. Точно затова пукнатините и развалините между нас трябва да бъдат запълнени, стените изградени и ние трябва да се научим да стоим заедно до деня на Господа.
Вие сте тези хора
Не трябва да ходите в Библейско училище, за да намерите грешки в църквата. Всъщност ако си спомняте, вие можехте да намерите грешки в църквата още преди да станете християни. Не се нуждаете от умение, за да обвинявате. Но ако искате да бъдете като Христос, трябва да умрете за човешките грехове. Трябва да бъдете ходатай, който стои „в пролома”. „Проломът” е положение между това, което нещата са в действителност и това, което трябва да бъдат. Вие стоите в това пространство, изгонвайки клеветника на братята и ходатайствате. Видели ли сте нещо, което е неправилно? Това е само, защото Исус иска да застанете в пролома и да видите как то се променя. Това е единствената причина.

Някои от нас питат от години: „Къде са хората, които да ни водят към Христовата пълнота?” Ние винаги сме смятали, че Господ има други предвид за целите Си. Но това, което Господ казва, е: „Вие бъдете мъжете и жените, които другите търсят”. Вие бъдете миротворците, синовете на Бога, които донасят изцеление и ред в църквата Му. Отговорността е върху всеки един от нас. Предстои огромна работа, но Самият господ е обещал, че „тези сред вас ще изградят запустелите места; ще възстановиш основите на много поколения, ще бъдеш наречен поправител на развалините, възобновител на пътеките за живеене” (Исая 58:12).

Нека да поставим нашия живот във всеотдайна вяра, така че докато сме на тази земя и в обществото, в което се намираме, църквата на Исус Христос да бъде възстановена, обединена и свята!

13. Божията армия от поклонници
Когато Писанията говорят за „небесното множество”, ние обикновено мислим за „ангелски хорове”, но думата „множество” в Библията означава армия (Лука 2:13). И нека да видим сега, че множеството на Небето са армия от поклонници. Наистина нито един, който не е поклонник на Бога, не може да бъде в духовната война.
Най-важното нещо в скръбта - поклонението
Не е нужно много да се задълбочаваме в Откровението на Йоан, за да открием, че както Бог, така и дяволът търсят поклонници (Откровение 14:7; 7:11; 13:4; 14:11). Постоянно съществува разделение между тези, които се „покланят на звяра и неговия образ” и „тези, които се покланят на Бога”.

Нека да осъзнаем първо, че в последната битка преди Исус да се върне, всеки един човешки живот ще бъде претеглен според хвалението. В разгара на духовната война и битките, на кого се покланяме - на Бога или на сатана?

И докато тази духовна война достигне връхната си точка, а именно - установяването на Божието царство на земята (Откровение 11:15), ние трябва да осъзнаем, че главното в тази битка заема и централно място в духовната война днес. Ще хвалим ли с вярност Бога по време на сатанинските атаки и изкушения? Истинското хваление трябва да извира сега в живота ни всеки ден, защото никой, който се оплаква от обикновените престрелки днес, няма да се покланя на Бога във великата битка утре.

Спомнете си, че призванието на Господа към израилтяните беше да Му се покланят и да Му служат в пустинята (Изход 4:31). Когато Мойсей за първи път говори за Божията промисъл, изпълнен с любов, четем, че евреите „се поклониха и Го хвалеха” (Изход 4:31). Но когато дойдоха изпитанията и тежестите, те бързо започнаха да мърморят и се разбунтуваха. Тяхното поклонение беше изкуствено, формално, без покланящо се сърце.

Същото положение на плитко поклонение преобладава в много християни днес. Ако е предадено послание, което говори за огромната загриженост на Бог към Неговите хора, с нетърпение се покланяме ниско и величаем Бог. Но когато дойде натоварването в нашия всекидневен живот и се появят изкушения, колко бързо ние заставаме в бунт против Бога и Неговите дела. Врагът лесно достига душата, която не е защитена в истинското поклонение към Бог! Божията цел в пустинята бе, да изгради истинското поклонение, което е основано върху реалността на Бог, а не на обстоятелствата. Господ знае, че сърцето, което ще Му се поклони в пустинята на изпитанията, ще продължава да Му се покланя и в обещаната земя на изобилието.

Без истинското поклонение към Бога не може да има победа в духовната война. Защото това, което излиза от нас, когато сме ударени и наранени от сатанинска атака или от различни обстоятелства, е истинската мярка на нашето поклонение. Вие виждате какво излиза от сърцата ни по време на изпитание, което е скрито по времето на мира. Ако вие сте истински поклонник, вашият дух ще излъчва поклонение към Бога, без значение в каква битка воювате. В духовното воюване, поклонението е стена около душата.

И за да осветим по-пълно естеството на тази битка, нека прибавим още нещо към определението за душата. Общо казано, същността на това, което сме, се формира от събитията и от начина, по който отговаряме на тези събития.

Това, което сме днес, е сбор от това, което сме преживели в живота и нашите последвали от това реакции. Обвиненията и несгодите ни притискат по един начин. Окуражаването и похвалата ни издигат по друг. Нашата реакция към всяко едно събитие, независимо от това, дали е позитивно или негативно, се излива в творческата същност на индивидуалността ни, където то се отпечатва върху нашия характер. Това, което ние наричаме „памет”, всъщност е нашият дух, който се взира в нещата на душата ни. С някои изключения, тези събития, които помним най-добре, са ни променили най-много. Причината, поради която естествените ни умове не могат да забравят определени събития, е, че тези преживявания са станали буквално част от нашата природа!

Ние сме това, което миналото е направило с нас. Но ние имаме заповед „да не гледаме назад” и „да забравим тези неща, които са зад нас” (Филипяни 3:13; Лука 9:62; Евреи 11:15). С Бог не е невъзможно и въпреки че събитията в нашия живот са невъзвратими, реакциите ни към тях могат да бъдат променени. И ако нашите реакции се променят, променяме се и ние. С други думи, въпреки че не можем да върнем миналото, ние можем да поставим нашето минало на олтара, като акт на поклонение. Истински покланящото се сърце оставя Бог да възстанови душата.

Всеки от нас е видял както добро, така и зло в този свят. Но за да може животът да бъде по-добър, Бог - Този, който е начинателят на живота, трябва да докосне нашите преживявания и да ни освободи от негативните реакции. Каналът, по който Господ преминава даже и в нашето минало, е любовта ни и поклонението към Него.

„Но знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога” (Римляни 8:28). Ключът за изпълнение на този стих е, да станем хора, обичащи Бога в нашия дух. Когато сме отдадени в любов към Него, всичко, през което сме преминали в живота, е измито в тази любов. То е освободено и става добро в нас.

Затова е много важно, както за спасението на душите ни, така и за защитата ни в духовната война, да бъдем поклонници, защото Ноевият ковчег, който ни носи в безопасност през изпитанията, е поклонението.

Хвалейки Бога, Псалм 84 показва какъв чудесен ефект има поклонението върху душата. „Блажени онези, чиято сила е в Тебе, в чието сърце са пътищата към Твоя дом. Минаващи през долината на плача, те я преобръщат на място на извори и есенният дъжд я покрива с благословения” (Псалм 84:5-6). Ако вие сте хора, всякога покланящи се на Бога (стих 4), това поклонение ще преобърне негативните атаки на врага, в извор на сладки води, които ще ви освежават. Няма значение какво се стоварва върху човека, който се покланя, защото „долината на плача” винаги става извор на благословения. Вие не можете успешно да влезете в духовната война, нито пък да преминете безопасно през пустинята на този живот, без преди това да сте станали поклонник на Бога.

В тези последни времена, Господ ще има народ, чиято цел в живота ще бъде, да угодят на Него със своя живот. В тях Бог намира Своята награда за сътворението на човека. Те са Неговите поклонници. Те са на земята единствено, за да бъдат удоволствие за Бога. И когато Той е доволен, те също са доволни. И Бог ги превежда през повече болка и борби, отколкото другите хора. Отвън те често изглеждат „поразени от Бог и наскърбени” (Исая 53:4), но за Бог те са Неговите възлюбени. Когато са смачквани като цвете, те изливат поклонение - благоухание, което е толкова прекрасно и скъпо, че ангелите притаяват дъх в тихо страхопочитание пред тяхното посвещение. Те са Божествената цел на сътворението.

Някои може би си мислят, че Бог ще ги пази по такъв начин, че те няма да бъдат огорчени. Вместо това, те са натъжени повече от другите хора, всъщност дори изглежда, като че ли Бог е доволен да ги съкрушава и да ги поставя в скърби. Защото в средата на тяхната физическа и емоционална болка, лоялността и привързаността им към Христос нараства в чистота и съвършенство, и пред лицето на гонението тяхната любов и поклонение към Бог стават всепобеждаващи.

Може ли всичките слуги на Христос да бъдат толкова съвършено посветени? Все пак Бог намира удоволствие във всички нас. Но колкото повече дните на Царството приближават и духовната война нараства в края на века, толкова тези, които са били създадени за поклонение към Бога, ще застанат начело на силата и славата на Неговия Син. С велико хваление към Бога в устата им, те ще изпълнят написания съд срещу Неговите врагове (Псалм 149). Те ще водят като генерали армията от Божии поклонници.

Има определен ред от Бога за поправление в църквата. Тези поправления трябва да бъдат извършени чрез: „Вие духовните..., с кротък дух…, пазете себе си, да не би и вие да бъдете изкушени” (Галатяни 6:1). Вашият мотив трябва да бъде, да възстановите всеки един. Обвинения срещу презвитерите не трябва да бъдат приемани, освен ако не са потвърдени от двама или трима свидетели (І Тимотей 5:19). „Свидетелите”, за които се говори тук, са очевидци-свидетели на някой, който е взел участие в определен видим факт, а не така наречените „духовни свидетели”. Защото много често тези „представени” свидетели са изпратени от ада, за да разрушават хармонията в църквата с недомлъвки и клюки.

Когато духовният ред за възстановяване на ситуацията е пренебрегнат, това отваря врата на тези, които търсят грешките чрез плътски критицизъм и съдене, което доказва, че „клеветникът на братята” атакува църквата. Там, където тези грехове действат, движението на Святия Дух е ограничено, спасенията са малко, силата е минимална и духовната власт е осакатена. Такава църква е в сериозна опасност.

За да бъде наистина помазан да донесе поправление от Христос в църквата, човек трябва да бъде помазан с мотивите на Христос. Писанието е категорично - Исус „вечно живее, за да ходатайства за светиите” (Римляни 8:34; Евреи 7:25). Бог не ни е призовал да се съдим един друг, а да се молим един за друг. Ако видим нужда в тялото Христово, трябва да ходатайстваме, а не да критикуваме. Нашият модел трябва да бъде, да следваме Христос в изграждането и възстановяването, а не да пригласяме на клеветника на братята, търсейки грешки.

Преди много години принадлежах към една национална християнска организация, която притежаваше истинско видение от Бога, въпреки че имаше някои сериозни проблеми. По това време бях пастир на една малка църква и почувствах, че ние може би ще трябва да напуснем тази група, заради това, което не беше наред. Заедно, църквата и аз, започнахме да търсим Господа в продължение на 40 дни, като постихме от време на време. Накрая написах един лист с оплаквания и ги представих пред Бога и се молих (малко себеправедно):

- Господи, погледни грешките на тези хора. Води ни, Господи! Какво трябва да направим?

Незабавно Бог отговори:

- Видял ли си тези неща?

- Да, Господи – отвърнах. – Аз видях техните грехове.

На това Той отговори:

- Също и Аз ги видях, но Аз умрях за тях и ти трябва да направиш същото.

От този ден насам аз намерих благодат от Бога, да искам да бъда извор на живот и молитва, където и да Му служех.

Виждате ли, ние винаги ще служим в църкви, където има неправилни неща. Нашият отговор към това, което виждаме, ще показва до каква степен сме станали като Христос. Ако видим слабост в Христовото тяло, трябва да му дадем сила. Ако видим грях, нашият отговор трябва да бъде пример на добродетел. Когато открием страх, трябва да вдъхваме святостта. Там, където има от света, трябва да изявяваме святостта. Нашето призвание е да влезем в местата на ходатайство и да стоим там, докато Христовото тяло не бъде изградено в тази област.
Дяволът на Божия трон ли е
Ефесяни 2:6 ни казва, че ние сме били издигнати и поставени да седим „с Христос в небесни места”. Нека да разберем, че докато нашите тела и души са фиксирани тук, върху земята, духовете ни чрез действието на Святия Дух са изведени в директна връзка с Христос в Небето. От тази позиция ние смело можем да отидем пред Божия трон на благодатта. Можем да отидем чрез молитва и хваление в пресвятото място на Бог (Евреи 4:16; 10:19-20; Матей 5:8; Колосяни 3:1-4).

Има много места в Писанията, които показват истината за личното ни стоене с Христос. Важно е за нас да разберем това, защото сега ще разгледаме една доктрина, която е била извор на объркване за много светии. Сатана също ли е на Небето? Той всъщност пред Божия трон ли стои?

Изучавайки книгата Откровение и описанието на Божия трон, ще видим, че там няма дявол (4 глава). Претърсвайки Евреи 12 глава и разглеждайки Небесния Ерусалим, още веднъж ще видите, че дяволът го няма на Небето! И за да подкрепя още повече това, ще ви кажа, че по време на едно събрание в Торонто, Канада, когато бяхме в дълбоко поклонение пред господа, в различна степен Святият Дух ни даде да погледнем на Небесния Ерусалим. Ние видяхме област, където нямаше тъмнина, нито смърт. Всяко едно нещо беше кръстено в живота и славата на Бог. Там просто нямаше нужда от слънце, нито от друга светлина, защото всичко беше живо и навсякъде беше животворната светлина на Бог. Видяхме много неща, но нямаше никаква тъмнина, нито дявол.

Тогава къде е сатана? Юда казва, че дяволът и неговите ангели са затворени, духовно оковани във „вечни вериги” в „тъмнина, запазени за съда” (Юда 6). Сатана е затворен в тъмнина! Мисълта, че Небесният Отец, „в Когото няма никаква тъмнина” (І Йоан 1:5), ще допусне дяволът да се вмъкне във вечното хваление и да обвинява църквата, за която е умрял Неговият Син, е немислима.

Как тогава ще обясним Писанията, които намекват, че дяволът е на Небето? Признавайки свободно, че не знаем всичките начини, по които сатана обвинява хората пред Бога, ние все пак предлагаме едно разрешение. Първо, има три области, които познаваме като „небе” в Библията. Най-често споменаваното като такова, това е вечното Божие царство, ангелите и изкупените.

Следващата дума „небе” е използвана, за да обясни небето, т. е. „небето говори за славата на Бога” (Псалм 19:1). Но когато Библията казва, че сатана е на „небето” или в „небесни места” (Ефесяни 6:12; Откровение 12:11; Лука 10:18), вярваме, че това се отнася към духовната област.

Това „небе” е „духовната територия”, от която сатана се стреми да контролира света. Ще бъде глупаво да претендираме, че знаем повече, отколкото всъщност знаем за тази територия. Но ние знаем това: от тук е мястото, от където сатана започва своята война срещу Църквата.

Ако е истина, че дяволът не се намира на най-високото небе, тогава как той клевети светиите пред трона на Бога? Ние започнахме този разговор, като обяснихме, че Христос постави нашите духове в Него пред Божия трон. И докато нашите духове са свързани с Бога, телата и душите ни са на земята. И въпреки, че дяволът няма непосредствена връзка и достъп до Бога, той има досег до нашите мисли и думи. Когато изпадаме в критикуване и в клюкарство, всъщност даваме на сатана възможност да използва устните ни, да клевети светиите пред Бога!

Ние погрешно смятаме, че нашите въздишки, казани в тъмнина, остават скрити даже за Бога. Трябва да осъзнаем, че „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, пред Когото имаме да отговаряме” (Евреи 4:13). Не е ли писано: „Каквото кажеш в тъмнина, ще бъде чуто в светлина” (Лука 12:3). Бог, Който е Светлината, всъщност чува гласа на клеветника, даже и в най-доверения разговор между съпрузи.
Внимавай какво говориш!
Много от нещата, с които Отец снабдява Тялото Христово, идват чрез нашата изповед. И това не са просто предварително обмислените ни изповеди, изразени в молитва. Това включва всичко, което излиза от нашите устни. Не каза ли и Самият Христос, че хората ще бъдат съдени „за всяка празна дума, която те са изговорили” (Матей 12:36)?

Нашите думи произлизат от състоянието на сърцата ни. Христос като „Първосвещеник, когото ние изповядваме” (Евреи 3:1), взима думите ни, във вяра или неверие, и ни връща обратно вечен живот в съответствие с тях. Когато нашият език е необуздан, Яков казва, че нашата негативна изповед „запалва колелото на живота ни и сам той се запалва от ада” (Яков 3:6). Ако си помагаме един на друг, ако се обичаме, защитаваме, ние израстваме в много по-голяма безопасност. Ако обаче търсим грешки, критикуваме и сплетничим, гласът на клеветника се проявява и ние се осъждаме за нашите празни и зли думи. Бог вижда това, което казваме, и ни дава реалност според него.

Следователно трябва да разберем, че всяка една от нашите мисли, дори и най-интимните ни разговори с хората, са молитви, които ние предлагаме и представяме пред Отец, който вижда всичките неща постоянно - както откритите, така и тайните. Тези „неадресирани молитви” са точно такава част от нашата изповед, както са и молитвите „Скъпи Господи”, и са също толкова деятелни. Нашите думи един за друг и един към друг трябва да носят същото чувство на почит, както когато говорим с Бога, защото Той наистина ни слуша.
Други езици или огнени езици
Много е показателно това, че когато Исая видя Господа (Исая 6), не само че нямаше дявол на Небето, но вината, която той почувства, се вижда в собствените му думи. Той каза: „Горко ми, защото загинах, понеже съм човек с нечисти устни и живея между хора с нечисти устни” (Исая 6:5). Истината е, че нашето критикарство един към друг всъщност е гласът на сатана, който обвинява светиите пред Бога.

Устните на Исая бяха изчистени, когато бяха докоснати от горящ въглен, взет от Божия олтар. Колкото повече се приближаваме до Бога, толкова повече вина ще изпитваме, поради нечистите си думи. Когато Святият Дух слезе върху Исус, Той беше със символичната форма на гълъб. Но когато Духът беше разкрит на Петдесятница, Той дойде като запалени огнени езици. Някои части в християнството смятат, че говоренето на „други езици” е знак за изпълване със Святия Дух, но за нас важното ще бъде не говоренето на непознати езици, а на огнени езици - езици, които са били пречистени чрез огъня на Бога от Неговия олтар, езици, които са изчистени от клевети и критикарство!

Нека да погледнем поотделно всяка част от тази победа.

Клеветникът трябва да бъде изгонен първо от нашите умове. Ние не можем да толерираме критикуване и обвинения. Трябва да проявяваме сърцето на Бога в отношението си към братята. Божието царство и авторитетът на Христос ще бъдат видени в хората, които са напълно отдадени на молитва, мотивирана от любов. Защото като видят нужда, вместо да стават критици, те изгонват клеветника на братята и се молят!