НЕЗАВИСИМО ПЕТДЕСЯТНО ДВИЖЕНИЕ (ТИНЧЕВИСТИ)

1.5. НЕЗАВИСИМО ПЕТДЕСЯТНО ДВИЖЕНИЕ (ТИНЧЕВИСТИ)

Независимото петдесятно движение в България представлява онези петдесятни евангелисти, които през 1928 година не одобряват създаването на СЕПЦ и в последствие не се присъединяват към него. Практически това движение не изгражда организационна структура, не води организиран живот, според стандартните представи, и не е еднородно по характер. Тази негова специфика не позволява то да бъде изследвано въз основа на негови документи и архиви, защото такива никога не са водени. Не е проучвана възможността да има запазени писма от кореспонденция между дейци на движението в техните наследници, както е възможно да съществува и кореспонденция с дейци на СЕПЦ.

В запазените архиви на Дир. изп. и на ОЕЦ се съдържа оскъдна, косвена информация относно движението. В книгата на д-р Христо Петров "Психология и психопатология на религиозното чувство" се съдържа подробна информация за едно от събиранията на вярващи, принадлежащи на движението и абстрахирайки се от тенденциозното и презрително отношение на автора, може да бъде извадена информация, която е в потвърждение на предаващите се между членовете на движението разкази за неговия духовен живот и за съществуващите връзки между църквите.

Според информацията, която пастир Иван Зарев дава в неговата "История на Съюза на Евангелските петдесятни църкви в България" още преди учредяването на СЕПЦ Стоян Тинчев е популярен и активен лидер сред петдесятните вярващи. Когато Николай Николов започва да обикаля петдесятните общества и да приканва към включване в предстоящия да се учреди съюз, той среща твърдата съпротива на Стоян Тинчев². Игнорирайки личностните и субективните причини за тази позиция, които е невъзможно да бъдат обективно потвърдени, съществуват няколко принципни основания за това становище на Стоян Тинчев.

Пастир Николай Николов се явява представител на Асамблея на Бога и парктически цели, не създаването на съюз на съществуващите петдесятни общества в България, а организация, която е поделение на структурата, която представлява. Стоян Тинчев, бидейки преди да приеме петдесятното учение служител на Методистката епископална църква не счита, че организирането на петдесятните вярващи по предлагания начин е съвместимо със същността на техния духовен живот. Съществуват и богословски различия, които макар и за страничния наблюдател да изглеждат повърхностни, са от важно значение за отстояващите различните позиции.

Ключово разминаване се явява мястото, което Асамблея на Бога отдава на кръщението със Светия Дух по отношение на човешкото спасение¹. В доктрината на Асамблея на Бога духовното кръщение е благодатна опитност, която е извън християнското новорождение, т.е. това е нещо което спасеният християнин преживява, а не част от неговото спасение. Според Стоян Тинчев и много от петдесятните евангелисти в България, духовното кръщение се явява част от новорождението, т.е. от спасението на вярващия. Така думите на Исус Христос "Ако се не роди някой от вода и дух, не може да влезе в Божието царство"², се тълкуват като кръщение във вода и кръщение в Светия Дух, като съставни части на християнското новорождение.

Тази позиция поставя изповядващите я в конфронтация с всички неприемащи доктрината за кръщение в Светия Дух християни, тъй като практически тя отрича възможността те да бъдат спасени. Желанието на Асамблея на Бога да бъде интегрирана в християнската общност е определящо за мястото, което тя отрежда на духовното кръщение в своите доктрини.

Другите различия са свързани с богослужебната практика на петдесятните вярващи. Според невключилите се в СЕПЦ, при причастието вярващите трябва и да си умиват един на друг нозете по примера на извършеното от Христос и в изпълнение на неговите думи "Ако не те умия ти нямаш дял в мене"³. Тази практика не се поддържа от Асамблея на Бога, като се счита, че това е символичен жест, а не част от общението на причастието. Съществуват сигурни сведения, че в зараждането на петдесятните църкви в световен мащаб умиването на нозете се е практикувало от петдесятните вярващи в първите години от началото на петдесятното движение. Една от причините тази практика да отпадне от Асамблея на Бога е, че тя би създала допълнителни прегради при отношенията с евангелския свят. Друга причина е, че това би създало практически неудобства при отслужването на причастие при наличието на големи църкви.

Във връзка с причастието е налице една много по-същностна разлика, която е видна от практиките на двете религиозни общности. Асамблея на Бога, а оттам и СЕПЦ в своята доктрина възприемат хляба и виното като символи на Христовата плът и кръв, а самото причастие просто като възпоминание за христовите страдания. Последователите на Стоян Тинчев, без да ползват необходимата богословска терминология, възприемат причастието по-близо до лутеровото разбиране⁴, че Христос присъства духовно в хляба и виното, без да има веществено превъплъщение на елементите. По тази причина независимите петдесятни се отнасят с огромно страхопочитание към причастието, до него са допускани само приели водно и духовно кръщение вярващи, които водят живот стриктно съобразен със стандартите за святост. Самите причастия се отслужват сравнително рядко, като се насрочват чрез "духовните дарби" практикувани от много вярващи⁵.

Друга отличителна черта на независимите петдесятни е задължителното носене на покривала на главите на жените, изисквано според разбирането на един от текстовете на апостол Павел⁶ и практикувано до модерната епоха от всички християнски църкви.

Поради липсата на солидни богословски познания, последователите на Стоян Тинчев изпадат в някои странни и необосновани с Новия завет вярвания. Така например мъжете от тинчевистките църкви носят задължително мустаци, забранено е носенето на вратовръзки и ползването на ръчни часовници. Въпреки тези безсмислени практики, в основните си доктрини тинчевистите поддържат напълно класическите християнски възгледи и всичките им различия с останалите евангелски църкви са солидно подплатени с новозаветни текстове и практики и поради тази причина трудно биха могли да бъдат оспорени.

Практически петдесятните църкви около Стоян Тинчев, представляват своеобразна верска общност, без да имат писани устави и доктрина и строга организационна структура. Стриктното придържане към приетите верски принципи е много по-силно изразено, отколкото в останалите евангелски църкви в България и до 1989 година можеха да се видят общества, практически нищо непроменили от създаването на първите църкви. Тинчевистките църкви са предимно в Северна България, както и в Софийско и Пернишко. Със сигурност към 1932 година тинчевистки църкви съществуват в град Плевен, с. Коиловци, с. Николаево, с. Дисевица (дн. присъед. към с. Търнене), с. Търнене, с. Учин дол, с. Ралево, с. Марашки Тръстеник (дн. гр. Тръстеник), с. Горна Митрополия (дн. гр.), всички в плевенския регион, в с. Бежаново, с. Чумаковци, с. Дерманци, всички в луковитско, с. Турски Тръстеник (дн. гр. Славяново).⁷ По-видни ръководители на оформилите се около Стоян Тинчев общества са Димитър Панков, Гатьо Занков, Христо Дишков, Дако Маринов и Вълко Станчев⁸. Други по-малки групи от църкви със сходен произход и схващания съществуват в Старозагорско и Бургаско с ръководител Иван Брашовски⁹, както и църквите групирани около Борис Грозданов от софийското село Вердикал, наричани вертикалци¹⁰. Последните две групи общества обаче не поддържат отношения с тинчевистките църкви, водят абсолютно изолиран живот и стигат до много крайни, необосновани от богословска гледна точка, позиции в някои свои вярвания и практики. При тях не се наблюдава евангелизаторската активност на тинчевистките църкви.

Невъзможно е с материалите които са на разположение до този момент да бъде посочен броя на тинчевистките църкви. На събор в с. Турски Тръстеник през 1939 година, по думите на присъстващия д-р Христо Петров, се събират 300-400 участници и гости¹. Факт е че само една малка част от петдесятните общества се включват в създаването на СЕПЦ, а в своя апогей в този период те достигат до 70 църкви. На този фон е допустимо да се счита, че приблизително толкова трябва да са и тинчевистките църкви, предвид проявяваната от тях голяма евангелска активност.

Поради своето твърдо и принципно отношение към доктрините описани по-горе тинчевистките църкви водят твърде изолиран живот от евангелската общност в България. СЕПЦ се отдалечава още повече от независимитте петдесятни поради стремежа си за членство в ОЕЦ. От друга страна безкомпромисното и недипломатично поведение на Стоян Тинчев прави отношенията между двете основни петдесятни общества в България крайно проблемни, като в много отношения двете деноминации взаимно се конкурират. Активисти от независимите църкви развиват дейност в църкви от ОЕЦ, а от друга страна СЕПЦ прави всичко възможно да включи в съюза възможно по-голям брой независими общества. СЕПЦ се разграничават от тинчевистките църкви пред българските власти². В писмо на Общия съвет на СЕПЦ до МВнР и изп. от 17.03.1930 година се казва: “Считаме за необходимо да споменем, че в България съществуват религиозни групи, които са си присвоили името петдесятни, но които по вяра и дейност нямат общение със СЕПЦ.” Останалите евангелски църкви считат тинчевистите за крайни и фанатични, както и за хора които са противници на всяко развитие в църквата.

Поради своя изолиран живот, тинчевистките църкви в много отношения дават основания за такава оценка. Силното наблягане на духовните дарби, липсата на богословски коректив са сред най-сериозните проблеми спъващи по-успешното развитие на движението³. Църквите съществуват успешно в патриархалната селска среда, цели родове се обръщат в петдесятното християнство, но остава безчувствена към промените в човешкото мислене и поведение протичащи в 20 век и започват да изглеждат неадекватни в тази нова ситуация.

В самите църкви съществува огромна близост и взаимност между вярващите, събранията са много по-разчупени и неформални, отколкото в другите евангелски църкви, практически църквите представляват едни големи семейства, в които вярващите намират своята жизнена среда, създават своите семейства и отглеждат своите деца. Тинчевистките църкви не създават професионален свещенически кадър, техните пастири и дякони работят своите светски професии и служат на своите християнски църкви. Не се води и специално богословско обучение, по скоро по-старите служители стават средата в която израстват новите пастири и дякони.

Тинчевистките църкви никога не потърсват легитимация пред светските власти. Те не виждат смисъл в регистрацията и признаването им за вероизповедание, а и властите едва ли биха допуснали легализирането на такова движение. Отношенията с властите естествено не са безболезнени, но независимите петдесятни църкви никога не стават обект на масирано преследване. Техните скромни събрания в домашна обстановка и липсата на евангелизаторска дейност влияеща върху обществото като цяло, както и липсата на преса, контакти с чужбина и други публични изяви притъпяват чувствителността на властите към дейността им.

Много от тинчевистките младежи отказват да носят оръжие и да полагат войнишка клетва и така стават обект на преследвания⁴. Поради липсата на легитимност често тинчевистите стават жертва на произвол от страна на местните власти, децата им са гонени от училище, налагани са им глоби и т.н.⁵. Отсъствието на светски брак и липсата на легитимност на венчавките, извършвани от тинчевистки пастири довежда до факта, че според законите в България много от тинчевистките семейства съжителстват незаконно.

Като цяло тинчевисткото движение се явява една уникална българска църква, от петдесятен тип, която не е създадена от чужди мисионери и не е финансирана отвън. Важното е, че движението се придържа напълно към основните християнски доктрини, а неговата дейност е плод изцяло на ентусиазма и жертвоготовността на членовете му. Честната и принципна позиция по отношение на доктрините открояващи движението от другите евангелски църкви и обусловили самостоятелното му съществуване са впечатляващи на фона на безкрайните компромиси, които християнските църкви са правили в своята история.