ОБЕДИНЕНИ ЕВАНГЕЛСКИ ЦЪРКВИ (ОЕЦ)

2.2.2. Интеграция в рамките на Обединените евангелски църкви

Основен момент в интеграционния процес се явява приемането на СЕПЦ за пълноправен член на ОЕЦ през 1932 година. До този момент се стига след като и двете страни извървяват дълъг път на опознаване, противопоставяне, докато разберат, че тяхното бъдеще е невъзможно без влизането на петдесятния съюз в ОЕЦ.

Първоначалната реакция на протестантската общност при появата на петдесятните мисионери е на интерес и подчертано внимание. Явно българските протестанти не са запознати със зараждащото се в световен мащаб петдесятно движение. От значение е и факта, че мисионерите не контактуват с централи на деноминации, а с провинциални църкви. Те не се явяват като пратеници на някаква църковна структура, а като вярващи, желаещи да споделят своя съкровен християнски опит. Това позволява сравнително безболезнено мисионерите да контактуват с конгрешани, методисти и баптисти в Бургас, Варна, Русе, Сливен, Стара Загора и други градове, като организират събрания в молитвените им домове и изнасят проповеди на службите им⁴.

Конфликтът се проявява, когато става ясно, че вдъхновението, убедеността и завладяващата искреност с която мисионерите проповядват вярата в Христа, те свързват със специфичната само за петдесятния евангелизъм опитност кръщение със Светия Дух. Една част от вярващите приемат това учение и вариантите пред църквите влезли в общение с мисионерите са или да поставят своя живот и практика на нови начала или да се разграничат от мисионерите. Следва една болезнена конфронтация, подсилена от факта, че последователите на петдесятния евангелизъм нямат своя организация и отделни техни представители стигат до крайности.

В същото време петдесятните евангелисти в страната се увеличават и те са най-активно работещата евангелска общност сред непротестантското население, като успешно печелят последователи.

В края на третото десетилетие се очертава тенденцията, че петдесятните християни ще стават все по-многобройни, в съотношение спрямо другите евангелски общности и последните рискуват, ако не създадат контакти и взаимодействие с тях, постепенно да се превърнат в малобройна и маргинална религиозна общност. В същото време петдесятният евангелизъм вече има своята организация в световен мащаб, като Асамблея на Бога е натрупала определен опит и е изградила модел на съвместно съществуване и взаимодействие с християнския свят и светската власт.

От друга страна, ОЕЦ се явява единствената легитимна пред светските власти организация на българските евангелисти и без нейната подкрепа, петдесятните християни биха преживели тежък период на конфронтация и преследване от държавата. В онзи момент никой не би могъл да знае как би се отразило това върху присъединилите се към петдесятните общества. Тези положения правят взаимодействието между петдесятните ръководители и ОЕЦ желателно и за двете страни. Много е вероятно действията на пастир Никола Николов още от самото му пристигане в страната през 1927 година, като мисионер на Асамблея на Бога, с цел да създаде организирана структура на петдесятните християни, да са били координирани с ръководството на ОЕЦ.

В подкрепа на това твърдение е факта, че когато властите забраняват провеждането на втория събор на СЕПЦ през месец октомври 1929 година в Сливен¹, заместник религиозния представител на ОЕЦ ходатайства пред Дир. изп. събора да не се забранява, защото СЕПЦ са приети за член на ОЕЦ на събора през месец ноември 1928 година². Когато от Дир. изп. изразяват недоумение пред религиозното представителство, защо при това положение не са информирани и защо СЕПЦ прави постъпления за самостоятелна легитимация³, религиозният представител пастир Д.Н. Фурнаджиев уточнява, че въпросът за приемането на СЕПЦ в евангелския алианс е разгледан, но окончателното му решение е оставено за следващия събор след 4 години⁴.

Тази подкрепа се оказва достатъчна на този етап и Дир. изп. нарежда на Бургаската окръжна управа дейността на ЕПЦ да не бъде забранявана, до второ нареждане, а само да не се допуска разрастване на пропагандата⁵.

Този случай показва необходимостта от подкрепа, която петдесятния съюз изпитва от страна на легитимната протестантска организация, а факта че я получава, показва че тече процес в който двете страни търсят механизмите на успешното съвместно съществуване.

Ключова стъпка към тази цел представлява подписването от страна на пастир П. Рахнев, вече председател на СЕПЦ, на документ за основните принципи на бъдещата дейност, известен в евангелските среди като "база". В този документ явно СЕПЦ поема ангажимент да не развива дейност в населаните места, където вече има евангелски църкви⁶. Съдейки по един по-късен документ⁷, където са цитирани условията за прием в ОЕЦ, ръководството на петдесятния съюз е трябвало да се съгласи че има:

"1. Обща база в своите вярвания в главните черти с църквите в ОЕЦ; 2. Във второстепенните веротърпимост; 3. Общ правилник пред властите в административно отношение; 4. Общ религиозен представител".⁸

Подписването на тази база представлява сериозен компромис от страна на петдесятния съюз. На практика той съдържа признанието, че въпросът с кръщение в Светия Дух е второстепенен и не се отнася до основите на вярата. Приемайки да не развиват дейност в места с изградени църкви, петдесятният съюз се отказва от претенцията да представлява една пълна и докрай реформирана версия на автентичното християнство и приема, че е една образувала се по стечение на обстоятелствата църковна структура, която все пак трябва да намери своето място в християнския свят. Последното никога няма да стане разбиране на служителите и ченовете на СЕПЦ и това обещание просто няма да бъде спазвано.

Все пак така подписаната база е приета от петдесятните ръководители и дава основание на лидерите на другите деноминации да твърдят, че така решават петдесятния проблем и постигането на взаимодействие с отричаното до скоро движение е успех и отстояване на съществуващото статуткво⁹. Всъщност съпротивата от страна на вярващи и служители в деноминациите е сериозна. Особено силна е сред конгрешаните, които най-силно са ощетени от петдесятната дейност, а тяхния събор в Коматево през 1931 година взима решение за категорично разграничаване от петдесятната църква¹⁰. Налага се МЕЦ да ходатайства, чрез касиера на СЕЦ пастир П. Илиев, да използва влиянието си върху председателя на бюрото А. Симеонов за приемането на СЕПЦ в алианса¹¹. В същото време приемането на петдесятните в ОЕЦ е използвано като предтекст за конфликти възникнали в друга връзка, като случая с пастир М.Ж. Марков в Бургас или напускането на алианса от Баптисткия съюз, оглавен от пастир Мишков¹.

Въпреки тази съпротива на редовния събор на ОЕЦ през 1932 година СЕПЦ е приет за пълноправен член, а неговият председател пастир П. Рахнев става член на ръководството на алианса. Следствие от този акт е и единствения документ на държавната администрация (заповед N 19, 842-50-V от 25.11.1933 г. на МВиР и изп.), с който СЕПЦ добива известна легитимност за определен период от време.

В посока на интеграционният процес между евангелските църкви е провеждането на редица съвместни инициативи от ОЕЦ, като общо участие на църквите в традиционните годишни молитвени седмици², както и общото равнопоставено участие в ръководството на ОЕЦ и провежданите от него събори. Така на 6-тия редовен събор на ОЕЦ в Пловдив състоял се от 16 до 18 октомври 1936 година, са отчетени 17 методистки, 16 петдесятни и 26 конгрешански църкви, внасящи членски внос в ОЕЦ³, а 9-членното ръководство на ОЕЦ се състои от по трима представители на всяка от членуващите деноминации (СЕБЦ напускаа ОЕЦ през 1932 година). Показателен за установилия се дух на сътрудничество е факта, че в неделния ден е отслужено общо причастие за делегатите на събора, което на практика означава, че евангелските християни в България представляват евхаристийна общност⁴.

2.2.3. Напускането на Обединените евангелски църкви от Съюза на евангелските баптистки църкви и завръщането им в алианса

След скандала с който напуска СЕЦ, обаче неговите отношения с конгрешанските пастири са твърде обтегнати. В една такава ситуация пастир П. Мишков изготвя една брошура, в която се представя като представител на всички евангелски църкви в страната, в която описва нуждите и проблемите им, както и развиваната от тях дейност. Проблемът се подсилва и от факта, че брошурата е изготвена с цел представянето й на баптистки конгрес в Берлин⁵. Това представлява очевидна злоупотреба, още повече, че явно целта на брошурата е събиране на средства за евангелската дейност.

Ръководството на ОЕЦ реагира, като изготвя публично опровержение, разкрива действията на пастир Мишков и напомня предишни негови случаи на боравене с дарения, които са разследвани за злоупотреби, включително и от съдебните органи. Очевидно с тези действия ОЕЦ цели да спечели на своя страна баптистите в конфликта с пастир П. Мишков, а не да дискредитира организацията.

В този конфликт обаче болшинството от баптистките ръководители, включително мисийския надзирател подкрепят пастир П. Мишков и като ответна мярка Баптисткият съюз напуска ОЕЦ⁶. Ръководството на ОЕЦ прави опити за помирение, като отправя поздравления до 21-ия редовен кногрес на баптистите, но те са отхвърлени. В този конфликт като оправдание за своите действия пастир П. Мишков използва и членството на СЕПЦ в ОЕЦ, като в окръжно на ръководството на СЕПЦ се казва "че не можем да сме заедно с модернисти и хора с различна вяра"⁷.

В тази ситуация обаче самият баптистки съюз не е единен, като църквата в София застава срещу пастир Мишков, изтъква злоупотребите му и запазва членството си в алианса⁸. В разгорялото се противопоставяне в различен етап и двете страни прибягват до услугите на държавата⁹. Софийската църква оглавявана от пастир Игов се ползва и с подкрепата на ОЕЦ, която ходатайства пред държавата да не бъде признаван религиозният представител на баптисткия съюз, както и да не им бъде предоставяна легитимност извън рамките на ОЕЦ.

През 1938 година след смъртта на пастир Мишков баптисткият съюз възстановява членството си в ОЕЦ и нормалното взаимодействие в евангелската общност е възобновена¹⁰. Всъщност в условията на засилващ се авторитарен натиск от страна на държавата самостоятелното съществуване на съюза е невъзможно¹¹ и ОЕЦ се превръща в единствената допустима от държавата форма на легитимна евангелска дейност.

2.2.4. Конфликти с петдесятния съюз след приемането му за член на Обединените евангелски църкви

Друг сериозен източник на напрежение в живота на ОЕЦ е дейността на дейци и членове на СЕПЦ сред вярващи, предимно от конгрешанските църкви. Въпреки подписаната база, петдесятните дейци на местна основа не могат да приемат изискванията да не се развива дейност на места където има протестантски общности и системно ги нарушават. Много конгрешани пък приемат радушно тяхната дейност и сериозно изследват въпросите свързани с кръщението в Светия Дух, необходимостта от водно кръщение в зряла възраст и други.

Именно след приемането на СЕПЦ за член ОЕЦ, болшинството от конгрешанските църкви в Сливен, Ямбол, Меричлери, Крумово-градище, с. Гарваново и други преминават към петдесятния съюз¹. От цялата страна завалят към Бюрото на СЕЦ писма от отчаяни конгрешани останали верни на деноминацията си. Ръководството на СЕПЦ в лицето на пастир П. Рахнев полага усилия да намали напрежението, но не е в състояние да контролира процеса.

В тази ситуация Бюрото на СЕЦ изпраща окръжно до църквите в съюза с дата 15.03.1935 година, в което дословно се казва: "...помежду ни се появи по един особен начин на смут, шум, дрязги, едно движение наречено петдесятно..."; "...с тяхното безумно бърборене, неразбрани срички и гръмогласната им обща гюрултия на събранията омайват наивните, разстройват им нервите и ги довеждат до болно душевно състояние..."². По нататък се настоява църквите да изпратят писменно факти за понесените конкретни вреди от петдесятната дейностт, "...за да направим нужните постъпки...".

Както се вижда, въпреки всички съвместни действия, налице са сериозни конфликти и разминавания, които са туширани благодарение такта и дипломатичността на секретаря на СЕЦ и председател на ОЕЦ пастир Ст. Градинаров и председателя на СЕПЦ пастир П. Рахнев³. В резултат на техните усилия петдесятната пропаганда сред конгрешаните е притъпена, но последните трябва да се примирят със загубата на много свои църкви.

2.2.5. Отношение на Обединените евангелски църкви с протестантските общности нечленуващи в алианса

СЕПЦ остава последната деноминация приета в алианса в разглеждания период. След нейното приемане още четири евангелски общности кандидатстват за членство, но по различни причини до такова не се стига.

През 1934 година Свободните баптисти с ръководител пастир Стефанов водят кореспонденция с ръководството на ОЕЦ⁴. Една от вероятните причини за това е, че след напускането на СЕБЦ се търси някакъв аргумент срещу пастир Мишков и се разчита така да се повлияе на организацията, като се привлече нейна конкурентна църква. До членство на Свободните баптисти в ОЕЦ не се стига.

През 1936 година на заседание на ръководството на ОЕЦ е разглеждана молбата на Лутеранската църква от с. Войводино (съставена от словашки заселници) за членство в ОЕЦ⁵. Ръководството на алианса отговаря с предложение всички лютерански църкви в страната да създадат свой съюз и като такъв да кандидатстват за членство⁶. Редно е да припомним, че за определен период църквата в с. Войводино е част от МЕЦ, но отказът да бъде приета като самостоятелен член на ОЕЦ, не би следвало да се приема като защита на методистката църква. По-скоро става въпрос за неразбиране от страна на църквата в с. Войводино на структурата и същността на ОЕЦ и тя действа под натиск на властта, от която протекции гарантира единствено алианса. Всъщност в архивите на Дир. изп. има данни за съществуването на Словашка евангелска църква от Аугсбургско изповедание, включваща църквите в селата Бръшляница, Подем, и Горна Митрополия, но тя не кандидатства повече за членство в ОЕЦ⁷. Самото лютеранство е признато според готвения закон за верите в чл. 3⁸.

За разлика от свободните баптисти и словашките лютерани, една солидна деноминация (като численост) кандидатства през 1941 година за членство в ОЕЦ. Адвентните църкви възникват в страната след 1914 година и успяват да постигнат значителни успехи. Самите те са крайно изолационистки настроени, но под натиска на авторитарната власт, на събора на ОЕЦ в София през 1941 година кандидатстват за членство в алианса. Тяхната молба за членство обаче е отхвърлена "поради големи догматични различия"⁹.

На същия събор е отхвърлена и молбата на оглавяваните от Митко Матеев "евангелски християни"¹⁰ и последните се вливат в СЕБЦ.

Тези факти показват, че църквите в алианса схващат себе си като една общност, която освен да защитава своите права, трябва да носи отговорност за цялото дело на българския евангелизъм, самочувствието че са в правото си да решават кое е полезно и кое не за евангелската кауза. Съвместната работа кара църквите да постигнат сериозно единство, все повече добива сила идеята за единност, за една общност, в която различията са маловажни и лесно преодолими. Пастори от различните църкви венчават младоженци от други, при преминаването на пастир В. Зяпков от МЕЦ в СЕЦ, неговия пастирски сан се запазва и той просто продължава служението си¹.

През 1931 година в сградите на бившия Американски гимназиален и богословски институт в Самоков е открита евангелско-богословска семинария, като идеята е тя да бъде място за подготовка на пастири, проповедници и служители на цялата протестантска общност в България. Американският гимназиален и богословски институт е основан през 1871 година от конгрешанските мисионери, като част от тяхната просветна програма. След завършване на гимназиалния курс, при желание на ученика, съществува възможност да бъде завършен и богословски курс². Това училище играе важна роля за подготовката на евангелски служители, като до 1908 година 35 ученика от завършилите гимназиалния курс завършват и богословския, а 18 от тях стават пастири с протестантските църкви³.

След Първата световна война, американското училище в Самоков преминава към Асоциацията на колежите в Близкия изток (Near East College Association), като плановете са то да бъде преместено в София и да се трасформира в модерно общообразователно училище, което да осигурява високо ниво на образование и подготвя учащите се за по-нататъшно обучение в американски и европейски университети⁴. Този проект е окончателно осъществен през 1930 година и опразнените сгради в Самоков са продадени за 5 000 долара (цена десетки пъти по-ниска от стойността им) на Библейското мисионерско дружество за оказване на помощ в чужбина (BLMAS)⁵.

Така през 1931 година е открита евангелската семинария, която съществува до 1941 година, когато пастир Д.Н. Фурнаджиев, ректор на семинарията, е интерниран. Сградите са отчуждени през 1950 година с решение на Министерски съвет на НРБ⁶.

В семинарията в Самоков получават необходимите знания подготвящите се за служение в евангелските църкви младежи и девойки, като съществуват две нива на обучение – библейски курс и богословски курс. През 1935 година първият випуск от четирима младежи завършват богословския курс, а същата година библейския курс завършват трима младежи и три девойки⁷. В семинарията преподават, освен ректора Д.Н. Фурнаджиев, български пастори с богословско образование, чуждестранни мисионери пребиваващи в страната⁸ и гостуващи лектори от богословски училища в чужбина. Семинарията не успява да разгърне значителна дейност поради ограничения брой учащи се, които могат да заплащат престоя и обучението си, както и поради факта, че църквите изпращат своите най-перспективни кадри в съответните богословски институти на тяхните деноминации в чужбина. Така до 1939 година библейския институт в Данцинг завършват 13 младежи и девойки от петдесятната църква⁹. За същия период в евангелската семинария учат 16 младежи и девойки от същата деноминация¹⁰.

Дейността развита от семинарията е свидетелство за националното еманципиране на българската протестантска общност и окончателното й отделяне от чуждестраните религиозни и просветни мисии. За сравнение може да послужи факта, че през учебната 1930/1931 година в американските училища в България учат 220 момчета (от които 13 с протестантско изповедание) и 342 момичета (28 с протестантско изповедание)¹¹. Въпреки, че в американските училища продължава частична религиозна пропаганда¹², със създаването на евангелската семинария в Самоков, религиозната и просветната дейност на протестантските мисии в България са окончателно разграничени.

Друга съвместна форма на обучение на протестантската общност са пастирските курсове, след закриването на семинарията в Самоков те се превръщат в единствената за страната програма за обучение на евангелски служители, известна като Лятно библейско училище¹³.

Сериозно постижение е и изготвянето на общи стандарти при ритуалните венчавка, погребение, войнишка клетва, както и образователни изисквания за служителите на църквите¹⁴.

Но най-сериозно е взаимодействието между църквите изправени пред репресивната авторитарна машина след преврата от 1934 година. В целия следващ период техните права са непрекъснато ограничавани и в тази тежка за тях ситуация те проявяват най-висока степен на взаимодействие и вътрешна сплотеност. В края на периода са направени сериозни постъпки за сливането им в една църква, но тъй като те са следствие от грубия външен натиск на властта, ще бъдат разгледани в главата за отношения с държавата.

Изтегляне 2 Mb.

Сподели с приятели: