Уейндайър
КАК СЕ НАУЧИХ ДА ПРИЛАГАМ ТОЗИ ПРИНЦИП
Изтегляне 1.2 Mb.
|
Свързани:
Гопи-Кришна
| КАК СЕ НАУЧИХ ДА ПРИЛАГАМ ТОЗИ ПРИНЦИП
От четвърти до осми клас седях на мястото си в клас, като непрестанно тихо мислех за Ърлийн Ренц - любовта на живота ми. Мислех, че е красива, но така и не събрах смелостта да й го кажа. Живеех в същия квартал и бях приятел с по-големия й брат, така че я виждах доста често. Тя винаги имаше специално място в сърцето ми. Напоследък получих писмо от нея, в което ми пишеше, че е прочела някои от книгите ми и е видяла материал за мен в списанието за възпитаниците на Wayne State University. За майтап реших да й се обадя. Ърлийн и аз говорихме около 40 минути. Когато u казах за детската си любов към нея, тя отговори: „Знаех това." Не можех да повярвам, че го е знаела през всичките тези години. По време на разговора ни тя каза: „Уейн, това, което изпъква най-много от теб в съзнанието ми, е, че ти никога не се интересуваше особено от притежанията и беше най-щедрият човек в нашия клас." Бях до известна степен учуден, че това е най-яркият спомен на Ърлийн, и въпреки това, когато погледна назад, виждам, че оценката й е била правилна. Някак си знаех, че привързаността към нещо на някого е най-сигурният начин да разбереш, че той няма достатъчно от него. Докато много от другите деца на моя възраст говореха, че искат нещо, аз по принцип бях съвсем доволен от това, което имах. Дори помагах на приятелите си да измислят начини да получат нещата, които, изглежда, така отчаяно желаеха. Когато бях в младежка възраст, приятелите ми имаха коли с форсирани двигатели и непрестанно говореха, че искат тази или онази модерна кола, а пък аз си обичах моя „Плимут", модел 1950 г., с безкрайните му точици ръжда и всичките му недостатъци. Това за мен нямаше никакво значение. Когато погледна назад, виждам, че съм се чувствал добре с откъсването дори и тогава. Имам много малко от вещите, които, изглежда, украсяват живота на богатите хора. Модните дрехи нямат никаква роля в живота ми, а складирането на скъпи неща просто не може и да ми мине през ума. И отново парадоксално, сякаш съм придобил способността да имам всички онези неща, за които всеки би могъл да мечтае. Изглежда, колкото по-малко се грижа за придобивките, толкова повече те идват в живота ми да ги използвам и да ги пусна отново в обръщение. Има нещо много дълбоко в привидния парадокс „Повечето е по-малко". За мен да имаш повече означава да го застраховаш, да го пазиш, да го лъскаш, да се тревожиш за него, да се опитваш да го удвоиш, да се фукаш с него, да го цениш, може би да го продадеш с печалба и т.н. и т.н. Разбира се, човек може да оцени красотата във всеки предмет и наистина да изпита радост от него, но това не е привързаност. Това е просто позволяване на енергията на вашата висока оценка и любов да текат свободно през предмета и обратно към вас. Ако се чудите за разликата между привързаността и радостта, попитайте се как бихте реагирали, ако изведнъж изчезне предмет, който цените - откраднат го, счупи се, загуби се или каквото и да било. Ще бъдете ли изкривени от ярост и притеснения? Ще станете ли демобилизирани и неспособни да функционирате ефективно по отношение на себе си и на любимите ви хора? Това е привързаността. Потребността, която се прикрепва към предмета, му дава известна степен на контрол или власт върху вашите емоции. Вътре в себе си наистина знам, както това знае и жена ми, че ако изведнъж изчезне някакъв предмет, който имаме, ще кажа нещо като: „Той е сега там, където трябва да бъде. Надявам се, че който и да го използва сега, получава от него някаква радост и щастие. Това е просто предмет и аз не съм привързан към него." Това не значи безразличие към крадците и невнимателните хора. То е внушение да не позволявате вещите ви да ви притежават. Бъдете способни да откъснете себе си й своето човешко качество и цел в живота от нещата, които имат само стойността, приписана от вас. Ако можем да приписваме стойност на предмет просто чрез мисловния си процес, то тогава, разбира се, можем да откъснем себе си от процеса на прибавяне на стойност също толкова ефективно посредством друг процес. Докато пишех тази книга, се яви един отличен пример за това. След тричасово „ток-шоу" по радиото в Маями направих импулсивния избор да приема една отдавна отправена покана. Мари Провенцано, чийто бизнес е да осигурява луксозни масажи на лицето, ми беше написала многобройни писма, описвайки каква голяма полза имала от моите записи и книги. С течение на годините ме беше поканила в студиото си за безплатни масажи на лицето, което беше нейният подарък за изразяване на благодарността си. Заради някаква причина, която действаше във вселената, реших да спра на път за дома от Маями и да се подложа на първия в живота си масаж на лицето. Когато се настаних за това ново преживяване, Мари ми каза, че е имала лек удар преди няколко години и мисли, че се е самоизлекувала, като непрестанно слушала моите записи. Беше страхотно удоволствие да чуя, че съм изиграл някаква роля в помагането на някой да превъзмогне такова страдание. Тя не показваше никакви признаци, че е преживяла удар преди няколко години. Мари ми обясни, че преди удара винаги е била обзета от мисълта да бъде „идеален човек". Тя ми описа как обичала да забавлява другите, но това било стресиращо преживяване за нея, защото трябвало да е съвършено „правилно". Създавала вечери, които били шоу-програми на скъпи дрехи и бижута, храна с най-високо качество и мечта на всеки чревоугодник, с оформление на масата, показващо оригиналността и вкуса, с които искала да се слави. Харесвали й комплиментите, които получавала за тези идеални вечери, „Гледайки назад - каза ми тя, - сега разбирам, че голяма част от живота ми е била посветена на смисъл, извлечен от привързаностите." Една от тези „идеални" вечери се превърнала в повратната точка в живота й. Вместо щедри комплименти една от гостенките казала: „Мари, не си ли уморена от цялото това шоу и правенето на всичко по идеален начин?" Мари ми сподели, че просто избухнала в плач. Жената се приближила до нея, завела я до канапето, сложила ръка на рамото й и я успокоявала в продължение на два часа. Те говорили за истинската Мари - човека зад дрънкулките и изисканите вечерни маси. Говорили колко е лесно да се дегизираш зад повърхностни неща и колко самотно е да свършиш, милвайки бижутата си, вместо да гледаш в очите и сърцето на друго човешко същество. Говорили за начините да се пренасочи енергията към служба на другите и да се стигне до истинския човек в капана на притежанията. Това било началото на истинско приятелство. Мари преживяла удара малко след това и новата й приятелка й помогнала да го превъзмогне. Заедно изучавали литературата върху любовта и хармонията и Мари започнала да изнася курс по моите материали в местното читалище. Днес тя има 45 души в курс по обогатяване на живота, чийто брой расте по-бързо, отколкото Мари може да повярва. Тя започва часовете си, като описва как нейната привързаност към нещата и вещите е блокирала способността й да вижда красотата и радостта в човешките взаимоотношения; как едно гости, което започнало като още една от поредицата „идеални" вечери, променило живота й и я довело до откритието как да живееш по-добре и дори как да се излекуваш от ефектите на мозъчния удар. Мари е една от най-щастливите и очарователни личности, които съм срещал. Тя беше в приповдигнато настроение да сподели своята история на трансформацията си с мен и избухна: „Просто не мога да повярвам, че вие сте наистина тук, в моето студио! Вие, моят гуру, мъжът, когото съм слушала стотици часове - да е тук с мен." Напомних й, че тя има също толкова много неща, на които да ме научи, колкото и аз нея. Казах: „Гуруто сте вие, а не аз."След час не само лицето ми пламтеше от странни и чудесни гелове, пари, масажи и кремове, но пламтеше и сърцето ми. Защо пиша за Мари и как тя започна да познава смисъла на откъсването? Отчасти защото вярвам, че историята на Мари може да бъде катализатор и да помогне и на други да осъзнаят празнотата на привързаностите, но и защото вярвам, че се носех с енергията, която ме насочи натам в този ден, за да чуя тази история и да мога да я споделя с вас. Привързаностите невинаги приемат формата на притежанията. Привързаността към нещата е често срещаната заплаха, която си проправя пътя през материалистическата култура, омотавайки хората в здрави въжета и възли, защото са се фокусирали върху собствеността. Има и други значими привързаности като например привързаността към мненията на други хора и към начина, по който ни възприемат околните. Чувствам, че писането ми може да се носи свободно, защото съм се откъснал от привързаността към това, какво казва или мисли някой друг за него. Просто му позволявам да тече, знаейки и вярвайки, че всичко ще е точно така, както трябва да бъде. Открит съм за подобрения, но не мога да мисля за това, докато пиша. Ако го направя, фокусът ми се измества към това, какво би трябвало да правя вместо какво позволявам да се случи. Писането е енергия точно така, както и всяка друга човешка дейност. Ралф Уолдо Емерсън го е изразил добре: „Добрият писател, изглежда, пише за себе си, но гледа към онази нишка на вселената, която преминава през него и всичко останало." Това е, което правя дори в настоящия момент. Пиша за себе си, но знам, че съм също част от вас, макар че може дори да не сме се срещали на физическата плоскост. Тези думи текат през мен за вас. Нито аз, нито вие ги притежаваме и колкото по-малко привързан съм към целия процес, толкова той е по-лесен и по-приятен. Правете за себе си това, което правите, без да сте привързани емоционално към резултата. Или както го казва Карлос Кастанеда27: „Така просветеният се поти и пуфти и ако някой го гледа отстрани, той прилича на всеки останал обикновен човек с изключение на това, че лудостта на неговия живот е под пълен контрол... Неговата контролирана лудост го кара да каже, че това, което прави, има значение, и да действа така, сякаш наистина има, и въпреки това знае, че няма. По този начин, когато изпълни своите действия, той се оттегля в мир и по никакъв начин не е част от неговите грижи дали действията му са били добри или лоши, дали са работили или не." Това е доста трудно за много от нас, защото сме възпитани да вярваме, че онова, което правим, наистина има значение. Повечето от нас не успяват да вземат контрола върху лудостта на живота ни. Притесняваме се как ще се възприеме, фокусираме се върху външни мнения и вследствие на това не можем просто да бъдем. Кастанеда и други автори ни насърчават да култивираме нагласа на позволяване на енергията да тече през нас без всякаква преценка за нея и въпреки това в същото време да участваме в нея така, сякаш наистина имаше значение, и след това да се откъснем и да се отдръпнем в мир, когато чувстваме, че задачата е свършена. Ако това ви изглежда парадоксално и нелогично, то е, защото наистина е такова. Независимо от това откъсването ще ви помогне да оцените и да се радвате на онова, което имате, а не да се тормозите да натрупвате повече. Изпитвам същото чувство по отношение на изнасянето на лекциите. Не използвам бележки, когато излизам пред аудитория, и от години не съм го правил. Когато се отказах от бележките и започнах да говоря това, което ми идваше отвътре, лекциите ми се подобриха значително. Аз не съм привързан към потребността да угодя на аудиторията, да го кажа правилно, въобще към каквото и да било. Обикновено медитирам тридесетина минути преди да говоря и си представям как всичко минава добре и аудиторията ми и аз се радваме и ценим цялото преживяване. Отсъствието на привързаност ми позволява да се нося часове наред на катедрата, често пъти пред няколко хиляди души. Докато съм в такова състояние на духа, откривам себе си в съвършено нова сфера на живот, в различна дименсия. Времето престава да съществува. Спомените ми са много по-феноменални от всеки друг период от живота ми. Думите текат без засечка или пауза и всичко съответства идеално. Когато се отказах от привързаността си към перфекционизма по отношение на говоренето ми пред аудитория, по парадоксален начин в поведението ми пред катедрата, изглежда, се вля някакво съвършенство. Вътрешната възбуда и нервност, преди да говоря, са силното ми желание да бъда в магическото пространство, където правя онова, което обичам, и си позволявам просто да бъда, да преживявам как енергията протича през мен, необезпокоявана от никакви привързаност към резултата. Тази свободно течаща енергия е най-високото място на земната физическа плоскост, което познавам. В тези две области на живота, където правя онова, което обичам - писането и говоренето пред публика, започнах да разбирам, че откъсването от резултата и от външните мнения са ключовете, позволяващи ми да се нося свободно и съвършено. Никакви усилия, притеснения, тревожност - аз просто си позволявам да бъда без абсолютно никаква намеса на ума в каквото и да било от тези дейности. Някъде дълбоко в себе си знам, че това, което правя, има значение, но не е задължително да е така. Знам, че значението е въпрос на преценка, така че в рамките на най-широкия анализ то всъщност няма никакво значение, но се държа така, сякаш има. Когато обаче свърша лекцията или книгата, никога не се обръщам назад. Знам, че работата е свършена и че независимо от мненията на другите за нея тя все пак е направена така, както е направена, и се придвижвам към следващото предизвикателство, необезпокояван от привързаността към това, което вече съм свършил. Уча се от предишния опит и вървя напред към следващия проект. Той всъщност изобщо няма значение, но аз се държа така, сякаш има. Процесът включва, както казва Кастанеда, обуздаването на лудостта на нашия живот. Начинът да се направи това е просто да бъдеш, а не да е така, както другите смятат, че би трябвало да бъде. Откъснете се и всеки момент се радвайте на енергията, която протича през вас. Съпругата и децата ми са най-милите за мен хора на света и наистина съм трансформирал мисленето си по отношение на тях и съм променил много от привързаностите, които имах преди в живота си. Това е основна трансформация за мен - тя ни донесе ново чувство на любов и искреност. Дълбоко обичам жена си, но знам, че по никакъв начин не я притежавам. Вътрешното ми познание признава, че тя си има свой собствен път и че това, че е женена за мен, е част от нейното пътуване. Изключително благодарен съм, че споделяме един с друг голяма част от живота си. Отне ми доста време и ми струваше доста разочарования в други връзки, за да се науча да се радвам да обичам някоя жена, без да изпитвам необходимост да я контролирам по някакъв начин. Мога да позволя па жената, която обичам, просто да бъде, макар че това може да е диаметрално противоположно на онова, което аз съм или което предпочитам тя да бъде. За мен това е същността на брачното взаимоотношение на равнището на съзнателната любов. Способността да отхвърлим преценката за това, как според нас любимият ни трябва да живее своя живот, и да го обичаме такъв, какъвто е, е ценно упражнение в откъсване. Отхвърлянето на преценката означава почитане на неговата/ нейната потребност и право да следва пътя си според своите собствени директиви без неканени външни насоки. Отхвърлянето на преценката означава също почитане на моята потребност и право да чувствам това, което чувствам, без преценяване на чувствата ми като правилни или неправилни. Това е любов без условия към себе си и към любимия. Безусловната любов не изисква единият от нас да е „прав", а другият - „крив". Когато сте силно привързани към преценяването на някого, вие не определяте него/нея, а определяте себе си. Жена ми и аз сме много различни един от друг. В много отношения бих ни описал като противоположности. Любовта често пъти, изглежда, работи по този начин, позволявайки ни да имаме в любимия някои от качествата, които не сме избрали за себе си. Вероятно не се влюбваме в онези, които имат идентични качества на нашите. Може би това е така, защото вече живеем с тях във всичките си будни моменти и да ги изберем у друг човек би означавало да създадем досадно повтарящо се взаимоотношение. Престанал съм да преценявам и да се боря с различията, а вместо това си напомням да бъда благодарен за новия привкус, който жена ми внася така приятно в живота ми всеки божи ден. Двамата любещо и игриво признаваме, че не е необходимо да угаждаме на другия през цялото време, нито пък е задължително да се разбираме един друг непрекъснато. Това е качеството, което привнася във взаимоотношението откъсване от притежанието. То ни позволява истински да оценим противоположните „странни" качества един в друг. Когато изпитвам нужда да променя външния й вид, си напомням, че съм се влюбил в тази жена заради това, че е такава, каквато е. Когато се влюбвах, не си казвах: „Само ако имаше различен светоглед, щях да я обичам повече." Точно безусловната любов накара любовта ни да цъфти и расте. Ако започне да ме гложде потребността да я променя по някакъв начин, поглеждам навътре за онова, което тя казва за мен самия, и откривам облекчение от нуждата да я променя, когато открия коя е тази черта, която аз отричам. В други случаи признавам, че съм вътрешно объркан от мненията и действията й, но мога незабавно да се насоча към любовта си към нея точно заради това, а не да водя вътрешен диалог да се опитвам да я изкарам „крива". Открил съм, че когато по този начин просто съм в нашия брак, все повече автоматично се държа по същия начин и с останалите. Знам от собствен опит, че привързаността ми към това да бъда прав автоматично ме дефинира и не казва абсолютно нищо за другите хора. Най-накрая разбрах, че другите ще са точно такива, каквито са независимо от мнението ми за тях. Това ми позволява просто да бъда във взаимоотношенията ми с другите. Никакви преценки, никакъв гняв, никаква враждебност - просто да бъда. След като съм вече по-малко привързан към обвиняването на другите, че са „криви", а следователно превръщането на себе си във вечно правия, ми е много по-лесно да бъда с хората, които разглеждат живота по различен начин от мен. Когато се подхлъзвам към преценките, откривам, че съм много по-нежен и по-спокоен към себе си. Позволявам си да имам този изблик на вътрешен гняв за кратък момент и - отново парадоксално, когато позволя на гневното чувство да бъде, то обикновено си отива. Ако упорства, непреценъчно разглеждам въпроса. Иронията е, че тъй като съм по-откъснат, имам много по-голямо влияние върху хората, които погрешно се отнасят към някого или го ощетяват по някакъв начин. Откъснатостта ми от потребността да бъда прав сякаш ги улавя неподготвени и те незабавно виждат, че няма да се оставя да бъда „изработен" просто защото те са решили да действат или мислят по своя си начин. Спокойният човек, откъснат от желанието да преобразява другите или да ги изкарва „криви", е много, много по-способен да помогне за възцаряването на конструктивно любещо поведение, отколкото този, който преценъчно и гневно изисква промени у другите. Наскоро в моя тенис-клуб няколко души се бяха ангажирали в гневен спор. Бяха се разделили по някакъв расов въпрос, като едната страна критикуваше определена етническа група, а другата критикуваше първата група заради липсата им на състрадание и любов. Един човек спря и каза: „Уейн, ти какво мислиш? Никога не съм те виждал да се тормозиш за тези неща. Трябва да имаш някакво мнение." Отговорих: „Седя тук и на всички ви изпращам обич. Ако можехте да направите това един към друг сега, няма да има никаква нужда от дискусии кой кого би трябвало да обича." Те спряха и ме погледнаха така, сякаш бях превъртял, но едновременно с това престанаха да се преценяват един друг поне в този кратък момент. Подходът на любов към всички, дори към онези, които изглеждат толкова различни, започна в брака ми и се разшири извън границите на семейството ми. Става все по-лесно да бъдеш непривързан, когато си в мир със себе си. Този вид вътрешен мир допринася повече за света, отколкото ако човек се превърне в още един борец в безкрайните битки, възникващи в резултат на липсата на уважение към различията на другите. Открих, че за мен е много по-лесно да бъда ефективен родител, откакто наистина разбрах и приех думите на Калил Гибран в „Пророкът"28: „Вашите деца не са ваши деца. Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|