Уейндайър
Изтегляне 1.2 Mb.
|
Свързани:
Гопи-Кришна
| МОЕТО СОБСТВЕНО ПЪТУВАНЕ
КЪМ ПРОШКАТА Когато стоях на гроба на баща ми през 1974 г., не съзнавах промените и предизвикателствата, които лежаха пред мен, но знаех, че участвам в някаква много силна драма. Когато му говорех и сълзите се стичаха по лицето ми, усетих нещо да се променя за мен и напускайки Мисисипи, вече знаех, че съм нов човек. По някакъв необясним начин знаех, че съм изпратен на гроба с някаква цел. Опрощението, т.е. коригирането на собствените ми заблуди по отношение на причините да разнасям със себе си всичката тази омраза толкова дълги години, ме освободи да правя нещата, които ме чакаха. Създадох живот на възбуда, на изобилие във всеки смисъл на думата и обич, за които преди това не знаех нищо. С течение на годините започнах да пиша, да изнасям лекции, да правя записи и да участвам в рекламни кампании по медиите. Появявах се редовно по националната телевизия, говорейки на големи групи от хора и печелейки повече пари, отколкото изобщо някога съм си представял. Тогава един ден получих нещо в пощенската си кутия, което трябваше да подложи на истинска проверка новооткрития ми екстаз. От един прокурор пристигна препоръчано писмо, информиращо ме, че ще бъда съден. Макар да чувствах, че този съдебен процес няма никаква стойност, бях шокиран. Никой никога не ме е заплашвал със съд и дори не познавах този прокурор. След хиляди долари и почти две години, прекарани в правни битки, разбрах, че се подхлъзвам по стария си, изпълнен с отмъщение път. Изпитваният гняв ме изпълваше с ярост, която ме разрушаваше. Не можех да се храня. Отслабнах много. Чувствах се ужасно през цялото време, а гневът продължаваше да се натрупва. Чувствах се като върховната жертва. Не минаваше нито един ден, без да мисля гневно: „Защо става това? Защо не вземе да си иде?" Тогава, една вечер след края на лекция пред голяма аудитория, разказвайки за това, как съм простил на баща си на гроба му и за всички мистериозни събития, които се случиха, за да мога да намеря гроба му, в мен избухна красива светлина. Най-накрая прозрях, че прошката е ключът. Не омразата и гневът, а прошката. В този момент за мене всичко беше приключило по отношение на онова несправедливо съдебно дело. Онази нощ можах за първи път от дълго време спокойно и здраво да спя. Мислех за хората, които ме съдеха, и им изпращах цялото опрощение. На следващата сутрин завърших напълно акта си на прошката. Нямаше повече да участвам в този абсурд. Оставих да си отидат мислите за проблемите, които могат да се изпречат на пътя ми, и вместо това фокусирах цялото си мислене върху хората, които бяха замесени. Сърцето ми се отвори за тях и спрях гневните мисли. Онази сутрин им изпратих цветя и подбрани книги, които да прочетат. Осведомих адвоката си, че повече няма да плащам сметки за съдебни разходи и че той просто трябва да престане да реагира на всичко, което е свързано с това дело. Мислите ми, които преди бяха пълни с ярост, се преобърнаха почти незабавно в любов. Вътре в себе си знаех, че мога да се оправя с почти всякакви последствия, които могат да възникнат от това дело, и че всичко ще бъде наред. Три дена по-късно получих бележка от говорителя на групата, че се отказват от делото и се извиняват за проблемите, които са причинили. Бяха подписали документ за отказване от иска. Всичко беше свършило! След като бях пръснал хиляди долари и живях в истински кошмар в течение на две години, най-накрая бях научил урока за прошката, който ми беше представен още в Билокси. Трябваше да пресъздам отново едно нещастно съществуване, за да получа този път съвсем ясно посланието, и всичко, което пръснах, и всичко, което преживях, имаха много силна причина: да ме научат на урока на любовта над омразата. За да се загнезди този път дълбоко в мен, че единственият отговор на омразата е любовта - всичко друго отново ще ви повали. Не съжалявам за нито един цент, който профуках за този опит. В момента, когато превключих от гняв към опрощение, за мен всичко беше свършило. Бях свободен в тази кратка минута, а останалото просто трябваше да се изиграе във формата. След като този допир с правната система изчезна от живота ми, се зарекох пред себе си, че напълно ще приложа опрощението на практика. Осъществих контакт с всеки човек в живота си, към когото съм изпитвал някакви враждебни или дори раздразнени чувства. Реших да ги прочистя изцяло с опрощението. Исках да съм абсолютно сигурен, че ако умрях в следващия момент, нито един човек на тази планета няма да изпитва някаква остатъчна враждебност към мен, която да не съм се опитал да поправя, макар за мен да беше очевидно, че „нищо от това не би могло да бъде по моя вина". (Не се ли чувстваме всички ние така?) Имаше няколко души, които бяха вземали пари на заем от мен и очевидно нямаха намерение да ми ги връщат. Не бях говорил с тях от години и фактът, че не си бяха върнали дълговете, беше опропастил отношенията ни. Изпратих на всеки един от тези хора екземпляри от книгите ми с автограф, някои записи и цветя, придружени с бележка, че им желая всичко добро, изпращам им любов и вярвам, че са щастливи и весели. Не споменавах заема. Вътре в сърцето си се бях освободил от него, решавайки, че всичко е нормално и не трябва да ми връщат парите. Всичко беше свършило и не само бях простил, но им бях изпратил любов, а не раздразнение и горчивина. Във всяка област от живота си вътре в себе си се зарекох да простя независимо колко дребни бяха нещата. Отне ми само няколко часа и всичко вече беше зад мен. Не останаха никакви врагове - никой на цялата планета, срещу когото да насоча някаква омраза. Никакви роднини, които да обвинявам за нещо, което се е случило преди много, много години. Никакви бивши колеги или шефове, с които съм имал несъгласия. Сега се носех на каляската на опрощението и то работеше забележително, Отношенията ми с всички тези хора бяха чисти и аз не само изпращах любов, но и я получавах! Известна част от заемите бяха върнати и макар някои да не са, това е чудесно. Обичам ги всички и днес, когато пиша тази книга, не мога да измисля дори един единствен човек на земята, към когото да имам някакви останали лоши чувства. Нещо повече: сега знам, че в действителност няма на кого да прощавам и никога не е имало. Аз просто трябваше да коригирам заблудата си, че другите ме карат да се чувствам нещастен, че те са причината за моето недоволство. Парадоксално, но посредством акта на опрощението стигнах до място, където прошката никога не се налага. Научих се да приемам другите точно такива, каквито са, и никога не се преструвам, че обичам нещо, което не обичам. Знам също, че вече не се нуждая от демобилизиращите емоционални реакции, които някога придружаваха.срещите ми с хора, държащи се по начини, които не харесвах. Приемането ми позволи да ги видя такива, каквито са, и там, където са, и да си напомням същото и за себе си. Някаква враждебна или негативна реакция в мен в резултат на поведението на другите наистина ми позволява да знам къде се намирам аз и вече не изисква опрощаване. Чрез опрощението стигнах до точката, когато не се нуждая да прощавам. Още един парадокс. Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|