Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Макар да не е спомената при дарбите, службата на дякона е дарба от Христос за Неговата църква, за да може да функционира по-добре и да расте в благодат.

Процедурата по избиране/ разпознаване на дяконите се намира в Деяния 6. Стъпките са същите като при избора на презвитери. Като обикновена служба в църквата, дяконите се избират от нея. Църковното тяло трябва да разпознае дарбите, които Христос е дал. В Деяния 6 апостолите не определят седмината, а на църквата е казано да избере седем души от средите си, от тялото. Апостолите представят на църквата какви трябва да са качествата на дяконите и после тя предприема действията като едно цяло. Вярващите избират седем човека и после ги представят на апостолите, които се молят за това (приемат избора на църквата) и после полагат ръце върху избраните (І Тим. 4:14). Този модел създава основа как днес да се избират служителите.

3. Необходимите качества за дякона

Първите дякони са практикуващи християни в тялото Христово. Делото на Христос е явно за тях. Те са хора с добро име, изпълнени с Духа и с мъдрост. Най-важният текст е І Тимотей 3:8-13.⁹¹

Изискванията са сходни с тези на презвитера с малко намалено ударение върху управлението, гостолюбието и без необходимост от дарба за поучение.

Различните изисквания посочват, че това не е служба на заместник-презвитер, на под-презвитер, служба, от която се тръгва, за да се стане презвитер, по-скоро е самостоятелна служба със своя собствена функция на грижа и състрадание.

Както при презвитерите, хората, които заемат тази служба трябва да имат най-висок морал и духовен характер. Да не бъде укоряван може също така да се преведе достоен или с добро поведение пред хората в църквата и извън църквата. Дяконът трябва да е човек с библейски самоконтрол. Макар и грешен, той трябва да е достатъчно зрял, за да контролира, с помощта на Духа, своя грях и естествени желания. Като служител дяконът отразява Христос пред света и затова трябва да притежава степен на почтеност и последователност. Не трябва да е двуличник, а верен на принципите си, да не живее по един начин в неделя, а като езичник през седмицата. Неговата реч трябва да е изпълнена с благодат и истина. Не може да е пристрастен към много вино, а да е трезвен, въздържан, да проявява зрялост и самообладание.

Една област, в която дяконът трябва да проявява самоконтрол, е тази на парите. Не бива да е алчен за пари. Трябва да е доволен с това, което Бог му е дал, и да не прекарва цялото си време в търсене на повече. Трябва да е пример за всички как трябва да се дава и да е способен да поучава за даването. Една от целите на дяконството е да се насърчат хората да дават на бедните в църквата и така се увещават да търсят първо царството на Христос. Дяконите водят чрез примера си.

Също и те първо да се изпитват, и после да стават служители, ако са безупречни (І Тим. 3:10).

Преди да се избере на тази служба, човек трябва да бъде изпитан, за да се види дали притежава необходимите качества. Изпитването както на презвитерите, така и на дяконите трябва да стане преди ръкополагането. Не избираме някого за дякон, за да го направим духовен. Той трябва да има духовни качества, за да стане дякон. Службата има връзка с Христос и само тези, които са духовни трябва да Го представляват. Ние трябва да следим за необходимите способности във времето.

Тук е нужно да се обсъди и съпругата на човека. За пастира е казано, че ако неговата жена не е призована да бъде жена на служител, тогава той не е призован за служение. Същото е валидно и тук. Ако жената не е призована да бъде съпруга на дякон или не е подходяща за задачата, тогава той няма призвание. Качествата на жената са част от неговите качества.

Думата жени е превод на гръцката дума „гюне”, дума, която може да се преведе съпруги или жени, както диктуват обстоятелствата. В резултат на това някои заявяват, че тук Павел насърчава жените-дякони, дяконисите. Те твърдят, че Фива също е препоръчана за служител (дякониса) в църквата (Римл. 16:1-2).

В отговор ще отбележим, че сред изискванията на ап. Павел вече е посочено мъжете да управляват добре жените си. В Деяния 6 всички дякони са мъже. В изолирани случаи, като този с Фива, думата дякон се отнася както до службата, така и до служенето по принцип. На тази основа ние вярваме, че формалната, официална служба на дякона трябва да се заема само от мъже.⁹²

Защото тези, които са служили добре като дякони, придобиват за себе си добро положение и голямо дръзновение във вярата на Христос Исус (І Тим. 3:13).

Човек може да се пита защо някой би пожелал служба, която изисква отговорност, смирение и служене. Бог съзнава тази пречка и затова избира да я свърже с конкретни благословения. Първо, службата сама по себе си има уникална роля в църквата. Тя предоставя специална възможност да се покаже милостта, състраданието и благодатта на Христос към хората в нужда. Презвитерите трябва да поучават и управляват в благодат и задължение на дякона е да показва милост и съчувствие. Каква огромна привилегия! Второ, Павел ясно казва, че тези, които служат добре, ще имат добро положение в църквата, голямо дръзновение във вярата на Христос Исус. Когато служат добре, дяконите ще израстват духовно. Те ще растат в истините на благовестието. Ще съзряват и ще познават повече от богатствата на благовестието в Исус Христос.

Дяконите имат три основни области на отговорност: грижа за бедните, насърчение в благодатта и свободата, и в контекста на днешния ден стопанисване на сградите.

Работата на дяконите е специално насочена към подпомагане на бедните, вдовиците, сираците и нуждаещите се. За да се грижи за бедните, дяконът трябва да познава бедните. За да установи някаква нужда, той трябва разговаря с хората от църквата. По същия начин членовете на църквата трябва да познават дяконите, да им имат доверие и да имат взаимоотношения с тях, което прави по-лесно възможността да се обърнат за помощ към тях. С други думи, дяконите трябва да са близо до хората. Те трябва да знаят кои са бедните и да се опитват да им помогнат. Тялото от вярващи трябва да има доверие на дяконите дотолкова, че да се обърне към тях и да сподели финансовите се нужди. В Деяния 6 става дума за една работа, която се върши основно с ръце. Те са се захванали със служене и ръцете им ще са нацапани.

Дяконите трябва да стоят начело в показването на Христовата любов в материално отношение. Затова трябва да са пример в показване на благодатта на Христос в благовестието. Трябва да се стремят към възможности да насърчат другите да дават храна на гладните, помощ на бедните, да се грижат за вдовицата и да подкрепят стадото в разходите за здравеопазване.

Дяконите, които избираме, трябва да показват финансова отговорност. Те трябва да са мъдри и добри настойници на собствените си пари и да изпадат в затруднения, за да не проявят неразумност и с църковните пари. Трябва също така да е видно, че те използват своите пари за доброто на царството. Църквата поверява на дяконите парите, които дава на Христос. Ако те постъпват неразумно, едновременно ще ограбват бедните и ще препятстват делото на благовестието.

Те трябва да развиват и насърчават благодатта на даването и доброто настойничество, да показват и учат на финансова отговорност хората в църквата. Трябва да се разглеждат теми като опасността от дълговете, благодатта на даването и наградите от даването.

Дяконите трябва да събират и броят волните пожертвования. Самите те трябва да дават десятък. Ако не дават, не бива да са в позиция на разпределяне на чуждите пари в църквата. Човек, който не дава десятък, не бива да е дякон.

4.3. Поддържане на сградите

Дяконите трябва да се грижат и да управляват сградите.⁹⁵ Изискването е съвременно за църквите, които притежават собствена сграда. Това не бива да е работа на презвитерите. Поддържането на сградата на църквата, училищата и другите проекти свързани със сгради трябва да е задача на дяконите, а не на презвитерите. Дяконите трябва да управляват материалните въпроси на църквата, за да освободят презвитерите за тяхната главна задача – служението на Словото и молитвата. И в това дяконите трябва да са внимателни. Църквата е далеч повече от сградата – в небето сгради няма да има. Те се състоят от дърво и камък и ще изгорят в Съдния ден. Макар това да е важна работа, тяхната основна грижа трябва да са нуждите на бедните и другите в беда.

Тази служба трябва да се изпълнява от духовни мъже – не просто успешни в очите на хората. Успешните бизнесмени имат дарби, но без Духа няма да имат ума Христов в поверените им дела. Делото изисква мъдрост и проницателност, за да се подражава на начина, по който самият Христос ще се отнася към бедните. Те трябва да прилагат духовните принципи на Словото в своята работа.

В църквите има само две обикновени служби. Те са висше призвание и имат реални и мощни ефекти върху живота, свидетелството, функционирането и полезността на църквата. Ако дяконите на една църква не работят добре и библейски, това ще направи църквата неефективна в своето дело и служение. От друга страна, ако дяконите работят добре, църквата ще бъде благословена в своята работа. Това ще е една здрава църква. Когато дяконите (или презвитерите) не си вършат добре работата, вследствие на това църквата ще страда.

Заключение

Службата на дякона се стреми да помага на бедните и на хората в църквата временно изпаднали в нужда. Тя дава свобода на презвитерите да се насочат към служението на Словото и молитвата. Следва старозаветния пример на грижа към бедните и новозаветния пример на Христос на милосърдие.

1. 
   Посочете двата главни текста за дяконите.
   
2. 
   Какви разпоредби дава Стария завет относно бедните?
   
3. 
   Каква е причината апостолите да изберат дякони?
   
4. 
   Какво имаме предвид, когато казваме, че дяконът е постоянна служба в църквата?
   
5. 
   Къде намираме списък с изисквания към дякона?
   
6. 
   Как се съпоставят изискванията към презвитера спрямо тези към дякона? Какво ни говори това?
   
7. 
   Какви качества трябва да притежава съпругата на дякона? Защо?
   
8. 
   Дяконът първо трябва да бъде изпитан. Какво значи това?
   
9. 
   Как трябва дяконът да се грижи за бедните?
   
10. 
    Какво се разбира под насърчаване в благодатта на щедростта?
    

Исус е Цар и Господар както над творението, така и над църквата. Старият завет учи, че Бог владее над Израил и над народите, докато Новият завет говори за господство на Христос над църквата както и над народите по земята.

Реформираните богослови учат, че понеже Господ владее над всичко, управлението на Христос се осъществява чрез различни сфери: на църквата, на държавата, на семейството и на индивида. Бог е постановил всяка сфера да функционира по различен начин и с различни цели. В този урок ще разгледаме (1) взаимовръзката между небесното вселенско царство, Израил и църквата, (2) същността на връзките между отделните сфери, (3) взаимоотношенията между царството, църквата и семейството и накрая (4) връзките между царството, църквата и индивида. Принципите на този урок ще влязат в следващия урок – Мисията на църквата.

Можем да представим с диаграма Христовото господство като Цар над всички сфери/ области и връзките между Неговата власт и държавата, църквата, семейството и множеството роли на индивида по следния начин:

Христово управление като Цар обхваща три главни сфери. Във всяка от тях Неговото управление се изразява по различен начин. Индивидът в долната част на диаграмата е част от всяка сфера и така има редица различни отговорности свързани с всяка от тях. Тъй като сферите се припокриват човекът трябва да балансира своите задължения във всяка от сферите.

Божието небесно царство владее над всичко. Тази точка ще се спре на връзката на царството с Израил, църквата и с връзката между небесното царство и царствата на този свят.

В Стария завет Бог като небесен цар управлява над всички народи чрез провидението. Над Израил владее по-директно чрез закона и Своите пророци, свещеници и царе. Тези три отредени от Бога служби имат правото да налагат Божието царство в рамките на Израил. С други думи може да се каже, че Бог принципно управлява цялото творение чрез провидението, а Израил - чрез провидението, Своя закон, пророци и цар. В І Летописи 29:23 Соломон управлява от името на Бога над царството като Божия цар на Господния престол. И Соломон седна на Господния престол като цар вместо баща си Давид и успяваше; и целият Израил му се подчиняваше. (І Лет. 29:23).⁹⁶ Накрая Той управлява в Израил за изкупление и спасение.

С времето първите условия на Божието господство в Израил се променят. В резултат на греха си Израил отива в плен. За да накаже Бог дава на царствата на света власт над царството на Израил. Докато в Израил продължава властта на закона и пророците, намалява правото на Израил да направлява своите дела. Сега Израил е призован да служи на Бога, докато се намира под властта и управлението на народите. Напрежението между абсолютното царуване на Бога, дори непряко, и силата на народите може да се открие в книгата на Данаил. Там Израил се намира в плен, под чуждо потисничество. Дори тогава Бог продължава да разширява Своето царство в и чрез личността на Данаил. В действителност голямата тема на книгата на пророк Данаил е, макар на пръв поглед Божието царство да е победено, Божието господство над народите, в това число над Вавилон, продължава до времето, когато Исус ще царува над всички земни краища.

Ограниченото положение на Израил продължава и след завръщането му от вавилонския плен. Въпреки че се връща в земята, Израил остава под чуждо владичество, под римско робство. Положението се променя чак при идването на Христос и при разрушаването на храма през 70 г. сл. Хр.

С идването на Исус и установяването на Неговото царство напрежението между царството на Исус и царствата на света продължава. Той установява Свое царство (Мат. 4:17), а Израил продължава да е под контрола на римляните. Исус съзнава това, защото казва на Пилат, римския управител, че притежава власт, само защото Бог му я е дал. Ти нямаше да имаш никаква власт над Мен, ако не ти беше дадено отгоре...(Йоан 19:11). На този етап от историята на изкуплението Отец дава светска власт на Пилат, а не на Царя на Израил и на новооснованата църква от Матей 16 глава.

Исус обяснява същността на връзката между Неговото царство (както се проявява в Израил и в църквата) и царствата на света в Йоан 19:11. В защитата Си пред римският управител Пилат Исус казва: Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. Но сега царството Му не е оттук (Йоан 18:36). Исус иска да каже няколко неща. Първо, Той заявява, че Неговото царство не е от този свят. Макар царствата, които виждаме около себе си да са от този свят, управлението и царуването на Исус – не е. Второ, благодарение на същността на Христовото царство хората в него не са призовани да се борят в Неговото име с меч. Трето, Исус казва, че ако Неговото царство беше от този свят, ако беше част от тази структура, Неговият народ щеше да воюва за Него. Четвърто, това по-нататък предполага, че употребата на сила в името на добра кауза в този свят е позволена (ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят), както и че е допустимо земните царства да притежават оръжие и да воюват. Пето, Той не твърди, че ролята на Пилат не е законна, напротив посочва, че държавата има правомерна сила и власт. В Йоан 19:11 Исус изказва невероятното твърдение, че докато е на земята, дори Той се намира под властта на Римската държава. Защото отговаря: Ти нямаше да имаш никаква власт над Мен, ако не ти беше дадено от горе. Признава, че е поставен от Отец под властта на Пилат и Римската държава. Освен това Той никога не критикува войниците за това, че изпълняват волята на държавата. Шесто, конфликтът не идва от структурната връзка между небесното царство и земната държава или царство. Всяко от тях има своя сфера на влияние, за да осъществява Божиите намерения. В този случай конфликт има, защото държавата не успява да изпълни постановеното й от Бога задължение.⁹⁷ В тази ситуация Пилат би трябвало да оправдае и защити Исус, но в резултат на външното напрежение, личния интерес и собствената си слабост, Пилат не действа правилно.

Позицията се повтаря и при църквата, защото днес тя функционира сред народите, но е подчинена на тях. След като е сфера, където действат грешни хора, държавата често се оказва в положение да служи на собствените си цели и да преследва църквата. Дори в тези ситуации властта на държавата не се премахва. В Римляни 13 глава нечестивият Рим със своя лъжебог – императора – трябва да бъде Божий служител на човеците. В текста служител е думата, която се употребява и за дякон.

Всеки човек да се подчинява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са определени от Бога. (2) Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят, ще навлекат осъждане на себе си. (3) Защото владетелите не причиняват страх на добротвореца, а на злотвореца. Искаш ли да не се боиш от властта? Върши добро и ще бъдеш похвален от нея, (4) понеже владетелят е Божий служител за твое добро. Но ако вършиш зло, да се боиш, защото той не носи напразно меча, понеже е Божий служител и въздава заслуженото с гняв на този, който върши зло. (5) Затова е необходимо да се покорявате не само поради страх от гнева, но и заради съвестта. (6) Понеже по тази причина и данък плащате. Защото владетелите са Божии служители, които постоянно се занимават с тази длъжност. (7) Отдавайте на всички дължимото: на когото се дължи данък – данъка; на когото мито – митото; на когото страх – страха; на когото почит – почитта (Римл. 13:1-7 - РИ).

Докато държавата продължава да е постановена от Бога, и тя, и отделният човек се намират под по-висшата власт на Божието царство и затова хората не трябва да се покоряват на държавата, когато нейните претенции противоречат на Божия закон.⁹⁸

При Новия Завет небесното царство не се изявява специално в Израил, то вече се проявява в църквата. Що се отнася до Израил, царството като Божие господство е по-обхватно от църквата, но това управление се разкрива особено с оглед на спасението в църквата.⁹⁹

Тъй като църквата се намира в същия период от историята на изкуплението, принципите, които се прилагат за Исус, се отнасят и за нея. Подобно на Него църквата продължава да живее под властта на светските народи и също е призована да отдава почит на светските власти. Тя, като Христос, очаква времето, когато Неговото царство ще се осъществи изцяло над всички царства и народи в последния ден. Исус признава властта на Пилат, а ап. Павел признава властта на държавата както в Деяния на апостолите, така и в Римляни 13. В Деяния апостолът е подчинен на римските власти в много отношения, въпреки че е призован да разширява Божието царство по цялата земя (Деян. 1:4-8; 28:31). Павел се подчинява на държавата, въпреки че в крайна сметка тя ще го погуби.

Взаимовръзката между царството, църквата и народите ще се промени при пълното настъпване на есхатологичното царство. Въпреки че е дошло, царството не е настъпило изцяло (Мат. 13). Църквата (видимият народ на Бога) вече е изявена на света, но понастоящем се намира под властта на народите от този свят. Когато завърши Христовото дело, църквата и царството ще владеят над цялото ново творение, ще се сложи край на разделението между църквата/ Христовото царство и царствата на този свят. Тогава всичките царства на този свят ще бъдат подчинени на царството на Христос. Господството в църквата ще бъде равносилно на господство на царството. Тъй като се намира в единение с Христос като Негово тяло, църквата ще продължи в следващата ера, в момента когато Христос ще предаде царството отново на Своя Отец (І Кор. 15:24).

2. Небесното царство, държавата и църквата

В небесното царство Христос царува над света чрез две главни институции – църквата и държавата. На всяка институция се дава отделна и специфична сфера на дейност. Въпреки че вярващият принадлежи едновременно и на двете сфери като гражданин на държавата и член на църквата, ние не бива да смесваме съответните роли и функции на двете институции.

В историята на църквата двете сфери (роли) често са обърквани. От своето създаване Римокатолическата църква заявява, че понеже притежава ключовете на небесното царство, църквата има правото да господства над всяка област на човечеството. Те заявяват, че църквата има власт над държавата и че тя е владетел над царствата на този свят. Беркоф отбелязва: „Католическата църква претендира за власт и юрисдикция над всяка област на живота, например над науката и изкуството, над търговията и индустрията, както и над обществените и политически организации. Това като цяло е погрешна представа” (Berkhof, 569-570). Беркоф продължава, като изтъква, че реформираната църква прави подобни грешки. „Погрешно е и да се смята, както правят някои реформирани християни, в резултат на неправилен възглед за църквата като организъм, че християнските образователни сдружения, доброволни организации на млади и възрастни хора, за изучаване на християнските принципи и тяхното приложение в живота, християнските професионални съюзи и християнските политически организации са проявление на църквата като един организъм. Защото това отново ги връща в сферата на видимата църква и под прякото ръководство на нейните служители. Естествено това не значи, че тези организации нямат никакви отговорности. Но те са просто проявления на Божието царство, при които различни групи християни се стремят да прилагат принципите на царството във всяка житейска област” (569-570).

И църквата на Бога, и държавата са създадени и се поддържат от Христос. Те действат по едно и също време и на едно и също място и трябва да съдействат за постигане на едни и същи цели: разширяването на Божието царство. Казано така Бог дава на институцията на държавата една сфера, а на институцията на църквата – друга. Те оперират по различни начини и имат различни функции. Държавата е създадена и получава властта си от Бога. Той дава правото на държавата да владее над човешките дела и да ограничава греха в човека чрез сила (Бит. 9:5-6; Римл. 13:1-7). Бог владее в държавата чрез общото провидение (Ис. 44:28; 45:1; Дан. 1:21) за разлика от мисията на църквата, която е да разширява спасителната власт на Божието царство в света чрез средствата на благодатта, изработвани от Святия Дух в сърцето.¹⁰⁰

Може да е доста трудно да се определи къде лежи границата между властта на държавата и на църквата. Фарисеите използват този проблем, за да изпитват Исус. Опитват се да Го уловят в капан, затова Го питат дали е редно да се плаща данък на императора (държавата). Ако Исус каже „да,” тогава те ще Го обвинят, че Той не поставя юдейското царство на първо място. Ако каже „не,” ще се оплачат на римляните, че Той нарушава законите.

Тогава фарисеите отидоха и се съветваха как да Го впримчат в говоренето Му. (16) И пратиха при Него учениците си заедно с иродианите да кажат: Учителю, знаем, че си искрен, учиш в истина Божия път и не Те е грижа от никого, защото не гледаш на лицето на хората. (17) Затова ни кажи: Ти как мислиш? Позволено ли е да даваме данък на императора, или не? (18) А Исус разбра лукавството им и каза: Защо Ме изпитвате, лицемери? (19) Покажете Ми данъчната монета. И те Му донесоха един динарий. (20) И Той им каза: Чий е този образ и надпис? (21) Отговориха Му: На императора. Тогава Той им каза: Като е така, отдавайте императорското на императора, а Божието – на Бога. (22) Като чуха това, те се учудиха и като Го оставиха, си отидоха (Мат. 22:15 и сл.)

Исус казва, че държавата е законна власт и трябва да се почита в собствената й сфера. Монетата носи образа на императора, значи сферата е негова. Докато съществуват царствата на този свят (т.е. императора, държавата и Рим), трябва да се почитат. В същото време Исус подчертава, че хората трябва да отдават и на Бога почитта, която Му се дължи.

Взаимоотношенията между Божието царство, църквата и държавата се наричат сфери на суверенност в холандската традиция¹⁰¹ или духовната същност на църквата в южното презвитерианство.¹⁰² В най-общи щрихи тези взаимоотношения се изразяват по следния начин в диаграмата. Христос е глава над всичко, Неговото господство е над църквата, Той определя всички световни правителства и е главата над тях.

Диаграмата илюстрира, че всичко се намира под господството на Христос. Като Господ Той управлява чрез две отделни сфери: (2а) сферата на църквата и (2б) сферата на държавата. Тъй като те са отделни сфери, църквата не трябва да царува над държавата и държавата да владее над църквата. И двете имат законна власт и законна сфера на влияние.¹⁰³

Робинсън отбелязва шест разлики между гражданските власти и църковната власт (31-33).

1. 
   Гражданската власт произлиза от Бога, Който е създател на природата; църковната власт идва от Исус, Който е посредник на Новия Завет.
   
2. 
   Управлението на гражданската власт идва от природата и разума, докато църковната власт е светлината, откривана от Христос като пророк.
   
3. 
   Обхватът и целта на гражданската власт се концентрира върху видяното и временното в този живот. Църковната власт е за вечния живот.
   
4. 
   Символът на гражданската власт е мечът (силата); църквата притежава ключовете на царството.
   
5. 
   Гражданската власт може да се ръководи и държи от един човек. Църковната власт винаги е чрез общи усилия (напр. общи събрания), чрез група. Тя никога не се упражнява от един единствен човек.
   
6. 
   Църквата никога не се е опитвала да съществува паралелно с държавата като друга гражданска власт. „Те са две големи власти, постановени от Бога, за да служат на две различни цели в големия план за грешния човек. Едната... насочена към отстъпилото човечество като цяло, да държи в контрол делата на дяволското естество, последица от отстъплението, и да осигури платформа, на която да се осъществи един друг по-невероятен план на милост към част от човечеството” (32).
   

От друга страна държавата не може да отслужва Словото, тайнствата и дисциплинирането в църквата. Тя може да използва сила, но нейната употреба се ограничава до временните, а не вечните въпроси. Освен това държавата има положителния дълг да съдейства за справедливостта и Божието царство¹⁰⁵, но дори и да се проваля в тази отговорност, нейната власт остава ненакърнена (Римл. 13).

Когато разглеждаме ролята на държавата и църквата, е важно да направим ясно разграничение между църквата като институция и индивидите, които принадлежат на църквата. Човек може и съществува в повече от една сфера. Той е в църквата, в царството, в семейството и в държавата. Отделният човек е призован да прилага принципите на царството във всяка област от живота, в църквата, но и в своята роля като гражданин на държавата. Като индивиди църковните членове трябва да възприемат учението на църквата и да го прилагат в света. Докато църквата като църква няма пряка отговорност в тези области, тя учи хората да бъдат сол и светлина и така самата църква има непряко влияние върху държавата, защото отделните й членове оказват пряко влияние. Това учение дава на християните заповед да бъдат християни в света, да прилагат царството далеч извън четирите стени на църквата и да търсят социална справедливост. Те са солта и светлината в света и те трябва да поемат своята отговорност.

Църквата като институция не е задължена да основава училища, да създава медицински клиники или да управлява болници. Това са позволени дейности на царството, а не функция на църквата. Отговорността на църквата е да събере избраните чрез проповядване за царството (Мат. 4:28; Деян. 1:4-8; 28:31) и после да ги привлече в самата църква (Мат. 16:18 и сл.; Деян. 2).¹⁰⁶ Общността после трябва да израства в пълнотата на Христос, до зрял човек (Еф. 4; Кол. 1:15-18). Тя постига това чрез средствата, които Христос й дава, средствата на благодатта, които ще разгледаме в следващия урок. Църквата не бива да се отклонява от първостепенната си цел. Ако започне да се насочва към неща, които не е призована да върши, тогава църквата няма да разполага с времето и средствата да извърши това, за което е призована.

От друга страна, индивидите вътре в църквата могат и трябва законосъобразно да преследват тези цели в своята роля като сол и светлина в света.

Задължения на църквата към държавата:

От (В) виждаме, че църквата трябва да облагодетелства държавата, а държавата – да облагодетелства църквата. В този модел църквата има задължение да поучава почит към държавата и да се моли за нея. Павел казва: И така, напътствам преди всичко да се отправят молби, молитви, искания, благодарения за всички хора, за царе и за всички, които са на власт, за да водим тих и спокоен живот в пълно благочестие и достойнство. Защото това е добро и угодно пред Бога, нашия Спасител, който иска да се спасят всичките хора и да дойдат до познаването на истината (І Тим. 2:1-4). По същия начин Петър казва: Покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт – било на царя, като на върховна власт, било на управниците, като на такива, които са пратени от него за наказание на злосторниците и за похвала на тези, които вършат добро (І Петър 2:13-14).

Църквата трябва да се моли, да ходатайства и да подкрепя държавата в нейните законосъобразни дейности. Тя трябва учи държавата по въпросите от нейната компетенция (т.е. по въпросите на морала и Божията воля), но не може да се намесва във вътрешните работи на държавата. Ап. Павел потвърждава необходимостта да се плащат данъци и налози и ни казва, чрез своя пример, че държавата трябва да поддържа закона и реда.

Държавата трябва да съдейства за мира, справедливостта и царството на Бога. Всички нейни дейности за в крайна сметка под господството на Царя на царете, на самия Христос. Така че доколкото държавата следва Божието управление, ще бъде благословена, доколкото църквата не го следва, ще попадне под Божия гняв. Справедливостта и равенството в Стария завет дават най-добрата насока за степента и метода, според който държавата трябва да управлява.