Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

Семейството е сфера различна от църквата и държавата.¹⁰⁷ В семейството мъжът е главата на домакинството и във взаимна зависимост притежава власт над своята съпруга и деца.¹⁰⁸ Бащата получава правото да дисциплинира своето семейство.

Ако се появят проблеми между църквата и семейството, църквата трябва да подходи към него чрез правилната структура на властта – бащата. Църквата не бива да се меси в семейството по начин, който пренебрегва и отстранява властта на бащата.

За да илюстрираме тази позиция, използваме следния пример. Да предположим, че в едно семейство децата са непокорни, понеже бащата не ги наставлява в Господното учение. Работата на църквата не е да започне да отглежда децата, това е задължение на бащата и църквата трябва да разговаря с него. Ако той не предприема нищо, църквата може да започне да го дисциплинира за този провал. От друга страна, ако са пълноправни членове на църквата, децата се намират под пряката власт на Презвитерския съвет и той може да се занимае с тях лично. Когато се налага да се занимава със съпругата, църквата трябва да работи с мъжа, доколкото е възможно, но понеже жената е пълноправен член, тя също попада под властта на Презвитерския съвет.

Нека също да направим разлика между ролята на индивида като член на обществото и ролята му на член на църквата.

Библията учи, че свещена е всяка работа, а не само тази на църковните работници за и в църквата. При Сътворението Адам трябва да постави цялото творение под контрола на Бога. Човекът е създаден по Божия образ, по Божие подобие! И нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всичките пълзящи, който пълзят по земята (Бит. 1:26).

Ние прилагаме тази идея в доктрината за господството и доктрината за свещеничеството на всички вярващи. Всеки вярващ е цар и свещеник на Бога и призванието на всеки е да бъде такъв за Божия слава (І Петър 2:5). Това означава, че всеки труд е свещен. Всички неща трябва да се вършат за Господа и всичко (тоест всяка работа) е важна за Него. Ние отхвърляме идеята, че църковната работа е по-свята, а светската – по-малко свята. Дори сме против класифицирането на светска и свята работа. Всеки от нас има задължението и призванието в рамките на царството и това е мястото, където трябва да бъдем свети за Господа. Да работиш в църквата не е никак по-свято от това да работиш в света.

Колосяни 3:22-25 ни показва как трябва да изпълняваме своите задължения пред Бога:

Слуги, покорявайте се във всичко на господарите си по плът, като работите не за пред очи, като че угаждате на хора, а със сърдечна простота, боейки се от Господа. Каквото и да вършите, работете от сърце, като за Господа, а не като за хора, като знаете, че като отплата от Господа ще получите наследството, тъй като вие служите на Господ Христос. А всеки, който върши неправда, ще получи обратно неправда, и то без никакво пристрастие.

Църквата трябва да бъде внимателна и да уважава правата на отделния човек. Отново имаме две отделни сфери, където индивидът съществува едновременно. Човек има свобода на съвестта по въпросите, по които Библията мълчи. Освен това той може да използва своето благоразумие, дадената му от Бога мъдрост при управление на семейството. Мъжът има правото да дисциплинира семейството си – това не е задължение на църквата. Важно е да се отчита докъде се простират правомощията на църквата. Съществува баланс между напътстващата власт на Презвитерския съвет и свободата на отделния човек. За да се върнем на въпроса за възпитанието на децата, ако един баща отглежда децата си и църквата не е съгласна с начина, по който се държат неговите деца, Библията не позволява на църквата да изземе функцията по отглеждането им. Трябва да има добро библейско основание преди Презвитерският съвет да се намеси. Църквата трябва да се предпазва от дребнавости и от това да изземва чужди отговорности.

Както при всяка житейска сфера човек трябва правилно да балансира съответните си задължения. В този баланс основната отговорност винаги е към семейството и църквата, преди тази към държавата.

Всеки човек има редица отговорности към царството, своето семейство, църквата и държавата. Като част от небесното царство на Бога взаимоотношенията на човека с неговото семейство са от първостепенно значение. І Тимотей 5:8 гласи, че този, който не се грижи за домашните си, е по-лош и от езичник. Той трябва да постави по-нататък своите отговорности към работата и след това – към държавата. Индивидът трябва да разпределя времето си в съответствие с тези приоритети.

Исус е Цар над цялото творение: както над държавата, така и над църквата. Всички институции трябва да се управляват в съответствие с Неговата воля. Ние разделяме света на определени сфери: църква, държава, семейство и индивид. Трябва внимателно да подхождаме към властта във всяка от тези сфери.

1. 
   Обяснете твърдението: Христос е Господ на света и на църквата.
   
2. 
   Опишете трите сфери на господството на Христос на институционално ниво. Защо е важно да се прави разлика между властта на църквата и властта на държавата?
   
3. 
   Обяснете Божието управление в Стария завет.
   
4. 
   Каква е разликата между управлението на държавата и управлението на Божието царство? Намира ли се Исус под властта на държавата?
   
5. 
   Каква е правилната реакция спрямо държавата, когато тя върши зло?
   
6. 
   Как църквата и държавата се облагодетелстват взаимно?
   
7. 
   Какво е полезно да се запитаме, за да разберем дали определен проблем попада в сферата на държавата или в тази на църквата?
   
8. 
   По какви начини църквата трябва да издига властта на семейството? Обяснете това в контекста на авторитета и дисциплинирането на децата.
   
9. 
   Обяснете как всеки член на църквата може да бъде едновременно част от църквата и част от държавата. Може ли християнин да изгражда политическа кариера?
   
10. 
    Обяснете как църквата трябва да помага на вярващите, които изработват своето християнство в обществената и държавна сфера.
    

В този урок ще се спрем на мисията на църквата и на средствата на благодатта.

Какво точно обхваща мисията на църквата сред народите е въпрос на обсъждане и в Съединените щати, и в църквата по света. За да опростим, основният спор е между тези, които казват, че мисията на църквата е да проповядва Словото за спасение на изгубените и другите, които твърдят, че църквата има социални и нравствени задължения в света и следователно трябва да се занимава с бедните, подтиснатите, с проблемите на социалната справедливост.

Въз основа на всичко изучено дотук, можем да обобщим мисията на църквата по следния начин: (1) израстване до зрялост в Христос и (2) разпространение на посланието на царството по света. Макар това да е главната цел на църквата, ако това ударение се осъществява правилно, от него ще настъпят и социални последствия.

Започваме с даването на определение на църква. В тази част думата църква се отнася за църквата като организация, която действа формално като група. В този смисъл членовете са част от организацията. В нея (като официален орган) ние можем да говорим и за индивиди, тези, които действат от свое име, а не официално от името на църквата.

Църквата е призована да израства в зрялост. Тя по определение е събрана общност от хора. Когато със сила се проповядва царството в света, тогава хората, църквата, става една общност. Тази общност после е призована да се изгражда и достига до зрялост, до пълнотата на самия Христос (Еф. 4:4-16). Първата мисия на църквата е да използва всички средства дадени й от Христос за нейния собствен растеж.

Църквата също така е призована да проповядва благовестието на целия свят (Мат. 28:18-20; Йоан 20:21). Великото поръчение (Мат. 28:19-20; Марк 16:15-16; Лука 24:46-47) се дава на апостолите и осигурява съществените характеристики, които християните са призовани да изпълняват във всички поколения. В книгата Деяния апостолите изпълняват мисията на Христос в света като проповядват, поучават и изпращат мисионери, за да вършат същото.

Благовестието на нашия Господ Исус Христос трябва да се проповядва, с покаяние и опрощение на греховете, в Негово име. Резултатът от проповядването са хора, които повярват, биват спасени и се кръщават. Но има други, които няма да повярват и ще бъдат осъдени. Мисията включва не само проповядване и кръщение, но и обучение на новоповярвалите ученици. Тя е сред всичките народи, което значи, че е в световен мащаб. Тя е до всяка твар.

Проповядването е централно за изпълнението на Великото поръчение, понеже Бог благоволи чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите (І Кор. 1:21). Проповядването е „публичното прогласяване на християнството пред нехристиянския свят.”¹⁰⁹ Основната идея зад проповядването е известяващото прогласяване на добрите новини за спасение. Трябва да се признае, че понятието „проповядване,” тоест известяване, правене благовестието да е известно в Новия завет не е ограничено до формално представяне на проповед от служител, както често се разбира от посещаващите църква хора. Когато Йерусалимската църква страда от гонения, нейните членове се разпръсват и отиват навсякъде благовестявайки словото (Деян. 8:1-4).

Общите принципи относно мисията на църквата са ясно потвърдени от действията на църквата в Антиохия. В Деяния 13:1-3 виждаме първата съзнателно планирана мисия на църквата в изпълнение на Великото поръчение. Святият Дух казва на пророците и на учителите в църквата в Антиохия Отделете Ми Варнава и Савел за работата, за която съм ги призовал. Така работата се инициира от Святия Дух, който призовава двама конкретни мъже за делото и после наставлява водачите на местната църква да признаят това призоваване и да ги отделят за него.

Мисията се осъществява от църквата

Призовани и с подходящи способности мъже

Апостол Павел проповядва и учи, основава църкви. Той не открива училища и не строи медицински клиники, нито се ангажира със социални промени и проекти. Подобен случай няма в тридесетгодишната църковна история описана в Деяния. Църквата е ангажирана с облекчаване на последиците от глада, но първо се работи с бедните сред самата църква (Деяния 11:28-30; І Кор. 16; Гал. 2:10). При тези случаи работата се извършва от апостолите и презвитерите. Подобна дейност днес се предприема от дяконите (Деян. 6; Фил. 1:1; І Тим. 3). Първата задача на дяконите е да служат на бедните вътре в църквата, преди да послужат на бедните извън нея.

Моделът установен в Деяния на апостолите е ясен. Църквата като институция е призована с Великото поръчение да проповядва, да кръщава и да създава ученици.

Това не значи, че от посланието на благовестието няма да има социални последици. Има редица начини, по които посланието на благовестието се отразява на социалните и финансови нужди на хората по света. Първо, при проповядване на благовестието неговата сила променя цялото общество. Благоденстващото общество се изгражда на стабилност, нравствена почтеност и трудова етика основана на Библията и състраданието. Когато погледне отвъд непосредствените нужди на хората, църквата ще види трайната промяна, която може да се осъществи единствено чрез силата на благовестието.

По един недиректен начин църквата като институция също ще влияе на обществото чрез отделните си членове, които са призовани да осъществяват принципите на царството в света. В това трябва да отделяме работата на църквата като институция от работата на отделния човек за царството. Тук се има предвид по-обхватните дела на царството, които обаче не са дело на църквата. Както видяхме в урок 7, църковните членове живеят в три сфери: сферата на църквата, на държавата и социалната сфера и сферата на семейството. Понеже всеки индивид в църквата е част и от държавата, той трябва да е ангажиран с общото дело на царството. Естеството на тези отговорности е различно в зависимост от призванието на всеки човек в този свят. За някои призванието е конкретно свързано със служене на бедните и с каузи за социална справедливост. Човек не само трябва да се ангажира в подобни дейности, но и църквата трябва да насърчава и подкрепя членовете си в тази посока. Все пак като тяло църквата не бива да се ангажира сама по себе си с такива дейности. Тя трябва да осъществява задачата, която Бог я е призовал да изпълнява.

2. Средствата на благодатта

В урок 7 видяхме, че църквата е различна и има различна роля от тази на царството. В този урок разбрахме, че главната функция на църквите е да израстват в зрялост. Църквата е призована да прави това като вярно следва средствата на благодатта.

Въпреки че Бог би могъл да изгради, да храни, да подкрепя и да възрастява един християнин директно чрез единението и Духа, Неговият план е да даде на църквата обичайни и публични средства на благодатта: Словото, тайнствата и молитвата, чрез които тя да расте. Всеки опит да се израства без да се използват тези средства няма да успее. „Въпреки че Святият Дух може и в известна степен работи непосредствено в душата на грешника, Той е сметнал за нужно да се обвърже с използването на определени средства при общуването с божествената благодат” (Berkhof, 604).

В този смисъл църквата е средството на благодат. Чрез Святия Дух Христос използва църквата и средствата на благодатта, за да събира избраните, за назидаването на светиите и изграждането на духовното тяло (Berkhof, 604) чрез служението на Словото, тайнствата и чрез обща молитва. Що се отнася до църквата нейната цел винаги трябва да са средствата на благодатта по всяко време.

Средствата на благодатта са посочени в Подробния катехизис на Уестминстърската изповед, въпрос 154. Там се казва, че външните и обичайни средства, чрез които Христос предава на Своята църква даровете от Своето посредничество са всички Негови наредби – най-вече Словото, тайнствата и молитвата; всяко от тях Той прави да е ефективно за спасение на избраните.¹¹⁰

Доказателствените текстове са Матей 28:19-20 и Деяния 2:42; 46-47.

Текстовете в Матей и в Деяния са особено важни. Исус от Евангелието на Матей дава определение за служението на църквата. В Деяния виждаме църквата в нейния зародиш, църква, водена от Христос и изпълнена със Святия Дух непосредствено след Петдесятница. Това е най-духовният период в историята. Като църква „те се посвещаваха”, понятие, което говори, че в тяхната практика, през целия ден, системно и упорито вярващите се придържат към изброеното: към поучение, общение, тайнството на Господната трапеза и молитвата. Понеже такъв е ранният апостолски модел на църквата, той трябва да бъде следван.

Уестминстърската изповед говори за обичайните и публични средства на благодатта. Това определение се позовава на Седемте трактата на пуританския автор Ричард Роджърс (1550 – 1618). Въпреки че съществуват много средства на благодатта, казва той, те биват обичайни и публични. После отбелязва: „...Има частично обичайни, тоест, такива, които общо и обикновено се практикуват и са голям брой; и отчасти необичайни, в определено специално време, като поста, някои редки официални празници и благодарение. И двете могат да са както на всеослушание, така и в уединение.” По отношение на Словото, тайнствата и общата молитва той смята, че те са обичайни и публични. Така е възприето и в изповедта. Средствата са наречени обичайни и трябва да се използват системно.

Изключително необходимо е да се наблегне на важността на външните и обичайни средства на благодатта. Мнозина не разбират тяхната важност или пък са загубили увереност в средствата и така църквата прибягва до други средства, за да постигне растеж: едни говорят за израстване в благодат чрез програми за изучаване в малки групи извън църквата, за групи за общение, групи по интереси, нощуване на палатки, реликви и образи, (католически), уединение, помазване с миро, театрални форми и танци. Тези неща са се превърнали в норма за църквата. Въпреки, че навярно има краткотрайни ползи при използване на други средства, то няма да произведе дълготраен плод. Този вид мислене е противоположен на Библията, против принципите на реформаторите и на свидетелството на апостолската църква.

Църквата и средствата на благодатта са в същината на Божието дело в света. Божиите благословения трябва да се търсят в Неговата църква, без значение колко слаба или грешна е тя, докато ги открива. Обичайните публични средства на благодатта представяме в следната диаграма.

От Деяния 2 глава и Уестминстърската изповед в това число Подробния катехизис забелязваме четири основни обичайни и публични средства на благодатта.

През вековете на своята история църквата е изкушавана да търси други средства, нещо по-вълнуващо и драматично. В отговор ние заявяваме, че Бог изрично заповядва средствата, обещава да ги благослови и че това е примерът и практиката на ранната църква, че Бог работи по всякакви други начини в нашия живот. Ако искаме да получим диплома от МСМ, е нужно редовно да изучаваме материала. Само с постоянно и системно учене, ще натрупаме достатъчно знания, за да завършим. Същото е валидно за всяка област. Единствено чрез редовно изучаване и практикуване, ще постигнем нещо в този живот, в работата, в спорта, в музиката и в семейството. Обичайните, предани и последователни занимания водят до успех и същото се отнася и за духовния живот. Обичайното, предано и последователно използване на средствата на благодатта са постановените от Бога средства, за да растем.

От Деяния 2 и Уестминстърската изповед в това число Подробния катехизис забелязваме четири обичайни и публични средства на благодатта.

Деяния 2:42 И те постоянстваха в учението на апостолите

Божието слово с неговото четене и проповядване е основното средство на благодатта. То притежава силата да обръща във вярата, да поддържа и да храни (тайнствата могат само да подхранват). То е жизненоважно. Без Словото няма благодат. Всички средства на благодатта са свързани с него. Макар сам да действа директно върху душата, Бог е постановил това непосредствено въздействие да е обвързано с Божието слово. Бог отхвърля всяка форма на рационализъм (благодат единствено въз основа на разума) и на мистицизъм (чрез вътрешно, нерационално въздействие от страна на Бога). Божието действие и Неговото слово винаги работят заедно (Berkhof, 609).

Това се отнася и за публичното четене на Словото. През 1600 г. публичното четене на Словото е от изключителна важност, защото малцина имат достъп до Писанието. Днес мнозина имат достъп до Библията, но степента на нейното познаване е много ниска. Чрез възвръщане на публичното четене по един подреден и систематизиран начин, църквата може да изтъкне първостепенното значение на Словото и да образова отново църковната общност в света. Ние можем да подпомогнем това с кратко въведение за темата на пасажа и ключовите моменти в него. Могат по време на богослужението да се правят допълнителни прочити, както и при специални събития като кръщение, Господната трапеза, десятък.

Проповядваното слово е жизненоважно за растежа и разбиранията на църквата. То е главната дарба дадена на църквата за нейния растеж. Ап. Павел свързва проповядваното слово и дарбите за поучение на пастирите със зрялостта и растежа (виж Ефесяни 4:11-14). Определящото служение на Словото значи, че трябва да се молим Бог да издига тези в църквата, които са надарени в разбиране и поучението му за доброто на цялото тяло.

Словото тълкува всички други Божии дела, с което Той ни води към израстване в благодат. То ни обяснява Божието провидение в живота ни. Представя благовестието по-ясно, отколкото всяко друго средство. Няма танц или пиеса, които да разкриват благовестието в пълна степен, то трябва да се разтълкува. Винаги, когато гледам танц или пиеса, осъзнавам, че ако не знаех всичко предварително, няма да успея да разбера представеното на сцената. Бог не установява танца и пиесите като средство на благодатта. Песните, нашата реакция към Бога, също могат да изтласкат Словото навън. На богослужението, където има много песни, се намалява времето за четене и проповядване на Словото. Най-близкият паралел на пантомимата и театралните форми, са тайнствата, както ще видим по-долу. Бог винаги изисква Словото и тайнствата да вървят в единство. Казва ни се, че не само с хляб ще живее човек, но и с всяко слово, което излиза от Божиите уста, и това Слово не бива да се угася.

Второто средство на благодатта са тайнствата: кръщение и Господна трапеза.

Въпреки че думата „тайнство” не се среща в Библията, идеята е библейска.¹¹¹ Тайнствата са белег, нещо, което ни сочи към Христос и Неговото дело като посредник на Новия Завет. Те представляват и печат. Когато се приемат с вяра, тогава знаем, че са сигурни, че предимствата на Христос са наши. Божиите обещания за нас са сигурни. Физическите елементи, водата, хлябът и виното са материални неща, които ни представят Христос. Когато ги приемаме с вяра, знаем, че ползите стават наши.

Тайнствата винаги са тясно свързани със Словото – те могат да се разберат единствено когато се обясняват от Словото. Когато Исус установява Господната трапеза, свързва Словото с тайнствата. В горната стая Той обяснява Своите действия от Стария завет. Казва, че това е Неговото тяло, Неговата кръв и ги свързва с жертвата, която се дава за мнозина. Неговото слово учи за същността на тайнствата и обяснява тяхната значимост за учениците. Исус свързва тайнствата със Словото и Неговото слово тълкува тайнствата (Лука 22; Матей 24; І Кор. 11).

За Исус тайнствата не бива да се извършват без Словото, то трябва да се представи с тайнствата, за да ги обясни.

Също така Исус ни показва, че тайнствата правят същото като Словото. Чрез Неговото Слово ние разбираме значението на Неговата смърт, погребение и Новия Завет. Тайнствата са символична картина на разказа за Неговата смърт и възкресение. Господната трапеза също илюстрира, че тайнствата са публични и са дадени на църквата. Те не са самостоятелно изразяване на религиозна вяра.

Последователността също е важна. Четем, че учениците първо са кръстени, а после участват в Господната трапеза. Трапезата е само за тези, които се намират в нов Завет с Бога. И така, тези, които приеха словото му, се кръстиха; и в същия ден се прибавиха около три хиляди души. И те постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в разчупването на хляба и в молитвите. И страх обзе всяка душа; и много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите. И всичките вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; и продаваха стоката и имота си и ги разпределяха между всички, според нуждата на всекиго. И всеки ден прекарваха единодушно в храма и разчупваха хляб по къщите си, и приемаха храна с радост и простосърдечие, като хвалеха Бога и печелеха благоволението на целия народ. А Господ всеки ден прибавяше онези, които се спасяваха (Деян. 2:41-47).

Святият Дух прави тайнствата ефективни - тема, към която ще се върнем по-късно.