Урок Запознаване с понятията Урок Структура на заветите Урок Адам заветите на дела и на благодат

Заветът на дела не се ограничава до изпитанието с дървото. Има редица по-широки аспекти на завета, които очертават взаимоотношението между Бога и човека. В Битие 1:28 Бог заповядва на човека да се плоди и да се размножава (чрез брак) и да владее над творението (дела). По-нататък Божията почивка на седмия ден установява модела за почивка в съботния ден (Бит. 2:2; Изх. 20:8-11). Робертсън нарича всичко това по-широки аспекти на завета при Сътворението.¹⁸ Нека последователно разгледаме всеки от тях.

Бог призовава човека да заживее в творението и да го владее от Негово име, да властва като представител - управител и цар над земята. Първоначално трудът на човека е благословение. Когато работи, Адам е благословен в своите усилия. Той се намира в хармония с творението и трябва да работи, за да разгърне неговия потенциал. Трудностите на работата се появяват след грехопадението в резултат на греха на Адам (Бит. 3:17). Ап. Павел споменава проклятието над земята и бъдещата надежда под завета в Римляни 8:20-22. При новото творение в Христос (ІІ Кор. 5:17) проклятието върху труда ще бъде премахнато, когато Той се върне отново.

В близка връзка с работата е идеята за съботата и почивката. Заповедта за съботата се подразбира в Битие 1 и 2 глава, но е изрично формулирана в Десетте заповеди, като произхождаща от Сътворението (Изх. 20:8, 11).¹⁹

1.3.2.1. Бог и почивката

Важно е да се осъзнава, че Бог няма нужда да си почива, но избира да го направи. Клайн²⁰ предполага, че Божията почивка в действителност представлява почивката на владетеля, който преглежда и изпитва удовлетворение от добре свършената работа.

Бог благославя по специален начин съботния ден. Това благословение е за творението и за човека. В цикъла на седмия ден Бог залага модел за добруването на човека, а не за Себе Си. В Марк 2:27 Исус казва: „Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата.” Бог дава на човека благословена почивка от труда му. Установява творението под контрола на човека и прави така, че през шестте дни творението да снабдява ресурси достатъчно, че да може да изхранва човека за седем дни. Не само човека, но и самото творение трябва да има почивка.

Десетте заповеди са дадени както в Изход 20, така и във Второзаконие 5 глава. И в двата случая Бог набляга на съботата, но Изход и Второзаконие дават различни причини за това. В Изход човекът трябва да почива, защото при Сътворението Бог си почива. Във Второзаконие съботата е свързана със спасяването на Израил от Бога в Египет. Ако съчетаем двете идеи, ще видим съботата като знак, че Бог е Господ, както и Създател и Изкупител на Израил от Египет.

1.3.2.2. Съботата/ Господният ден и Новият Завет

Исус прави тълкувание на съботата в Матей 12:1-14. Там Той ясно твърди, че е Господар на съботата и оттам идва и названието „Господния ден.” Този и други пасажи показват, че Исус заповядва съботата да се използва за дела на поклонение, почивка и в името на царството.

1.3.2.3. Непреходната същност на съботата

Съботата е постановена при Сътворението и е свързана със старото творение, докато то съществува. Тъй като Новият Завет все още не е напълно реализиран, съботата продължава да съществува, макар в Новия завет денят от седмицата да е променен.

1.3.2.4. Редът на съботата

При старото творение редът е шест дни да се работи в очакване на седмия ден за почивка. Това е обещание към Адам - той ще получи почивка, след като е бил послушен на Бога. След грехопадението съботата служи, за да сочи напред към окончателното избавление и почивка, които Бог ще дари в Христос. Съботната почивка сочи към идването на Христос, изпълнението на делото на Бога. Смъртта и възкресението на Исус слагат край на старото и започват новото творение. След като съботата вече влиза в Христовото възкресение, работата на Бога е завършена и учениците празнуват Господния ден/ съботата в първия ден от седмицата (Деян. 20:7). Старозаветните светии гледат напред към Божията почивка в края на седмицата и в края на времената. Новозаветните светии ликуват, че в Христос Исус, Бог е завършил делото Си. Днес те първо си почиват в делото на Исус, а после работят, очаквайки Неговото второ идване.

Трето, Бог заповядва на хората да се плодят, да се размножават и да населят земята. Това е част от поемането на управлението над земята (Бит. 1:26-28; 2:18-24; Мат. 19:4-6).

Бракът е благословение от Бога. Бог дава на Адам подходящ помощник, за да му съдейства, докато служи и се покланя на Бога. Понятието не омаловажава стойността на жената – самият Бог обикновено е описван като „помощник” на човека (напр., Изх. 18:4; Вт. 33:7; І Царе 7:12; Пс. 20:2; 40:1) и Ева получава тази роля от Бога. Тя е тази, която осигурява онова, което липсва на мъжа, тази, която може да направи онова, което мъжът сам не би могъл.²¹

Адам е главата, а Ева е поверена на неговите грижи (І Кор. 11:5-12). Когато един мъж и една жена се оженят, те създават нова единица, отделна от своя предишен живот и власт. Двамата стават една плът. Христос подчертава, че бракът е за цял живот (Мат. 19:5) Мъжете трябва да обичат жените си; жените да почитат и да уважават своите съпрузи (Кол. 3:18-19).

В Новия завет ап. Павел разкрива, че бракът е картина на Христос и църквата (Еф. 5:25, 31). В Новия завет бракът става образ на идеалните взаимоотношения между Христос и Неговата невяста. Фактът, че бракът не е идеално взаимоотношение, а само сочи към нещо по-велико, се вижда от текстове, които говорят за целта на брака и определят църквата като невяста на Христос. В Матей 22:30 пише: „Защото във възкресението нито се женят, нито се омъжват, а са като (Божии) ангели на небето” (ср. Откр. 21:2, 9). При смъртта, или в края на творението, институцията на брака приключва, за да бъде заменена от окончателното и цялостно взаимоотношение между Христос и Неговата църква.

1.4. Фокусът на Завета при Сътворението²²

Сега ще се спрем на фокуса в Завета на дела, изпитването на Адамовото покорство на Божията заповед към него да не яде от дървото.

В Завета на дела Адам е изпитан дали ще бъде верен на Бога или не. Проверката е проста. Казано му е да яде от всички дървета в градината, но от дървото за познаване на доброто и злото да не яде. Ако изпълни условието, Адам ще бъде благословен, в противен случай ще умре (Бит. 2:15-17).

Изпитанието е част от неговите конкретни отговорности в Едемската градина. То е лесно изпитание и не включва реални затруднения, понеже може да се храни с плодовете от всички дървета, с изключение на посоченото. Истинската същност на изпитанието се крие в това кой е господарят. Бог поставя Адам над цялото творение, но го ограничава в тази единствена област, в която установява Своето право на Върховен владетел. Ако вземе от дървото, Адам се обявява за господар над творението, претендирайки за правото да управлява над земята сам, без Бога.

Ние използваме името „Завета на дела,” понеже изпитанието се основата на неговите постъпки или „дела.” Ако той се покорява, ще живее; ако ли не - ще умре. Някои възразяват срещу това заглавие, като спорят, че дори в този завет съществува елемент на благодат.²³ Той е благодатен в това, че е лесен за спазване и също така, защото Бог изобщо решава да встъпи в завет. Той не е длъжен да сключва завет, но след като веднъж го е направил, чрез него Бог е силно обвързан с Адам.

Макар, че това не става моментално ясно от текста в Битие 3 глава, Адам действа от свое име и от името на цялото човечество. Затова когато съгрешава, в него и с него съгрешават всички хора. Доказателство виждаме в последвалия конфликт в неговото семейство, в моментално появилата се омраза и съперничество, което навлиза в дома му (Бит. 4:5-15). В Адам грехът навлиза сред хората (Римл. 5:12-14).²⁴

Грехът на Адам донася грях и смърт на всички хора. След като в него всички съгрешават, всички заслужават смърт. Библейската история от Битие 3 глава нататък показва, че смъртта вече е част от човечеството. В Битие 4 глава се разказва за смъртта на Авел. В Битие 5 наблюдаваме големия рефрен „и умря” (Бит. 5:5, 6, 9 и т.н.). Ако Адам се бе покорил, грехът и смъртта нямаше да навлязат в света. Доктрината за „първородния грях” е наименованието за навлизането на греха в света и в човечеството.

По-нататък описваме последиците от греха на Адам като вменяване на законна вина и вътрешна поквара.²⁵ Адам е законен представител и когато нарушава Завета на дела, той е осъден законно. Следователно всички, които се раждат в Адам, също са законно осъдени в резултат на Адамовия грях. Освен това плодът на греха, цялостната вътрешна поквара, също се предава на всички, които са в Адам.

1.4.4. Естеството на смъртта

„В деня, когато ядеш от него непременно ще умреш” (Бит. 2:17). В действителност на еврейски е „ще умреш ще умреш.” Библейското определение за смърт е разделяне/ отчуждаване от Бога и Неговата доброта. След като съгрешава Адам изпитва отчуждение от себе си – чувства се гол. Също така се отчуждава и от Бога – скрива се и се срамува. Бог също с отчуждава от него, осъжда го и го изгонва от Едемската градина, мястото на Божието присъствие, мястото, където Бог се среща с човека. Това е първият етап от смъртта. Освен това хората започват да умират и физически (Римл. 5). А след това онези, които са отделени от Бога, ще отиват в ада. Ще бъдат възкресени в последния ден, за да се съединят с телата си и да бъдат хвърлени в ада завинаги.

Адам съгрешава като яде от дървото и всички съгрешаваме в него. Това слага край на изпитанието в Завета на дела. Заветът е сключен само с Адам. Никой не може да застане на мястото на Адам и да се опита да заслужи Божието благоволение. Този момент е важен, тъй като някои мислят, че даването на закона осигурява подновяване на Завета на дела. Не. Даването на закона на планината Синай е част от Завета на благодат. Законът се дава, за да покаже на хората техния грях и да ги подтикне да търсят Христос (Гал. 3:24).²⁶

Макар Заветът на дела да приключва, последствията от грехопадението на Адам продължават: грехът и смъртта навлизат в света и продължават да го управляват. Адам, старото творение и всички хора днес са осъдени в него.

1.5. Христос – вторият Адам – и Неговото покорство

Разрешението за провала на Адам като наш представител е, че Бог изпраща Своя Син, Който отново като наш представител, се покорява на Бога и така заслужава живот. Контрастът между провала на Адам, осъждението и смъртта и Христовото покорство и живот е представен в Римляни 5:12 и сл. особено в стихове 17-19.

Изпитанието за покорство пред Христос е далеч по-тежко от това на Адам. Адам е изпитван в съвършена градина, а Христос – в грешен свят. Този контраст се илюстрира в изпитването на Христос в пустинята, при което Той се покорява във всичко на Своя Отец, подчинявайки се на Неговото управление и господство. Неговото покорство е дори до смърт. Павел предава тази основна мисъл във Филипяни 2 глава, което предполага контраст между непокорството на Адам с изричното твърдение за пълното и цялостно покорство на Христос (Фил. 2:6-9).

2. Заветът на благодат

Сега се обръщаме към Завета на благодат, който Бог сключва с Адам. Не забравяйте, че изразът „Завет на благодат” е понятие, което ние използваме, за да опишем поредицата от завети, които Бог сключва от Адам до Новия Завет.

„След като човекът разтрогва завет, сключен с Бога, в правото и властта на Бога е да го накаже незабавно с вечна погибел. Божията цел при създаване на света е да изяви славата на Своята същност. Тя все още не е постигната изцяло в човека. Затова Бог решава да не наложи незабавно осъждение, а да използва падението на Адам като средство за ново и по-висше откровение за Своята същност и да се обърне към покварения свят в славата на Своята простителна любов и изкупителна благодат.”²⁷

Бог дава обещание на Адам и Ева в Едемската градина. Наричаме го първичното благовестие – първото обещание за благовестието и началото на Завета на благодат. Според Божията милост Бог не оставя човека в условията на смъртта. По-скоро чрез поредица от завети Той обещава да го изкупи. Първото обещание е направено в Битие 3 глава и се състои от три части: думите към Сатана, думите към Ева и думите към Адам (Бит. 3:14-19).

Бог се обръща към всички подред. Божието осъждение е насочено към конкретна отговорност, която всеки от тях носи, а при Адам и Ева тя е свързана с функцията на всеки от тях. Тези стихове са първите пророчески думи, изречени от Яхве – Бог е първият пророк. В тези пророчества Бог очертава бъдещата история на света. Обърнете внимание, че както при Завета на дела, думата „завет” не е използвана, но се наблюдават всички елементи на завета. Бог установява връзка, тя е кръвна (Христос ще бъде смазан) и тя е суверенно управлявана.

И Господ Бог каза на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски животни! По корема си ще се влечеш и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си! (Бит. 3:14).

Бог първо се обръща към змията. Тя получава двойно проклятие: първо, ще пълзи по корем; и второ, ще се храни с пръст. Проклятието много напомня на разпространения израз „ще ми лижеш прахта.” Думите предават разгром и унижение от победителя (виж Пс. 72:9; Ис. 65:25).

Трябва да отбележим, че Бог не проклина нито мъжа, нито жената. Единствено Сатана е прокълнат и проклятието незабавно влиза в сила, но ще достигне кулминацията си в последния ден.

Ще поставя и вражда между теб и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще ти смаже главата, а ти ще му смажеш петата (Бит. 3:15).

На еврейски „вражда” е в началото на изречението, буквално „Вражда ще поставя.” Това е необичайно, защото по принцип допълнението „вражда” трябва да се намира накрая. Този строеж на изречението подчертава, че човекът е преминал от страната на Бога към страната на Сатана, но Бог ще се намеси и ще поправи положението. Той самият ще постави враждебно отношение между Своя народ и Сатана. „Вражда” се среща пет пъти в Стария завет и говори за враждебност до степен на убийство, да изпитваш толкова голяма неприязън, че да убиеш (Езек. 25:15; 35:5; Числа 35:21, 22). Божието обещание значи, че в този момент се обявява война. Войната е започната от Сатана, но Бог ще я довърши.

Бог е този, Който изпълнява това обещание. Той владее над историята и това първо обещание е ключово. То полага началото на Божия план за останалата част от историята на света. Тези думи са основополагащи и за всички обещания/ завети, които ще се появят по-късно.

В това обещание има няколко двойки противници. Първо се споменават жената и змията, после потомството на жената и потомството на Сатана, а накрая двете последни страни са: „То” и единствения потомък, посочвайки Христос и Сатана. Ще разгледаме всяка двойка противници.

2.2.3.1. „Между теб (Сатана) и жената”

Двете думи са в единствено число и се отнасят за Сатана и жената. Бог незабавно започва процес на помирение на хората със Себе си, както и война срещу дявола. Началото на конфликта е вече положено в градината.

Сатана води войната чрез лъжи и измами, които тласкат към смърт. В Йоан 8:44 Исус приравнява резултатите от неговите действия на убийство: „Той беше от началото човекоубиец.” В отговор Бог поставя вражда с потомството на жената. Тя също е враждебност, която граничи с убийство. Сатана започва враждата, но Бог ще я завърши.

2.2. 3.2. „Между твоето потомство и нейното потомство” (РИ)

Еврейската дума за „семе” е думата употребявана за родословие и поколение. На гръцки се превежда като sperma. Въпреки че думата като че ли сочи към всички хора, физически наследници на жената и Сатана, един по-внимателен поглед показва, че не се отнася само за физическото потомство, но и за духовното поколение. Тъй като Сатана е духовно същество, той не може да има физическо поколение. На няколко места в Библията се използват физически изрази, които говорят за духовни наследници. Сатана не може да роди деца, но човек може да е дете на Сатана по воля, по сърце и по намерение: „Вие сте от баща дявола” (Йоан 8:44). В контраст Исус казва: „Отче наш, Който си на небесата” (Мат. 6:9). Потомството на жената се отнася за нейното духовно потомство, не само за физическите й наследници. Двата вида наследници се виждат в двамата й сина, Каин и Авел, и в двете родословия на Каин и Сит, противопоставени в Битие 4 и 5 глава.

Това пророчество разделя човечеството по духовен признак на наследници на Сатана и наследници на Бога. Разделението и степента на враждебност могат да се видят при Каин и Авел в Битие 4 глава. Каин – който е от лукавия – убива своя брат Авел, който е праведен (Мат. 23:35; Евр. 11:4). Неприязънта продължава дори в края на времената: „Тогава змеят се разгневи срещу жената и отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исус” (Откр. 12:17). Човечеството днес е разделено на хора, които следват Сатана, и хора, които наричат Бог свой „Отец.”

2.2.3.3. Последната двойка противници

Битката между двете потомства ще завърши с кулминационния конфликт между две личности. Двете страни ще се наранят взаимно. И за двете жертви се употребява един и същи глагол „смазвам,” но в различна степен на суровост. Важно е, че редът на потомствата тук е разменен – контролът е в потомството на жената. „То” получава първостепенна роля в изречението и така се изтъква върховенството му. „То” нанася смъртоносен, разгромяващ, фатален удар върху главата на змията.

Битие 3:15 е първото пророчество в Библията. То е месианско и останалата част от Библията следва този стих. Исус, потомството на жената, което смазва главата на змията, е пряк потомък на жената (Лука 3 глава).

2.3. Думите към жената (Бит. 3:16)

На жената каза: Ще преумножа скръбта ти в бременността, с болки ще раждаш деца; и към мъжа ти ще бъде желанието ти, и той ще те владее” (Бит. 3:16).

Жената не е прокълната, а подобно на мъжа, се променя нейното положение. Появата на греха се отразява на всеки аспект от творението. Жената ще играе същата обща роля в творението да се плоди и да се размножава (Бит. 1:28), но тя вече ще е тежка и обезсърчителна. Налице са две главни области на разочарование: трудностите при раждането и трудностите със своя съпруг.

2.3.1. Раждане

Много съвременници свързват тази трудност само с родилните болки, но тук еврейското понятие за болка включва и емоционалното чувство на скръб и неприятности. Тук всъщност става дума за болката свързана с раждането на едно дете, което е заченато в грях и моментално започва своя поход към смъртта.

Глаголът за „желание” е употребен и в Битие 4:7б, където се казва, че грехът „се стреми към” Каин (РИ), „влече го към себе си” (СИ). По същия начин жената ще се стреми да властва над мъжа, а мъжът ще й отвръща като господарува над нея. В началото мъжът е създаден да бъде любящ глава на семейството и преди грехопадението се справя с тази си роля. Пръв е сътворен Адам и Ева е създадена като негов подходящ помощник. При грехопадението жената поема инициативата и това довежда до грях. Виждаме същия паралел в Битие 16 глава, когато Авраам оставя Сара да води в случая с Агар.

Обичайното проклятие за грях е повече грях и такова е Божието наказание тук. Понеже се опитва да владее над мъжа си, жената винаги ще иска да владее над него. Това се превръща в постоянен аспект от нейното съществуване. В отговор той ще отвръща грубо. В много случаи така се стига до провал както на мъжете, така и на жените: мъжете не заемат своята позиция в църквата, а жените инициират и изземват тяхната роля. Тъй като в света царува грехът, и двата пола са виновни за положението.

2.4. Думите към мъжа (Бит. 3:17-19)

А на човека каза: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него!...” (Бит. 3:17а).

Тук Адам е съден за това, че се е вслушал в гласа на жена си. Думата „послушал” жена си е употребена и по отношение на Бога. Адам послушва жена си вместо да послуша Бога.

2.4.1. Земята е прокълната (Бит.3:17б)

Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си” (Бит. 3:17б - СИ)

Прокълнат е не Адам, а земята, почвата. Както видяхме мъжът е глава или владетел над творението и когато изпада в грях, същото става и цялото творение. Заповедта при Сътворението да се работи става тежка и болезнена за изпълнение. Думата „мъка” е същата дума, употребена за болките на жената. И мъжът, и жената вече ще изпитват болка и ще страдат. Прокълнат не е самият труд – Адам и Ева работят в градината и преди грехопадението. Големият проблем е, че човечеството няма да успява в труда, в усилията си. Самият труд е институция преди грехопадението и ние трябва да превърнем всичко от обременяващо задължение в радостно призвание под господството на Исус Христос. Това е обществена заповед – „да изкупим всичко живо за Божия слава.”

В резултат на грехопадението творението е подложено на суета, безполезност и разочарование. Във вселената наблюдаваме цикъла на раждане, растеж, смърт и разложение, който показва, че тя е подвластна на греха. Вселената се намира в процес на унищожаване или в така нареченото от ап. Павел „робство на тлението” (Римл. 8:19-23 - РИ), макар че очаква по-великото избавление в Христос, главата и представителя на новото творение. Творението, свързано с човечеството, е същото като него – в положение на разложение, поквара, болка и безполезност.

„Тръни и бодили ще ти ражда, и ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб” (Бит. 3:18-19а)

Израстването на тръни и бодили е символ на наказание (ср. Ос. 10:8; Евр. 6:7-8). Същата земя, която до скоро е съвършена градина, вече ражда тръни и бодили. При осъждението на хората тук Бог издава иронична присъда. Първоначално Той им дава плодородна градина, където могат да ядат до насита. Но в резултат на проклятието над земята, тя вече няма да произвежда храна в изобилие – става труден самият процес на изхранване.

2.4.3. Ще се връщаш в пръстта на земята (Бит. 3:19б)

„Докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст, и в пръстта ще се върнеш” (Бит. 3:19б).

Последното проклятие показва степента на човешкото грехопадение. В началото човекът е взет от творението, получава власт над него и е направен негов стълб. Но човекът вече ще се връща в земята, от която е взет. В известен смисъл творението вече има власт над човека. Изразът е ясен: „защото пръст си” (личното местоимение е на последно място) и посочва, че човекът изгубва своята привилегирована позиция.

2.5. Отговорът на Адам (Бит. 3:20-21)

И човекът наименува жена си Ева, защото тя беше майка на всички живи. И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече” (Бит. 3:20-21).

Адам откликва с вяра на Божието осъждение и обещание за спасение. Като наименува своята жена Ева – „тази, която дава живот” –показва, че макар да се намират под проклятието на смъртта, той е чул благодатното обещание на Бога и откликва с вяра. Ако Адам не бе повярвал в Божиите обещания, би нарекъл жена си „смърт.” Това е първата реакция на вяра и доверие в Божиите обещания. Адам е изправен пред смърт, поквара и унищожение навсякъде около себе си, но му се казва, че в бъдеще змията ще бъде детронирана от добър потомък. И Адам с вяра приема това обещание. Въз основа на тази вяра той нарича жена си „Ева.”