Урок Запознаване с понятията Урок Структура на заветите Урок Адам заветите на дела и на благодат

Илюстрация, че покорството произхожда от вяра, може да се види в Битие 12:1-3 и 17:1. В Битие 12 гл. Бог призовава Авраам да Го следва. В Битие 17 гл. Бог призовава Авраам да върви пред Него и да бъде непорочен. Авраам вече е обявен за праведен в Битие 15:6 и тук трябва да покаже своята вярност като следва и се покорява на Бога. Тези примери в живота на Авраам показват, че спасението е от Бога и че ние трябва да отговорим с вяра в Неговите обещания. Вярата ще доведе до послушание, не като основа на оправданието, а като доказателство за вярност на завета.

2.3.3. Обрязването – знакът на завета (Бит. 17:1-14)

В Битие 15 гл. Бог дава обещание на Авраам. В Битие 16 вярата на Авраам отслабва и подобно на Адам преди това Авраам послушва жена си. В резултат той преспива със слугинята Агар и му се ражда син извън завета. Авраам се опитва сам да изпълни Божието обещание със силата на собствените си усилия, вместо да чака с вяра Бог да изпълни каквото е обещал. Това е слабост на авраамовата вяра. За да подсили вярата на Авраам, докато чака обещанието, Бог му дава знак – знака на обрязването (Бит. 17:1-14).

Относно обрязването трябва да отбележим:

1. 
   Знакът на завета е обрязването. Авраам първо повярва в Божието обещание (Бит. 15:6), а после получава знака на завета (Римл. 4:9-12). Знакът на обещанието се дава, за да подкрепи неговата вече съществуваща, но отслабнала вяра. На Авраам също така е заповядано да обрязва своите деца, макар още да не са повярвали. Знакът на обещанията на Бога трябва да се даде и на тях. Знакът на обрязването не спасява наследниците на Авраам – те трябва да откликнат на Божиите обещания с вяра (Римл. 4:12). Прилагането на обрязването на домочадието на Авраам надгражда върху благословението за дома на Ной. Така както Бог сключва завет с Ной и целия му дом, така целият дом участва в завета с Авраам.
   
2. 
   Обрязването е здраво свързано със завета. Бог нарича обрязването „знак на завета” (Бит. 17:11), а освен това заявява, че обрязването е „Моят завет” (Бит. 17:10).³⁸
   
3. 
   Обрязването е кръвна връзка, която се управлява суверенно.
   
4. 
   Отрязването на краекожието символизира нуждата да се отреже греховната плът. Така знакът на обрязването насочва към вътрешната промяна на сърцето (Вт. 30:6). Също така говори и за проляната кръв при смърт на Христос: „В Него бяхте също и обрязани с обрязване, не извършено от ръка, а с обрязването, което е от Христос, като съблякохте плътското тяло” (Кол. 2:11)
   

Кулминацията в завета с Авраам става на хълма Мория при жертването на Исаак. В Битие 22 глава на изпитание е подложена вярата на Авраам и той откликва с вяра. В следствие на това Бог потвърждава завета с клетва (Бит. 22:15-18). В този пасаж завършват Божиите обещания към Авраам.

Бог е суверен, което се вижда категорично във всеки от заветните пасажи. Той поема инициативата за сключването на завета и Той ще го изпълни. Единствен Бог е този, който ще умре, за да изпълни завета, но въпреки това Авраам е призован да се покорява – да ходи пред Него и да бъде непорочен (Бит. 17:1). Авраам трябва да обрязва децата си (Бит. 17:9-14). В Битие 22 глава Авраам е призован да отговори на Божия завет с вяра. Казваме, че заветът е по благодат, защото Бог призовава и осигурява жертвата по благодат, но в същото време Авраам трябва да покаже своето посвещение на завета чрез вяра и покорство. По-късно хълмът Мория става мястото, където се построява храма (ІІ Летописи 3:1) и така принасянето на жертвата от Авраам на неговия заветен син се свързва със заместническите жертви в храма.

2.3.5. Обобщение на връзката

Бог встъпва в завет с Авраам. Обещава му земя, потомство и че ще стане за благословение на всички народи. Бог потвърждава тези обещания като разсича завет и преминава през частите на животните. Той дава на Авраам заветния знак на обрязването. По-късно Бог изпитва Авраам и когато той откликва с вяра и покорство, Бог потвърждава завета Си с клетва. Всички тези обещания се изпълняват в Христос, по-великия Потомък на Авраам.

Както при всички завети Заветът с Авраам се изпълнява първо в Израил, а после окончателно в Христос.

1. 
   Исус е Авраамовия потомък: „Родословието на Исус Христос, Син на Давид, Син на Авраам” (Мат. 1:1).
   
2. 
   Смъртта на Христос е изпълнение на завета. Неговата смърт изпълнява Завета с Авраам и въвежда Новия Завет (Лука 22:20). Обрязването сочи към смъртта на Христос (Кол. 2:11-12). Христовата смърт изпълнява и слага началото на Новия Завет.
   
3. 
   Благословението за всички народи се изпълнява в Христос: „Тогава знайте, че тези, които са от вяра, те са Авраамови синове. И Писанието, като предвидя, че Бог щеше да оправдае езичниците чрез вяра, предварително изяви благовестието на Авраам, казвайки: ‘В теб ще се благославят всичките народи.’ Така че тези, които са от вяра, се благославят заедно с вярващия Авраам” (Гал. 3:7-9). Всички, които са в Него, са Негови чрез вяра: „И ако сте Христови, то вие сте Авраамово потомство и наследници по обещание” (Гал. 3:29). Христос сега е центърът на обещанията към Авраам: всички, които Го благославят, ще бъдат благословени, а всички, които Го отхвърлят, ще бъдат отхвърлени.
   
4. 
   Всички потомци на Авраам са Божии синове. Всички синове ще получат също и Божия Дух (Гал. 4:6). Това обещание се подразбира от завета с Авраам: „така че благословението дадено на Авраам да дойде чрез Христос Исус на езичниците, за да приемем обещанието на Духа чрез вяра” (Гал. 3:14).
   

За да ограничи нечестието, с потопа Бог наказва стария свят. Но заради Своята благодат спасява Ной и неговия дом. Обещава да запази земята и да не я наказва отново, докато не се изпълни всичко. Тогава Бог суверенно встъпва в завет с Авраам, като му обещава, че ще има земя, потомство и че ще стане за благословение на всички народи. Бог гарантира за това като разсича завет с Авраам и му дава заветния знак на обрязването. Авраам е изпитан за своята вяра през целия си живот и особено на хълма Мория.

Обобщение

За да съхрани потомство в обстановката на човешкото нечестие, Бог изпраща наказание чрез потоп. После сключва завет с Ной, като му обещава, че до края на света, когато всичко ще бъде пречистено чрез огън, няма повече да изпраща подобно осъждение. Потомството на жената по-нататък в завета с Авраам се стеснява. Потомството вече е чрез Авраам и Израил. Първо Бог обещава на Авраам потомък, а по-късно встъпва официално в завет с него. Единствено Бог преминава през разсечените животни, посочвайки, че ако не изпълни завета Си с Авраам, ще стане като тях. Бог потвърждава обещанията Си пред Авраам и пред неговото потомство чрез заветния знак на обрязването. Обрязването също така сочи към смъртта на Христос. Исус е потомъкът на Авраам. Чрез Неговата смърт Бог изпълнява завета с Авраам.

Въпроси към урок 4

Въпрос 1: Дайте две причини защо Бог изпраща потопа.

Въпрос 2: Какъв е знакът на завета с Ной? Къде го виждаме?

Въпрос 3: Какъв е принципът за целия дом? Дайте три примера от Деяния на апостолите.

Въпрос 4: Избройте 4 основни текста от книгата Битие, които описват завета с Авраам.

Въпрос 5: Кои са трите обещания, направени в Битие 12:1-3?

Въпрос 6: Опишете важността на видението с преминаващия огнен пламък през разсечените животни в Битие 15:7-17.

Въпрос 7: Как е изпитан Авраам на хълма Мория?

Въпрос 8: Какво е по-късното значение на хълма Мория?

Въпрос 9: Какво символизира обрязването? Как се изпълнява то в Христос?

Въпрос 10: По какъв начин жертвата на Христос изпълнява обещанието пред Авраам?

Урок 5. Моисей – Израил и законът

Този урок разглежда завета с Моисей. Бог употребява Моисей като посредник, за да избави Израил от Египет. После на планината Синай Той встъпва в завет с Израил. Въпреки, че централното място в завета с Моисей заема законът, този завет фактически е благодатен и част от Завета на благодат. Моисей служи като посредник на завета. Моисей, законът и Израил образуват отделна законова структура или юрисдикция в рамките на завета. В края на урока ще разгледаме как този завет се изпълнява в Новия Завет.

1. Заветът с Моисей

Бог обещава на Авраам, че ще има потомство, но то ще живее в робство в продължение на 400 години преди да бъде освободено и да влезе в Обещаната земя (Бит. 15:13-14). Това пророчество се изпълнява при освобождението на Израил от Египет. Причина за освобождението е предишният завет между Бог и Авраам.³⁹ Всъщност Израил вече се намира в завет с Бога чрез осигуряването и опазването на потомството от завета с Авраам (ср. Изх. 3:14-16).

На планината Синай Бог чрез посредник в лицето на Моисей влиза в официален завет с народа на Израил. Заветът се основава на благодат. Народът на Израил в този момент се намира в завет с Бога чрез предишния завет с Авраам. Формално Израил е избран заради обещанията на патриарсите, а не заради своите достойнства (Вт. 7:6-8).

Последователността на събитията, които водят до Божия завет с Израил също говори, че това е един благодатен завет. Първо Израил е поробен; чак по-късно Бог сключва завет с тях и им дава закона. Първо има освобождение и спасение, а после идва законът и призивът за послушание. Последователността на събитията е потвърдена в самите Десет заповеди. Във въведението към заповедите Бог заявява, че причината да Му се покоряват, е защото ги е освободил: „Аз съм Господ, твоят Бог, който те изведох от египетската земя, от дома на робството” (Изх. 20:2). Същите думи и модели се потвърждават при второто даване на закона във Второзаконие 5:6. Първо Бог освобождава Израил, а после му дава закона.

Този ред на спасение последвано от покорство подчертава, че заветът е първостепенното взаимоотношение. Даването на закона е част от завета, но на първо място стои благодатта, а не законът. Израил не е благословен, защото спазва закона, а единствено заради Божията благодат и после в знак на благодарност той трябва да го изпълнява.

Щедростта на Божието отношение към Израил показва, че заветът с Моисей не е подновяване на Завета на дела (който приключва при Адам); по-скоро той се съдържа в Завета на благодат. Израил е спасен по благодат, а не чрез дела. Следователно в този завет законът изпълнява друга функция.

Потвърждението на завета се появява в Изход 24:1-8. Десетте заповеди и книгата на закона задължават Израил с проливане на кръв: „После взе книгата на завета и я прочете, като народът слушаше. И те казаха: ‘Всичко, което е казал Господ, ще вършим и ще бъдем послушни!’ Тогава Моисей взе кръвта и поръси върху народа и каза: ‘Ето кръвта на завета, който Господ направи с вас според всички тези думи’” (Изх. 24:7-8). Поръсването с кръвта на народа и книгата е заветната кръвна връзка.

Поръсването с кръвта на завета е видно и при жертвите. Скинията и по-късно храмът показват, че Бог обитава всред Израил в центъра на стана (Бог обитава сред Своя народ), но само свещеникът може да влезе при Бога и то само чрез кръв. Подреждането на скинията/ храма говори за святостта на Бога. Бог е със Своя народ, но те могат да се приближават към Него само след проливане на кръв.

1.3. Фокусът на завета

Централната точка на завета е обвързването от страна на Бог с народа на Израил чрез закона.

Въпреки че този завет е част от Завета на благодат, главното ударение е даването на закона, разкриването на греха на Израил и неговата нужда от спасител. Необходимостта от покорство е очевидна във всички завети (напр. Бит. 17:1; Мат. 5:17-20), но ключовото ударение в този завет е пълното и подробно описание на Божията воля, дадена на Моисей.⁴⁰

„Заветът на закона” започва с даването на Десетте слова или Десетте заповеди, едно ясно обобщение на Божия закон. От екзегетична гледна точка Десетте заповеди са отделени от останалата част от закона (Изх. 34:28; Вт. 4:13; 9:9, 11). Те са последвани от редица заповеди, написани в книгата на закона. Десетте заповеди, написани на каменни плочи, указват пълното външно обобщение на закона.⁴¹

По традиция реформираното богословие разделя закона на три части: нравствен закон, обобщен в Десетте заповеди; церемониален закон, който се отнася до свещенството, жертвите, празниците и други ритуали; и граждански закон, законите, които управляват всекидневния живот. Това разграничение не е ясно обособено от самия Моисей (макар Десетте заповеди да са отделени), но се подразбира от структурата на самия закон. Разграничението доказва полезността си, когато трябва да се реши коя част от закона се прилага в Новия завет. Нравственият закон продължава да задължава; церемониалният закон е изпълнен в Христос; а гражданският закон осигурява принципите, които са в основата на днешното общество.

1.3.3. Неуспехът на Израил да се покорява на закона

Израил получава закона и не успява да го спази. Бог предвижда този изход. В Левит 26 и във Второзаконие 28-30 глави, Бог очертава Своя завет с Израил. Ако те Му се покоряват, ще бъдат благословени, ако не се покоряват, ще бъдат осъдени и изпъдени от земята. След като поставя пред тях двете възможности, Бог заявява, че те няма да Му се покоряват и Той ще ги изгони от земята. За щастие това няма да е краят на историята, защото по-късно, Бог ще ги върне обратно в земята на Израил. Това възстановяване на физическия Израил е алюзия към новозаветното възстановяване в Христос. Причината за провала на Израил е да се покаже пред него, както и пред всичките народи, че човек не може да се оправдае чрез дела. Израил и народите не могат да се оправдаят чрез спазване на закона. Хората, в резултат на своето греховно състояние от Адам нататък, не могат да се покланят приемливо за Бога без Неговата намеса. Историята на Израил доказва, че човекът не може да се покланя подобаващо на Бога и че Бог трябва да се намеси с благодат.

След като законът е даден като част от Завета на благодат, а не от Завета на дела, защо Израил изобщо го получава? Първата причина Израил да получи закона е, за да се открие неговия грях, за да може да чака спасение от Господа. Това го казва ап. Павел:

Тогава законът против Божиите обещания ли е? Да не бъде! Защото, ако беше даден закон, който можеше да оживотворява, то наистина правдата щеше да бъде от закона. Но Писанието затвори всичко под грях, така че обещанието чрез вяра в Исус Христос да се даде на тези, които вярват. А преди да дойде вярата, ние бяхме под стражата на закона, затворени до времето на вярата, която щеше да се открие. Така че законът стана за нас възпитател, за да ни доведе до Христос, за да се оправдаем чрез вяра. Но след идването на вярата вече не сме под ръководството на възпитател (Гал. 3:21-25).

Законът също така демонстрира Божията святост, защото описва покорството, което Бог изисква от Израил и от Своя народ: „Защото Аз съм Господ, който ви изведох от египетската земя, за да ви бъда Бог. И така, бъдете свети, защото Аз съм свят!” (Лев. 11:45).

Третата причина за даване на закона е Израил да може да познае Божията воля. След като Бог е Спасителят на Своя народ, от Израил се очаква да покаже своята любов към него като Му се покорява.

1.3.5. Церемониалният закон

Законът е по-голям от Десетте заповеди – той включва информация за жертвите, храма и свещенството. Всичко това обикновено се нарича церемониален закон. Той сочи напред към Христос. В Йоан 2 глава ни се казва, че Исус е храмът и храмът се изпълнява в Него.

Церемониалният закон е сянка, прототип, който сочи към Христос. Състои се от три части: жертвите, скинията и храма, и свещенството. Понеже са само сенки, те не притежават никаква сила, за да спасяват. Притежават сила само дотолкова, доколкото насочват към Христос. Ако нравственият закон (Десетте заповеди) показва на хората техния грях, церемониалният закон (свещенство, скиния/ храм и жертви) сочи към Божия лек за греха.

В Посланието към евреите ни се казва, че жертвите не спасяват, а по-скоро сочат към Христовото дело и онова, което Бог наистина иска, а именно покорство:

Защото законът, съдържайки в себе си само сянката на бъдещите добрини, а не самия образ на нещата, не може никога чрез едни и същи жертви, които непрекъснато се принасят, година след година, да направи съвършени онези, които пристъпват да жертват. В противен случай не би ли престанало принасянето на жертвите, защото тези, които ги принасят, веднъж очистени, не биха имали вече никакво съзнание за грехове? Но чрез тези жертви греховете всяка година се напомнят; защото не е възможно кръвта от юнци и от козли да отстрани греховете. Затова Христос като влиза в света казва: „Жертва и принос не си пожелал, но приготвил си Ми тяло; всеизгаряния и жертви за грях не са Ти угодни. Тогава казах: Ето, идвам – в свитъка-книга е писано за Мен – да изпълня Твоята воля, о, Боже.” Като казва първо: „Жертви и приноси, и всеизгаряния, и жертви за грях не си пожелал, нито са Ти угодни” – които се принасят според закона – а после казва: „Ето, дойдох да изпълня волята Ти,” Той отменя първото, за да постанови второто; според която воля ние сме осветени чрез принасянето на тялото на Исус Христос веднъж завинаги (Евреи 10:1-10).

1.4. Новата структура на Моисей, Израил и закона

Друг нов и важен аспект в този завет е, че Моисей е посредникът. Той застава между Бога и Израил (Изх. 34; І Кор. 10:1-6), за да предаде Божието слово на народа. В завета Моисей, законът и Израил са свързани със специална връзка.

Обвързването на Моисей и Израил със закона създава нова законова юрисдикция. Важно е да се направи разграничение между съдържанието на закона и юрисдикцията на закона. Съдържанието се отнася до заповедите от Бога, каквито са Десетте заповеди и другите закони. А юрисдикцията се отнасят до властта или съдебната структура, в която попада човек.

При завета с Моисей Бог работи с Израил посредством Моисей и закона. Това налага нова власт, нова авторитетна структура в Израил. Законът заявява, че „заплатата за греха е смърт” (Римл. 6:23) и че „душа, която съгрешава, ще умре” (Ез.18:20 – СИ). Това означава, че при Моисей, всички, които нарушават закона ще попаднат под неговото проклятие. Има само два варианта на подхождане към изискванията на закона от страна на закононарушителя. Първо, човек може да понесе наказанието, за да изпълни изискванията на закона. И второ, може да се премести от една юрисдикция в друга, за да избегне изискванията на закона.

Нека ви дам пример за юрисдикция и изисквания на закона. Кражбата е престъпление в държавата Белийз. Ако открадна нещо на нейна територия, тогава пред закона на Белийз ще съм виновен и трябва да понеса наказанието за своето престъпление, описано в закона. Но ако напусна Белийз преди да ме хванат и се намирам в страна, без договор за екстрадиция, тогава вече не се намирам под юрисдикцията на страната Белийз. Ако избягам в Гватемала, правителството на Белийз няма власт над мен. Въпреки че кражбата също е престъпление в Гватемала, в Гватемала аз вече не съм виновен за кражба, защото престъплението е извършено в Белийз.

Тази концепция е важна. Заветът на закона създава юрисдикция, подобна на юрисдикцията в една страна. Ако някой извърши престъпление в тази правосъдна система, той ще бъде съден според Завета на Моисей. Има само два изхода: 1) като се плати цената или се понесе наказанието според закона; или 2) като се напусне юрисдикцията. Ако някой е под завета на Моисей, той трябва да плати за нарушаване на юрисдикцията. Ако приложим това към Исус Христос, виждаме, че след като Исус е юдеин, значи се намира под юрисдикцията на закона на Моисей (Гал. 4:4). Той доброволно поема върху Себе Си греховете на Своя народ. Законът повелява, че наказанието за греха е смърт, затова Той умира на наше място. В Своята смърт Христос заплаща цената според закона, а при възкресението Си Той заживява в нова юрисдикция – юрисдикцията на Новия Завет и на благодатта. При Своята смърт и възкресение сякаш умира в една страна, а се ражда в друга. В Новия Завет Христос посреща изискванията на Стария Завет – пролива кръвта Си за очистване на греховете. Той не е извършил грях, но поема върху Себе Си греховете на Своя народ (Римл. 7:1-6; Гал. 4:4-6). В Христос е платено за греховете на Израил.

Когато умира, Христос умира под юрисдикцията на Стария Завет и възкръсва под юрисдикцията на Новия. При смъртта и възкресението Си Той се премества от една юрисдикция в друга. Много важно е, че понеже ние сме в Него, ние също умираме за старозаветната юрисдикция и биваме възкресени в рамките на новозаветната юрисдикция. След като вече не се намираме под юрисдикцията на Стария Завет, вече не е необходимо да се боим от закона. Наказанието ни според закона вече е понесено.

Сега ще разгледаме позицията на старозаветния вярващ „под закона.” Давид е полезен пример за принципа на спасение по благодат в книгите на Стария завет. Въпреки че Давид се намира под завета на Давид, той се намира същевременно и под завета на Моисей. А по-нататък чрез вяра той се съединява с Христос в Новия Завет.

Първо, Давид е спасен по благодат и вяра. В Римляни 4:5-8 ап. Павел цитира Псалм 32:1-2, за да покаже, че Давид е оправдан чрез вяра, точно както новозаветните вярващи, а не чрез делата на закона.

Второ, от самите Псалми също така се вижда, че Давид очаква идването на Месията (напр. Пс. 2; 16; 45; 89). Давид разбира, че моисеевите жертви сами по себе си не могат да спасяват (Пс. 40:6-8; ср. Евр. 10:1-8) – нужно е покорството и смъртта на Месията.

Свидетелството на Давид показва, че старозаветните вярващи никога не се спасяват чрез дела според закона, а се спасяват чрез вяра, очаквайки Месията, Който идва. Тогава защо продължават да принасят жертви? Павел казва, че на този етап, вярващите израилтяни са като деца, с настойници и управители, очаквайки пълното откриване на Бога в Христос, когато ще съзреят (Гал. 4:1-6). След идването на Христос старозаветните преобрази и сенки са премахнати. В идването на Христос се изпълнява предназначението на закона и той повече не е необходим.

2. Новият завет и законът

Тази част представя как законът се изпълнява в Новия завет. Първо ще се спрем на Христовото изпълнение на закона, а след това ще погледнем как това се отразява на хората в Него.

2.1. Изпълнение: Исус/ Израил и законът

Покорството на Христос изпълнява изискванията на Бога в рамките на Стария Завет по два различни начини. Първо, Неговото покорство е изпълнение на закона, даден на Израил при Моисей. Той е истински израилтянин, служител на Бога. Народът води началото си от един човек, Яков, който става Израил (Бит. 32:28). По-късно Бог нарича народът на Израил Свой син: „Израил Ми е син, първородният Ми” (Изх. 4:22). Позицията на Израил като син достига кулминацията си в Христос, Който е истинският, покорен, благословен Син, единственият, който изпълнява закона. В Галатяни 4:4-5 ни се казва, че Христос „се роди от жена, роди се и под закона, за да изкупи онези, които бяха под закона.” Синът Исус Христос, истинският Израил, Божият син в пълнота, изпълнява съвършено закона, като спечелва праведност чрез Своето покорство (Римл. 5:17-19).

Второ, Неговото покорство също се разглежда като изпълнение на завета с Адам. Покорството на Исус като вторият или последният Адам е противопоставено на непокорството на Адам (Римл. 5:12-19; ср. Фил. 2:6-12). Това показва, че Неговото покорство обхваща не само Адам.

Исус не само изпълнява изискванията на закона чрез Своето покорство, но също изпълнява и всички церемониални страни на завета с Моисей. Исус е изпълнението на системата за жертвоприношения в завета с Моисей. Проливането на Неговата кръв при Новия Завет е изпълнение на Пасхата и жертвите. Той въвежда ново свещенство и по-добра, ефективна жертва (Евр. 5:1-11; 10:1-14). Освен това, Исус е истинската скиния и храм, обитавайки всред Своя народ (Йоан 1:14; 2:18-21). Всички преобрази и сенки в старозаветния закон се изпълняват в Исус Христос.

Във Второзаконие 28-30 Бог обещава, че след като Израил бъде изгонен от земята заради непокорството си, Бог ще го възстанови. В Еремия 31:31-34 и в Евреи 8 глава Бог обещава Нов Завет, който ще е по-добър от Стария. При този Нов Завет Бог ще напише Своя закон, не отвън, на каменни плочи, а вътре, върху сърцето, посочвайки покорство на Божиите заповеди. Павел учи на същия принцип във ІІ Коринтяни 3 глава. В Новия Завет Святият Дух взема закона и го записва върху сърцето.

Това е същият основен закон, обобщен в Десетте заповеди (Мат. 5:17-20). Разликата обаче е, че Христос е истинският и овластен тълкувател на закона и не се разчита вече на Моисей. Христос казва: „А пък Аз ви казвам” (Мат. 5:21 и сл.). Така законът трябва да се възприема като вътрешна реалност, отношение на сърцето. Христос едновременно изпълнява закона и се покорява на закона. Като вярващи повторно сътворени по образа на Христос, ние трябва да следваме Неговия пример и да се стремим да се покоряваме на закона.

2.2.2. Новата юрисдикция на Новия Завет

Новия Завет води до израстване в познанието на Божията воля, вече тълкувана и показвана от Христос. По-нататък Христос, като глава на Новия Завет, променя структурата, чрез която Бог общува с нас. В тази новозаветна структура Бог се отнася към нас с благодат, а не според закона. Затова и Павел казва: „Понеже не сте под закон, а под благодат” (Римл. 6:14, 15) и ап. Йоан твърди: „Законът (старата юрисдикция) беше даден чрез Моисей, а благодатта и истината (новата юрисдикция) дойдоха чрез Исус Христос” (Йоан 1:17). Йоан няма предвид главно съдържанието на закона, а по-скоро посочва факта, че при Моисей Израил се управлява чрез закона, докато при Христос ние вече сме под юрисдикцията на благодатта.

Заключение

Върху завета с Авраам Бог надгражда завета с Моисей. Следващият завет набляга на закона. Израил получава обобщение на закона в Десетте заповеди, написани на каменни плочи. Моисей и Израил са под юрисдикцията на закона.

Обобщение

Заветът с Моисей не е самостоятелен, по-скоро той е построен върху завета с Авраам. Заветът с Моисей е част от Завета на благодат. Ключовият елемент на завета е законът, обобщен в Десетте заповеди, написани на каменни плочи. При завета Моисей е посредникът между Бога и Израил. Моисей, Израил и законът се свързват в един завет. Всички юдеи родени по време на този завет се намират под закона и оттам получават смъртна присъда. Единственият изход е да очакват Месията, който ще дойде. С идването на Месията и заплащането за греха, се встъпва в нов завет, с нов посредник и нова юрисдикция – тази на благодатта, а не на закона.

Въпроси към урок 5

Въпрос 1: Чрез какво се дефинира заветът с Моисей?

Въпрос 2: Каква е връзката между завета с Авраам и завета с Моисей? Посочете стихове от Библията.

Въпрос 3: Докажете, че заветът с Моисей се основава на благодат, а не на закон и на дела.

Въпрос 4: Къде се намира обобщението на закона, даден на Израил?

Въпрос 5: Как реформираното богословие по традиция разделя закона?

Въпрос 6: Какво е значението на факта, че законът е записан върху каменни плочи?

Въпрос 7: Какво учи Второзаконие 28-30 глави?

Въпрос 8: Обяснете какво разбираме под юрисдикция на закона. Дайте два новозаветни текста, за да подкрепите своя отговор.

Въпрос 9: Къде и от кого се записва законът при Новия Завет? Посочете два текста.

Въпрос 10: Като използвате Псалмите и текстове от Новия завет, обяснете позицията на старозаветните вярващи като Давид под закона.

Урок 6. Давид – завет с царя

Заветът с Давид се надгражда върху предишните обещания към Моисей. Моисей извежда Израил от Египет и му дава закона, а Исус Навин го завежда в Обещаната земя. Направени са големи крачки, но Израил все още е заобиколен от врагове, храмът още не е построен и управлението на Божия закон чрез цар не е наложено. Накратко, Израил е в земята, но не е здраво установен като народ.

Заветът с Давид установява Израил в земята. Давид е помазаният цар и поставя своя трон в Ерусалим (ІІ Царе 5 глава). След като установява своята столица, Давид стабилизира поклонението като занася ковчега на завета в Ерусалим (ІІ Царе 6 гл.). Малко след тези събития Бог сключва завет с Давид – Давид и неговите потомци ще са царе в Ерусалим завинаги (ІІ Царе 7 гл.).

Заветът с Давид открива своето незабавно, историческо изпълнение в Соломон, но по-великото му изпълнение е в Христос, по-великия Давидов Син (Пс. 110; Марк 12:35-37).

Този завет има четири ключови аспекта. Първо, Бог утвърждава Давид за цар в Ерусалим. Второ, като цар Давид служи като представител на царството. Трето, заветът набляга на позицията на син – царят е син на Давид, както и син на Бога. Четвърто, белегът на сина и на царя е даряването на Святия Дух.

И четирите посочени категории се появяват във всеки от предишните завети, но в завета с Давид стават недвусмислени. Тези четири страни образуват и основата на новия завет в Христос.

Този завет е връхната точка, кулминацията и най-пълното описание на Стария Завет. Така най-ярката илюстрация на принципите, които Бог въвежда в реалността в Новия завет.

Ключовият текст за завета на Давид е във ІІ Царе:

Когато се изпълнят дните ти и легнеш при бащите си, Аз ще издигна потомъка ти след теб, който ще излезе от тялото ти, и ще утвърдя царството му. Той ще построи дом за Името Ми и Аз ще утвърдя престола на царството му до века. Аз ще му бъда Отец и той ще ми бъде син. Ако извърши неправда, Аз ще го накажа с тоягата на мъжете и с ударите на човешките синове, но милостта Ми няма да се оттегли от него, както я отнех от Саул, когото махнах отпред теб. И домът ти и царството ти ще се утвърдят пред теб до века; престолът ти ще бъде утвърден до века (ІІ Царе 7:12-16).

Важно е да се разбира, че „милостта”, която се оттегля от Саул, представлява дара на помазването от Духа. Оттеглянето на Святия Дух показва пълното изоставяне на Саул от страна на Бога (І Царе 16:13, 14; ср. Пс. 89:20 и сл.). Бог помазва Давид за цар, като излива Святия Дух върху него. В същото време Святият Дух се оттегля от Саул. Помазването от Духа е централно за позицията на цар в завета с Давид.

Давид, царят на Израил, установява престола на своето царуване в Ерусалим (ІІ Царе 5:6-9). При старото творение Давид и неговите синове царуват над Израил от града Ерусалим. Но в Христос Давидовият Син сега царува не само в Ерусалим, но и на небесата и на земята (Еф. 1:10). Христос чрез Своето възкресение въвежда и става глава на новото творение (Римл. 1:3-4; І Кор. 15; ІІ Кор. 5:17). Царуването на Давидовия Син вече обхваща цялото творение.

Царят на Израил също така е и представител на нацията. Това е видно в няколко пасажа:⁴²

Така всичките израилеви старейшини дойдоха при царя в Хеврон и цар Давид направи с тях завет пред Господа в Хеврон. И те помазаха Давид за цар над Израил (ІІ Царе 5:3).

Тогава царят изпрати и събраха при него всичките старейшини на Юда и Ерусалим. И царят се изкачи в Господния дом и с него всичките юдови мъже и всичките ерусалимски жители, и свещениците, и пророците, и целият народ от малък до голям. И прочетоха на всеослушание пред тях всичките думи от книгата на завета, която се намери в Господния дом. И царят застана до колоната и направи завет пред Господа да следва Господа, да пази заповедите Му и свидетелствата Му и наредбите Му с цялото си сърце и с цялата си душа, за да изпълнява думите на този завет, които са записани в тази книга. И целият народ встъпи в завета (ІV Царе 23:1-3).

Като посредник царят представлява Бог пред народа и народа пред Бога. Бог управлява Своя народ чрез Давид, Своя цар и представител на земята. Хората не влизат директно в Божието присъствие, по-скоро отиват пред Бога чрез своя цар. Важен извод е, че тук фокусът на покорството се измества към постъпките на царя. Когато се възцари добър цар, който е послушен на Бога, Израил е благословен. Когато царят съгрешава, Израил попада под Божия гняв. Идването на царя премества фокуса от делата на народа към тези на техния представител. Този модел е развит в книгите на Царете.

Първата и най-ярка илюстрация за това, че царят е представител, може да се види в битката между Давид и Голиат (І Царе 17 гл.). Филистимците, с Голиат като свой представител, излизат против Израил. Давид се изправя като представител на Израил и чрез победата си над Голиат, осигурява победа за целия Божий народ.

Този принцип наблюдаваме и при Соломон. Когато Соломон постъпва мъдро и вярно, той и целият Израил са благословени. Но когато той изоставя Бога, бива наказан и народът на Израил се разделя на Юда и Израил, понеже Божието осъждение пада върху тях (ІІІ Царе 11:11). Наказаната династия на Давид продължава да царува до Манасия, който заради своето нечестие причинява осъждение над целия народ. Заради нечестието на Манасия Юда и потомството на Давид са осъдени и впоследствие изгонени от земята (ІV Царе 21:10-15).

Тъй като царят е представител на народа, благословението и проклятието на Израил при закона на Моисей зависи от неговия владетел. Това сочи напред към ролята, която ще играе, Христос, Един по-велик Давидов Син, истинският и окончателен цар над Израил. Христос днес стои като представител на Израил и Израил се благославя чрез Него.

Заветът с Давид се сключва с него и синовете му след него. На Давид му се обещава, че Бог ще благославя неговите синове и те ще седят на престола до века. То се изпълнява непосредствено в Соломон, който построява храма. Дадено е и второ обещание свързано с позицията на син. Не само ще е син от Давидовото потомство, но също така ще бъде и самият Божий син. Две обещани родословия се съчетават в идването на Исус Христос, който е едновременно Давидов син и Божий син (Мат. 3:17). При възкресението Той е обявен за син на Бога със сила (Римл. 1:3-4). Чрез Потомъка на Давид, Давидовият дом ще бъде утвърден до века. В Христос заветното обещание за син достига своята кулминационна точка.⁴³

В близка връзка с позицията на син и цар е обещанието за Святия Дух. Това обещание е изказано косвено във ІІ Царе 7 глава, при което Бог обещава да не отнеме благословението както прави със Саул. Това събитие се случва в І Царе 16 глава:

Тогава Самуил взе рога с масло и го помаза сред братята му; и Господният Дух дойде върху Давид от този ден и нататък. А Самуил стана и отиде в Рама. И Господният Дух се оттегли от Саул и зъл дух от Господа го мъчеше (І Царе 16:13-14).

В контекста на този пасаж Саул е бил непокорен на Бога. Бог го осъжда и го отхвърля като цар. После изпраща Самуил да помаже Давид и като помазан за цар Давид получава Духа, който се е оттеглил от Саул. Позицията на син на цар и Святият Дух са свързани. В Писанието, за да подготви един човек за определена задача или служение, Бог му дава Святия Си Дух. За да изпълни службата на цар Давид и неговите синове ще бъдат помазани.

Помазването с Духа се вижда най-силно в живота на Исус Христос, Помазаника. При кръщението Си Той е кръстен с пълнотата на Духа (Мат. 3:16-17). По-късно е възкресен от мъртвите за нов живот със силата на Духа. Като Син Той е подготвен да извърши Своето дело чрез Духа. В Деяния 2 глава Месията („Помазаникът”) излива Духа върху Своята църква. В Духа ние също получаваме възкресенски живот (Римл. 8:11).

1.4. Изпълнението на завета с Давид в Христос

Съществува непосредствено изпълнение на завета с Давид, което е последвано от окончателно изпълнение в Христос.

Забелязваме същата структура на изпълнение, каквато видяхме при завета с Авраам. Непосредственият наследник на Авраам е Исаак, но има едно по-велико изпълнение в Христос. По същия начин непосредственото изпълнение на завета с Давид е в Соломон, но следва и по-велико изпълнение, което е в Христос.

Заветът с Давид е окончателно изпълнен с идването на Исус Христос, Който е от родословието на Давид (Мат. 1:1). При кръщението Си Исус получава Святия Дух и е помазан като представител на Своя народ. Първоначално Той е цар в Ерусалим, но заради възкресението Си после се възцарява като цар над всичко (Мат. 28:18). При възкресението на Исус царството на Христос вече настъпва. Ап. Петър казва въздействащо това в Деяния 2 глава:

Израилтяни, послушайте тези думи: Исус, Назарянина, Мъж, засвидетелстван от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него между вас, както вие сами знаете; Него, предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпънахте и убихте чрез ръката на беззаконници. Него Бог възкреси, като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно Той да бъде държан от нея. Защото Давид казва за Него: „Винаги гледах Господа пред себе си; понеже Той е отдясно ми, за да не се поклатя. Затова се зарадва сърцето ми и развесели езикът ми, а още и плътта ми ще престоява в надежда; защото няма да оставиш душата ми в ада, нито ще допуснеш Твоя Светия да види изтление. Изявил си ми пътищата на живота; в присъствието Си ще ме изпълниш с радост.”

Братя, нека да ви кажа свободно за патриарха Давид, че и умря, и беше погребан, и гробът му е при нас и до днес. И така, понеже беше пророк и знаеше, че Бог с клетва му беше обещал, че ще постави един от неговите потомци на престола му, той предвидя и каза за възкресението на Христос, че нито Той беше оставен в ада, нито плътта Му видя изтление. Този Исус Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И така, като беше възвисен с Божията десница и взе от Отца обещанието на Святия Дух, Той изля това, което вие сега виждате и чувате (Деяния 2:22-33, ср. Пс 2; 16).

Важно е да се отбележи, че Петър не гледа напред към възраждане на Давидовото царство под формата на по-късното хилядогодишно царство. По-скоро той набляга на факта, че това вече се е случило, и вече е изпълнено в Христос (ср. Деян. 15:13-21). Цар Исус вече царува в небето от името на Своята църква. Той ще царува, докато положи последния Си враг, смъртта, под Своите нозе. Тогава Той ще предаде царството на Своя Отец (І Кор. 15:24-29).

2. Заветът с Давид в Новия завет

Заветът с Давид е най-високата точка в Стария Завет, която сочи най-ясно към славата на Новия Завет. Ключовите елементи на позицията на син, Духа и посредническото царуване на Христос са ясно демонстрирани. Павел свързва тези аспекти заедно с Христос. В живота, смъртта и възкресението на Исус тези ключови елементи са доведени до своя пълен завършек: „за Неговия Син, който по плът се роди от потомството на Давид и беше обявен като Божи Син със сила, според Духа на святост, чрез възкресението от мъртвите” (Римл. 1:3-4).

Заветът с Давид осигурява рамка от концепции, които се развиват от делото на Христос, а именно: 1) цар; 2) представител; 3) син и 4) Духът на Бога.

1. 
   Исус е Царят и Владетелят (І Кор. 15:24-29). Всички, които са в Него, ще царуват и управляват с Него (Еф. 1:17-21; І Кор. 6:1-3).
   
2. 
   Исус е Представителят на Своя народ. Неговият съвършен живот на покорство осигурява праведност за всички, които са в Него (Римл. 5:12-19).
   
3. 
   Исус е пълното проявление на сина. Неговата позиция на син е пример и образец за всички, които са в Него. В Него чрез осиновението ние ставаме синове и дъщери на Бога: „И ще ви бъда Отец, и вие ще ми бъдете синове и дъщери,” казва всемогъщият Господ” (ІІ Кор. 6:18; ср. Гал. 4:4-7; Римл. 8:11, 13-15). В Христос ние ставаме синове и дъщери на Бога.
   
4. 
   Исус излива Духа на Своя народ. Така както Духът работи мощно в живота на Христос, така всички, които са синове и дъщери заедно с Него споделят Неговия Дух. Възкръсналият Исус излива Духа върху Своята църква, като ги прави синове и дъщери на Бога (Деян. 2:1-33; Римл. 8:11, 13-15; Гал. 4:4-7).
   

Важно е да се осъзнава, че Израил се проваля във всичките завети инициирани от Бога, Който тогава сякаш ги оттегля. В резултат на своето падение Израил е изгонен от земята във Вавилонския плен.

Влиянието на Вавилонския плен остава до идването на Христос. Известното възстановяване, което се случва при Неемия, Зоровавел, Агей и Захарий никога не е завършено. Славата в предсказанията на по-късните пророци никога не настъпва изцяло. Земята все така е под чуждо владение, храмът е изгубил ковчега на завета, принадлежностите и присъствието на Божията слава („шекина”), и освен това на Давидовия престол не царува никой. Въпреки частичното възстановяване, Израил никога не се утвърждава така, както Бог е обещал. И до дните на Христос на земята народът си остава в изгнание.

По времето на Христос Израил продължава да е чужденец в земята. Обещаната на Авраам земя е изгубена, законът даден на Моисей е нарушен и вече няма Давидов наследник, който да седи на престола на Израил. Въпреки че има верен остатък, малцина са, които очакват идването на Христос (Зах. 14:2; Мал. 2:15; Лука 2:25-32; Римл. 9:27; 11:5), мнозинството от Израил е нарушило завета. Заветът на благодат в Стария завет очаква своето подновяване и благословение в Новия Завет.

Заключение

Кулминационната точка на Стария Завет е заветът с Давид. Давид е Божият помазан цар. Бог обещава, че Давидовият син ще седи на Божия престол до века. Заветът се изпълнява непосредствено в Соломон, но намира своето окончателно изпълнение в Исус Христос, по-великият Давидов Син.

Обобщение

В завета с Давид Бог утвърждава Себе Си, Своя закон и Своя цар над Израил. Израилевият цар действа не само от свое име, но и като представител на целия Израил. Ако царят е покорен, тогава Израил е благословен. Ако Израил е непокорен, тогава попада под проклятие. Принципът се наблюдава в победата на Давид над Голиат, в благословението и греха на Соломон и в провала на Манасия. Действията на царете се отразяват на целия народ. Ключовите елементи на завета с Давид са управлението на Божия цар, посредническото дело на Христос и дара на Святия Дух.

Въпроси към урок 6

Въпрос 1: Кои три неща постига Бог чрез Давид във ІІ Царе 5, 6 и 7глава?

Въпрос 2: Какво се има предвид, когато казваме, че заветът с Давид е кулминацията на старите завети?

Въпрос 3: Очертайте накратко заветните обещания във ІІ Царе 7:12-16.

Въпрос 4: Кои са четирите ключови елементи на завета с Давид?

Въпрос 5: Защо действията на царя са важни за Израил? Дайте доказателства от Писанието.

Въпрос 6: Обяснете значението на позицията на син в завета с Давид. Как тя се изпълнява в Новия завет?

Въпрос 7: Какво е взаимоотношението между царя и Духа?

Въпрос 8: Обяснете как четирите ключови елемента на завета с Давид се развиват в Новия Завет. Подкрепете го с Библията.

Въпрос 9: Кога започва пълното царуване на Христос? Кога ще завърши? Подкрепете с библейски текстове.

Въпрос 10: Обяснете какво се има предвид под провал на стария завет.

Урок 7. Христос – изпълнение и новото творение

Стария Завет достига своята кулминация и изпълнение с идването на Новия Завет в Христос. Като посредник на по-добър завет, Той въвежда Новия Завет основан на по-добри обещания.

Когато разглеждаме обещанията от Стария Завет, по-конкретно тези към Давид, ще е по-лесно да имаме предвид земен цар със земно царство. Но обещанията на Новия Завет излизат далеч извън рамките на тази същност. Христос не просто ще царува като земен цар в Ерусалим. Напротив чрез Своето възкресение Христос слага край на старото творение, установява ново творение и владее над него. Той е главата на всичко, както на земята, така и на небето (Мат. 28:18). Той е първородният от новото творение (І Кор. 15:44 и сл.; Кол. 1:17-18), като излива Святия Дух на Божиите синове. Новото творение (като част от Новия Завет) е вече установено при Неговото възкресение, но ще бъде изявено в пълнота при второто Му идване. Всички, които са съединени с Христос, споделят тези благословения, стават синове на Бога и в новото творение са изпълнени с Духа.

1. Краят на старото и началото на новото творение

1.1. Краят на греха и смъртта

Тъй като Адам е главата на старото творение, неговото грехопадение докарва грях и осъждение върху него и върху цялото старо творение (Бит. 3:17; Римл. 5:12; 8:20 и сл.). За да поправи това положение Исус Христос, вторият и последният Адам, се ражда в това творение. В покорство на Отец Той страда и заплаща за греховете на Своя народ (Гал. 1:4; 3:10-11; 4:4). При смъртта Си Исус умира за старото, греховно творение и възкръсва за нов живот и ново творение (І Кор. 15:44 и сл.; Гал. 6:15). Смъртта, погребението и възкресението на Христос са средството, чрез което Исус заплаща за греховете на Своя народ и слага край на старото творение. При Своето възкресение Той полага началото на новото творение: „Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще оживеят” (І Кор. 15:22). Според думите на Павел, сега съществуващият свят очаква, стене, за да бъде облекчен от сегашното страдание и да бъде освободен в новото творение на Бога (Римл. 8:20-23).

Христос е посредникът на Новия Завет, изграден върху по-добри обещания. Прощението на греховете заема централно място в този завет. Като посредник Исус изпълнява всичките обещания, към които гледа Старият Завет. Той дава Своя живот като гаранция и жертва, за да плати за греховете на Своя народ (Евр. 8:12; 9:16-28).

От смъртта на Христос Божият народ получава редица ползи. Неговото послушание води до:

1. 
   Оправдание – заплащането на изискванията на закона (Римл. 5:16, 18);
   
2. 
   Умилостивение – покриването на греховете (Римл. 3:24-25);
   
3. 
   Изкупление – заплащането на откуп (Марк 10:45);
   
4. 
   Прощение – прошката за греховете (Еф. 1:7; Кол. 1:14); и
   
5. 
   Примирение – установяването на мир между Бог и човека (Кол. 1:21).
   

Тя ще се счита за правда и на нас, които вярваме в Този, който възкреси от мъртвите Исус, нашия Господ, който беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание (Римл. 4:24-25).

Кой ще обвини Божиите избрани? Бог е, който ги оправдава! Кой е онзи, който ще ги осъди? Христос Исус е, който умря, а още и беше възкресен от мъртвите, който е от дясната страна на Бога, и който се застъпва за нас (Римл. 8:33-34).

Горните стихове наблягат, че Новият Завет и новото творение се основават на праведността на Христос. В Христос няма място за никакъв грях, само за святост, праведност и благословение.

Възкресението утвърждава Христос за цар. На земята Той е цар на юдеите (Мат. 4:17). При Своето възкресение Той вече става цар над всичко (Мат. 28:18). Обещанието, че Давид ще има син, който ще царува над цялото творение (Пс. 2; 16; 110; Деян. 2:25; 4:26) се осъществява (І Кор. 15:29; ІІ Кор. 5:17). Царуването на Христос се простира над всички неща, всички хора, всички началства и власти (Еф. 1:19-21), и дори над последният враг, смъртта (І Кор. 15:26).

Обхватът на това възкресенско царуване е толкова голям, че не бива да се ограничава до някаква земна власт – на практика то въвежда ново творение. При възкресението на Христос се установяват: Неговата пълноправна позиция на цар и новото творение. Макар да не е очевидно от Евангелията и книгата на Деяния на апостолите, ап. Павел е категоричен, че възкръсналият Христос е въвел ново творение (І Кор. 15:44 и сл.; ІІ Кор. 5:17; Гал. 6:1). Всички тези пасажи показват, че 1) чрез възкресението Христос вече царува; 2) Христос е установил ново творение; и 3) Неговото ново творение е тук, но не се вижда в цялата му пълнота.

Следната диаграма с обяснителни бележки описва напрежението между вече съществуващото и още не осъщественото ново творение:

Обяснителни бележки:

1. 
   Представлява старото творение, паднало, покварено и греховно в Адам.
   
2. 
   Представлява смъртта на Исус.
   
3. 
   Представлява новият възкресенски живот в Христос и новото творение, които се получават от всички, съединени с Него.
   
4. 
   Старото творение продължава да съществува до окончателния си съд и преминаване.
   
5. 
   Новото творение в Христос ще бъде реализирано в пълнота при Неговото второ идване и ще трае до века.
   

Важно е да се отбележи, че понастоящем новото творение се намира единствено в Христос. Това значи, че в настоящето време новото и старото творение съществуват едновременно. Докато Христос не направи новото небе и новата земя, ще съществува напрежение: новото творение вече съществува, но не изцяло. Това напрежение често се нарича „вече настъпило и все още ненастъпилото.” Днес двете творения съществуват паралелно, докато Христос не дойде втори път, за да завърши Своето дело. И тогава това напрежение ще бъде премахнато (Мат. 19:28; Римл. 8:18-22).

След като Христос в момента владее в небето, новото творение в Него понастоящем е скрито: „Защото умряхте и животът ви е скрит с Христос в Бога. Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол. 3:3-4). Исус казва, че в Него царят е близо (Лука 11:20). Освен това Той заявява, че царството не идва така, че да се забелязва, но е сред нас (Лука 17:20-21). В момента двете творения съществуват паралелно. Новото творение е тук, скрито в Христос и ще продължи да е скрито, докато се открие при второто Му идване и старото творение бъде унищожено.

Със следната диаграма обясняваме придвижването на вярващия от старото към новото творение:

Първо, преди обръщението си вярващият е свързан с Адам и е част от старото творение. Второ, при самото обръщение вярващият се присъединява към Христос, умира за старото творение и се съживява в новото творение (Кол. 2:11-12; Римл. 6:3-4; ІІ Кор. 5:17). Чрез единението си с Христос те се свързват в Него при Неговото възкресение. И Христос, и църквата са част от новото творение на Бога. Трето, при Второто идване ще има възкресяване и прославяне на телата. И тялото, и душата ще станат духовно съвършени, за да живеят вечно в новото творение. На този етап ще се изяви пълнотата на новото творение.

Всеки вярващ няма да стане ново създание индивидуално, за да се получи известен брой хора, които са отделни нови създания. По-скоро чрез единението с Христос вярващите влизат в едно ново творение, което Той установява чрез собственото Си възкресение. Трябва да се отбележи, че гръцкият текст на ІІ Коринтяни 5:17 се превежда по-добре „Ако в Христос някой е ново създание^,” а не „Ако някой е в Христос, той е ново създание.” Гръцкият оригинал подчертава мястото на новото създание първо в Христос и след това в нас. Новото творение открива своето осъществяване първо в Христос.

Ап. Павел говори за нас като за вече възкресени в Христос в новото творение (Римл. 6:4; Кол. 2:11-13), но същевременно и като за светии, които сега биват преобразявани (ІІ Кор. 3:18). Апостолът вижда делото на Христос в душата вече извършено и продължаващо да се върши, докато ние постепенно се преобразяваме във вътрешния човек от слава в слава. В същото време въпреки, че нашите тела са съединени с Христос, за тях Христовото дело на възкресение още не е приложено (ІІ Кор. 4:16 – 5:8). Възкресението и преобразяването на тялото ще се случи при второто идване на Христос.

О. Палмър Робертсън нарича „принципа Емануил” „сърцето на завета.”⁴⁴ Това е главното обещание, че Бог е с нас и че Той ще бъде наш Бог (Ер. 31:31-34). С идването на Христос този принцип едновременно се обяснява и изпълнява (Мат. 1:21-22).

Божията цел е всички неща да се изпълнят в Христос (Еф. 1:7-10). Христос стои в центъра на Божието дело. При Неговото идване ние виждаме Божието дело най-пълно изявено. В Христос виждаме ясно взаимоотношенията между Отец, Сина и Святия Дух. Идването на Христос и Неговото взаимоотношение с Отец и Духа осигурява основата на Новия Завет. Павел гради върху тази идея в Римляни 1:3-4, където описва възкресението на Христос по триединен начин: посочва Христовото възкресение като основа на Новия Завет и новото творение:

За Неговия Син, който по плът се роди от потомството на Давид и беше обявен като Божи Син със сила, според Духа на святост, чрез възкресението от мъртвите (Римл. 1:3-4).

В този пасаж ни се казва, че човешкото естество на Христос е в плът като нашето, че Той е възкресен от мъртвите и че е обявен за Божи Син. Възкресението от мъртвите става със силата на Духа. Тези стихове откриват ключовите елементи на „принципа Емануил” в Новия Завет: позицията на син, Святия Дух и новото творение – всички те се намират в Христос. Често ап. Павел използва израза „в Христос”, като има предвид единението с Него. Тези думи са важни. Само тогава, когато сме в Христос Исус, ние споделяме Неговите благословения, чрез които ставаме Божий синове и чрез които сме запечатани с Духа.

2. Ключовите елементи на Новия Завет

След като сме разгледали прощението на греха и царуването на Христос в новото творение, сега ще се спрем на други два ключови елемента на Новия Завет: позицията на син и дара на Святия Дух.

Понеже сме в Него, това което се случва на Христос, се отразява като в огледало и в нашия живот. Христос е едновременно човешкият Давидов син и божественият Божи Син. И двата аспекта на тази позиция на син се осъществяват в Него. Освен това Той е Христос, Месията, „Помазаният.” Той е помазан от Духа без мярка. Всички, които са синове в Него, споделят Неговото помазване.

Исус Христос е обявен за Божи Син чрез възкресението (Римл. 1:3-4). Въпреки, че божественото естество на Исус не се променя, Неговото възкресение променя два аспекта. Първо, легално и по юрисдикция Той се премества от старото творение, където Моисей е посредник на Израил в плът, в новото творение, където Той е посредник на Новия Завет. Промяната на посредника на завета води до промяна както на юрисдикцията, така и на творението.

Второ, Неговото човешко естество също се променя. Когато е в старото творение под Адам, Той е в плът и под закона (Римл. 1:3; Гал. 4:4). При възкресението Христос получава ново човешко тяло, тяло изпълнено с Духа и съвършено пригодено за живот в новото творение (Римл. 8:11; І Йоан 3:1-2). Ап. Павел развива връзката между новото човешко тяло и новото творение:

И има небесни тела и земни тела. Но блясъкът на небесните е един, а на земните – друг; един е блясъкът на слънцето, друг – блясъкът на луната и друг – блясъкът на звездите; а и звезда от звезда се различава по блясък. Така е и възкресението на мъртвите. Сее се в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Има одушевено тяло, има и духовно тяло. Така е и писано: „Първият човек, Адам, стана жива душа”, последният Адам стана животворящ дух. Обаче не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. Първият човек е от земята – пръстен; вторият Човек е от небето. Какъвто е пръстеният, такива са и пръстените; и какъвто е Небесният, такива са и небесните. И както сме се облекли в образа на пръстения, така ще се облечем и в образа на Небесния. А това казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното (І Кор. 15:40-50).

Както в Адам ние имаме едно и също естество с Адам, така в Христос имаме едно и също ново човешко естество. Ще притежаваме същия вид възкресенско тяло като Христос. Това ново тяло е описано в контраст със старото тяло. То е нетленно, славно, силно и духовно. Както се променя тялото на Христос, така и нашите тела ще бъдат изменени. Ще притежаваме нови човешки тела, точно като Неговото.

След като новото творение се основава на Христовата праведност и тъй като всички в Него сме Божии синове, по дефиниция всички синове са праведни. Ако си син, тогава по определение твоите грехове са били платени от Христос. Ако си син, значи си бил обявен за праведен в Христос.

Промяната на юрисдикцията в новото творение означава, че ние вече сме Божии деца. Макар че окончателното преобразяване на телата няма да се случи до второто идване или възкресението, ние още днес сме в пълна степен синове на Бога. Като синове, вече сме свободни от старото творение на греха и смъртта, тъй като сме преместени в новото творение (Кол. 1:13). Юридически ние не можем да станем синове на Бога повече, отколкото сме сега – вече сме считани за такива от Отец в пълния смисъл на думата. Бог вече е наш Баща. Той не може да стане наш Баща повече, отколкото е в този момент (Гал. 4:5-6). След като нашите грехове са платени в Христос, Той няма да ни обича повече, когато бъдем възкресени в святост, отколкото ни обича в момента. Обаче при възкресението ще видим своята позиция на синове с по-голяма яснота: „Сега ние сме деца на Бога, все още не е открито какви ще бъдем...” (І Йоан 3:1 – букв.).

Казва ни се, че като синове ще бъдем наказвани и дисциплинирани. Трябва да правим ясно разграничение между осъждение и наказание. Осъждението е запазено за грешните, които са под Божия гняв, а наказанието е любящата дисциплина към Неговите синове. Бог казва на Давид, че макар да накаже него и неговите наследници за техния грях, никога няма да оттегли Своята любов от тях:

Аз ще му бъда Отец и той ще ми бъде син. Ако извърши неправда, Аз ще го накажа с тоягата на мъжете и с ударите на човешките синове, но милостта Ми няма да се оттегли от него, както я отнех от Саул, когото махнах отпред теб (ІІ Царе 7:14-15).

Тази истина се отнася за нас като синове (ІІ Кор. 6:17-18; Евр. 12:3-11). За да ни променя според образа на Христос (Римл. 8:28-29) и за да ни възстанови, ако се отклоняваме, Бог обещава да ни дисциплинира. Целта на Божието дисциплиниране е да ни преобразява според образа на Христос, единственият истински Божи Син. Понеже ние сме синове в Христос, Бог се отнася с нас като със синове в Него.

Ние ще получим същите благословения, които Исус притежава. В Ефесяни 2:7 и в І Коринтяни 6:3 ни се казва, че ще царуваме и ще владеем с Него. Ние споделяме Неговото мощно възкресение, Неговото ново човешко естество и имаме дял от наследството на самия Христос (Римл. 8:13-15). Няма богатства и благословения, които Христос да притежава, а ние не.

Вече сме присадени към пълното благословение на Троицата. Както вече видяхме Бог се отнася към нас като съм Свои синове. Христос също ни смята вече за Свои братя и не се срамува да е с нас сега: „Понеже и Онзи, който освещава, и онези, които се освещават, всички са от Един; по която причина Той не се срамува да ги нарича братя” (Евр. 2:11).

Сега Отец ни обича в пълнота. Синът ни нарича Свои братя. Святият Дух вече обитава в нас, утешава ни, води ни и ни учи. Вече сме запечатани с Духа (Еф. 1:13-14; 4:30; ІІ Кор. 1:22). Макар че ще преживеем тези истини в по-пълна степен, когато Христос дойде отново, притежаваме тези благословения сега, белезите на новото творение.

Следващият белег на Новия Завет е даването на Божия Дух. Христос е възкресен чрез мощта на Духа (Римл. 1:3-4; 8:11). Исус Христос е Помазаният, на когото Духът е даден в пълнота (Лука 4:18). После Той излива Святия Дух на църквата. Всички, които са синове, получават дара на Духа (Гал. 4:4-6; Римл. 8:13-15). Както при Стария Завет помазването с Духа цели да подготви хората да изпълнят делото, за което са призовани като синове. Важно е да се осъзнава, че същият Дух излян върху Христос, за да Го подготви да извърши Своето земно служение в човешкото Си естество, също така се излива и върху Неговата църква.

Святият Дух е съществен елемент за нашата позиция на синове. Духът ни помага да се молим (Гал. 4:5-6) и да вървим като Христос (Гал. 5:16). Той ни помага в нашите слабости (Римл. 8:26-27) и изработва в нас плода на Духа (Гал. 5:22-23). Духът също така ни запечатва за деня на изкуплението (Еф. 1:13; 4:30; ІІ Кор. 1:22).

Църквата се обитава от Духа днес в новото творение на Бога (ІІ Кор. 6:16; Еф. 2:21).

Заключение

Всеки от старите завети се изпълнява в Новия Завет. Новият Завет слага край на старото творение. Чрез Своето възкресение Христос полага началото на новото творение основано на прощението на греха, Неговата собствена позиция на син и делото на Духа в Неговия живот. Чрез единението си в Него всички вярващи встъпват в тези новозаветни благословения.

Обобщение

Делото на Христос установява Новия Завет. Христос е посредникът на завета. Животът, смъртта и възкресението на Христос са решаващи за края на старото творение и началото на новото творение. В Новия Завет „принципът Емануил” се изявява в пълна степен в нашия триединен Бог. Той е нашият Баща, ние сме Христови братя и Святият Дух обитава в нас. В Христос ние ставаме синове, като споделяме Неговите награди и наследство. По дефиниция като синове нашите грехове са простени. Дарът на Святия Дух е друго благословение в новото творение. Той ни запечатва за деня на изкуплението.

Въпроси към урок 7

Въпрос 1: Обяснете значението на Христовата смърт, погребение и възкресение за края на старото творение.

Въпрос 2: Обяснете важността на Римляни 3:24-25 във връзка с греховете извършени в старото творение.

Въпрос 3: Кога започва царуването на Христос в новото творение? Какъв е обхватът на Христовото господство в творението? Подкрепете с текстове.

Въпрос 4: Обяснете петте точки от диаграмата за възкресението и царуването на Христос.

Въпрос 5: Обяснете какво означава напрежението между „вече настъпилото и все още ненастъпилото” в новото творение.

Въпрос 6: Като използвате библейски текстове обяснете как новото творение е скрито в Христос.

Въпрос 7: Опишете трите етапа в нашето придвижване от старото в новото творение.

Въпрос 8: По какъв начин „принципът Емануил” се изпълнява в новото творение?

Въпрос 9: Напишете четири съществени факти относно позицията на синове.

Въпрос 10: Изложете три важни факти за Святия Дух в Новия Завет.

Урок 8. Знакът и печатът на заветите

1. Тайнства

1.1. Двата знака на завета

Кръщението и Господната трапеза са знаците на Новия Завет. Те не могат да бъдат разбрани без разбирането на връзката им със завета.

Старият Завет има два големи знака. Обрязването е знакът, даден на Авраам и на неговото потомство (Бит. 17:9-14). Пасхата е добавена, когато Бог освобождава Израил от земята на Египет (Изх. 12). Обрязването и Пасхата са двата знака, които показват, че народът принадлежи на Бога и те трябва да се повтарят по време на Стария Завет. Тези два знака са заменени от два нови, но еквивалентни знаци в Новия Завет. Кръщението измества обрязването, а Господната трапеза – Пасхата.

1.2. Връзката между знака и реалността

Знаците на завета са тайнства дадени от Бога, за да сочат към благословенията и обещанията. Знаците са важни и не бива да ги приемаме само като нещо външно. Знакът на обрязването е наречен направо завет (Бит. 17:10, 13), а фактът, че Моисей не е обрязал сина си, кара Бог да търси живота му (Изх. 4:24). Неспазването на Пасхата също има последствия. Липсата на кръв на горния праг на вратата в Египет докарва смърт на първородния син в съответния дом. Знаците трябва да се приемат чрез вяра. Без вяра в най-добрия случай те са безполезни, но могат да доведат и до осъждение и смърт. Ако знаците се получават чрез вяра, те подпечатват Божиите обещания за вярващия. Затова ги наричаме знаците и печатите на завета.

Двата знака на Стария Завет се повтарят в Новия. При настъпването на Новия Завет се променя знакът на Стария Завет. Обрязването сочи към идването на Христос и е заменено от кръщението (Кол. 1:11-12). Пасхата е основата на Господната трапеза. Христос постановява Господната трапеза, именно докато празнува Пасхата (Лука 22:20; І Кор. 11:23-26). Двата големи заветни знака на Стария Завет биват заменени при Новия Завет.

Когато разглеждаме знаците на завета, трябва да помним принципа за целия дом. Този принцип е въведен при завета с Ной и гласи, че Бог се отнася с благодат към целия дом. В Едемската градина грехът разкъсва семейството, разделя Адам от Ева, Каин от Авел и двете потомства едно от друго. В Своята благодат Бог спасява народ за Себе Си и в този процес Той работи главно чрез главите на семейства. Първо виждаме родословието в Битие 5 глава. В Битие 9 гл. разбираме, че Бог спасява Ной и неговото семейство – целият дом е благословен заради верността на Ной. При завета с Авраам на Авраам е казано да се обреже той и неговия дом. Когато Бог сключва завета с Авраам и неговия дом, родословието вече преминава през семейството на Авраам. Бог благославя Давид и неговото потомство като обещава, че Месията ще се роди от Давидовия дом.

Би било странно по-късно при Новия Завет Бог да изостави този принцип за целия дом. Ап. Петър казва на юдеите на Петдесятница, че обещанието за прощение е все още за тях и за децата им (Деян. 2:38-39; ср. 16:15, 31-34). Този принцип не значи, че вярват всички деца на родителите, а че всички са в завета. Благословенията се предават чрез семействата. Благодатта е против греха, а не против структурата на сътворението. Тя по-скоро протича през естествената структура на сътворението на семейството. Грехът разделя, а благодатта отново възстановява взаимоотношенията.

2. Заветният знак на обрязването/ кръщението

Обрязването е знакът на завета с Авраам в Битие 17 глава. Авраам вече вярва в Бога и вярата му е вменена за правда (Бит. 15:6; ср. Римл. 4:10-11). За да укрепи вярата му и да направи официални взаимоотношенията си с Авраам и неговото потомство, Бог му дава завета на обрязването.

Обещанието и знакът са дадени на Авраам и неговото потомство, а не само на него. Същността на завета е, че Бог ще благослови него и неговото потомство. Децата му трябва да бъдат обрязани на осмия ден след раждането. Те се въвеждат в завета въз основа вярата на Авраам.

Знакът е за Авраам и за целия му дом, а не само биологичното му потомство. Благословенията не преминават само по кръвната връзка. Човек може да е извън биологичното потомство и пак да получи знака на завета. Елиезер от Дамаск (Бит. 15:2) е пример за човек, който е извън физическите роднини на Авраам, но въпреки всичко той получава знака на обрязването и е въведен в завета, защото живее в дома на Авраам (ср. Бит. 17:26-27).

Знакът на обрязването не се ограничава само до юдеите. Виждаме тази закономерност още от първоначалното включване на Елиезер. По-нататък чрез обрязването всеки езичник може да се присъедини към народа на Израил (Изх. 12:43-49) и да взема участие в тайнството на Пасхата.

2.2. Смисълът на обрязването

Обрязването е отрязване краекожието на плътта. Макар да е физически знак, обрязването символизира духовни реалности.

1. 
   Обрязването учи, че човешкото естество е грешно и трябва да бъде отстранено, обрязано.
   
2. 
   Знакът винаги сочи към духовна нужда, към вътрешна реалност. Той никога няма за цел да остане единствено външен белег (Вт. 10:16; 30:6; Ер. 4:4).
   
3. 
   Свеждането на знака до нещо външно няма да спаси (Римл. 2:25). Павел нарича външния знак на обрязването без вътрешното действие на Духа „лъжеобрязване.” Той продължава да противопоставя единствено външния знак на вътрешното действие на Духа, което нарича обрязване (Фил. 3:1-3). Хората с вътрешното духовно действие на Бога имат истинско обрязване от Бога.
   
4. 
   Обрязването също така сочи към смъртта на Христос: „В Него бяхте също и обрязани с обрязване, не извършено от ръка, а с обрязване, което е от Христос” (Кол. 2:11). На кръста Христос е разрязан в изпълнение на Божия завет с Авраам (Бит. 15, 17 глави).
   

Знакът на обрязването е знак на заветните обещания дадени на Авраам.

Заветът с Авраам никога не се ограничава само до юдеите. По-скоро Бог замисля заветът с Авраам да благославя всичките народи: „в теб ще се благославят всички земни племена” (Бит. 12:3). Това означава, че истинското изпълнение на завета с Авраам не е само в Израил – по-скоро благословенията на Авраам са замислени да достигнат до всички народи. Идването на Христос при Новия Завет не просто изпълнява и слага край на завета с Авраам и юдеите. Напротив Той изпълнява и разширява завета до всички народи. Исус е Потомъкът на Авраам и в Него ще се благославят всички народи – юдеи и езичници (Гал. 3:28-29).

Обрязването е старозаветен знак, при който се пролива кръв и който сочи към идването на Христос. При Новия Завет той е заменен от кръщението. При кръщението не се пролива кръв, тъй като Христос вече е дошъл. Промяната не е изрично уточнена, по-скоро тя се подразбира от книгите на Новия завет, както става със съботния ден, който от последния ден на седмицата се премества в първия ден.

Когато разглеждаме връзката между обрязването и кръщението, виждаме, че и двете сочат към едно и също нещо – завета и смъртта на Христос. По-нататък Новия завет свързва двата знака заедно и ги използва взаимнозаменяемо.

1. 
   В Галатяни 3:6-9, 26-29 ни се казва, че всички, които са кръстени в Христос чрез вяра, са потомци на Авраам и наследници на Божиите обещания дадени на Авраам. Тази връзка с Авраам става чрез кръщението, а не чрез обрязването.
   
2. 
   Във Филипяни 3:3 ап. Павел директно приписва благословенията от обрязването на езичниците и църквата.
   
3. 
   В І Коринтяни 10:2 ап. Павел заявява, че Израил е кръстен в Моисей при Червеното море, използвайки новозаветния знак, за да покаже връзката на Моисей с Израил. Павел употребява двата знака, обрязването и кръщението, взаимнозаменяемо.
   
4. 
   В Колосяни 2:11 Павел казва, че в смъртта на Христос ние сме обрязани от Христос.
   
5. 
   В Колосяни 2:12 Павел свързва знака на кръщението с този на обрязването от предишния стих. Смъртта на Исус е наречена както Негово обрязване, така и Негово кръщение. След като сме в Него, ние сме обрязани и кръстени в Него.
   
6. 
   В Лука 12:50 също ни се казва, че смъртта на Христос е Негово кръщение. Двата знака сочат към една и съща реалност, но в Новия Завет кръщението измества обрязването.
   

Идеята, че заветният знак продължава и при Новия Завет, но е заменен от кръщението се подкрепя от кръщението на цели домове на страниците на Новия завет. Например:

А Петър им рече: Покайте се и нека всеки от вас се кръсти в Името на Исус Христос за прощаване на греховете ви; и ще приемете дара на Святия Дух. Защото на вас е обещанието и на децата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при Себе Си (Деян. 2:38-39).

Докато Петър още говореше тези думи, Светият Дух слезе на всички, които слушаха словото. И обрязаните вярващи, които бяха дошли с Петър, се смаяха за това, че дарът на Светия Дух се изля и на езичниците, защото ги чуваха да говорят на езици и да величаят Бога. Тогава Петър проговори: Може ли някой да забрани водата, за да не се кръстят тези, които приеха Светия Дух, както и ние? И заповяда да бъдат кръстени в Името на Исус Христос (Деян. 10:44-48а).

А те казаха: Повярвай в Господ Исус (Христос) и ще се спасиш – ти и домът ти. И говориха Господното слово на него и на всички, които бяха в дома му. И той ги взе в същия час през нощта и им изми раните, и незабавно се кръсти – той и всичките негови. И като ги заведе в къщата си, им сложи трапеза; и се зарадва, тъй като беше повярвал в Бога с целия си дом (Деян. 16:31-34).

Приемствеността на заветите означава, че обещанията към Авраам и неговия дом продължава и при Новия Завет. Повече от половината кръщения описани в Новия завет са кръщения на домове. Това показва, че обещанията към Авраам продължават в Новия Завет. Точно както при Авраам, когато човек повярва, после той и неговият дом получават заветния знак. Макар, че кръщението заменя обрязването, принципът за целия дом и даването на заветния знак на целия дом си остава в сила.

Това води до следните изводи:

1. 
   Заветът с Авраам се изпълнява в Христос. Това не значи, че той завършва, а само че получава своето пълно проявление в обещанието, което достига до всички, а не само до юдейския народ.
   
2. 
   Заветът е сключен с Авраам и неговия дом. Този „принцип за целия дом” се потвърждава отново и при Новия Завет.
   
3. 
   Знакът на Стария Завет е обрязването, сочещо към смъртта на Христос. При Новия Завет този знак е заменен от кръщението, което също сочи към Христовата смърт. Обрязването и кръщението насочват към един и същ смисъл: смъртта, погребението и възкресението на Христос.
   
4. 
   Знакът на кръщението трябва да се прилага към децата на вярващите родители – те трябва да се кръщават наред с целите си домове.
   
5. 
   Кръщението е знакът за встъпване в завета. Господната трапеза е средство за поддържане на нашето заветно взаимоотношение с Бога.
   

Авраам не се спасява чрез обрязването – той се спасява чрез вяра. Знакът на завета сочи към реалността на обещанията, които се получават в Христос чрез вяра. Авраам първо повярва в Бога, а след това получава знака на обрязването за себе си и за целия си дом. Обрязването на целия му дом не значи, че всички се спасяват. Те също трябва да проявят вяра, за да станат духовни деца на Авраам. Ключовият момент, независимо дали си обрязан или не, е вярата:

И той прие знака на обрязването като печат на правдата от вярата, която имаше, когато беше необрязан, за да бъде той баща на всички, които вярват, макар и необрязани, за да се счете и на тях правдата, и баща на онези обрязани, които не само са обрязани, но и ходят по стъпките на вярата, която нашият баща Авраам имаше, когато беше необрязан (Римл. 4:11-12).

Този принцип се отнася също и за кръщението. Всеки в Новия Завет, който повярва, трябва да се кръсти в обещанията на Авраам (Гал. 3:26-29). Кръщението запечатва хората в завета. Трябва да се кръщават не само вярващите, но и целите им домове (Деян. 16:15, 31). Включването на цялото домочадие в кръщението означава, че те също трябва да упражнят вяра, защото за тях обещанията на кръщението стават реални чрез вяра. Когато повярват в обещанията обозначавани чрез кръщението, те се запечатват в завета.

Сега ще се спрем на смисъла на знака на кръщението. В Подробния Уестминстърски катехизис се дава едно изчерпателно обобщение:

165 въпрос: Какво представлява водното кръщение?

Отговор: Водното кръщение е тайнство в Новия Завет, при което Христос е отредил измиването с вода в името на Отца, Сина и Святия Дух да служи като знак и печат на присаждането в Него, на опрощаването на греховете чрез кръвта Му и на новорождението чрез Неговия Дух; на осиновението и възкресението за вечен живот. Чрез това тайнство кръщаваните са тържествено приети във видимата Църква и встъпват в едно открито и изповядвано посвещение да принадлежат изцяло и единствено на Господа.

1. 
   Всеки, който първо повярва в Христос, трябва да се кръсти. Това показва, че той е в Христос и участва в ползите на Новия Завет: прощението на греховете, осиновението в Христос, дара на Духа и възкресението за вечен живот.
   
2. 
   Децата/ домочадието също трябва да бъдат кръстени.
   
3. 
   Родителите с вяра трябва да разбират какво е кръщението и да уповават на Бога да изпълни тези обещания.
   
4. 
   Родителите трябва да учат децата си за значението на кръщението и да ги насърчават да стоят и да получават тези обещания чрез вяра.
   
5. 
   Родителите трябва да имат дързост, че Бог обикновено работи чрез домочадието, макар това да не значи, че всички ще се спасят, напр. Яков и Исав (Мал. 1:2-3). Те трябва да съзнават, че Божията благодат обикновено протича през целите домове. Заветните деца трябва да съзнават, че като част от видимото потомство на Авраам принадлежат на заветния народ.
   

Отговор: Необходимото, но твърде пренебрегвано задължение да затвърждаваме своето кръщение, трябва да изпълняваме през целия си живот, особено по време на изкушения и когато пристъпваме на отслужването на това тайнство на други: като размишляваме сериозно и с благодарност над неговата същност и предназначението, с което Христос го е въвел, над ползата и предимствата, получени и запечатани у нас чрез него, над тържествения оброк, който сме дали тогава; като се смиряваме заради греховното ни опозорение, недостойнство и живот в противоречие с благодатта на кръщението и посвещението ни; като засилваме увереността си в опрощението на греховете ни и във всички други благословения, запечатани у нас при това тайнство; като извличаме сила от смъртта и възкресението на Христос, в Когото сме кръстени за умъртвяване на греха и съживяване на благодатта; и като се стараем да живеем с вяра, думите ни да са святи и праведни, както подобава на хора, отдали чрез това тайнство името си на Христос; и също така като живеем в братска любов, защото сме кръстени от един и същ Дух да бъдем части на едно и също невидимо тяло.

3. Пасхата/ Господната трапеза

Пасхата/ Господната трапеза е вторият заветен знак. Бог я установява като знак за израилтяните при освобождаването им от Египет. Той обещава да подмине греха им, заради проляната кръв поставена на стълбовете на вратите на всеки дом. Именно в атмосферата на Пасхата Христос установява Господната трапеза (Лука 22:20; Мат. 26:28). Подобно на обрязването/ кръщението старозаветният знак на Пасхата се преплита с новозаветния знак на Господната трапеза. Ап. Павел прави връзката недвусмислена: „Затова изметете стария квас, за да бъдете ново тесто, тъй като вие сте безквасни. Защото и нашата