В името на Аллах Всемилостивия, Милосърдния! За какво се питат един друг? За Великата вест

Меканска. Съдържа 42 знамения.

Тази сура има силен изразен слог, излага велики истини, напълнена е с дълбоки смислови нюанси, уникални образи и внушения, настройващи човека на определена чувствителна настройка и музикален ритъм.

В следващият фрагмент се разглежда отрицанието и чудовищното неверие на човека в неговия Повелител, Който му припомня източника на неговото битие, първоосновата на неговото възникване, облекчаване на живота му, посланието на неговия Повелител за смъртта и възраждането, а след това и за неговата неизпълнителност и нехайство:

Третият фрагмент е посветен на наставлението и обръщането на човешкото сърце към най-насъщните неща за него, т.е. към неговата храната и тази на животните му. Зад тази храна стои всеобщото устройство и предопределение на Всевишният Аллах за човека, както неговото устройство и предопределението на Всевишният Аллах с неговото възникване:

В последният фрагмент на сурата се разказва за “оглушителният грохот” в деня на великия ужас, което се допълва от самия епитет. Ефектът от това се проявява също така и в сърцето на човека, което се вцепенява, и лицата на хората, говорещи за това, което ги постига:

Толкова бърз преглед на частите от тази сура и нейните айети, като цяло въздействат върху възприятията на човека с много силни импулси, които са толкова мощни и дълбоки, че ефективно изпълняват своята роля в сърцето на човека, едва докосвайки го.

Нататък ще направим опит да осветим различните аспекти на бъдещите перспективи, за които указват някои фрагменти на сурата и които трудно могат да бъдат различени от пръв поглед.

* * *

Подобно направление, низпослано във връзка с даденият конкретен случай, се явява дело с огромна важност. То е много по-важно, отколкото може да се покаже на пръв поглед. Наистина, това е чудо – самото направление и тази истина, която Всевишният Аллах е искал да установи на Земята посредством това наставление, а така също последствията, влияещи реално върху живота на човечеството след установяване на посочената истина. Напълно възможно е тази истина да се явява първото и най-велико чудо на исляма. Даденото наставление е направено именно по такъв начин – като следствие от един частен случай – чрез божествения Коран, когато частния ограничен случай става възможност за утвърждаване на абсолютната истина и общия път.

Каквото и да е, истината, която е преследвала своята цел да затвърди това наставление и направление, и реалните последствия на това установяване, оказващо влияние върху живота на ислямската общност, е по своята същност исляма. Именно това е тази истина, която исляма и другите небесни мисии преди него са се стремили да посеят на Земята.

Тази истина не се състои просто в това, щото да се получи отговор на въпроса: Как да се отнасяме към отделен човек? Или как да се отнасяме към категория от хора? Тъй като именно в това се състои непосредствения смисъл на събитията и по-нататъшния коментар. Същинския смисъл на тази истина се крие много по-дълбоко и е много по-величествен, а именно: По какъв начин хората са длъжни да претеглят всичките жизнени дела? От къде да черпят ценностите, с помощта на които те ще претеглят и оценяват?

Истината, която се е стремила да утвърди това наставление, се заключава в следното: Хората на Земята трябва да черпят своите ценности и критерии изключително от божествените небесни знамения, идващи при тях от небето и несвързани със земните обстоятелства или различните начини на живот на хората, а също така произтичащи от човешките представи, отегчени и обременени с техния стил на живот или гореуказаните обстоятелства.

Това дело е не само с изключителна важност, но и с голяма трудност. Въпросът е в това, че за хората на Земята е много сложно да живеят по ценности и критерии, идващи от небето, абсолютно освободени от земните съображения и не изпитващи гнета на такива съображения и убеждения.

Ние ще осъзнаем величието и сложността на това дело само тогава, когато осъзнаем грандиозността на човешката реалност, тежестта на нейното въздействие върху чувствата на човека, нейния натиск върху душата на хората, сложността на отказа от обстоятелствата и усложненията, породени от реалния живот на хората и явяващи се следствие от условията на тяхното съществуване от обстоятелствата, продиктувани от живота, отживелиците на човешката среда, историческото наследство и други обстоятелства, крепко привързали хората към Земята и легналия тежък товар върху душите на хората, земните критерии, ценностите и представите.

Ние ще осъзнаем също така величието и сложността на това дело само тогава, когато осъзнаем, че душата на пророкът Мухаммед Ибн Абдуллах алейхисселяту весселям, не се е нуждаела от такова наставление, за да го възвести от своя Повелител, но и от това строго порицание, предизвикващо почти удивление от такова действие!

За да си представим величието на това дело в нашето битие, е достатъчно да кажем: Душата на пророкът Мухаммед Ибн Абдуллах алейхисселяту весселям, се е нуждаела от указание и наставление!

Да, това е напълно достатъчно. Величието на тази душа, нейното достойнство и възвишеност правят делото, заради което тя се нуждае от указание и наставление, много повече велика и много повече възвишена!

И в това се състои истината за това дело, чието утвърждение на Земята преследва даденото божествено наставление, низпослано по този отделен случай. Хората са длъжни да черпят своите ценности и критерии от низпосланото от небето, за да бъдат абсолютно независими от земните ценности и критерии, породени от цялата човешка реалност. Наистина, това е великото дело...

Мерилото, низпослано от Всевишният Аллах на хората чрез пратениците, за да премерят те своите ценности, се заключава в следното: Най-достоен измежду вас при Аллах е най-благочестивият./49:13/ Именно това е и единствената ценност, с помощта на която хората печелят тежест или я губят! Това е и чисто божествената небесна ценност, която няма абсолютно никакво отношение към всякаквите там земни удоволствия и обстоятелства.

Но хората все пак живеят на Земята, тясно свързани помежду си с всякакви задължения, всяко от които има своя везна, тежест и притегателност в техния живот. Те действат в съответствие с други ценности, към които се отнасят произхода, силата, а така също и парите. В резултат на разпределението на такива ценности, възникват определени практически връзки и обстоятелства както от икономически, така и от неикономически характер. В зависимост от това става диференциация на хората в тяхното положение относно един към друг. От гледна точка на земните мерки едни хора стават по-значителни от други. След това идва ислямът и провъзгласява: Най-достоен измежду вас при Аллах е най-благочестивият./49:13/ Ислямът не обръща никакво внимание на всички тези ценности, имащи тежест в живота на хората, силно потискащи техните чувства и притежаващи притегателността на Земята. Вместо всичко това идва тази нова ценност, низпослана непосредствено от небето, и единствената, призната в небесните везни!

И ето в денят на утвърждението на тази ценност се случва указания случай в определена реална ситуация, за да установи основополагащия принцип, който се съдържа в следното: истинското мерило на всичко – това е мерилото, низпослано от небето, а истинската ценност на всичко – е небесната ценност. Мюсюлманската общност е длъжна да се откаже от всичко това, което е добре известно на хората от ценностите, представите, критериите и убежденията, явяващи се следствие на земните отношения, за да черпят само от божествените небесни ценности, съгласувайки ги само изхождайки от небесния критерий!

И така, слепият бедняк, сина на Умм Мактум, идва при пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, когато той е зает с група корейшитски вождове и старейшини сред които са били Утба и Тайба, синове на Рабия, Абу Джехил Амру Ибн Хишам, Умайя Ибн Халаф, ал-Валид Ибн ал-Мугира, а също така и ал-Аббас Ибн Абд ал-Мутталиб. Пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, ги призовава към исляма, желаейки чрез тяхното влизане в ислямската религия да стори добро за исляма в тежък и напрегнат за него период, който той преживявал по това време в Мекка. Тези хора със своите пари, знатно положение и сила стоят на пътя на исляма, отвращавайки хората от него, а също така плетат всякакви злобни интриги, за да блокират и локализират исляма в Мекка. Другите се намират извън Мекка и не желаят да приемат призива, който отстояват най-близките до неговия носител хора и изпитващи към него величайша привързаност в тази племенна среда, където цари невежеството, при което само позицията на племето се явява ценност и има значение.

Този сляп бедняк идва при пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, когато той е зает с тези хора при това съвсем не заради самия себе си или за собствена изгода, а изключително заради исляма и интересите на исляма. Ако тези хора приемеха исляма, то с това биха били свалени огромните препятствия и острите бодли от пътя на ислямския призив в Мекка, и исляма би се разпространил зад пределите на Мекка в случай, че тези доблестни вождове приемат ислямската вяра…

И така, идва този човек при пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, и му казва: “О, пратенико на Аллах! Прочети ми и ме научи на нещо от това, на което Аллах те е научил.” След това той повторил това, макар да е знаел, че пророкът алейхисселяту весселям, е зает с важно дело. На пратеникът алейхисселяту весселям, не му се понравило много да прекъсват речта му и да го отклоняват от делото му. Това недоволство е било забележимо по неговото лице, което слепия не вижда. И тук пророкът се намръщил и обърнал гръб на един бедняк, който му пречел да свърши важно дело, което, по негово убеждение, струва твърде много за неговия призив и неговата религия. Към това го подбужда желанието му за победа на своята религия, неговата преданост към призива му, любовта му към всичко онова, което е в интерес на исляма, а така също и стремежа към неговото разпространение!

Тук възниква намесата от небето. То се намесва, за да си каже решаващата дума в това дело, да обозначи целия път и да утвърди универсалното мерило на ценностите, извън зависимостта на каквито и да било обстоятелства и съображения, включвайки и вземането под внимание интересите на призива, както това виждат не само всички хора, но и вождът на всички хора салляллаху алейхи ве селлем!

И ето тук се низпослава порицание от Възвишеният Всевишен Аллах към Неговия благороден пратеник, човек, притежаващ висок морал, при това низпосланото е в рязка и сурова форма. Един единствен път в целият Свещен Коран на любимия и близък пратеник се казва: Ала не! В речта това означава сдържане, удържане и възпиране! Наистина, велико е делото, върху което се изгражда тази религия!

При това в Свещеният Коран споменатото порицание се изразява по съвършено уникален способ, което е невъзможно да се предаде в писмената човешка реч. Писменият език има своите ограничения, рамки, стил и традиции, лишени от жарта на вдъхновяващите айети, в техния жив и непосредствен образ. На кораничният стил е присъща способността да излага съдържанието по впечатляващ начин, използвайки лаконични щрихи, пресекливи изрази и словосъчетания, създаващи впечатление, че това е пряко предаване на емоции, оттенъци, тембър и тоналност на живия глас!

Нататък, след премълчаването на делото, след което е последвало порицанието идва и самото порицание, оформено като текст във вид на реч, която започва достатъчно спокойно: Но ти откъде знаеш, може би иска да се пречисти(от греховете)? Или пък ще приеме наставлението, и то да му е от полза! Та откъде да знаеш, може би с това ще бъде осъществено голямо благо, ако този сляп бедняк се пречисти, който е дошъл при теб, стремейки се към това добро, което е у теб. Той иска да се пробуди сърцето му, за да вникне в наставлението, което ще му донесе полза. Но ти откъде да знаеш, може би неговото сърце ще се разтвори, за да приеме частицата светлина на Аллах и ще стане маяк, осветяващ Земята и приемащ светлината от небето? Когато сърцето широко се разтваря за истинското наставление, и в него прораства истинската вяра, то се извършва велико дело, имащо изключителна тежест върху везните на Всевишният Аллах…

След това тонът на порицание се ожесточава, и неговият език става по рязък, изразявайки удивление от това действие, след което са последвали словата: А онзи, който е богат, с него си приветлив. И не от теб зависи, че не се пречиства. А онзи, който е дошъл при теб с упоритост и се страхува от Аллах, ти оставяш без внимание. Ако някой е проявил пренебрежение по отношение към теб, към твоята религия, към истинското наставление, доброто, светлината и чистотата, които ти притежаваш, то ти му отделяш внимание и предаваш значение на неговото дело, полагаш усилия, за да го насочиш в пътя на истината, ти се прилепваш към човека, а той се отдръпва от теб! И не от теб зависи, че не се пречиства. Каква е вредата за теб, ако той продължава да пребивава в своята мръсотия и скверност? Ти не отговаряш за неговите грехове, той не ти помага, и ти не се заемаш с неговото дело. А онзи, който е дошъл при теб с упоритост – доброволно и покорно, изпитвайки в сърцето си боязън и се страхува от Аллах, стремейки се да не попадне под гнева на Всевишният Аллах, ти оставяш без внимание. Всевишният Аллах назовава абстрахирането от правоверния, страхуващия се от Аллах, стремящия се към добро “пренебрежение”…много рязък епитет…

След това тоналността на порицание се усилва още повече, достигайки степен на открито сдържане и забрана: Ала не! т.е. това никога няма да стане…Такова изказване е изключително забележително на това място.

Нататък следва разяснение същността на този призив, неговото благородство, величие и възвишеност. Той не се нуждае от никой, и не му е нужна никаква опора. Той е благосклонен само към онзи, на който е нужен безкористно, който няма положение и везни съгласно земните мерки: Това е поучение, и който пожелае, той се поучава! (Корана е) в Свитъци почитани, възвишени, пречистени,( преписани) от ръце на писари- посланици, достойни, благочестиви. Това поучение е драгоценно от всяка гледна точка, то е благородно в своите свитъци, възвишени и пречистени, чието съдържание е поръчано да се предаде на избраните от Земята чрез меляикета, за да го възвестят след това хората. И тези меляикета-писари също така са благородни и достойни. Това поучение е благородно и пречисто във всяко нещо, към което има отношение, и се докосва с тях пряко или косвено. То е могъщо и не е предназначено за тези, които се отвръщат, показвайки своето безразличие към това. Това е поучение само за този, който знае неговото благородство и се стреме да се пречисти чрез него.

Това са везните – везните на Всевишният Аллах, на които се измерват ценностите, убежденията и съображенията, оценяват се хората и ситуациите… Това е словото – словото на Всевишният Аллах, слово с което завършва всяка изказване, съждение и решение.

Къде е това? И кога? В Мекка! Призивът се преследва, а броя на мюсюлманите е незначителен. Особеният интерес към знатните хора не се основава на личен интерес, а пренебрежението към слепия бедняк не е предизвикано от някакъв личен мотив. Отначало до край това е призив, който се явява тези мерки и тези ценности. Той е дошъл именно, за да утвърди тези мерки и тези ценности в живота на човечеството. Този призив може да стане могъщ, да укрепне и да победи само с утвърждаването на тези мерки и тези ценности.

Към това, както бе казано по-горе, много по-важно и всеобхватно, отколкото е дадения отделен случай, и неговото формално съдържание. Същността му е в това, щото хората да получат от небето мерките и ценностите, а не от Земята, и за да се ръководят от небесните убеждения а не от земните… Най-достоен измежду вас при Аллах е най-благочестивият./49:13/ т.е. най-достойният при Всевишният Аллах заслужава покровителство, внимание и грижи, дори при условие на отсъствие на всякакви други фактори и основания, признавани от хората под натиска на тяхната земна реалност и земни атрибути, т.е. знатен произход, сила и пари, а също така и други ценности, които абсолютно нищо не струват при отсъствие на вярата и праведността. Само в един случай подобни ценности имат тежест и могат да бъдат взети под внимание – само ако са поставени в служба на вярата и праведността.

Такава е великата истина, чието установяване преследва като своя цел наставлението на Всевишният Аллах, низпослано по този случай чрез Свещеният Коран, когато единичен и конкретен случай е станал средство за утвърждение на абсолютната истина и общия път.

* * *

Първото нещо, което е предприел пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем,е да обнародва низпосланото му наставление и порицание във връзка с този случай. Наистина, това е бил велик и блестящ ход, на който никой не е могъл да се реши, освен пратеника, от каквато и страна да погледнем на него в това време.

Да, само пратеникът салляллаху алейхи ве селлем, е могъл да се осмели на това, щото открито да обяви на хората за строгото порицание, получено за извършената грешка и низпослано по този уникален начин! Всеки друг велик човек – освен пратеникът салляллаху алейхи ве селлем – би се ограничил с това, че е осъзнал своята грешка и че ще се постарае в бъдеще да не допуска нещо подобно.

Пророческата мисия обаче, е нещо друго и има други перспективи!

Само пратеникът салляллаху алейхи ве селлем, е могъл по този начин открито и чистосърдечно да разкаже за това на знатните корейшити в тези условия, в които се е намирал през онова време ислямския призив пред лицето на тези хора, кичещи се със своя знатен произход, високо положение, пари и сила в среда, в която не е имало място за не меркантилни съображения от подобен род. Обстановката е била такава, че за Мухаммед Ибн Абдуллах Ибн Абд-ел-Мутталиб Ибн Хашим са казвали: “Би било отлично, ако този Коран не бе низпослан на човек от простолюдието в Мекка!” Ето така те са се изказвали за него просто защото, до преди своята пророческа мисия той не е бил сред ръководителите на племето!

Такова събитие в подобна обстановка можело да се случи само в резултат на небесно внушение, тъй като никакви земни мотиви не са могли да го подтикнат към тази решителна крачка, особено ако се отчете местната среда и време!

Само сила от небето е могла да се яви подбудителен импулс за това, щото всичко да се случи по подобен начин, докато чрез душата на пратеника салляллаху алейхи ве селлем, наставлението от Всевишният Аллах би попаднало в обкръжаващата го среда, дълбоко, трайно и активно, пускайки в нея корени, оставайки атрибут от живота на ислямската общност в течение на различни исторически периоди.

Това събитие се явява, по същество, ново раждане на човечеството, подобно на човешкото раждане в неговото естество. Но много по-важно и значително от това по своята ценност е този факт, че човек по настоящем, както чувствено, така и реално, е започнал да преминава от общоприетите на Земята ценности към ценности от друго естество, низпослани му от небето, чисти, независими и свободни от всички земни ценности, критерии, представи и практически конюнктурни съображения, освобождавайки се от тежките и обременителни земни задължения, от заплетени роднински и чувствени връзки. Новите ценности са започнали да стават понятни на всички и безусловно приемливи. Великото дело, преизпълнило душата на Мухаммед салляллаху алейхи ве селлем, за да го възвести във вид на предупреждение и наставление, - това велико дело е започнало да става аксиома в съвестта на всеки мюсюлманин, закон за мюсюлманското общество, първостепенен факт в живота на ислямската общност за дълги времена в живота на всички мюсюлмани. Едва ли на нас ще ни се отдаде да осъзнаем истинската същност на това ново рождение. Въпросът е в това, че в нашите помисли отсъства истинската представа за същността на този свободен стремеж в резултат от въздействието на товара от всевъзможни земни обстоятелства и ситуации с произтичащото от това обременителни ценности, критерии и убеждения, които са толкова тежки, че то е дало на някои автори на “прогресивни” теории да представят само една от страните на тази – икономическа ситуация – като решаващ фактор за съдбите на хората, тяхната идеология, изкуство, култура, закони, права и мироглед като цяло! За това заявяват плиткоумните и недалновидни основоположници на историческия материализъм, бидейки невежи относно истинската същност на душата и жизнените истини!

Наистина, това е чудо…Чудо на новото раждане на човека, благодарение на появата в това време на исляма…

* * *

От времето на това рождение са се възцарили ценности, с които се е съпровождало указаното велико космическо събитие. Този въпрос обаче съвсем не е бил толкова лек и маловажен както сред арабските племена, така и в душите на самите мюсюлмани. Още повече, че пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, по волята на Всевишният Аллах, със своите действия и наставления, произтичащи от горещ емоционален подем, предизвикан от твърдото коранично наставление, се е оказал в състояние да внедри тази истина както в душите на хората, така и в самия живот, да я съхрани и опази, докато тя не се вкорени дълбоко и разпростре своите клони, осенявайки живота на мюсюлманската общност в течение на много векове, независимо от различните рецидиви и други негативни фактори.

След този случай пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е бил приветлив с Ибн Умм Мактум и го е защитавал. Всеки път, когато го е срещал, той му е казвал: “Добре дошъл на този, заради когото моя Повелител ме порица!” След преселението хиджра пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, два пъти е назначавал Ибн Умм Мактум за свой наместник в Медина.

За да сломи съществуващото в тази среда мерила и ценности, основаващи се на земните стремежи и стереотипи, пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е дал дъщерята на своята леля по майчина линия Зейнеб Бинт Джахш ал-Асадия за жена на своя бивш роб, който той е освободил, на име Зейд Ибн Харис. Както е известно, въпроса за брака и сродяването по свойство се явява извънредно тънко и деликатно, особено сред арабите.

По-рано, когато в началото на хиджрата пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е сродил и побратимил мюсюлманите, той е сторил побратими своя чичо Хамза и своя бивш роб Зейд, а така също е побратимил Халид Ибн Рувайху ал-Хасами с Билял Ибн Рабах!

Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е назначил Зейд за командващ войските в похода на Мута, правейки го първи емир. След него са следвали Джаафер Ибн Абу Талиб и Абдуллах Ибн Раваха ал-Ансари начело на три хиляди мухаджири и ансари. Сред тях също така е бил и Халид Ибн Валид.

Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е излязъл лично да ги изпрати в този поход, в който всички трима военачалници загинали радияллаху анхум! Последното от делата на пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е било назначението от него на Усама Ибн Зейд за командващ на войските, тръгнали на поход срещу византийците. В състава на армията влизали много мухаджири и ансари, сред тях били двамата помощника и близки съратници на пророка салляллаху алейхи ве селлем, - Абу Бакр и Умар, които единодушната воля на мюсюлманите станали след него първите халифи. В армията също така се е намирал и роднина на пророка салляллаху алейхи ве селлем, Саад Ибн Абу Ваккас, който е първият от корейшите приел исляма.

Някои хора били обезпокоени и недоволни от това, че за командващ на армията е бил назначен младия Усама. По този повод Ибн Умар радияллаху анхума, е разказал: “Когато пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е изпратил войската в поход, назначавайки командващ Усама Ибн Зейд радияллаху анхума, то някои хора са се възмутили от това назначение. Тогава пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, казал: “Ако вие порицавате неговото назначение за командващ, то това означава, че вие сте били недоволни от командването на неговия баща по-рано. Заклевам се в Аллах, той бе създаден, за да бъде военачалник, и той е от тези, които са ми най-любимите от хората, а командващ трябва да бъде този, който ми е най-любим от хората”^3[1]

Когато някои езици повдигнали шум около Салман ал-Фариси, подклаждайки темата за персите и арабите от тясно националистически настроения пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, решително пресякъл това, казвайки: “Салман е от нас, и той е наш роднина (от ахли ал-бейт)”^4[2] С това пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, на основата от небесните ценности и неговите критерии е преодолял всички йерархии на произхода, с които хората се кичат, всички националистически амбиции, които разпалват техния ентусиазъм, и сторил Салман родственик от ахли ал-бейт и главатар!

Когато между Абу Зерр ал-Гафари и Билял Ибн Рабах радияллаху анхума се случило леко спречкване, заради това, че от езика на Абу Зерр се откъснали думите: “О ти, син на чернокожа!” – Тези думи разгневили много силно пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, и той жестоко и застрашително подхвърлил в лицето на Абу Зерр: “О, Абу Зерр, ти премина границата! Синът на белокожата няма никакво преимущество пред сина на чернокожата!”^5[3] По този начин всичко било поставено по местата си, и пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, разплел корените на проблема: ако това е ислямът, то в основата му лежат ценности и критерии, низпослани от небето, а ако това е невежество, то в основата му лежат земните ценности и мерилки!

Пламенното слово на пророка салляллаху алейхи ве селлем, проникнало в чувствителното сърце на Абу Зерр, в резултат на което той изпаднал в дълбоко емоционално възбуждение. Опирайки чело на Земята, той се заклел, че няма да си вдигне главата докато до нея не се докосне кракът на Билял, като изкупително действие за това негово изказване!

Мерилото, с помощта на което се извисил Билял, е било небесно мерило. От думите на Абу Хурейра радияллаху анху, е известно, че пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, казал: “О Билял, разкажи ми за твоето най-голямо деяние заради исляма и полезно за теб. Тази вечер аз чух тропота на твоите сандали пред мен в Дженнета.” Билял отговорил: “Моето най-голямо деяние заради исляма и полезно за мен се състои в това, че аз напълно се пречиствам всеки час на деня и нощта, ако аз в състояние на тази чистота съм изпълнил молитвата намаз, то какво ми е писано да изпълня като молитва.”^6[4]

Пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, казал за Аммар Ибн Йасир, когато той поискал разрешение да влезе при него: “Разрешете му да влезе и приветствайте добрия и приятния човек”^7[5] Той също така е казал за него също така и: “Аммар – радияллаху анху – е преизпълнен с вяра в цялата си същност”^8[6]

Пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, е казал за Хузейфа радияллаху анху: “На мен не ми е известно, колко време ще съм сред вас. вземайте пример от тези, които ще останат след мен, - при тези слова той посочил Абу Бекр и Умар радияллаху анхума – следвайте верния път на Аммар и вярвайте в това, което ще ви разкаже Ибн Мес’уд”^9[7]

Без да живее в Медина човек би помислил, че Ибн Мес’уд е член от семейството на пратеника салляллаху алейхи ве селлем. Известно е, че Абу Муса радияллаху анху, е разказал следното: “Ние с моят брат живеехме в Йемен, и през цялото време докато живеехме там смятахме, че Ибн Мес’уд и неговата майка са членове от семейството на пророка салляллаху алейхи ве селлем, - те толкова често ходеха при пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, и толкова много се нуждаеха от него.”^10[8]

Един от освободените роби бил сватосан от пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, за жена от ансарите. Когато нейните родители се възпротивили на това, тяхната дъщеря рекла: “Нима вие искате да се възпротивите на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, и неговата повеля? След като той го иска за вас, то нека го ожените.” След това родителите се съгласили и дали своята дъщеря за жена на този човек”^11[9]

В резултат на такова божествено наставление и пророческо ръководство се е случило раждането на човечеството по такъв уникален път. Било е създадено божествено общество, получаващо ценности и критерии от небето, освободено от всякакви земни окови и препятствия, въпреки че самото общество се явява земно. Това е великото чудо на исляма, чудо което е могло да стане само благодарение волята на Всевишният Аллах и благодарение деятелността на пратеника салляллаху алейхи ве селлем. Това чудо вече само по себе си доказва, че тази религия произхожда от Всевишният Аллах , а пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, е дошъл с нея при хората!

На Всевишният Аллах е било угодно да устрои това дело по такъв начин, че след пратеника на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, да последват неговия първи сподвижник Абу Бек, а след това неговия втори сподвижник Умар…Тези двамата били най-близко от когото и друг да било, в разбирането на този въпрос, те били най-строгите последователи в истинният път на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, най-много от всички останали го обичали, в максимална степен били последователни в тази своя любов към него и в удържането си на позицията по неговия курс.

Абу Бекр радияллаху анху, запазил в неприкосновеност това, което е изисквал неговия съратник салляллаху алейхи ве селлем, по отношение на Усама. Първото нещо, което Абу Бекр е направил след като станал халиф, е било да изпрати Усама в поход начело на армията, събрана от пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем! При това той лично се отправил да съпровожда армията до предградията на Медина. В този поход Усама бил върху ездитно животно, а халифа Абу Бекр ходил пеша. Усама се засрамил от това, че той млад човек язди, а възрастния халиф върви пеша. Той му казал: “О, халиф на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, или ти ще се качиш на ездитно животно, или аз ще сляза.” В отговор на това халифът казал: “Кълна се в Аллах, ти не бива да слизаш, кълна се в Аллах, аз няма да се кача. И какво от това, че моите крака ще се покрият с прах по пътя на Аллах за час?”…

След това Абу Бекр счел, че му е необходим Умар, тъй като носел тежкото бреме на халифата, а Умар бил бойник в армията на Усама, а самият Усама бил командващия на армията. Това означавало, че трябва да получи съгласието на командващия, щото войника да бъде пуснат. И халифът рекъл: “Ако ти смяташ за възможно, щото Умар да ми помогне, то стори това.”…О, Аллах! Ако ти сметнеш за възможно да ми помогнеш, то стори това.

Какви потресаващи възвишени хоризонти! Хората могат да ги достигнат изключително по волята на Всевишният Аллах и с помощта на Неговия пратеник салляллаху алейхи ве селлем, който се явява посредник между тях и Всевишният Аллах!

Колелото на историята неотклонно се движи напред, и ето ние виждаме Умар Ибн ал-Хаттаб халиф, който назначава Аммар Ибн Йасир за негов наместник в Куфа.

Пред вратата на Умар стоели Сухайл Ибн Амру Ибн ал-Харис Ибн Хишам, Абу Суфян Ибн Харб и група свободни вождове от племето корейш. Преди тях Умар е разрешил на Сухейб и Билял да влязат при него, тъй като те били сред онези, които първи приели исляма и са участвали в битката при Бедр. Това разсърдило Абу Суфян, и той с раздразнение, свойствено за периода на джахилията, възкликнал: “Няма що! През живота си такова нещо не съм виждал! Той пуска при себе си робите, а нас ни оставя пред вратата!”…Неговият приятел, който вече бил проникнат от истината на исляма, му казал: “О, хора! Кълна се в Аллах, наистина аз виждам, какво е изписано върху лицата ви. Ако вие сте разгневени, то гневете се на самите себе си. Те и вие бяхте призовани към исляма. Те побързаха да приемат исляма, а вие не. Какво ще стане с вас в деня Къямет, ако вие оставите това?”^13[11]

Умар разрешавал повече на Усама Ибн Зейд, отколкото позволявал на своя син Абдуллах. Когато синът му го попитал за тайната на това, Умар му отговорил: “О,синко! Зейд радияллаху анху, е бил много по-любим на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, отколкото твоя баща! И Усама радияллаху анху, е бил по-любим на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, от тебе! Аз предпочитам любовта на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, пред моята любов.”^14[12]…Казвайки това, Умар е знаел, че любовта на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, е била основана на небесен критерий!

Умар изпраща Аммар при Халид Ибн Велид – непобедимият военачалник, принадлежащ към древен и знатен род - да му поиска отчет. И разказват, че Аммар го загърнал със своя плащ и го завързал с чалмата си, докато не приключило разследването. Когато се потвърдила невинността на Халид Ибн Велид, той сам със собствените си ръце го развързал му намотал чалмата. Във всичко това лично Халид не е видял нищо лошо. Та нали това е бил Аммар сподвижника на пратеника на Аллах Мухаммед Мустафа салляллаху алейхи ве селлем, който бил един от първите приели исляма, и за който пратеника на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал, каквото е казал!

Умар е този, който казва за Абу Бекр радияллаху анху, - той е нашия сейид, и той е освободил сейид Билял, който е бил собственост на Умеййа Ибн Халаф, жестоко отнасящ се с него. След това Абу Бекр го е откупил и му е дарил свободата. И за него Умар Ибн ал-Хаттаб говори, т.е. за Билял, че той е наш сейид!

Именно Умар е този, който е казал: “И ако Салим, освободеният роб на Абу Хузайфа, беше жив, то аз бих го сторил свой приемник.” Умар не е сторил свой приемник нито Осман, нито Али, нито Талха, нито аз-Зубейр, препоръчвайки на съвета след него да избере халиф измежду шест човека. Той самият не е назовал никой за свой приемник!

Али Ибн Абу Талиб карремеллаху веджхихи, изпраща Аммар и Хасан Ибн Али радияллаху анхума, при населението на град Куфа, за да ги вдигнат във връзка с инцидента между него и Айша радияллаху анха, казвайки: “Наистина, добре ми е известно, че тя е жена на вашия пророк салляллаху алейхи ве селлем, в земния и отвъдния живот, но Всевишният Аллах е изпратил изпитание за вас – ще последвате или пророка или ще последвате нея.”^15[13] И хората послушали него относно майката на правоверните Айша-дъщерята на Абу Бекр Саддик радияллаху анхум джамиен.

Абу Рувейха ал-Хус’ами - брат на Билял Ибн Рабах в исляма – поискал, щото Билял да бъде посредник в избора му на жена от едно йеменско племе. Билял им казал: “Аз съм Билял Ибн Рабах, а това е моят брат Абу Рувейха. Той има лош характер и слаба религия. Ако искате да го ожените, то оженете го, а ако искате да откажете, то откажете.” Билял не ги е излъгал, скривайки нещо за своя брат, не е споменал, че той е посредник, а също така не забравя, че той ще носи отговорност пред Аллах за своите думи. От такава правдивост хората се успокоили, и те оженили неговия брат за своята невяста. При това те не били смутени от факта, че арабин от знатен произход има за посредник Билял – получилият свобода роб от Етиопия!

* * *

Тази велика истина се утвърдила в ислямското общество и останала стабилна в течение на дълго време, независимо от наличието и въздействието на многочислените деструктивни фактори. “Абдуллах Ибн Аббас винаги си спомнял и споменавал за своя освободен роб Акрама. Абдуллах Ибн Умар винаги си спомнял и споменавал за своя освободен роб Нафия, а Анас Ибн Малик за своя освободен роб Ибн Сирин. Абу Хурейра за своя освободен роб Абдурахман Ибн Хурмуз. В град Басра е живял Хасан ал-Басри, а в град Мекка- Муджахид Ибн Джебр, Ата Ибн Рабах и Таус Ибн Кайсан, които станали известни учени-богослови правоведи. С издаване на решения по религиозно-правните въпроси в Египет се е занимавал Йазид Ибн Абу Хабиб по времето на Умар Ибн Абд ал-Азиз, който бил освободен чернокож роб от Дункуля.”^16[14]

Останала е само едната надежда, възлагана на ислямския призив, който може би, още веднъж ще спаси цялото човечество от невежеството, и благодарение на него, ще се случи новото раждане на човечеството, подобно на това, както това е станало първия път, когато е имало място това събитие, за което се разказва в началото на тази сура. В немного величествени и решаващи айети се провъзгласява за това, което се е случило…

* * *

Иначе защо ли той проявява високомерие, отрича се и е против? Къде е корена на човека и кой му е дал начало?

Коренът на човека е много прост и незначителен, а цялата негова ценност произтича от милостта и благодатта на Всевишният Аллах, Неговото предопределение и установяване.

Да, именно от тази, нищо не струваща субстанция, от безформена първооснова се създава човека. Ала неговия Творец с Този, Който е предопределил и осъразмерил човека, т.е. дарил му е определени пропорции и ценности, сътворявайки го съвършен и благороден.

От такова нищожно начало Всевишният Аллах е възвисил човека на такъв висок уровен, че му е дарил Земята с всичко онова, което е в нея.

После пътя му облекчи…

Всевишният Аллах е нанесъл жизнения път на човека или е подготвил пътя на истинското наставление, облекчавайки следването му по този път благодарение на заложените от Всевишният Аллах в човека качества и способности, предназначени за неговия жизнен път и истинното движение по него.

Когато човекът завършва своя жизнен път, то наближава края, общ за всички живи същества, където няма място за избор и който е невъзможно да бъде избегнат:

После го умъртви и повели да бъде погребан…

Краят на човека е аналогичен на неговото начало. Неговият живот се намира в ръката на Този, Който го е създал за света, когато е пожелал, и Който е прекратил неговия живот, когато е пожелал, и е сторил ямата в Земята място за погребване на човека в знак за негова почит и грижа за него. По законите на Всевишният Аллах не се предвижда умрелият да се оставя на повърхността на Земята, за да не бъде разкъсан от хищните зверове и птици. В самата природа на човека изначално е заложен стремежа да се погребва умрелия, предавайки тялото му на Земята, което също така се явява една от страните на човешкото устройство от Всевишният Аллах и Неговото предопределение.

Когато настъпи срокът, предвиден от волята на Всевишният Аллах, Той ще върне човека към живот за необходимото дело:

После когато Той пожелае, ще го съживи…

Човекът не е захвърлен на произвола на съдбата, той няма да изчезне без да му се потърси сметка и възмездие за извършеното…Вие обаче смятате ли, че той се е подготвил и приготвил за това?

Човекът във всеобщ план, отделните индивиди като цяло, а така също всички поколения не са сторили това, което Той е повелил да се стори до последния момент на живота. Именно такъв смисъл съдържа в себе си това изражение, което е съвършено еднозначно. Наистина, човекът е много небрежен и не изпълнява своя дълг. Той не си спомня по необходимия начин своя корен и своя произход, не е поблагодарил както следва на своя Творец и Наставник към истинския път. Той не е преминал своя жизнен път на Земята в готовност за деня на Равносметката и възмездието за извършеното. Именно такъв е човекът в своята общност, отгоре на това много се мръщят и обръщат гръб, забогатяват и стават надменни, следвайки своя път!

* * *

След това повествованието преминава към нов момент в нов такт, тъй като става дума за възникването на този човек. Нима човекът не вижда своята храна и храната на своя добитък на своя жизнен път? Това е част от онова, което му е предоставил неговия Творец.

Такава е историята за произхода на човешката храна, която се излага поетапно. Нека човекът внимателно погледне на това. Дали той има някакво отношение към това? Дали той управлява всичко това? Тази Ръка, която е сътворила човека и му е дала живот, Тя е произвела за него храна и е сторила тази храна толкова разнообразна.

По този повод един от съвременните учени казва: “Ако е вярно това, че температурата на земното кълбо в момента на отделянето му от слънцето съставлява около 12000 градуса, или такава е била температурата на земната повърхност, то това означава, че всички елементи са се намирали в свободно състояние. Следователно, не е било възможно съществуването на каквито и да било сложни химически съединения. Когато земното кълбо или съставляващите го части започвали да се охлаждат, са се появили химически съединения и се е оформила известната ни структура на света. Кислородът и водорода са могли да влязат в реакция между себе си, само тогава когато температурата би се понижила до 4000 градуса по Фаренхайт. Именно при такава температурна точка кислорода и водорода са влезли между себе си в реакция, образувайки вода, съставляваща, както ни е известно атмосферата на Земята. В атмосферата се е съдържало огромно количество вода, и всички океани са се намирали в небесата. Не встъпили в реакция елементите са се намирали в атмосферата в газообразно състояние. След образуването на водата в газова обвивка тя е започнала да се кондензира и да пада върху повърхността на Земята, но без да достига до нея, тъй като температурата непосредствено до повърхността е била много по-висока, отколкото разстояние хиляди мили. По-късно е дошло време, когато масите вода са достигнали повърхността на Земята, а след това отново се е издигала нагоре във вид на пара. Когато земните океани са се намирали в атмосферата, то според охлаждането са се случили чудовищни наводнения, а грандиозните вихри и буботене са били съпровождани от разтрошаване.”^17[15]

Подобна хипотеза, дори без свързването й с текста от Свещеният Коран, разширява пределите на нашите представи относно този текст и историята, за която той разказва, т.е. за обилното изливане на водата. Възможно е тази хипотеза и да е вярна, възможно е също така да има и други сериозни хипотези, касаещи произхода на водата на Земята. Текстът от Свещеният Коран остава пригоден, за да възвещава на хората на всяко място и по всяко време.

Такова е началото на повествованието за храната: Ние проливаме обилно водата… Никой не може да твърди, че той е създал тази вода и в какъв вид я е създал Всевишният Аллах, или пък през кое време това се е случило, и че Той Всевишният Аллах обилно е излял водата, за да може повествованието относно храната да тръгне именно по подобен начин!

Когато интелектът на човека се разширява, то той много по-широко възприема това, за което се говори в текста. Възможно е, подготовката на Земята за израстването на растенията да се е случила много по-рано, отколкото ние си представяме. Възможно е, щото такова раздробяване и натрошаване на скални видове, съставляващи земната кора, да се е случило поради грандиозните наводнения, както за това се говореше в предишната хипотеза, а също така под силното въздействие на многочислените атмосферни фактори. В наши дни учените предполагат, че именно такива фактори са способствали за раздробяването на твърдите скални видове, съставляващи земната кора, докато не се е образувала почвената субстанция, годна за земеделие. Това е още един резултат от въздействието на водата, проливана обилно, което по най-добрия начин се съгласува с последователността на изложеното в текста…

Все едно това дали е така или иначе, или пък едното и другото заедно, то всичко се е случило така, както е казано в тези два айета. На третият етап се разказва за различните растения в цялото им тяхно многообразие, при това става дума конкретно за тези от тях, които са добре известни на тези, към които е отправено свещеното повествование, и които са важни за храната на хората и животните:

И правим от нея да поникнат зърна… Това е обобщаващо понятие, включващо всички видове зърнени култури, употребявани като храната от хората под различен вид, а също така и от животните.

И грозде, и овощия… Гроздето е добре известно на всеки. В понятието “овощия” е включено всичко онова, което се употребява за храна в пресен вид през различните сезони, също така включва и различните зеленчуци.

И маслини, и палми, и гъсти градини, и плодове и треви… Маслините и финиковите палми са добре известни на всеки арабин. Градините представляват заградени участъци от Земя, засадени с плодови дръвчета. Гъсто засадени – имащи много дървета, чиито клони се преплитат. Плодовете израстват в градините, а тревното покритие означава, по всяка вероятност, пасбища за добитъка. Именно за тревната покривка е задавал въпроса Умар Ибн ал-Хаттаб, след това с упрек отново си го е задавал, както за това стана дума в раздела посветен на сура “ан-Назиат”!Тук ние няма какво да добавим!

Такова е повествованието за храната, сътворена от същата тази ръка, която е създала човека, а самия човек няма никакво отношение към всеки един от указаните етапи, дори ако той хвърля в Земята зърна и семена, тъй като не той ги е измислил и създал. Това чудо, започва да се проявява в представите на човека и неговото съзнание в резултат на размишления. За човека почвата е еднаква, но зърната и семената са извънредно разнообразни. Всяко едно от тях получава от Земята еднакво подхранване и се напоява от една и съща вода. Ръката на Твореца обаче, е сторила растенията и плодовете най-различни, залагайки в малкото семенце всички свойства и качества на родителското растение, което го е породило и му е дало възможност за възпроизводство. И всичко това е скрито от човека! На него не му е известен секретът за това, и той няма сили нито пък е в състояние да извърши подобно нещо, без за това да има някаква представа…

Такава е историята на това, което Ръката на могъществото е произвела: за ползване от вас и вашият добитък. Това ще продължи до тогава, докато ползването му ще свърши, което е било предопределено от Всевишният Аллах тогава, когато Той е предопределил живота. След завършването на ползването и препитанието, ще настъпи нещо друго, над което човечеството трябва да се замисли и приготви преди то да настъпи.

* * *

Именно такъв ще бъде завършекът на земния живот, което напълно е съгласувано с продължителното предопределение и всеобщото управление на всяка крачка и етап от създаването на човека. Финалът на тази сцена се припокрива с встъплението, където се говори за този, който е дошъл с упоритост и се страхува от Аллах, а така също и за онзи, който е презрително безразличен и се е отклонил от пътя на истината. След това тези двамата ще бъдат върху везните на Всевишният Аллах.

Такава рязка нота подготвя прехода към следващата сцена за човека, който бяга, захвърляйки и забравяйки за своите най-близки хора: в Деня, когато човек избяга от брат си, и от майка си, и от баща си, и от жена си, и от децата си…т.е. от тези, с които човек е здраво и неразделно свързан чрез родствени връзки. Оглушителният грохот обаче ще разкъса на парчета тези връзки и ще пререже родствените връзки.

Ужасът на тази сцена се явява чисто психологически, той заплашва душата, изтръгва я от нейната първична среда и самовластно се разпорежда с нея. Всяка душа ще бъде сама със себе си, и ще има толкова грижи, че няма да има възможност да се осъзнае или пък да прояви усилие: всеки от тях в този Ден ще е зает с дело, което ще го поглъща.

“Смисловите оттенъци, съдържащи се в това изражение, са извънредно дълбоки и значителни. Не съществува по-сбит и по-изразителен лексически оборот относно характеристика за степента на загриженост, обхващаща всички чувства и усещания: всеки от тях в този Ден ще е зает с дело, което ще го поглъща.”^18[16]

Именно това ще се случи с всички хора в ужаса на този ден, когато прозвучи оглушителният грохот…Нататък следва описание на състоянието на правоверните и положението на неверниците след тяхното съживяване и претегляне върху везните на Всевишният Аллах:

Тези лица ще бъдат покрити с прахта на скръб и мъка, върху тях ще падне мрака на унижението и депресията. Те знаят какво са вършили, и са разбрали, какво възмездие ги очаква… Тези са неверниците, нечестивците, т.е. това са тези, които не вярват в Аллах, в Неговото послание, и са нарушили Неговите граници и забрани…

Върху тях и техните лица е запечатана тяхната съдба, съдбата на тези две категории хора. Щрихите и чертите представени с помощта на такива слова и изрази, все едно че тези лица са одушевени – са толкова силни и изразителни средства на Свещеният Коран, и са с прецизна точност на описанията в различните детайли.

По такъв начин, началото и края на сурата се намират в пълна хармония между себе си. Началото утвърждава истината за небесните везни, а края утвърждава резултата от претеглянето. И ето в тази кратка сура ние виждаме толкова много велики истини, сцени, картини, внушения и вдъхновения, които тя разкрива с такава прекрасна пълнота и точност…

* * *