Авицена е роден в село Афшена (Afshena) в района на град Бухара (Bokhara). Майка му е местна (таджик), а баща му е персиец от Балх, работещ като бирник в съседния град Хармаитин (Harmaitin) за Нух II ибн Мансур, саманидския емир на Бухара. С Авицена се заема частен учител и на десет той вече удивлява съседите си като рецитира наизуст целия Коран и много друга арабска поезия. Преди да навърши шестнадесет години той не само познава медицинската теория, но чрез безвъзмездна работа с пациенти, по собствените му думи, открива нови методи за лечение. Ренесанс (от ХІV в. до XVII в.) С развитието на природните науки и технизацията на медицината намалява влиянието на теологията и философията върху медицинската етика. Евтаназията и суицидът се оценяват положително, като се държи на свободната воля на пациента. През 1623 г. Френсис Бейкън за първи път употребява понятието “евтаназия” при разглеждането на въпроса за неизлечимите болести. В този труд той пише: “…дългът на лекаря се състои не само в това да възстанови здравето, но и в това да облекчи страданията и мъченията, причинени от болестите, и то не само тогава, когато това ще доведе до оздравяване, но и в случаите, когато вече няма никаква надежда за спасение и е възможно единствено смъртта да се направи лека и безболезнена, при което евтаназията сама по себе си се явява немалко щастие…”. Бейкън разграничава два вида евтаназия – euthanasia interior (морална подкрепа) и euthanasia exterior (скъсяване на живота). Периодът на Възраждането допринася за оформянето на задълженията и добродетелите на лекаря и пациента. Повдига се въпросът също така за изследователската дейност, като се обсъжда извършването на експерименти със затворници. Терапията на
22 душевно болните не трябва да е лишена от хуманност. Налага се принципът, че всеки човек е отговорен за своето здраве и болест.