Пет нива на защита на подземния свят

Прехвърлях в главата си сведенията, получени от лами и мо­наси, и се опитвах да ги систематизирам. Изводът беше, че съ­ществуват навярно пет нива на защита на подземния свят.

Първото ниво е чрез времето. Ненапразно входовете към под­земията в Града на боговете са разполо­жени до огледалата на времето и попадат под въздействието им с всички произти­чащи оттук последици.

Второто ниво е чрез заклинанията - са­мо чрез тях достъпът към подземията е възможен. Тайната на тези заклинания е дълбоко скрита, а и мислите на човека, комуто са прошепнати, попадат под не­видимия контрол на владетеля на подзе­мията. И най-малкото отклонение се на­казва със смърт. Астаман Биндачарая раз­казваше, че този, който узнае тайната на свещеното заклинание, умира веднага, а онзи, комуто тайната е била поверена, или живее до края на дните си в страх, или също умира.

Третото ниво е бариерата от безтелес­ни или ангелоподобни същества, най-из­вестните от които на Изток наричат асу-ри. Влиянието им е разнообразно. В едни случаи те предизвикват изтръпване на крайниците или негодувание, което пре­минава в телесна отпадналост, в други -ослепяване и т. н. Астаман Биндачарая ни разказа тогава, че безтелесните същества дори участват в церемонията при влизането в подземието. А в района на Кайлас, който е по-слабо населен, церемонията се про­вежда само от ангели и от още по-загадъчните... нови ангели.

Четвъртото ниво е защитата, осъществявана от хората в Царс­твото на мъртвите, сред които изглежда се намира и хипотетич­ният владетел на подземията. От разказите на лами и монаси си бях изградил впечатлението, че той има свръхмощен дух, спосо­бен да чете мислите на пришълеца, да ги анализира и при нужда взема предпазни мерки, за да го спре. Затова Астаман и старшият човек постоянно повтаряха: „Ако Харати разреши!"

Петото ниво са тантричес-ките сили, витаещи вътре в подземията и контролирани от свещения Кайлас - центъра на тантрическите сили на Земята. Както разказваше старшият човек, те са приятни за човека, получил достъп, но за неканения пришълец се превръщат в кошмар.

Не знаех дали да вярвам докрай в тези мои хипотези, но скептицизмът ми неусетно за­тихна, като си спомних, че всъщност вече три пъти съм усещал върху себе си действи­ето на защитните сили в под­земията. Разбирах, че подзем­ният свят има нужда от защи­та, но не ми беше ясно защо е толкова мощна. Нима ние, обикновените хора, сме толко­ва страшни? И с какво бихме могли да застрашим по-съвър­шения свят?

Отговорът дойде като че ли от само себе си - с отрицателната, лошата енергия, просмукала се в нашите тела и души. Значи се отнасяха към нас като към „инфекциозен фактор"! Образно казано, да пуснеш в подземието обикновен човек, е все едно да пуснеш в дома си болен от чума.

Втресе ме. Заболя ме от тази жестока обида, която прободе сърцето ми. Да, наистина отрицателната или лошата съставка в нашите души е предопределена от факта, че сме принудени да жи­веем в „света на изпитанията", в който Бог е заложил принципа да самопрогресираме чрез борбата между доброто и злото. Нашите души също преминават през това изпитание, за да могат след вре­ме да заживеят така, както живеят чистите хора от подземията.

Колко е гениален Създателят! Да сътвори „мирно изпитание чрез злото", за да могат другите светове да живеят спокойно и да виждат наяве какво ни струва това!

Болката ми обаче не отминаваше, а и нямаше как другояче да бъде, след като човекът е възприеман от другите хора като „ин­фекциозен фактор", способен да зарази с мръсната си душа тях­ното общество. Аз вече схващах положителната й роля и осъзна­вах, че колкото повече се измъчва душата ми, толкова по-добре. Някога, след десетки прераждания, тя ще изплува на повърхност­та на душата ми като неприятен и тежък спомен и ще я предпази от онова, с което отдавна се е борила, опитвайки се поне малко и поне в нещо да помогне на доброто да възтържествува.

- Съхранената дълбоко в душата памет за злото защитава чис­тия свят! - прошепнах аз с премръзналите си устни. - Чистите и величествени хора също са преминали през подобни изпитания, когато са се формирали душите им, запомнили са го завинаги и не са допуснали то повторно да ги обсеби.

Разбирах, че злото начало се проявява чрез злите мисли, към които ние се отнасяме като към нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. На нас дори ни е трудно да си представим, че околните биха могли да имат само добри мисли. Завистливите, алчните или властолюбивите мисли все пак са нещо банално за нашето битие. Без тях, честно казано, сякаш ни е скучно да живе­ем, защото сме изпратени в нашия „свят на изпитания", за да се борим непрекъснато със злото. Напълно възможно е именно нашият свят да е адът за душите на хората от чистите светове. Кой знае, може би и ние сме пристигнали тук отнякъде, за да си спом­ним какво представлява злото и да не го допуснем повече в след­ващия си живот.

Сигурно Бог специално е вложил в душите ни злото начало, за да се борим, борим и борим... в името на прогреса. И вероятно затова въпреки материалния прогрес злото продължава да същес­твува.

Но, скъпи читатели, нали прекрасно разбирате, че животът не свършва след смъртта. Начинът, по който ще живеем при следва­щото си прераждане, и в какъв свят ще се осъществи това, зависи от ефективността на борбата ни със злото в света на изпитанията, в който имаме „честта" да пребиваваме. Ако се стремим да го преборим и да спомогнем принципите на доброто да възтържест­вуват, то аз съм сигурен, че следващият ни живот ще е прекрасен. Допуснем ли обаче душата ни да бъде завладяна от завистта, алч­ността или подлостта, най-вероятно ще се озовем отново в света на изпитанията. Но вече в качеството си например на индийски просяк, на когото цялото общество ще внушава, че да си беден е добре, защото в следващия си живот ще бъдеш богат.

- Шефе, не издържам повече! Ще се разпадна от треперене. Спуснахме се по склона, като с мъка движехме замръзналите си крайници. Обърнах се назад и отново погледнах Дома на щас­тливия камък.

- Равил, не ти ли се струва, че е кух? - измънках едва-едва.

Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше грандио­зен на фона на свещения Кайлас. Представих си, че наистина е изграден така, сякаш вътре в него има голяма кухина, разпределе­на на етажи и осветена с вътрешна светлина. Там се намират лета­телните апарати на Шамбала, те излитат през вратите и навестя­ват нашия свят, за да ни изучават нас - грешните. За да не бъдем такива...

Нямаше как да се уверя в правилността на предположенията си. А и студът беше непоносим, напомняйки ми, че живея в жесто­кия свят на изпитанията. Мълчаливо продължих напред. Равил ме следваше.

- Пред нас се поя­ви още един мону­мент ~ равнодушно отбелязах аз. - Тряб­ва да се скицира и зас­неме.

- Да, да - пророни Равил.

Размахах ръце, кол­кото ми стигаха сили­те, за да предизвикам поне мъничко топли­на в тялото си, измък­нах експедиционния дневник и седнах върху отвратително студен камък. Ръцете не ми се подчиняваха. Направих някаква мижава рисунка и се заре­кох утре отново да се върна тук, за да го нарисувам по-внима­телно.