ЖИВОТ, ДОСТОЕН ЗА ПРЕКЛОНЕНИЕ

Така Ванга се простила с първата си любов, с училището, с женитбата и с по-добрия живот. Обратният й път към дома бил - тежък и мъчителен, защото тя много добре съзнавала, че трите години, прекарани в дома за слепи в град Земун, са най-хубавите години от живота й и никога няма да се повторят.

Оттук нататък животът на сляпата девойка е белязан от убийствена бедност и много мъка, но редом с това и с една безкрайна душевна сила, която ще я крепи, за да устоява на всички трудности.

Вкъщи Ванга заварила страшна мизерия. Децата, кое от кое по-малки, били мръсни и болни от недояждане. Брат й Васил бил на 6 години, Томе на 4, а най-малката, Любка, на 2. И сляпата Ванга трябвало да им бъде всичко - и майка, и стопанка на дома, и закрилница. Щом Ванга се прибрала, бащата отново тръгнал да работи по селата като ратай или овчар.

По това време станало чирпанското земетресение, което се почувствало доста осезателно и в Струмишкия край. От силния тътен старата паянтова къща се разрушила и децата на Пан де останали на улицата. Няколко дни след това бащата съградил на отсрещната страна малка къщурка. Направил я от тръстикови стъбла и я измазал с кал. Тази къщичка стоеше в Струмица доскоро. Вътре имало само една стаичка и малко коридорче -„трем”. После пристроили и една малка кухничка, където съградили оджак и там на подницата пекли хляб, разбира се, когато имало брашно.

Нанесли се бързо, защото нямало какво да пренасят. Но Ванга със своето чувство за ред и чистота се постарала и тук да бъде уютно. На видно място в стаята сложили шарен сандък, останал от чеиза на втората й майка, постлали пръстения под с рогозки, а в ъгъла поставили леглото, на което Ванга изплела от стари конци покривка, „за да е красиво”, и това била цялата им мебелировка. Отпред пред къщичката оградили малко дворче и по края насадили красиви цветя.

В тази къщурка Ванга и Любка живели дълги години сами, защото братчетата, макар и много малки, тръгнали по селата и работели като ратайчета или овчарчета, за да изкарват прехраната на семейството.

В града и околните села бързо разбрали, че сляпата девойка може да плете бързо и хубаво и започнали да й носят по цели бохчи за плетене. После вместо пари й давали дребни неща или стари прежди. От тях Ванга оплела дрешки на децата, защото често били окъсани. За себе си не правела нищо, защото и без това не излизала от къщи. Пък и като знаели колко са бедни,. когато в махалата почине някоя жена, давали дрехите й на Ванга да ги износва.

Ванга започнала и да тъче. Научила Любка да връзва скъсаните нишки и малката сестричка до късно чувала тракането на разбоя или усещала как безспирно се движат металните игли, с които Ванга плетяла. Обичайно било Ванга да плете до много късно през нощта и безспирно да плаче от отчаяние. През деня се държала твърдо, за да не плаши Любка и да не позволява на хората да я съжаляват, но вечер давала воля на цялата си мъка и това бил единственият начин, по който облекчавала тежкото си положение.

Сутрин ставали много рано, защото според Ванга имало много работа за вършене. Тя не обичала да стои без работа и не позволявала на никого около нея да бездейства. Искала навсякъде да е чисто и спретнато. Така например понеделникът бил определен за пране, във вторник измитали навсякъде около къщата, в сряда изкърпвали дрехите. Шиела Любка. Макар и много малка, Ванга я научила да домакинства и била много взискателна към малката си сестра. Опитвала закърпеното място и ако шевът не й харесвал, го разпаряла и карала Любка да го зашие отново. Много често Любка плачела, защото дрехите за кърпене били много и не можела да излиза навън да си играе с децата, но Ванга била непреклонна. Всичко трябвало да бъде както трябва. В четвъртък месели хляб. В петък ходели извън града и накопавали червена пръст, с която измазвали цялата къщичка отвътре, а отвън я опасвали с червен цокъл, за да е по-красива. В събота ходели да събират коприва или лапад за готвене. В неделя ходели на черква, а следобед идвали жените от околните села да си приберат изплетените неща, събирали се в техния двор и съседките на приказки. Ванга била много общителна, имала силно чувство за хумор и всички обичали да разговарят с нея.

Интересен обичай има в Струмишкия край. Вечерта срещу Гергьовден момите пускали в делва „нишани”, та на другия ден по тях да разберат какъв ще им бъде късметът. Делвата обикновено поставяли във Вангиния двор под един голям стар корен - тъмночервен трендафил, който приличал на хубаво разперено дърво. Много често, може би от съжаление, че била сляпа, избирали Ванга за оракул и на другата сутрин тя изваждала от делвата нишаните и правела на всекиго предсказания. Но интересното било, че всичко, което Ванга им предричала, се сбъдвало с абсолютна точност. Всички се удивлявали на това, но на никого и през ум не му минавало, че Ванга има дарбата да предсказва. Пак на друг един празник, деня на Свети Четиридесет мъченици, момите слагали напреко на реката клонки и правели „мост”, защото вярвали, че през нощта ще сънуват как по него ще мине техният бъдещ избраник. На другия Ден обаче почти никоя от тях не можела да изненада Ванга, защото тя сама им казвала какво са сънували през нощта. Били много странни тези нейни прояви, но никой не се и мъчел да си ги обясни.

Тези празнични и весели настроения били обаче много редки. Ванга не си позволявала да се отпуска, защото мизерията ги гонела вечно по петите и тя трябвало денонощно да работи. Често, много често бивали гладни. Основната им храна била диво зеле, царевичен хляб или силно разредено кисело мляко, но много пъти оставали и без тях. Един ден съобщили на бащата, че вече няма откъде да намерят брашно. Много рядко имали пари и Ванга ги криела за някои изключително тежки дни. Бащата отишъл при един заможен селянин, свой приятел, и го помолил за малко брашно. Той му казал, че има едно чувалче, но ще му го даде срещу заплащане. Взел чувалчето бащата и веднага го проводил в Струмица по един пътуващ търговец. Радостта вкъщи била голяма. Ванга веднага омесила хляб, още неизстинал го разчупили и яли от него. Но само след около половин час и на двете сестри им прилошало, завило им се свят и започнали да повръщат. Изплашените съседи извикали бащата от съседното село веднага да се прибере вкъщи. Той, като прегледал брашното, установил, че „приятелят” му продал не брашно, а смляна трева „пиявец”, която растяла сред житата и била отровна.

На края на града, близо до река Тракайна, имали малка градина с шест черешови дръвчета. Когато черешите узреели, бащата ги продавал на минаващи търговци и когато през годината някое от децата поисквало от баща си да му купи нещо, той все обещавал: „Като продам черешите, ще ти купя!” Парите обикновено били толкова малко, че обещаното все оставало за следващата година.

Една година засадили и нива с тютюн. Трепали се от сутрин до вечер, а когато го предали на тютюневия монопол, им платили толкова малко, че парите стигнали само за една нова стомна, която бащата напълнил с боза.

През 1934 година Любка станала ученичка. Била най-добрата в учението, но най-бедната и най-окъсаната. Ванга много се радвала на нейното ученолюбие, защото, макар и за малко, тя се била докоснала до науката в дома за слепи и знаела какво богатство е да се учиш. Въпреки че вкъщи била много строга към децата и те й се подчинявали и слушали за всичко, Ванга не успяла да убеди братята си да учат. Те и нямали възможност за това, защото все били ратаи по селата, но и когато имали време, упорито отказвали да ходят на училище. По-големият, Васил, й казвал, че дори и да има време, не желае да ходи на училище.

В Струмица бил създаден клуб на есперантиста, в който се събирали почти всички бедни деца. Васил и Томе се записали и започнали редовно да го посещават. Уж да учат есперанто. Често карали сестричката си Любка да разнася някакви книги из града и да ги предава на различни хора. След време станало ясно, че това бил нелегален комунистически клуб и редом с езика младежите усилено изучавали и нелегална марксическа литература. Двамата синове на бившия четник Панде съвсем естествено намерили пътя към това училище.

Като не можел да свърже двата края, бащата често мечтаел да стане иманяр и някой ден да намери много пари. Веднъж Ванга му казала?, че знае къде има закопани пари „антики”, и му описала едно място. То не било много близо до Струмица, имало едно изоставено село, а до него река и горичка. Между реката и горичката стояла голяма скала и парите били заровени под нея. Бащата се смаял от казаното от Ванга и после с голямо недоверие се засмял, но като се замислил, се сетил, че такова място наистина съществува. Селото било Раянци, изоставено, защото едно време там върлувала чума и хората се изселили по другите села, а рекичката - Раянската. Наистина имало и горичка и скала. Попитал Ванга откъде знае за тези неща, а тя му казала, че ги била сънувала. Един ден бащата предложил да отидат до село Раянци и да видят дали казаното от Ванга е истина. Разбира се, отишли дотам пеша. Но Любка си спомня, че Ванга се движела много уверено в раянската местност, като да е ходила там много пъти, и всичко било така, както тя го описала на баща си. Той казал, че ще дойде някой ден да копае под скалата, но после паднал, счупил си ръката и така се разминал с богатството. По-късно в тази местност построили язовир и дори да е имало закопани пари, те останали завинаги под водата.

Наскоро след тази случка от стадото, което пасял Панде, се загубила една овца. Бащата се прибрал вкъщи много ядосан, защото, като нямал пари да заплати на чорбаджията за изчезналото животно, предполагал, че той ще го изгони и ще остане без работа, а Ванга му казала: „Не се ядосвай, овцата ти е у Атанас от село Моноснитово.” Бащата бил просто смаян, защото не познавал такъв човек, а пък още по-малко би могла да го познава Ванга, която не излизала по-далече от двора на къщурката, а и. нямала никакви познати от това село. Изненадан до крайна степен и доста разтревожен, той попитал откъде знае къде е овцата, а тя му казала, че била сънувала. Все казвала, че сънува разни неща, които после обаче се сбъдвали. Вероятно това са първите нейни наченки на ясновидство. Бащата отишъл в посоченото от Ванга село и наистина намерил овцата в стадото на посочения от нея човек.

Преди всяка Нова година общината изготвяла списъци на бедните граждани в Струмица и им отпускали малки парични помощи в размер на около 10 лв. По цяла седмица преди празника Ванга и Любка чакали пред общината, за да получат тези пари. С голямо съжаление чиновниците минавали край двете сестри, защото Ванга стояла часове наред боса на ледения цимент в коридора и краката й почервенявали от студ. Любка била обута с налъми на бос крак. Като ги гледали така боси и премръзнали, една тяхна леля им казвала: „Като няма с какво да се обуете, стойте си у дома на топло!”

Но и вкъщи рядко бивало топло. Когато било възможно, двете сестри ходели на края на града в областта Чам чифлик и там събирали шишарки. Но „горивото” им свършвало бързо и повечето време стояли в стаичката на студено, а там, понеже къщата била направена от тръстиков плет, духало отвсякъде и в средата на стаята се срещали всички ветрове.

Въпреки това Ванга била здрава и не боледувала. Но през 1939 година се разболяла от плеврит. Около 8 месеца била между живота и смъртта. Толкова много била отслабнала, че когато времето било слънчево, Любка я слагала в едно корито и я изнасяли навън, носейки я като дете. Когато положението й станало съвсем критично, повикали една лекарка от близката маларична станция. Тя, като влязла, се огледала гнусливо и накарала Любка да вдигне завивките на болната. От дългото залежаване цялото тяло на Ванга било в рани й кожата и просто се разкапвала. Лекарката изпратила прислужника от станцията да донесе пудра и дезинфекционен разтвор, излязла от къщата и казала на Любка в двора, че сестра й е много зле и скоро ще умре.

Тази новина бързо се разчула в махалата и съседите повикали свещеник да даде на умиращата последно причастие, а на другия ден, когато работниците от тютюневия монопол получавали мизерните си заплати, един от тях застанал на входа с шапка и обявил, че събират пари за погребението на една бедна девойка.

Два дни след това Любка отишла за вода до чешмата, която била доста далече от дома им, и на връщане, като наближила двора и понечила да отвори портичката, погледнала и изпуснала стомната от изненада. Ванга, която всички чакали да умре всеки момент, била станала от леглото, излязла на двора и припряно метяла. По нищо не личало, че е била на „смъртно легло”. Била само по-бледа от обикновено, но движенията на ръката й били силни и уверени като на здрав и силен човек. Като чула Любкиния глас, й казала: „Хайде, бързо започвай! Трябва да изметем навсякъде, защото скоро тук ще започнат да идват много хора.”

1939 година преминала над знака на нови изборни метежи. Тогавашното правителство провеждало политика за сближаване с хитлеристка Германия и това предизвикало на много места протестни демонстрации и стачки. Из хората тръгнали най-различни приказки и слухове. Започнали и масови арести.

Арестуван бил и Вангиният баща, защото пред хора бил говорил, че тази политика на правителството е гибелна за народа. Отново бил бит и изтезаван. Тогава той бил на 53 години, но когато се върнал вкъщи, приличал вече на старец и бил просто смазан от побоищата. Налагали кървящите му рани с лук и прясно одрани кожи, мазали го с разни мехлеми и още ненапълно оздравял, Панде се вдигнал и отново тръгнал по селата.

В началото на 1940 година Любка се разболяла от менингит. Закарали я в болницата в Щип, там отказали да я приемат, защото нямали свободни легла, но като разбрал колко са бедни, лекарят, който бил дежурен, се съгласил да я настани в коридора. Близо две седмици болната била на границата между живота и смъртта, но й било писано да оживее. Лекували я с глад. Когато се завърнала в Струмица, заварила Ванга по-слаба и от нея. Докато Любка отсъствала от къщи, никой не прекрачил техния праг и нямало дори кой да донесе и вода. Но тя търпяла. Дни наред търпяла без храна и вода, но на никого не се оплакала. Зарадвала се много на сестричката си, че се завръща жива и здрава.

От дългото боледуване Любка станала анемична и един военен лекар, при когото я завели, казал, че й е нужна силна храна, за да оздравее. Като видял колко са окъсани двете сестри, казал, че момичето може да заякне, ако изпива всеки ден по половин литър сурово овче мляко.

Бащата решил да осигури това мляко и през пролетта се цанил овчар в село Хамзали, в стопанството на БАТА - предприятие, което произвеждало обувки - и повикал при себе си двете момичета. Наистина там имало мляко в изобилие и за кратко време Любка се поправила. Всеки ден с Ванга ходели за вода от един кладенец, който се намирал в полето, далече извън селото. Ванга присядала на един камък, докато Любка пълнела съдовете, и понякога дълго седяла, умълчана и неподвижна, без да обръща внимание на нищо около себе си. Въобще не чувала и не реагирала дори когато Любка й казвала: „Напълних всичко, хайде да си вървим!” Един такъв ден била унесена повече от обикновено и Любка просто се разплакала от страх. Дълго стояла онемяла до сестра си, докато в един момент Ванга, като че ли се отърсила от унеса си, и казала: „Не се плаши, няма нищо страшно, просто си говорих с един човек. Той беше конник и дойде да си напои коня на кладенеца. Казах му да не ти се сърди, че не му отстъпваш място, защото ти не го виждаш. Конникът ми каза: „Виждаш ли тази тревичка с дребните бели цветенца, която расте около кладенеца. Това е „звездна билка” и помага за лечението на много болести.”

Любка се огледала и чак сега обърнала внимание на тревата, която растяла в изобилие наоколо. Тя наистина била много интересна. Имала тънко стъбълце без листа, а на върха му греели малки бели цветенца като звездички. Любка и до днес не знае как се казва това растение, защото не го била виждала на друго място, а и никой в този край не познавал билка с такова наименование. Но тогава, когато чула казаното от сестра си, се уплашила още повече, защото били сами в цялото поле и както се казва, „дори и пиле не прехвръкнало”, докато пълнела съдовете с вода, камо ли да дойде конник. Какви били тези хора, с които Ванга разговаряла? Любка никога не ги видяла...

Писано било тази 1940 година да им върви все на болести. През лятото, когато бил в Струмица, бащата паднал и си счупил ръката, а на кожата му цъфнала голяма рана. Тази рана забрала. От инфекцията постепенно се инфектирали и безбройните стари рани от многото побоища по конаци и участъци. Лека-полека инфекцията обхванала цялото му тяло и бащата получил тежка гангрена. През цялото лято за него се грижели Ванга и Любка, по едно време като че ли имал малко подобрение и всички мислели, че Панде може и да оздравее, но Любка чувала как всяка вечер Ванга плачела горчиво, откъдето съдела, че тя предварително оплаква горчивата му участ, защото е знаела, че баща им скоро ще умре и ще останат „кръгли сираци”, без никаква закрила на този свят. През месец септември състоянието на бащата силно се влошило и от селата се прибрали и двамата им братя, за да го гледат на смени. Сега, след толкова дълго време, най-после всички се събрали заедно, но отново ги притиснал гладът. Всяка сутрин двамата братя излизали по чаршията да търсят някаква работа. Васил чакал пред общината да го наеме някой за хамалин, а Томе по цял ден миел в една касапница шкембе, та вечер да му дадат да занесе малко вкъщи. Но много често и двамата не носели нищо.

Един ден, когато вече нямали нито троха хляб, бащата се сетил за един свой приятел и изпратил Томе и Любка да му поискат малко пари на заем. „Така пари не се дават - им казал „приятелят” Христо Туджаров, който бил станал доста заможен, - ще отидете утре на моите ниви и ще съберете останалия по корените памук. После ще ви дам пари.”

Още рано на другата сутрин Пандевите деца отивали на полето и през целия ден събирали памука. Било през месец октомври и било много студено. Духал силен вятър, който като че ли искал да ги издуха от полето, по което не се мяркала жива душа. Ръцете им посинели и се напукали от студа. Когато вечерта отишли при чорбаджията и му дали пълното чувалче, той хвърлил в краката на Томе два лева, казал, че Любка е малка и на нея не й се полагат пари, и затръшнал вратата, защото навън започнал да прехвърча сняг.

На връщане към дома и двете деца плачели от болка и обида и сълзите им капели върху парчето реване, което били купили с парите за болния си баща.

В началото на месец ноември бащата усетил, че си отива, затова събрал децата около себе си и им казал: „Деца, аз ще умра, ще останете сами. Бъдете честни и работливи и слушайте Ванга. Тя сега ще ви е всичко!”

На 8 ноември 1940 година бащата починал на 54-годишна възраст. Тялото на покойника, измито и преоблечено, лежало на рогозката на земята, но нито поп дошъл да го опее, нито пък децата му знаели как ще го погребат, защото нямали пари. Целия ден и цялата нощ прекарали сами с мъртвеца. На другия ден съседът им, клисар в католическата църква разказал на свещеника за трагедията на сираците и той веднага се разпоредил Пан-де да бъде погребан безплатно в католическите гробища.

На връщане оттам, като гледал колко одрипавели и отчаяни са напълно осиротелите деца, свещеникът им дал от църковните пари да си купят хляб.

Занизали се тежки дни на безизходица и само Вангиното безкрайно търпение, нейният стоицизъм и силен характер помагали на другите деца да не изпаднат в пълно отчаяние. Въпреки че на нея й било най-тежко, тя давала пример и на другите деца как да бъдат твърди, да не отстъпват пред никакви трудности и да се надяват, че и за тях ще дойдат по-добри дни.

Малко време след погребението на бащата братята отново тръгнали да си търсят работа по селата.

Ванга и Любка за дълго време останали сами.

Така в тревога и неизвестност се изтърколила цялата 1940 година. А в началото на 1941...

„Той бил висок, рус и „божествено” красив. Бил облечен в доспехи като древен воин, които блестели на лунната светлина. Конят му развявал бяла опашка и риел с копита земята. Спрял пред Вангината порта, слязъл от коня и влязъл в тъмната стаичка. Излъчвал такава светлина, че вътре станало светло като ден. Обърнал се към Ванга и заговорил с плътен глас: „Скоро светът ще се обърка и много народ ще се изгуби. На това място ще стоиш и ще предсказваш за мъртви и живи. Не се бой! Аз ще бъда до тебе и ще ти казвам какво да препредаваш!”

Любка се сепнала от Вангиното нервно побутване. Седнала на леглото и видяла, че сестра й е много възбудена и трепери цялата. Попитала я: „Любке, видя ли да излиза оттук един конник?”

„Какъв конник - казала сестрата, - знаеш ли кое време е? Сигурно нещо си сънувала.”

„Не знам, може и да съм сънувала, но това е много странен сън. Слушай...”

Вангината тревога се предала на Любка и до сутринта двете не могли да заспят. На 6 април 1941 година, така както година преди това предсказала Ванга, германските войски прекосили югославската граница. Рано на този ден всички хора напуснали домовете си и се укрили в бункерите или в гората край града. Само Ванга и Любка си останали вкъщи. Изведнъж прозорците зазвънтели и се понесъл грохот на тежки машини. По улиците и по къщите нямало жива душа. Някъде следобед двете сестри чули говор и тропот на ботуши - германците били тръгнали по къщите да събират яйца и пилета. Груб ритник избил и тяхната врата, на прага се показал войник. Сестрите стояли прави в стаята, онемели от уплаха. Войникът ги изгледал, огледал и мизерната покъщнина, хвърлил поглед към празния двор и си отишъл. От тази къща нямало какво да се вземе.

След ден-два по домовете се прибрали и съседите. Отървали се само с уплахата, защото къщите им стояли непокътнати и освен яйцата и пилетата всички друго си било на мястото. Веднага се запътили към Вангини да видят как са двете сестри, но стъписани стояли на прага и не смеели да влязат вътре. Дошлите след тях се трупали на двора. Необикновена промяна била настъпила във Ванга, тя била станала просто неузнаваема. Ето как я помнят от онова време.

„В малката стаичка Ванга стояла в ъгъла под запаленото кандило и говорела с плътен, силен и категоричен глас. Била много слаба, но изглеждала някак извисена и много възбудена. Излинялата й, многократно преправяна, но пак станала й широка рокля не можела да скрие огромното напрежение на тялото и. От слепите й очи веела пустота, но лицето й било толкова променено и одухотворено, като че ли излъчвало светлина. И говорела, говорела... От устата й се леел друг глас, който назовавал с поразителна точност местности и събития, имена на мобилизирани мъже, които ще се върнат живи или ще им се случи нещастие...” „Това продължило много дни и тя изобщо не спала близо цяла година. Видът на Ванга бил толкова поразителен, че хората изпитвали желание да коленичат. Мъжете, на които казвала, че ще се върнат, действително се връщали в уречения от нея срок.”

Славата й на ясновидка бързо се разнесла из града и към двора им започнали да прииждат тълпи от хора. Ето първия случай от нейното ясновидство:

Съпругата на съседа Милан Партенов седяла на Вангиния двор и плачела, от мъжа й нямало от много време никакво известие и тя оплаквала трите си деца, защото мислела, че са останали вече сираци. Изведнъж Ванга й казала: „Не плачи, ами бързо си върви вкъщи да приготвиш вечеря, защото твоят Милан ще си дойде тази вечер по долни дрехи. Аз го виждам. Той сега се крие в едно дере и не е много далече от града.”

Жената помислила, че Ванга й говори така от съжаление, но все пак скоро си отишла. Приготвила вечеря и чакала до полунощ, но мъжът й не си дошъл. Ядосала се много, че се хванала на Вангините приказки, и си легнала. Малко след това тихо почукване на прозорчето я сепнало и тя уплашено погледнала навън. Щяла да припадне от изненада. На двора стоял нейният Милан, действително по долни дрехи. Бил избягал от плен и дълго време се крил, докато успее да се прибере вкъщи. Смаяната жена отърчала до Вангини, чукала като обезумяла по вратата и викала: „Ванге, Милан си дойде!”

Още в началото на войната Ванга казала на майката на Христо Пърчанов, че синът й е жив, но няма да си дойде скоро. Годеницата му Павлина не повярвала на това неопределено предсказание и се омъжила за друг. След около година Христо се върнал жив и здрав и прекосявайки чаршията, първа го видяла неговата бивша годеница. Не издържала на изумлението и припаднала. Махленските деца хукнали да съобщят новината на неговата майка, а тя, като зърнала сина си, сърцето й се пръснало от радост.

Тези два случая се коментирали нашироко не само в града, но и в околните села и предизвиквали непрекъснат приток на хора към Вангината врата. Всеки искал да научи нещо за своите близки войници и Ванга никого не връщала. След време казаното от нея се сбъдвало...

Дарбата й се разпростряла върху всички житейски проблеми на хората, които я посещавали. В скоро време тя се прославила и като добър лечител на най-различни болести, като основно лекарство препоръчвала билки.

Това не е нещо изключително, защото обикновеният човек използва от хилядолетия билки за своите болести. Интересното било обаче, че в своето лечение тя обърквала и най-вещите билкари, защото препоръчвала най-прости средства или най-прости тревички, които според тях не притежавали предписваните от Ванга лечебни свойства, или съчетавала несъчетаеми билки, но лекарствата й давали поразителен и бърз резултат. Така например лекувала душевноболна жена, като казала на близките й да накъсат от една трева, която растяла във водата на близката рекичка, и да я полеят няколко пъти с водата от тази трева. Жената се успокоила, вече е към 80-годишна и още се радва на внуци.

Казвала е с абсолютна точност на селяните, които я посещавали, къде да търсят изгубилия се добитък. И те си го намирали на указаното място.

Друг път разобличила селянин, който бил откраднал прасето на една бедна вдовица, и на всеослушание описала как е станала цялата кражба. Човекът си отишъл много засрамен, а на сутринта вдовицата намерила прасето си, оставено пред дворната врата.

Всички тези случаи се разказвали надълго и нашироко в Струмица, хората започнали да говорят за нея със страхопочитание и за кратко време Ванга станала безспорен авторитет в този край. Почнали да се допитват до нея по най-различни въпроси и тя помагала на всички. Решавала с лекота дългогодишни заплетени спорове.

Така се родила легендата за Ванга. Някои от хората се страхували от нейното прорицателство и й приписвали най-невероятни мистични свойства, обвинявали я в магьосничество и заклинателство. Други пък, очаровани от нейните прозрения, преувеличавали казаното от нея и й приписвали „библейски чудеса”. Но всички случаи говорели за едно - че Ванга е получила признанието на обикновените хора, защото те чувствали в нея закрила и опора. Всъщност това огромно уважение я съпътства и до ден днешен. Ванга канят непрекъснато да бъде кръстница на новородени деца или да бъде кума на безбройни сватби не само в Петричкия край, но и- в цялата страна. Канят я на всякакви семейни празненства. Хората считат, че да поканиш Ванга на гости в къщата си и тя да те почете с присъствието си, това означава благополучието и разбирателството да влязат в твоя дом.

„На 8 април 1942 година - разказва Любка - при нас дойде баба Тина, наша стара приятелка, и каза на Ванга, че днес ще я посети един много важен гост. Не ни каза кой е той. Само ни обясни, че през 1918 година той бил настанен на квартира при нея. Излезе и след малко се върна с един среден на ръст човек, със сиви очи и мустаци, с голо теме, облечен в сиво сако и голф. Попита Ванга може ли да му отдели малко време. Помолих баба Тина да ми каже кой е този човек, а тя ми пошушна, че това е българският цар Борис III. Силно се изненадах, защото и през ум не ми беше минавало, че в нашата мизерна къщурка може да дойде цар. А Ванга застана на обичайното си място в ъгъла на стаята и преди още да запитат каквото и да било, заговори с много строг глас: „Расте твоята държава, разпрострял си се много нашироко, но бъди готов да се събереш отново в орехова черупка.” Повтори му: „Бъди готов!” И добави: „Помни датата 28 август!”

Царят не попита нищо друго и си отиде много смутен. Той почина на 28 август 1943 година.

След неговата смърт при нас дойдоха три жени от България. Водеше ги една жена от Петрич. Казаха, че са близки на регентите, и помолиха Ванга да им каже какво ще стане с царското семейство, а тя им отговори: „Ще се върнете и ще увиете царското легло в тъмночервена панделка. Ще вземете една саксия цвете и ще дойдете отново при мен, но по-скоро” „Не може ли - възрази една от жените - тази панделка да бъде бяла или розова?” „Не - каза Ванга, - само червена!” Жените си отидоха недоволни и повече не дойдоха. На 9 септември 1944 година над двореца се развяха червените знамена на победата.