Великата борба между Христос и Сатана

На учението за индулгенциите се противопоставиха решително учени и набожни мъже в римската църква. Имаше много хора, които не вярваха в тези претенции, тъй противни както на разума, така и на откровението. Никой прелат не смееше да издигне глас срещу нечестната търговия; но хората започваха да се тревожат и замислят и мнозина питаха жадно дали Бог чрез някой инструмент няма да очисти църквата Си.

Лутер, макар все още да беше най-праволинеен папски привърженик, остана поразен от богохулната арогантност на търговците на индулгенции. Много хора от собствената му църква си бяха купили удостоверенията за прощение и скоро започнаха да идват при своя пастор, изповядвайки разните си грехове и очаквайки прощение не защото се разкайваха и желаеха да се поправят, а въз основа на индулгенциите. Лутер им отказа опрощение и ги предупреди, че ако не се покаят и не поправят живота си, ще загинат в греховете си. С голямо недоумение те отидоха при Тецел с оплакването, че изповедникът им отказва да признае удостоверенията; а някои се осмелиха да си поискат парите обратно. Калугерът побесня. Той изрече най-ужасни проклятия. Заповяда да се запалят огньове на обществените площади и заяви, че е “получил заповед от папата да изгори всички еретици, осмелили се да се противопоставят на неговите тъй святи индулгенции” (Д’Обине, кн. 7, гл. 4).

Сега Лутер смело навлезе в своето дело като борец за истината. Гласът му звучеше от амвона сериозно, с тържествено предупреждение. Излагаше пред народа отвратителния характер на греха и учеше, че е невъзможно човек чрез собствени дела да намали вината или да избегне наказанието си. Нищо друго освен покаяние и вяра в Христос не може да спаси грешника. Неговата благодат не може да бъде купена; тя е свободен дар. Съветваше хората не да купуват индулгенции, а да погледнат с вяра към един разпнат Изкупител. Разказваше им собствената си мъчителна опитност в напразното търсене на спасение чрез смирение и покаяние и уверяваше слушателите си, че е намерил мир и радост само, когато е отклонил поглед от себе си и е повярвал, че единствено в Христос може да намери радост и мир.

След като Тецел продължи търговията и безбожните си претенции, Лутер се реши на един много по-действен протест срещу крещящите злоупотреби. Скоро му се представи случай. Дворцовата църква във Витенберг притежаваше много свети мощи, излагани пред народа в определени свети дни, и на всички, които тогава идваха в църквата и се изповядваха, се даряваше пълно прощение. В тези определени дни народът се стичаше на големи тълпи. Наближаваше един от най-важните празници - празникът “вси светии”. Предишният ден Лутер, присъединявайки се към тълпите, които вече си проправяха път към църквата, залепи на вратата й лист, съдържащ 95 възражения срещу учението за индулгенциите. Той заяви, че е готов на следващия ден в университета да защити тезисите, противопоставяйки се на всички, уверени в способността си да ги атакуват.

Изложенията му привлякоха всеобщото внимание - четяха се и се препрочитаха, повтаряха се навсякъде. Настана голямо възбуждение както в Университета, така и в целия град. Тезисите показваха ясно, че властта да се дарява опрощение на греха и освобождение от наказанието никога не е била поверявана на папата, както и на който и да било друг човек. Цялата тази система бе един фарс - средство да се измъкнат пари, злоупотребявайки със суеверието на народа - сатанинско изобретение за погубване на душите на всички, доверили се на лъжливите претенции на дявола. Бе показано ясно, че евангелието на Христос е най-ценното съкровище на църквата и че разкритата в него Божия благодат е готова да дарява щедро всички, търсещи я с покаяние и вяра.

Лутеровите тезиси предизвикаха дискусия, но никой не смееше да приеме предизвикателството. Само за няколко дни те се разпространиха из цяла Германия, а за няколко седмици - по целия християнски свят. Много благочестиви католици, които наблюдаваха и оплакваха ужасното, ширещо се в църквата нечестие, но които не знаеха как да спрат развитието му, ги прочетоха с голямо задоволство, признавайки, че в тях е Божият глас. Чувстваха, че Господ е протегнал милостиво ръката Си, за да спре бързо разпространяващата се вълна на корупция, излизаща от римския престол. Принцове и магистрати се радваха тайно, че арогантната власт, отричаща всякакво право на оспорване на нейните решения, трябва да се обуздае.

Но обичащите греха и суеверията множества бяха покрусени, когато измамите, успокоявали страховете им, бяха пометени. Коварни и ловки духовници, чието дело на одобряване на престъпленията бе прекъснато и които виждаха печалбите си застрашени, се разяриха и обединиха, за да запазят домогванията си. Реформаторът трябваше да се сблъска с горчиви и жестоки хулители. Някои го обвиняваха, че е действал прибързано и с моментен импулс. Други го обвиняваха в самонадеяност, заявявайки, че е бил ръководен не от Бога, а от гордост и дързост. “Кой не знае - отговаряше той, - че човек рядко представя някоя нова идея, без да покаже гордост и без обвинението, че създава спорове?... Защо Христос и всички мъченици бяха умъртвени? Защото изглеждаше, че са горди и се отнасят с презрение към мъдростта на своето време и защото изглеждаше, че прокарват новости, без преди това да са се допитали смирено за съвет до оракулите на старите мнения.”

И отново заявяваше: “Всичко, каквото правя, ще бъде сторено не чрез мъдростта на човеци, но чрез Божия съвет. Ако делото е Божие, кой ще го спре? Ако не е, кой може да го проведе? Не моята воля, не тяхната, не нашата, но Твоята воля, о, свети Отче, Който си на небето” (пак там, кн. 3, гл. 6).

Макар да бе движен от Светия Дух, за да започне делото си, Лутер не можеше да го продължава по-нататък без тежки конфликти. Укорите на неговите неприятели, кривото представяне на целите и намеренията му и несправедливите им и злобни упреци по адрес на характера и подбудите му го заляха като потоп; и не останаха без последици. Реформаторът чувстваше увереност, че водачите на народа както в църквата, така и в училищата щяха с радост да се присъединят към усилията му за реформа. Насърчителните думи на високопоставените личности го бяха изпълнили с радост и надежда. Предчувстваше, че един по-светъл ден зазорява над църквата. Но въодушевлението се смени с укор и осъждане. Много издигнати църковни и държавни сановници бяха убедени в истинността на тезисите му, но скоро видяха, че приемането им ще повлече след себе си големи промени. Да се просвети и реформира народът - това буквално би подкопало авторитета на Рим, би спряло хилядите потоци, които се вливаха в неговата съкровищница и по този начин би прекратило до голяма степен екстравагантността и лукса в живота на папските водачи. И още, научеха ли се хората да мислят и действат като отговорни същества, очаквайки спасение единствено от Христос, това би прекатурило трона на понтифекса и в края на краищата би унищожило и самия авторитет на църковните водачи. Ето защо те се противопоставиха на човека, когото Бог бе изпратил да ги просветли, отрекоха предложеното им познание и се наредиха сред противниците на Христос и истината.

Лутер потръпваше, като се вглеждаше в себе си - човек противопоставен на най-мощните сили на земята. Понякога се съмняваше дали, изправяйки се срещу авторитета на църквата, наистина е бил воден от Бога. “Кой бях аз - пише той, - та да се противопоставя на величието на папата, пред когото... царете на земята и целият свят трепереха?... Никой не знае колко е страдало моето сърце през тези две първи години и в какво униние, мога да кажа, в какво отчаяние потъвах” (пак там, кн. 3, гл. 6). Но не бе оставян да се обезкуражи напълно. Когато липсваше човешка подкрепа, поглеждаше единствено към Бога и се учеше да се обляга в съвършена безопасност на Онази всемощна Ръка.

На един приятел на Реформацията Лутер писа: “Не можем да придобием разбиране на Писанието нито чрез изучаване, нито чрез разум. Твой пръв дълг е да започнеш с молитва. Умолявай Господа в голямата си милост да ти дари истинско разбиране на Неговото Слово. Няма друг тълкувател на Божието слово, освен Автора на Словото, изрекъл сам: “Всички ще бъдат научени от Бога.” Не се надявай на нищо от твоите собствени трудове, от твоето собствено разбиране: доверявай се единствено на Бога и на влиянието на Неговия Дух. Повярвай на думите на човек, който е преживял това” (пак там, кн. 3, гл. 7). Ето един урок, жизнено важен за тези, които чувстват, че Бог ги е призовал да представят на другите тържествените истини за сегашното време. Те ще възбудят враждата на Сатана и на хората, обичащи измислените от него басни. В борбата със стихиите на злото е нужно нещо повече от сила на интелекта и човешка мъдрост.

Когато враговете се позоваваха на обичаите и традициите или на твърденията и авторитета на папата, Лутер ги посрещаше единствено и само с Библията. В нея имаше аргументи, на които те не можеха да отговорят. Затова и робите на формализма и суеверието изискваха неговата кръв, както евреите изискаха кръвта на Христос. “Той е еретик - викаха римските зилоти. - Най-голямото предателство срещу църквата е да се позволи на такъв ужасен еретик да живее и един час. Веднага да се издигне клада за него!” (пак там, кн. 3, гл. 9). Но Лутер не стана плячка на яростта им. Бог беше предвидил да си послужи с него и небесни ангели бяха изпратени, за да го закрилят. Много хора обаче, приели от реформатора скъпоценната светлина, станаха прицел на сатанинския гняв и заради истината безстрашно понасяха мъчения и смърт.

Ученията на Лутер привлякоха вниманието на сериозните умове в цяла Германия. Проповедите и писанията му пръскаха лъчи светлина, които пробуждаха и осветяваха хиляди. Жива вяра заемаше мястото на мъртвия формализъм, в който църквата бе държана толкова дълго време. Народът ежедневно губеше доверие в предразсъдъците и суеверията на Рим. Бариерите им се премахваха. Божието слово, с което реформаторът сравняваше всяко учение и всяка претенция, бе като двуостър меч, който реже и си проправя път към сърцата на хората. Навсякъде се пробуждаше желание за духовно израстване. Навсякъде съществуваха непознати от векове глад и жажда за правда. Погледите на хората, тъй дълго отправяни към човешки обреди и земни ходатаи, сега се обръщаха с покаяние и с вяра към Христос, и то Христос разпнат.

Всеобщ интерес възбуди още повече страха на папските власти. Лутер получи призовка да се яви в Рим, за да отговаря на обвинението в еретичество. Заповедта изпълни с ужас приятелите му. Те знаеха много добре заплашващата го опасност в онзи покварен град, вече опит от кръвта на Исусовите мъченици. Протестираха срещу отиването му в Рим и искаха да бъде разследван и съден в Германия.

Накрая предложението им бе прието и бе назначен папският легат, който трябваше да ръководи процеса. В дадените му от понтифекса инструкции се заявяваше, че Лутер вече е обявен за еретик. Затова легатът бе натоварен “да го преследва и арестува незабавно”. Ако реформаторът остане твърд и легатът не успее да го хване, бе овластен “да го преследва във всяка част на Германия; да гони, заточава, прокълва и отлъчи всички, придържащи се към неговите учения” (пак там, кн. 4, гл. 2). По-нататък, за да се изкорени напълно пагубната ерес, папата заповядваше на своя пълномощник да се отлъчат всички, които пренебрегват залавянето на Лутер и неговите привърженици и предаването им на римските мъстители, независимо какъв църковен или държавен сан, или пост заемат, с изключение на императора. Тук се откриваше истинският дух на папството. В целия документ не можеше да се види нито следа от какъвто и да било християнски принцип или дори най-обикновена справедливост. Реформаторът се намираше далеч от Рим. Нямаше възможност да обясни или да защити позицията си. Но въпреки това най-безцеремонно бе обявен за еретик още преди да бъде разгледан неговият случай. Същия ден бе предупреден, обвинен, разследван и осъден. И всичко това - от самозвания свят отец, единствения върховен и непогрешим авторитет на църква и държава!

Точно когато Лутер се нуждаеше толкова много от съчувствието и съвета на верен приятел, Божието провидение изпрати във Витенберг Меланхтон. Той беше млад, скромен и свенлив в обноски, а здравият му разум, обширните познания и привличащото сърцата красноречие се съчетаваха с чистота и честност на нрава му, печелейки всеобщо възхищение и почит. Бляскавите му дарби не бяха по-забележителни от благородството на характера му. Скоро стана сериозен ученик на евангелието и най-верен приятел и ценен поддръжник на реформатора. Неговото благородство, предпазливост и точност допълваха Лутеровия кураж и енергия. Общата им работа даде нова сила на Реформацията.

Аугсбург бе определен за място на процеса и реформаторът тръгна нататък пеш. Животът му бе сериозно застрашен. Открито го заплашваха, че по пътя ще бъде хванат и убит. Затова приятелите му го молеха да не рискува. Настояваха да напусне Витенберг за известно време и да потърси убежище при тези, които биха го закриляли с радост. Но той не пожела да се отдалечи от поверения му от Бога пост. Трябваше да продължава вярно да поддържа истината въпреки разразилата се над него буря. Казваше: “Аз съм като Еремия, човек на борби и спорове, но колкото повече те ме заплашват, толкова повече се умножава моята радост... те вече унищожиха честта и репутацията ми. Едно-единствено нещо ми остава: окаяното ми тяло - нека го вземат; така ще съкратят малко живота ми. Но що се отнася до душата, нея не могат да отнемат. Желаещият да възвестява на света словото на Христос трябва да очаква смъртта си всеки момент” (пак там, кн. 4, гл. 4).

Новината за пристигането на Лутер в Аугсбург задоволи папския нунций. Еретикът, причинил такова голямо смущение, привлякъл вниманието на целия свят, сега като че бе вече във властта на Рим и папският нунций реши, че не бива да допусне той да му се изплъзне. Реформаторът бе пропуснал да се снабди с охранителна грамота. Приятелите му го съветваха да не се явява пред пратеника на папата без нея и сами се заеха да му я издействат от императора. Нунцият възнамеряваше да насили Лутер да се отрече, ако е възможно, или ако това не му се отдаде, да го отведе в Рим, за да сподели там участта на Хус и Йероним. Затова чрез служителите си се стремеше да го накара да се яви без охранителната грамота, доверявайки се на милостта му. Реформаторът категорично отказа. Докато не получи документ, в който му се даваше обещание за императорска закрила, не се яви пред папския посланик.

Папистите бяха решили да провеждат следната политика - да се опитат да спечелят Лутер с външно благородство и любезност. В интервюто си с него легатът бе твърде дружелюбен, но изискваше реформаторът да се подчини безпрекословно на авторитета на църквата и да се съгласи с всяка точка без аргументи или въпроси. Но не бе оценил правилно характера на човека, с когото си имаше работа. В отговор Лутер изрази уважението си към църквата, копнежа си за истината, готовността да отговаря на всички възражения срещу наученото и да предложи ученията си на решението на някои водещи университети. Но в същото време протестираше срещу поведението на кардинала, срещу изискването му да се откаже от заблудата си без да я е доказал.

Единственият отговор беше: “Отречи се! Отречи се!” Реформаторът посочваше, че позицията му се подкрепя от Писанието и заяви твърдо, че не може да се отрече от истината. Пратеникът, неспособен да отговори на аргументите, не му даваше възможност да се защити - засипвайки го с буря от упреци, подигравки и ласкателства, примесени с цитати от преданието и изказванията на отците. Разбрал, че ако продължава така, конференцията ще бъде напълно безполезна, Лутер най-сетне получи неохотно разрешение да представи отговора си писмено.

“С това - пише той на един приятел, - потиснатият цели две неща: първо, написаното може да бъде подложено на преценката на други; и второ, човек има по-добра възможност да действа върху страха, ако не може да въздейства върху съвестта на един аругантен празнословец, деспот, който иначе би надделял със заповедническия си език” (Мартин. Животът и времето на Лутер, с. 271-272).

При следващата среща реформаторът представи ясно, сбито и изразително изложение на възгледите си, напълно подкрепени с много цитати от Писанието. След като го прочете гласно, връчи го на кардинала. А той го захвърли презрително настрана, обявявайки го за куп празни приказки и неотнасящи се до въпроса цитати. Предизвикан докрай, Лутер посрещна надутия прелат на своя територия - преданията и ученията на църквата - и напълно обори твърденията му.

Разбрал, че основанията са неопровержими, нунцият загуби всякакво себеобладание и извика яростно: “Отречи се! Или ще те изпратя в Рим, за да се явиш там пред съдиите, на които е възложено да се запознаят с твоето дело. Ще отлъча както теб, така и твоите привърженици, и всички, които биха ви подкрепили някога морално, и ще ги изхвърля от църквата.” И накрая заяви с надменен и яростен глас: “Отречи се, или не се явявай повече пред очите ми” (Д’Обине. Лондонско издание, кн. 4, гл. 8).

Реформаторът се оттегли бързо със своите приятели, като по този начин показа ясно, че от него не може да се очаква каквото и да било отричане. Точно това кардиналът не очакваше. Бе се ласкал от мисълта, че чрез насилие и жестокост би могъл да го стресне и да го накара да се подчини. Сега, останал сам със своите поддръжници, извънмерно разгневен от неочаквания неуспех на плановете си, минаваше с поглед от човек на човек.

В този случай усилията на Лутер не останаха без добри резултати. Присъс-тващите на това голямо събрание имаха възможност да сравнят двамата мъже и сами да преценят духа им, както и силата, и истинността на становищата им. Какъв забележителен контраст! Реформаторът - обикновен, скромен, твърд, стоеше изправен в сила Божия, с истината на своя страна; а папският представител - самомнителен, аругантен, надут и неразбран без един-единствен аргумент от Писанието, но необуздано крещящ: “Отречи се, или ще бъдеш изпратен в Рим за наказание”.

Въпреки охранителната грамота, папистите крояха планове да го хванат и да го хвърлят в затвора. Приятелите му настояха, тъй като бе безполезно да остава там, да се завърне незабавно във Витенберг, като обаче най-предпазливо скрие намеренията си. Затова преди да се зазори, Лутер напусна Аугсбург на кон, придружен само от един водач, даден му от магистрата. Изпълнен с лоши предчувствия, тайно си проправяше път през тъмните и глухи улици на града. Будни и жестоки врагове планираха унищожаването му. Щеше ли да избегне примките им? Това бяха моменти на голямо безпокойство и сериозна молитва. Стигна до една малка порта в стените на града. Тя бе отворена за него и с водача си премина безпрепятствено. Излезли веднъж на безопасно място, бегълците ускориха хода си и преди легатът да научи, Лутер вече се намираше извън властта на преследвачите. Сатана и неговите пратеници бяха победени. Човекът, за когото мислеха, че е в ръцете им, си бе отишъл, избягал като птичка от примката на ловеца.

Бягството му изненада и разгневи легата. Той се надяваше на големи почести за мъдростта и твърдостта си при положение, че се справи с този смутител на църквата; но надеждата му изчезна. В едно писмо до Фредерик, курфюрст на Саксония, даде израз на гнева си. Жестоко обвиняваше реформатора и настояваше Фредерик да го изпрати в Рим или да го изгони от Саксония.

В своя защита Лутер настояваше легатът или папата да му покажат заблудите с текстове от Писанието и обещаваше най-тържествено да се отрече от ученията си, ако противниците му му докажат, че те противоречат на Божието слово. Изразяваше и благодарността си към Бога, че е бил сметнат за достоен да пострада за тъй святото дело.

Дотогава курфюрстът познаваше твърде малко ученията на реформатора, но откровените, силни и ясни думи на Лутер му направиха дълбоко впечатление и реши да бъде негов покровител, докато не бъде доказано заблуждението му. В отговор на искането на легата написа: “Тъй като доктор Мартин се яви пред вас в Аугсбург, вие би трябвало да се задоволите с това. Не очаквахме, че ще го принуждавате да се отрече, без да сте го убедили в заблуждението му. Никой от учените мъже в нашето княжество не е информирал, че учението на Мартин е безбожно, антихристиянско или еретично.” Така принцът отказа да изпрати Лутер в Рим или да го прогони от страната си (Д’Обине, кн. 4, гл. 10).

Курфюрстът наблюдаваше в обществото едно всеобщо сриване на моралните устои. Необходима бе голяма реформа. Сложните и скъпо струващи наредби за обуздаване и наказване на престъпленията биха били излишни, ако човеците признаеха и се покоряха на изискванията на Бога и на повелята на една посветена съвест. Той виждаше, че Лутер работи за постигането на тази цел и тайно се радваше, че в църквата се чувства по-добро влияние.

Виждаше също така, че като професор в университета той имаше извънредно голям успех. Изминала бе само една година, откакто бе залепил тезисите на дворцовата църква, и вече се забелязваше чувствително намаление на броя на богомолците, които посещаваха църквата на празника “Вси светии”. На Рим бяха отнети богомолците и дарбите, но мястото им бе заето от друга група хора, прииждащи сега във Витенберг - не поклонници на мощи, а студенти, изпълващи аудиториите. Трудовете на Лутер бяха запалили навсякъде нов интерес към Свещените писания и в университета се стичаха студенти не само от всички части на Германия, но и от други страни. Младежи, виждайки Витенберг за първи път, “издигаха ръце към Небесата и хвалеха Бога, задето е направил светлината на истината да изгрее от този град, както от Сион в древността, и оттук да се разпространи и до най-отдалечените страни” (пак там, кн. 4, гл. 10).

До този момент Лутер бе само отчасти убеден в заблудите на римската църква. Но когато сравни Святото слово с папските декрети и постановления, бе поразен. “Аз чета - писа той - декретите на понтифекса и... не зная дали папата е самият антихрист или негов апостол, толкова много е разпъван и криво представян в тях Христос” (пак там, кн. 5, гл. 1). Но по това време все още бе привърженик на римската църква и дори и мисъл не му минаваше, че ще се отдели някога от нея.

Писанията и ученията на реформатора се разпространиха сред всички християнски народи. Делото проникна в Швейцария и в Холандия. Копия от писанията му преминаха във Франция и Испания. В Англия се приеха като слово на живота. Истината проникна също в Белгия и Италия. Хиляди се пробуждаха от мъртвешкия унес, за да вкусят радостта и надеждата на един живот на вяра.

От атаките на реформатора Рим се дразнеше и губеше търпение все повече и повече. Бе заявено от някои негови фанатизирани противници, даже от доктори в католически университети, че този, който убие разбунтувалия се монах, ще остане без грях. Един ден някакъв чужденец със скрит под дрехата си пистолет се приближил до него и го запитал защо ходи така самичък. “Аз съм в Божиите ръце - отговорил Лутер, - Той е моя сила и мой щит. Какво може да ми стори човек?” (пак там, кн. 6, гл. 2). Като чул тези думи, чужденецът пребледнял и избягал, сякаш от присъствието на небесни ангели.

Рим бе твърдо решил да унищожи Лутер; но Бог бе негова защита. Ученията му бяха чути навсякъде - “в колиби и законодателни събрания..., в замъци на благородници, в университети и в царски палати; и от всички страни се надигаха благородници да поддържат неговите усилия” (пак там, кн.6, гл.2)

По това време, четейки произведенията на Хус, Лутер откри, че великата истина за оправдание чрез вяра, която самият той се стремеше да издигне и проповядва, е била поддържана от бохемския реформатор. “Всички ние - казваше Лутер, - Павел, Августин и аз, сме били хусисти, без да знаем!” “Бог сигурно ще съди този свят - продължаваше той, - задето истината му е била проповядвана преди един век и изгорена!” (Уайли, кн. 6, гл. 1).

В един призив към императора и благородниците на Германия в полза на Реформацията Лутер писа за папата: “Ужасно нещо е да виждаш човека, наричащ се Христов заместник, да показва великолепие, не проявявано от никой император. Прилича ли това на бедния Исус или на скромния Петър? Той е - казват те - господарят на света! Но Христос, Чийто заместник той се хвали че е, е казал: “Царството Ми не е от този свят.” Може ли властта на един земестник да се простира над тази на неговия господар?” (Д’Обине, кн. 6, гл. 3).

На университетите той писа така: “Много се страхувам, че университетите ще се окажат широка врата за пъкъла, ако не обясняват старателно Свещеното писание и не го всаждат в сърцата на младежите. Не съветвам никого да изпраща детето си там, където не владее Писанието. Всяка институция, в която хората не са заети непрекъснато с Божието слово, непременно ще се поквари” (пак там, кн. 6, гл. 3).