Великата борба между Христос и Сатана

Папистите не вярваха, че Лутер наистина ще дръзне да се появи във Вормс и неговото пристигане ги изпълни с ужас. Императорът незабавно свика своите съветници, за да решат какво да предприемат. Един от епископите, заклет папист, заяви: “Дълго време сме се съветвали по въпроса. Нека ваше императорско величество се отърве от този човек незабавно. Сигизмунд не изгори ли Ян Хус? Ние не сме длъжни нито да даваме, нито да съблюдаваме каквато и да било гаранция за безопасността на един еретик.” “Не - каза императорът, - трябва да спазим нашето обещание” (пак там, кн. 7, гл. 8). Затова бе решено реформаторът да бъде изслушан.

Целият град силно желаеше да види този забележителен мъж и скоро жилището му се изпълни с голяма тълпа посетители. Лутер едва се бе съвзел от неотдавнашната си болест; бе уморен от пътуването, продължило цели две седмици; трябваше да се приготви да посрещне важните събития на утрешния ден и се нуждаеше от почивка и спокойствие. Но желанието на хората да го видят бе толкова голямо, че можа да почине само няколко часа, защото благородници, рицари, свещеници и граждани се трупаха жадно около него. Сред тях бяха и много от благородниците, които смело настояваха пред императора за реформа срещу свещеническите поквари и които, както казва Лутер: “Бяха всички освободени чрез моето евангелие” (Мартин, с. 393). Както приятели, така и врагове идваха да видят безстрашния монах, а той ги посрещаше с непоколебимо спокойствие, отговаряйки на всички с достойнство и мъдрост. Държанието му бе твърдо и храбро. Бледото му слабо лице, изписало белезите на тежък труд и болест, имаше любезен и даже радостен израз. Тържествеността и дълбоката сериозност на думите му придаваха сила, на която не можеха напълно да противостоят дори враговете. Както приятели, така и врагове бяха изпълнени с почуда. Някои бяха убедени, че го придружава Божествено влияние; други заявяваха, както фарисеите за Христос: “Бяс има.”

На следващия ден Лутер бе призован да се яви пред Народното събрание. Бе назначен императорски офицер, който да го доведе в приемната зала, но въпреки това трудно стигна до мястото. Всяка улица бе претъпкана с хора, жадни да видят монаха, дръзнал да се противопостави на папския авторитет.

Точно когато се готвеше да влезе при съдиите си, един стар генерал, герой от много битки, му каза любезно: “Бедни монаше, бедни монаше! Сега отиваш да дадеш отпор, много по-благороден от този, който аз или моите офицери някога сме давали и в най-кръвопролитната от нашите битки. Но ако твоето дело е справедливо и си сигурен в него, върви напред с Божието име и не се страхувай от нищо. Бог няма да те изостави” (Д’Обине, кн. 7, гл. 8).

Най-сетне Лутер застана пред съвета. Императорът седеше на трона, заобиколен от най-знаменитите личности на империята. Никога човек не се е явявал в присъствието на по-внушително събрание от онова, пред което Мартин Лутер трябваше да отговаря за своята вяра. “Това явяване бе само по себе си забележителна победа над папството. Папата бе вече осъдил този човек, а сега той стоеше пред съда, който фактически го поставяше над папата. Папата бе издал забрана срещу него и го бе отлъчил от всякакво човешко общество. А в същото време бе повикан почтително и приет от най-великото събрание на света. Папата го бе осъдил на вечно мълчание, а сега щеше да говори пред хиляди внимателни слушатели, събрани от най-далечни краища на християнския свят. Така чрез Лутер бе извършена огромна революция. Рим вече слизаше от трона си и причината за унижението бе гласът на един монах” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Сред това мощно и благородническо събрание скромният по рождение реформатор изглеждаше смирен и изпълнен с благоговение. Няколко принцове, забелязвайки неговото вълнение, се приближиха и един от тях му прошепна: “Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, но не могат да убият душата.” Друг каза: “Когато бъдете изведени пред управници и царе заради Мен, ще ви бъде дадено от Духа на Моя Отец какво да кажете.” Така думите на Христос бяха използвани от великите мъже на този свят, за да укрепят Неговия служител в часа на изпитанието.

Посочиха на Лутер да застане точно пред трона на императора. Дълбока тишина изпълни претъпканото събрание. Тогава един императорски офицер стана и, посочвайки колекция от съчинения на Лутер, поиска реформаторът да отговори на два въпроса: дали ги признава за свои и дали е склонен да се отрече от мненията, изложени в тях. След като бяха прочетени заглавията на книгите, Лутер призна, че що се отнася до първия въпрос - да, негови са. “Колкото до втория - каза той, - тъй като виждам, че това е въпрос, който засяга вярата и спасението на душите, засяга и Божието слово, което е най-великото и най-ценното съкровище както на Небето, така и на земята, бих постъпил неразумно, ако отговоря без да размисля. Бих могъл да потвърдя по-малко, отколкото обстоятелствата изискват, или повече, отколкото истината изисква. И така да съгреша срещу думите на Христос: “Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и аз от него пред Отца Си, Който е на небесата” (Матей 10:33). Поради тази причина аз умолявам с цялото си смирение ваше императорско величество да ми даде време да отговоря, без да съгреша спрямо Божието слово” (Д’Обине, кн. 7, гл. 8).

Лутер постъпи разумно, като отправи тази молба. Неговото поведение убеди събранието, че той не действа нито от чувства, нито от моментен импулс. Такова спокойствие и самообладание, неочаквани за човек, показал се смел и безкомпромисен, увеличиха неговата сила и му дадоха възможност да отговори по-късно с благоразумие, решителност, мъдрост и достойнство, които изненадаха и разочароваха противниците му и изобличиха тяхната дързост и гордост.

На другия ден трябваше да се яви, за да даде окончателен отговор. За момент сърцето му се сви като си помисли за силите, обединили се срещу истината. Вярата му се разклати, обхвана го страх и трепет, ужаси се. Опасностите се увеличаваха. Изглеждаше, че враговете му ще възтържествуват и силите на мрака ще победят. Облаци се събираха около него и като че го отделяха от Бога. Копнееше за уверението, че Господ на силите ще бъде с него. В душевна агония падна по лице на земята и изля следните отривисти, сърцераздирателни вопли, които никой не можеше да разбере напълно, освен Бог.

“О, всемогъщи и вечни Боже - молеше се той, - колко ужасен е този свят! Ето, той е отворил устата си, за да ме погълне, а аз имам толкова малко доверие в Теб... Ако се облягам единствено на силата на този свят, всичко е изгубено... Последният ми час е дошъл, присъдата ми е произнесена... О, Боже! Помогни ми срещу мъдростта на света. Стори това..., Ти единствен..., защото това не е мое дело, но Твое. Аз нямам никаква работа тук, нямам за какво да се боря с тези велики хора на този свят..., но делото е Твое... и е справедливо дело. О, Господи, помогни ми! Верни и непроменими Боже, на никой човек не мога да се уповавам... Всичко от човека е несигурно; всичко, произлизащо от човек пропада... Ти си ме избрал за това дело... застани на моя страна заради Твоя възлюбен Исус Христос, Който е моя защита, мой щит и моя крепост” (пак там, кн. 6, гл. 8).

Всемъдрото Провидение бе допуснало Лутер да осъзнае опасността, в която се намира, за да не разчита на собствената си сила и да не се втурне самонадеяно към опасността. Но това, което го сломяваше и изпълваше с ужас, не бе страхът от страдания, ужасът от мъчения или заплашваща го смърт. Бе стигнал до криза и се чувстваше неспособен да я посрещне. Страхуваше се, да не би делото на истината да претърпи поражения поради слабостта му. Не за собствената си безопасност, а за възтържествуването на евангелието се бореше той с помощта на Бога. Болката и борбата в душата му бяха подобни на тези на Израил в нощта край самотния поток. И той победи като Израил. В крайната си безпомощност вярата му се хвана здраво за Христос - мощния Избавител. Бе подкрепен с уверението, че няма да бъде сам пред събранието. Мирът отново изпълни душата му и той се радваше, че му бе позволено да възвеличи Божието слово пред управниците на народите.

С ум, насочен и уповаващ се изцяло на Бога, Лутер се приготви за предстоящата борба. Размисли върху плана за своя отговор, провери няколко текста от собствените си писания и в подкрепа на твърденията си извлече от Свещеното писание подходящи доказателства. След това постави лявата си ръка върху отворената пред него Свята книга, вдигна дясната към Небето и се закле “да остане верен на евангелието и да изповяда свободно вярата си дори, ако трябва да запечата своето свидетелство с кръвта си” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Когато отново бе доведен пред Събранието, лицето му не издаваше нито следа от страх или смущение. Спокоен, изпълнен с мир и в същото време величаво храбър и благороден, той застана сред големците на света като Божи свидетел. Сега императорският чиновник поиска решението му - дали желае да се отрече от ученията си. Лутер отговори кротко и смирено, без пламенност или възбуда. Държеше се учтиво и скромно; и все пак показа доверие и радост, които изненадаха Събранието.

“Ваше императорско величество, знаменити князе, уважаеми владетели - каза Лутер, - явявам се днес пред вас в съгласие с дадената ми вчера заповед и чрез Божията милост умолявам Ваше величество и Ваше августейшо височество да изслушате благосклонно защитата на едно дело, което съм сигурен, че е справедливо и вярно. Ако поради невежество наруша дворцовите обичаи и благоприличия, моля да ме извините, защото не съм отрасъл в кралски палати, а в уединението на един манастир” (пак там, кн. 7, гл. 8).

След това, преминавайки към въпроса, заяви, че не всички от публичните му трудове имат един и същ характер. В тях разглежда вярата и добрите дела и даже враговете му са заявявали, че са не само безвредни, но и полезни. Да се отрече от тях, би значело да осъди истини, признавани от всички партии. Втората група трудове представляват книги, откриващи покварите и злоупотребите на папството. Да се отрече от тях, би означавало да засили тиранията на Рим и да отвори широко врата за много и големи нечестия. В третата група книги е засягал отделни личности, защитници на съществуващи злини. По отношение на тях той заяви открито, че е бил много по-груб, отколкото е подобавало. Не претендира, че е безгрешен; но даже и тези книги не може да анулира, защото такова поведение би дало повод на враговете на истината да смазват Божия народ с още по-голяма жестокост.

“И все пак аз съм само човек, а не Бог - продължи той, - затова ще се защитя, както направи Христос: ако съм говорил зло, докажете злото... Чрез Божията милост ви умолявам, Ваше императорско величество, вас, твърде знатни князе, и всички хора от всякакво съсловие, докажете от писанията на пророците и апостолите, че съм се заблудил. Веднага щом се убедя в това, аз ще се отрека от всяка заблуда и ще бъда първият, който ще вземе книгите си и ще ги хвърли в огъня.

Това, което казах току-що, надявам се, показва ясно, че внимателно съм преценил и обсъдил опасностите, на които се излагам. Но съвсем не се смущавам и плаша, а се радвам да видя, че евангелието и сега, както и в предишните времена, е причина за безпокойство и несъгласие. Такъв е неговият характер, такава е участта на Божието слово. Исус каза: “Не дойдох да донеса мир, но нож.” Бог е чудесен и страшен в Своите съвети; внимавайте да не би, предполагайки, че потушавате несъгласия, да преследвате всъщност святото Божие слово и да си навлечете ужасен поток от непреодолими опасности, нещастия, бедствия и вечна гибел... Бих могъл да цитирам много примери от Божието слово. Бих могъл да говоря за фараоните, за царете на Вавилон и за тези в Израил, които никога не са действали по-успешно за собственото си унищожение, както, когато са се стремели чрез съвети в присъствието на най-мъдрите хора да засилят своето владичество. “Бог премахва планини, а те не знаят” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Лутер говореше на немски; после бе помолен да повтори същите думи на латински. Съгласи се, макар и изтощен от усилието, което бе положил, и отново произнесе речта си със същата яснота и енергия. Божието провидение го ръководеше. Много от принцовете бяха така заслепени от заблуда и предразсъдъци, че не можаха да видят силата на Лутеровото доказателство, но повторението им даде възможност да разберат ясно представените доводи.

Онези, които твърдоглаво си затваряха очите за светлината и отказваха да се убедят в истината, се разяриха от силните думи на реформатора. Когато той приключи изказването си, говорителят на Народното събрание каза гневно: “Вие не отговорихте на въпроса, който ви бе зададен... От вас се иска да дадете ясен и точен отговор... Искате ли, или не искате да се отречете?”

Реформаторът отговори: “Тъй като Ваше величество и Ваше могъщество изискват от мен ясен, прост и точен отговор, аз ще ви го дам и той е: не мога да подчиня вярата си нито на папата, нито на събори, защото е ясно като бял ден, че те често са се заблуждавали и са си противоречали. Затова, ако не бъда убеден от свидетелството на Писанието или чрез ясно доказателство, ако не бъда убеден чрез текстовете, които цитирах, и ако те не поставят моята съвест в съгласие с Божието слово, аз не мога и не желая да се откажа, защото не е безопасно за един християнин да говори против своята съвест. Ето това е и не мога другояче; Бог да ми помогне. Амин” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Така стоеше този праведник на сигурната основа на Божието слово. Небесна светлина осветяваше лицето му. Всички видяха величието и чистотата на характера му, мирът и сърдечната му радост, когато свидетелстваше срещу силата на заблудата и показваше превъзходството на вярата, победила света.

Цялото събрание онемя за известно време от удивление. При първия си отговор Лутер бе говорил с тих глас и се държеше почтително, почти покорно. Папистите бяха изтълкували това като знак, че куражът му е започнал да отслабва. Сметнаха молбата му за отлагане само като прелюдия към отричането. Самият Карл, забелязвайки изтощеното тяло на монаха, неговото бедно облекло, простотата на думите, с които бе произнесъл речта си, и простотата на словото му, бе заявил полупрезрително: “Този монах никога не ще може да ме направи еретик.” Куражът и твърдостта му сега, както и мощта и яснотата на неговите разсъждения, изненадаха всички партии. Императорът, изпълнен с възхищение, възкликна: “Този монах говори с неустрашимо сърце и непоколебим кураж.” Много от германските принцове гледаха с гордост и радост на представителя на нацията им.

Привържениците на Рим бяха победени; делото им се откри в най-неблагоприятна светлина. Те се стремяха да задържат властта си не чрез позоваване на Писанието, а чрез прибягване до заплахи - непогрешимите аргументи на Рим. Говорителят на Събранието каза: “Ако не се отречеш, императорът и държавите на империята ще се посъветват какво да предприемат срещу един непоправим еретик.”

При тези думи приятелите на Лутер, които с голяма радост слушаха благородната му защита, потръпнаха; но докторът отговори спокойно: “Бог да ми бъде помощник, защото аз не мога да се отрека от нищо” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Заръчаха му да напусне Народното събрание, докато принцовете се съвеща-ват. Чувстваше се, че е настъпила голяма криза. Решителният отказ на Лутер да се подчини би могъл да повлияе на църковната история за векове напред. Решено бе да му се даде още една възможност да се отрече. За последен път бе въведен в Събранието. Отново му бе зададен въпросът, дали желае да се откаже от ученията си. “Не мога да дам друг отговор - каза той, - освен онзи, който вече дадох.” Ясно бе, че нито чрез обещания, нито чрез заплахи не би могъл да бъде накаран да отстъпи пред заповедта на Рим.

Папските водачи се разяриха, че тяхната сила, предизвиквала страха на крале и благородници, бе презряна по такъв начин от един скромен монах. Копнееха да го принудят да изпита гнева им, като подложат живота му на смъртни изтезания. Но, разбирайки опасността, Лутер бе говорил пред всички с християнско достойнство и спокойствие. В думите му нямаше гордост, страх или изопачаване. Забрави себе си и великите мъже край него и чувстваше единствено, че се намира в присъствието на Един безкрайно по-висш от папи, прелати, крале и императори. Христос бе говорил чрез свидетелстването на Лутер със сила и величие, което за известно време изпълни със страхопочитание и почуда както приятели, така и врагове. Божият Дух присъстваше на събора и затрогваше сърцата на управителите на империята. Някои от принцовете смело признаха справедливостта на Лутеровото дело. Много от тях бяха убедени в истината, но за други това впечатление не продължи дълго. Имаше и трета група хора, които в момента не изразиха открито своите убеждения, но по-късно, след като изследваха Писанията, станаха безстрашни поддръжници на Реформацията.

Курфюрстът Фридрих наблюдаваше с голяма загриженост явяването на Лутер пред Събранието и изслуша речта му с особено внимание. С радост и гордост наблюдаваше куража на доктора, твърдостта и самообладанието му и реши да застане още по-твърдо в негова защита. Сравняваше спорещите противоположни партии и разбра, че мъдростта на папи, крале и прелати е сведена до нула пред силата на истината. Папството бе претърпяло поражение, което щеше да се чувства от всички нации и през всички векове.

Когато осъзна въздействието на Лутеровата реч, папският пратеник се изплаши за сигурността на римската мощ както никога преди това и реши да употреби всички възможни средства, които имаше на разположение, за да издейства погубването на реформатора. С цялото си красноречие и дипломатично изкуство, отличаващи го твърде ярко, представи на младия император лудостта и опасността да пожертва приятелството и подкрепата на мощния римски престол заради делото на един незначителен монах.

Думите му не останаха без резултат. На следващия ден след отговора на Лутер Карл нареди да бъде обявено на Събранието решението му, че ще продължи да провежда политиката на своите предшественици - да развива и покровителства католическата религия. Тъй като Лутер отказал да се отрече от заблудите, трябва да се приложат най-енергични мерки срещу него и ересите му. “Един-едничък монах, подведен от собствената си глупост, се е надигнал срещу вярата на християнския свят. За да спра това нечестие, аз ще пожертвам царствата си, съкровищата си, приятелите си, тялото си, кръвта си, душата си и живота си. Ще пусна почитаемия Лутер да си отиде, като му забраня да причинява и най-малкото безредие сред народа; след това ще прибегна до преследване срещу него и неговите привърженици като заразителни еретици чрез отлъчване, забрана и чрез всякакви средства, предназначени да ги унищожат. Призовавам членовете на събора да се държат като верни християни” (пак там, кн. 7, гл. 9). Въпреки това императорът заяви, че безопасността на Лутер трябва да се спазва и че преди да се предприеме съдебно преследване срещу него, трябва да му се позволи да се завърне невредим в дома си.

Сега членовете на Събранието предложиха две противоречиви мнения. Пратениците и представителите на папата отново поискаха да се пренебрегне охраната на реформатора. “Рейн - казаха те - трябва да приеме и неговата пепел, както преди столетие прие тази на Ян Хус” (пак там, кн. 9, гл. 9). Но германските принцове, макар че сред тях имаше паписти и заклети врагове на Лутер, протестираха срещу такова нарушение на публично дадената дума, окачествявайки го като позор за нацията. Те посочиха бедствията, които последваха смъртта на Хус, и заявиха, че не смеят да навлекат на Германия и на главата на своя млад император повторение на подобни ужасни злини.

В отговор на подлото предложение сам Карл каза: “Дори да изчезнат от света, честта и вярата трябва да намерят убежище в сърцата на князете” (пак там, кн. 7, гл. 9). Най-заклетите врагове на Лутер продължиха да увещават Карл да постъпи с реформатора така, както Сигизмунд бе постъпил с Хус - да го остави на милостта на църквата. Но спомняйки си сцената, когато Хус пред цялото събрание бе посочил на императора веригите си и му бе напомнил за неговата честна дума, Карл V заяви: “Не бих желал да се червя като Сигизмунд” (Ланфан. История на Констанския събор, т. 1, с. 422).

И все пак Карл съзнателно бе отхвърлил истините, представени от Лутер. “Аз съм твърдо решен да следвам примера на моите предшественици” - каза монархът (Д’Обине, кн. 7, гл. 9). Бе решил да не направи нито стъпка извън пътя дори на общоприетия обичай, за да тръгне по пътя на истината и правдата. Понеже бащите и дедите му бяха постъпвали така, и той желаеше да поддържа папството с всичката му жестокост и поквара. Ето как Карл взе своето решение - като отказа да приеме каквато и да било светлина в повече от приетата от предците и да поеме каквото и да било задължение, което те не бяха поели.

И днес има много хора, привързани по същия начин към обичаите и традициите на своите бащи. Когато Господ им изпрати допълнителна светлина, те отказват да я приемат, понеже тя не е била дадена на бащите им и не е била приета от тях. Но ние не сме поставени там, където са били поставени нашите предци, затова и нашите задължения и отговорности не са същите като техните. Няма да бъдем одобрени от Бога, след като гледаме примера на бащите си и по него определяме нашия дълг днес, а не изследваме истината за себе си. Отговорността ни е по-голяма от отговорността на предшествениците. Отговорни сме за светлината, която те са получили и която ни е връчена като наследство, но сме отговорни също и за допълнителната светлина, която сега ни осветява от Божието слово.

Христос каза на невярващите евреи: “Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не биха имали; сега обаче нямат извинение за греха си” (Йоан 15:22). Същата Божествена сила бе говорила на императора и принцовете на Германия и чрез Лутер. Когато проблесна светлината от Божието слово, Духът на Бога за последен път умоляваше мнозинството в събранието. Както Пилат столетия преди това позволи на гордост и желание за популярност да затворят сърцето му за Изкупителя на света; както треперещият Феликс заповяда на вестителя на истината: “Засега си иди и когато намеря време, ще те повикам”; както гордият Агрипа бе изповядал: “Без малко ме убеждаваш да стана християнин!” (Деян. 24:25, 26:28), но все пак се отвърнаха от Небесната вест, така и Карл V, поддавайки се на изискванията на светска гордост и политика, реши да отхвърли светлината на истината.

Слухове за кроежи срещу Лутер се носеха надлъж и шир, причинявайки голяма възбуда из целия град. Реформаторът си бе спечелил много приятели, които, като познаваха вероломната жестокост на Рим към всички, дръзнали да изобличават покварите му, решиха, че той не бива да бъде пожертван. Стотици благородници се заклеха пред себе си да го защитават. Не малко хора открито порицаваха решението на краля като продиктувано от подчиненост на контролиращата власт на Рим. По вратите на къщите, както и на публични места, бяха разлепени афиши, някои от които осъждаха Лутер, а други го защитаваха. На един от тях просто бяха изписани забележителните думи на мъдреца: “Горко ти, земьо, когато царят ти е дете...” (Екл. 10:16). Всеобщият ентусиазъм в полза на Лутер в цяла Германия убеди както императора, така и Народното събрание, че всяка проявена към него несправедливост ще застраши мира на империята и дори стабилността на трона.

Фридрих Саксонски поддържаше мъдра сдържаност, внимателно прикривайки истинските си чувства към реформатора. Но в същото време го наблюдаваше с неуморима бдителност, следеше всяко негово движение, както и всяко движение на враговете му. Имаше и много, които не се опитваха да скрият симпатиите си към Лутер. Посещаваха го принцове, графове, барони и други видни личности - както светски, така и духовни лица. “Малката стаичка на доктора - писа Спалатин - не можеше да побере всички посетители, желаещи да му се представят” (Мартин, т. 1, с. 454). Даже и тези, които не бяха повярвали на неговите учения, не можеха да не се възхитят на благородната правдивост, подтикваща го по-скоро храбро да посрещне смъртта, отколкото да насили съвестта си.

Бяха полагани и сериозни усилия Лутер да се съгласи на компромис с Рим. Благородници и принцове му заявяваха, че ако продължава упорито да поддържа своето мнение вместо мнението на църквата и на съборите, скоро ще бъде изгонен от империята и лишен от всякаква защита. На този повик Лутер отговори така: “Евангелието на Христос не може да бъде проповядвано без скърби... защо тогава страхът или опасенията да ме отделят от Господа или от Божественото слово, което единствено е истинно? Не, не, по-скоро бих дал тялото си, кръвта си и живота си” (Д’Обине, кн. 7, гл. 10).