Великата борба между Христос и Сатана

Отново го увещаваха да се подчини на преценката на императора относно книгите си и след това да не се страхува от нищо. “Съгласен съм с цялото си сърце - казваше в отговор - императорът, принцовете и дори най-нищожният християнин да изследват и преценяват моите трудове, но при едно условие - да имат за мярка Божието слово. Хората не могат да направят нищо, освен да му се подчиняват. Не ме карайте да накърнявам съвестта си, свързана и подчинена на Свещените писания” (пак там, кн. 7, гл. 10).

На друг опит да го склонят отговори: “Съгласен съм да се откажа от охраната си. Предавам моята личност и моя живот в ръцете на императора, но Словото на Бога - никога!” (пак там, кн. 7, гл. 10). Заявяваше, че с готовност ще се подчини на решението на един общ събор, но при единственото условие - съборът да решава според Писанието. “Онова, което засяга Божието слово и вярата, добави той - всеки християнин може да преценява толкова добре, колкото и папата, макар папата да е подкрепян от милиони събори” (Мартин, т. 1, с. 410). Накрая както приятели, така и врагове се убедиха, че всяко по-нататъшно усилие за помирение е безполезно.

Ако реформаторът бе отстъпил в една-единствена точка, Сатана и неговите множества щяха да спечелят победата. Но непоколебимата твърдост на Лутер бе средството църквата да се освободи и да започне нова и по-добра епоха. Влиянието на този единствен човек, дръзнал да мисли и действа самостоятелно по религиозните въпроси, трябваше да повлияе на църквата и на света не само по негово време, но и при бъдещите поколения. Твърдостта и верността му щяха да подкрепят в края на вековете всички, които ще минат през подобно преживяване. Могъществото и величието на Бога бяха издигнати над човешките събори и над огромната мощ на Сатана.

Скоро на Лутер бе заповядано чрез авторитета на императора да се завърне в дома си. Той знаеше, че това известие скоро ще бъде последвано от присъда. Застрашителни облаци надвисваха над пътя му, но когато напускаше Вормс, сърцето му бе изпълнено с радост и хваление. “Самият дявол - казваше той - пазеше папската цитадела; но Христос направи широк пробив в нея и Сатана бе принуден да признае, че Господ е по-мощен от него” (Д’Обине, кн. 7, гл. 11).

След като си замина, все още желаейки твърдостта му да не бъде погрешно сметната за бунт, Лутер писа на императора: “Бог, Който изследва сърцата, ми е свидетел, че съм готов с цялата си сериозност да се подчиня на Ваше величество, било в почит, било в позор, в живот или в смърт, във всичко без изключение, освен в Словото Божие, чрез което човек живее. Във всички дела на този живот моята вярност ще бъде непоколебима, защото тук загуба или печалба са без значение за спасението. Но когато се засягат вечни интереси, Бог не желае човекът да се подчинява на човека. Защото такова подчинение по отношение на духовните въпроси е всъщност истинско поклонение, а то трябва да се отдава единствено на Твореца” (пак там, кн. 7, гл. 11).

По време на пътуването си обратно от Вормс Лутер бе приет още по-бляскаво, отколкото на отиване. Високопоставени духовни лица приветстваха отлъчения монах и граждански владетели почетоха човека, осъден от императора. Накараха го да проповядва и той застана на амвона въпреки императорската забрана. “Аз никога не съм обещавал да вържа Божието слово - казваше той, - нито пък някога ще сторя това” (Мартин, т. 1, с. 420). Не мина много време откакто напусна Вормс, и папските привърженици надделяха, убеждавайки императора да издаде едикт срещу него. В този указ Лутер бе обявен за “самия Сатана в образа на човек и облечен в монашеско расо” (Д’Обине, кн. 7, гл. 11). Заповядано бе веднага, щом изтече срокът на охраната му, да бъдат взети мерки за спиране на реформаторското дело. На хората бе забранено да го подслоняват, да му дават храна или питие, както и да го подкрепят с думи или с действия публично или поединично. Трябваше да бъде уловен, където и да се намира, и предаден на властите. Неговите привърженици също трябваше да бъдат хвърлени в затвора, а имуществото им - конфискувано. Книгите му трябваше да бъдат унищожени и накрая, всички, осмелили се да действат против указа, да бъдат включени в неговата присъда. Курфюрстът на Саксония и най-приятелски настроените към Лутер принцове напуснаха Вормс веднага след заминаването му и императорският указ бе одобрен от Народното събрание. Сега римокатолиците ликуваха. Те смятаха, че съдбата на реформатора е решена.

Но в този час на опасност Бог бе предвидял път за спасение на Своя служител. Едно бдително око бе следяло всяко движение на Лутер и едно вярно и благородно сърце бе решило да го избави. Ясно бе, че Рим нямаше да се задоволи с нищо друго освен със смъртта на реформатора; той можеше да бъде спасен от челюстите на лъва само като се скрие. Бог даде мъдрост на Фридрих Саксонски да измисли план за запазването му. Със съдействието на верни приятели курфюрстът осъществи намерението си и Лутер бе укрит на сигурно място както от приятели, така и от врагове. На път за вкъщи той бе грабнат от своите придружители и отведен бързо през гората към замъка на Вартбург - усамотена планинска крепост. Отвличането, както и укриването му бяха обградени с такава тайнственост, че дълго време дори самият Фридрих не узна мястото, където се намираше. Това неведение не бе без определена цел. Докато курфюрстът не знаеше нищо за скривалището на Лутер, не можеше и да открие нещо за него. Той бе доволен само да знае, че реформаторът е в безопасност. Това му стигаше.

Пролетта, лятото и есента преминаха и дойде зимата, а Лутер продължаваше да бъде затворник. Алеандър и привържениците му ликуваха, тъй като светлината на евангелието привидно угасваше. Но всъщност реформаторът пълнеше лампата си от склада на истината; и светлината трябваше да изгрее с още по-голям и светъл блясък.

В приятелската безопасност на Вартбург Лутер за известно време се чувстваше щастлив, избавен от огъня и смутовете на битката. Но не можа за дълго да намери удовлетворение и спокойствие в почивката. Свикнал на активен и с жестоки конфликти живот, не понасяше продължително бездействие. В тези самотни дни пред очите му изпъкваше състоянието на църквата и той викаше отчаяно: “Уви, няма никой в тези последни дни на Божия гняв, който да застане като стена пред Господа и да спаси Израил!” (пак там, кн. 9, гл. 2). И мислите му отново се върнаха към самия него, опасявайки се да не би да бъде обвинен в страхливост поради оттеглянето си от борбата. Тогава се укори за бездействието и самодоволството си. А в същото време всекидневно вършеше много повече, отколкото изглеждаше възможно за един човек. Перото му нито ден не остана бездейно. Неприятелите му се ласкаеха, че са го смълчали, но в същото време оставаха учудени и смутени от реалното доказателство за неговата активност. Из цяла Германия се разпространяваха голям брой трактати, излезли изпод перото му. За сънародниците си Лутер извърши и най-ценната служба, като преведе Новия завет на немски. От своя скалист Патмос в продължение на почти цяла година проповядваше евангелието и укоряваше греховете и заблудите на своето време.

Но Бог бе оттеглил своя служител от сцената на обществения живот не просто за да го запази от гнева на враговете му или да му осигури спокойно време за неговите важни трудове. С това оттегляне трябваше да се постигнат много по-ценни резултати. В самотата и неизвестността на планинското си убежище Лутер бе отделен от всякаква земна поддръжка и лишен от човешка похвала. По този начин бе спасен от гордостта и самоувереността, които успехът тъй често предизвиква. Чрез страдание и смирение той бе подготвен да върви отново безопасно към шеметните висини, към които бе така неочаквано въздигнат.

Когато хората се радват на свободата, която истината им носи, те са склонни да превъзнасят тези, които Бог е употребил да строшат веригите на заблудата и предразсъдъка. Сатана се опитва да отклони мислите и чувствата на хората от Бога и да ги насочи към човешките инструменти. Кара ги да почитат простото средство, а да пренебрегват Ръката, направляваща всички събития на провидението. Твърде често религиозни водачи, възхвалявани и почитани по този начин, губят важността на своята зависимост от Бога и биват подведени да се доверяват на себе си. Като резултат от това те започват да се стремят да контролират ума и съвестта на хората, склонни да се ръководят от тях вместо от Божието слово. Делото на реформата често пъти се е забавяло поради духа, на който са се отдавали поддръжниците му. Бог искаше да запази Реформацията от тази опасност. Той желаеше тя да получи не човешки, а Божи отпечатък. Очите на хората бяха обърнати към Лутер като тълкувател на истината. Затова той бе отстранен, за да се насочат всички към вечния Автор на истината.

В избора на средствата за реформирането се вижда същият Божествен план, както и при основаването на църквата. Небесният учител не се спря на великите мъже на земята, титулуваните и богатите, свикнали да получават похвали и почит като народни водачи. Те бяха толкова горди и уверени в самохвалното си превъзходство, че не биха могли да бъдат повлияни да съчувстват на своите съчовеци и да станат съработници на скромния Назарянин. Към неучените, трудещи се рибари от Галилея бе отправен призивът: “Дойдете след Мене и аз ще ви направя ловци на човеци” (Матей 4:19). Тези ученици бяха скромни и склонни да бъдат поучавани. Колкото по-малко бяха повлияни от фалшивите учения на своето време, толкова по-успешно Христос можеше да ги наставлява и обучава за Своята служба. Така бе и в дните на Великата реформация. Водещите реформатори бяха хора със скромен живот, в своето време най-освободени от гордостта на високия ранг и от влиянието на фанатизма и попщината. Божият план бе да използва скромни инструменти, за да постигне големи резултати. Тогава славата няма да се отдава на хора, а на Този, Който действа чрез тях, та да желаят и да вършат както Му е угодно.

Няколко седмици след раждането на Лутер в хижата на миньор от Саксония, в овчарска колиба сред Алпите се роди Улрих Цвингли. Обкръжаващата обстановка в детството на Цвингли и ранното му възпитание го подготвиха за бъдещата мисия. Отгледан сред природни картини, изразяващи величие, красота и поразяващо великолепие, душата му отрано се възхищаваше на славата, нощта и върховенството на Бога. Историята за героичните подвизи, извършени из родните планини, възпламеняваше младежкия му ентусиазъм. От набожната си баба слушаше скъпоценни библейски разкази, които тя бе подбрала от църковните легенди и предания. С голям интерес научаваше той за великите дела на патриарсите и пророците, за овчарите, които пазеха стадата си по хълмовете на Палестина, където ангели разговаряха с тях, за Бебето във Витлеем и за Човека от Голгота.

Бащата на Цвингли, както Йоханес Лутер желаеше синът му да получи добро образование и момчето рано напусна родната долина. Умът му се развиваше бързо и скоро възникна въпросът за намиране на добри учители, които да го подготвят. На тринадесетгодишна възраст отиде в Берн, където по това време се намираше най-изтъкнатото училище в Швейцария. Тук обаче се появи опасност, заплашваща да осуети надеждите за неговия многообещаващ живот. Калугерите направиха решителни усилия да го подмамят да влезе в манастир. Доминиканските и францисканските монаси си съперничеха в постигане на народното благоволение. Стараеха се да си го осигурят чрез великолепна външна украса на църквите, помпозност в церемониите и примамки с прочути мощи и чудотворни икони.

Доминиканците в Берн видяха, че ако спечелеха този талантлив млад учен, биха си осигурили както печалби, така и почести. Ранната му младост, дарбите му на оратор и писател, както и гениалният му усет към музика и поезия, биха били по-ефикасни за привличането на народа към техните богослужения и за увеличаването на приходите на ордена им, отколкото целия им блясък и помпозност. Те се стремяха да привлекат Цвингли в своя орден чрез измама и ласкателство. Лутер се бе погребал в монашеската килия още като студент и щеше да бъде загубен за света, ако Божието провидение не бе го освободило. Цвингли бе предпазен от тази опасност. Благодарение на Провидението неговият баща научи за кроежите на калугерите. Той не мислеше да позволи на детето си да последва празния и безполезен живот на монасите. Видя, че рискува синът му да остане безполезен за цял живот, и му нареди да се върне незабавно вкъщи.

Младежът се отзова на заповедта, но не се задържа задълго в родната долина и скоро поднови следването си, като за известно време бе изпратен в Базел. Именно там Цвингли чу за първи път евангелието за свободната Божия благодат. Витенбах, учител по древни езици, изучавайки гръцки и еврейски, бил доведен до Свещените писания. Така лъчи от Божествена светлина бяха огрели умовете на студентите, които обучаваше. Той заявяваше, че има една истина много по-древна и с безкрайно по-голяма стойност, отколкото теориите на учени и философи, древната истина, че смъртта на Христос е единственият откуп за грешника. За Цвингли тези думи бяха първите зари, предвестяващи утрото.

Скоро бе извикан от Базел да встъпи в своето житейско призвание. Първото му работно поле бе една енория в Алпите, много близо до родната му долина. Ръкоположен за свещеник, той “се отдаде с цялата си душа на изследване на Божествената истина, защото добре съзнаваше - казва един негов другар реформатор - колко много трябва да знае този, на когото е поверено Христовото стадо” (Уайли, кн. 8, гл. 5). Колкото повече изследваше Писанията, толкова по-ясно изпъкваше пред него противоречието между истините в тях и лъжеученията на Рим. С цялото си същество се предаде на Библията и я възприе като Божие слово, като единствено, достатъчно и непогрешимо правило. Разбра, че тя сама тълкува себе си. Не се осмеляваше да обяснява Писанието, за да поддържа някаква предварително изградена теория или учение, но смяташе за свой дълг да научи какво е прякото и явно учение на Божието слово. Стараеше се да използва всяко средство, за да стигне до пълното и правилно разбиране на значението му и призоваваше помощта на Светия Дух, Който, както заявяваше той, ще открие това на всички, ако Го търсят искрено и с молитва.

“Писанията - казваше Цвингли - идват от Бога, а не от човека. И Бог, Който осветлява човека, ще ти даде да разбереш, че Словото идва от Бога. Божието слово... не може да изневери; то е ясно, то обяснява себе си, то само се разкрива, просветлява душата със спасение и благодат, утешава я в Бога, смирява я, така че тя да загуби себе си и даже да се откаже от себе си и да прегърне Бога.” Цвингли бе опитал истинността на тези думи. Ето какво писа за своя опит от това време: “Когато... започнах да се отдавам напълно на Свещените писания, философията и теологията винаги предизвикваха у мен недоумение и противоречиви мисли. Накрая взех следното решение: “Ти трябва да оставиш всички тези лъжи и да се стремиш да научиш онова, което Бог иска да каже направо от Своето просто Слово. Тогава започнах да моля Бога за Неговата светлина и Писанията започнаха да стават много по-лесни за мен” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Учението, което Цвингли проповядваше, не бе получено от Лутер. То бе учението на Христос. “Ако Лутер проповядва Христос - казваше швейцарският реформатор, - тогава той върши това, което и аз върша. Тези, които той е довел при Христа, са много по-многобройни от онези, които аз съм довел. Но това няма значение. Аз не желая да нося никое друго име, освен това на Христос, Чийто войник съм и Той единствен е мой Началник. Не съм писал нито една буква на Лутер, нито пък Лутер на мен. И защо?... За да бъде показано колко много Духът на Бога е в съгласие със Себе Си, тъй като ние и двамата, без да сме се срещали, проповядваме толкова еднакво учението на Исус” (Д’Обине, кн. 8, гл. 9).

В 1516 г. Цвингли бе поканен да стане проповедник в манастира в Айсиделн. Тук той трябваше да види отблизо покварите на Рим и като реформатор да внуши влияние, което щеше да се почувства далеч от неговите родни Алпи. Сред главните примамки за посетителите в Айсиделн беше и един образ на Дева Мария, за който се казваше, че притежавал силата да върши чудеса. Над портите на манастира имаше надпис: “Тук може да се получи пълно опрощение на греховете” (пак там, кн. 8, гл. 5). При олтара на Дева Мария се стичаха богомолци през всички сезони, но по време на освещаването на големия годишен празник идваха множества от всички краища на Швейцария, а дори и от Франция и Германия. Цвингли, страшно огорчен от гледката, използва случая, за да проповядва на тези роби на суеверието свобода чрез евангелието.

“Не си въобразявайте - казваше той, - че Бог е повече в този храм, отколкото в която и да било част на творението. Каквато и да е страната, в която живеете, Бог е около вас и ви чува... Могат ли безполезни дела, дълги поклоннически пътувания, жертвоприношения, икони, призоваване на Дева Мария или на светии да ви осигурят Божията благодат?... Каква полза има многословието, с което изпълваме нашите молитви? Каква сила има лъскавото расо, гладко остриганата глава, дългата развяваща се мантия и обшитите със злато чехли?... Бог гледа в сърцето, а нашите сърца са далеч от Него.” “Христос - повтаряше той, - Който веднъж бе принесен жертва на кръста, е приношението и жертвата, достатъчна за греховете на вярващите през цялата вечност” (пак там, кн. 8, гл. 5).

За много слушатели тези думи бяха неприятни. Тежко разочарование бе за тях да узнаят, че уморителното им пътуване е било напразно. Не можеха да разберат предложеното им даром прощение чрез Христос. Бяха доволни от стария път към Небето, маркиран от Рим. Отдръпваха се пред объркващата ги възможност да търсят нещо по-добро. За тях бе по-лесно да поверят спасението си на свещениците и на папата, отколкото да се стремят към чистота на сърцето.

Но други приемаха с радост благата вест за изкупление чрез Христос. Предписаните от Рим обреди не бяха успели да им донесат душевен мир и те с вяра приемаха кръвта на Спасителя като умилостивение. Връщаха се по домовете си, за да разкрият и на други скъпата светлина, която бяха получили. Така истината се разнасяше от селце в селце, от град в град и броят на поклонниците-богомолци при олтара на Дева Мария намаля значително. Намаляха и доброволните пожертвувания, а оттам и заплатата на Цвингли, отделяна от тях. Но това само го радваше, защото видя, че силата на фанатизма и суеверието се пречупваха.

Църковните власти не бяха слепи за делото му. Но за момента се въздържаха да се намесят. Все още се надяваха да го спечелят чрез ласкателства; а междувременно истината завладяваше сърцата на народа.

Работата на Цвингли в Айсиделн го подготви за едно по-обширно поле, в което той скоро трябваше да навлезе. След три години бе призован да заеме службата на проповедник в катедралата на Цюрих. По онова време Цюрих бе най-важният град в швейцарската конфедерация и внушаваното оттам влияние се чувстваше навсякъде. Духовните лица обаче, по чиято покана той дойде в Цюрих, желаеха да предотвратят всякакви нововъведения и му дадоха точни инструкции за задълженията.

“Трябва да полагате всички усилия - казаха те, - за да събирате приходи за управителното тяло на катедралата, без да пропускате и най-малкия. Трябва да увещавате верните както от амвона, така и в изповедалнята да плащат всички десятъци и приноси и да показват чрез доброволни пожертвувания привързаността си към църквата. Старателно ще се грижите за увеличаване на приходите от болни, от литургии и изобщо от всяка църковна наредба.” “Що се отнася до раздаването на причастието и тайнствата, проповядването и грижата за стадото - добавиха неговите наставници, - те също спадат към задълженията на капелана. Но за тях може да си вземете помощник - особено за проповядването. Няма да причастявате никой освен знатни личности, и то само когато ви повикат; забранено ви е да вършите това, без да разграничавате личностите” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Цвингли изслуша тези препоръки мълчаливо и в отговор, след като изрази благодарността си за почитта да бъде призован за този важен пост, обясни поведението, което възнамеряваше да има. “Животът на Христос дълго време е бил скриван от народа. Ще проповядвам върху цялото евангелие от Свети Матей..., като черпя единствено от изворите на Писанието; като изпитвам неговите дълбини; като сравнявам един текст с друг и като търся разбиране чрез постоянна и сериозна молитва. На Божията слава, на прославата на Неговия единороден Син, на истинското спасение на души и на тяхното назидание в истинската вяра ще посветя службата си” (пак там, кн. 8, гл. 6). Макар някои от духовниците да не одобриха този план и да се опитаха да го разубедят, Цвингли остана непоколебим. Заяви, че няма да въвежда някакъв нов метод, а ще използва стария, употребяван от църквата в по-предишни и по-чисти времена.

Вече бе събуден интерес към истините, които той поучаваше, и народът се стичаше на големи групи да слуша неговата проповед. Много хора, които отдавна бяха спрели да посещават службите, сега станаха редовни слушатели. Своето проповедничество започна, отваряйки евангелията, четейки и обяснявайки на дошлите боговдъхновения разказ за живота, ученията и смъртта на Христос. И тук, както и в Айсиделн, той представяше Божието слово като единствения непогрешим авторитет, а смъртта на Христос - като единствената, пълна и достатъчна жертва. “При Христос - казваше - искам да ви заведа, при Христос, истинския източник на спасение” (пак там, кн. 8, гл. 6). Около проповедника се тълпяха хора от всички класи - от държавници и учени до занаятчии и селяни. С дълбок интерес слушаха словата му. Цвингли не само възвестяваше предложението за едно безплатно спасение, но смело порицаваше злините и покварите на своето време. На връщане от катедралата много хора хвалеха Бога: “Този човек - казваха те - е проповедник на истината. Той ще бъде нашият Мойсей, който ще ни изведе от египетската тъмнина” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Отначало трудовете му бяха приемани с голям ентусиазъм, но след известно време се появи съпротива. Монасите започнаха да пречат на работата и да осъждат ученията му. Мнозина го нападаха с присмех и подигравки; други прибягваха до дързост и закани. Но Цвингли понасяше всичко с търпение, като казваше: “Ако желаем да спечелим нечестивите за Исуса Христа, трябва да си затваряме очите за много неща” (пак там, кн. 8, гл. 6).

По това време се появи друг сподвижник, използван за напредъка на делото на реформата. Приятел на Цвингли от реформираната база изпрати някой си Луциан с трудове на Лутер. Приятелят предполагаше, че продажбата на книгите би могла да се окаже мощно средство за разпръскване на светлината. “Разберете - писа той на Цвингли - дали този човек притежава достатъчно благоразумие и умение, и ако е така, нека от селище на селище, от град на град, от селце на селце и даже от къща на къща разнася между швейцарците трудовете на Лутер и особено неговото изложение на Господнята молитва, написано за миряни. Колкото по-известни са те, толкова повече купувачи ще се явят” (пак там, кн. 8, гл. 6). Така светлината си пробиваше път.

Винаги когато Бог се готви да строши оковите на неверието и предразсъдъка, Сатана започва да действа с по-голяма сила, за да обгърне хората в мрак и да ги обвърже още по-здраво в робство. Когато в различни страни се надигнаха мъже, представящи на народа прощението и оправданието чрез кръвта на Христос, Рим продължи с подновена енергия да отваря своя пазар по цялото християнство, предлагайки опрощение срещу пари.

Всеки грях имаше цена и на хората се даваше пълна свобода да извършват престъпления, стига църковното съкровище да остава пълно. Така двете движения напредваха успоредно: едното, предлагащо опрощение на греха срещу пари, и другото - опрощение чрез Христос, като Рим разрешаваше греха и правеше от него източник на приходи, а реформаторите осъждаха греха и посочваха Христос като умилостивител и избавител.

В Германия продажбата на индулгенции бе поверена на доминиканските монаси и бе ръководена от безсрамния Тецел. В Швейцария търговията бе предоставена в ръцете на францисканците под надзора на италианския монах Самсон. Той бе вече направил добра услуга на църквата с осигурените от Германия и Швейцария огромни суми, с които пълнеше папската съкровищница. Сега пътуваше из Швейцария, като привличаше големи тълпи, ограбваше от бедните селяни оскъдните им доходи и изискваше от заможните класи богати дарове. Но влиянието на реформата вече се чувстваше в намаляването на тази търговия, макар че не можеше съвсем да я спре. Цвингли бе още в Айсиделн, когато Самсон, наскоро след влизането си в Швейцария, пристигна със стоката си в съседен град. Преценявайки правилно мисията му, реформаторът незабавно започна да му се противопоставя. Двамата не се срещнаха, но Цвингли така успешно изобличи претенциите на калугера, че го принуди да напусне и да се насочи към други части на страната.