Великата борба между Христос и Сатана

26.Дело на реформа

Съботната реформа, която трябва да бъде проведена в последните дни от човешката история, е предсказана в пророчеството на Исая: “Така казва Господ: Пазете правосъдие и вършете правда, защото скоро ще дойде спасението от Мене и правдата Ми скоро ще се открие. Блажен оня човек, който прави това, и оня човешки син, който се държи за него; който пази съботата да не я оскверни и въздържа ръката си да не стори никакво зло... също и чужденците, които се прилепват към Господа, за да Му служат, да обичат името на Господа и да бъдат Негови слуги - всеки от тях, който пази съботата да не я оскверни и държи завета Ми - и тях ще доведа в светия Си хълм” (Исая 56:1, 2, 6, 7).

От контекста се разбира, че тези думи се отнасят за християнската ера: “Господ Йехова, Който събира изгонените от Израиля, ето що казва: Ще му събера още и други освен своите му, които вече са събрани” (Исая 56:8). Тук е описано събирането на езичниците чрез евангелието. Изречено е благословение за тези, които в това време ще почитат съботата. Така задължителността на четвъртата заповед преминава отвъд разпятието, възкресението и възнесението на Христос и стига до времето, когато Неговите служители ще проповядват благата вест на всички народи.

Господ заповядва чрез същия пророк: “Вържи свидетелството, запечатай закона между учениците Ми” (Исая 8:16 - ЦП). Печатът на Божия закон се намира в четвъртата заповед. Тя единствена от десетте разкрива не само името, но и титлата на Законодателя. В нея Бог е обявен за Създател на небето и земята и по този начин е изявено изискването Му да се покланяме само на Него. Извън тази заповед нищо в декалога не показва на чий авторитет се основава законът. Когато папската власт промени съботата, печатът бе премахнат от закона. Исусовите последователи са призовани да го възстановят, като издигнат четвъртата заповед на полагащото й се място - възпоменателен ден на Твореца и знак за Неговата мощ.

“Нека прибегнат при закона и при свидетелството.” Макар че съществуват толкова много противоречащи си доктрини и теории, Божият закон е единственият непогрешим стандарт, по който трябва да бъдат изпитвани всички мнения, учения и теории. Пророкът казва: “Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” (Исая 8:20).

Дадена е заповедта: “Извикай силно, не се щади; издигни гласа си като тръба, та изяви на людете Ми беззаконието им и на Якововия дом - греховете им”. Не неправедните, а онези, които Господ нарича “Моите люде”, трябва да бъдат укорени за прегрешенията им. По-нататък се казва: “При все това те Ме търсят всеки ден и желаят да учат пътищата Ми; като народ, който е извършил правда и не е оставил постановлението на своя Бог” (Исая 58:1, 2). Тук са посочени хора, които се мислят за праведни и изглежда проявяват голям интерес към службата за Бога, но строгото и сериозно порицание на Онзи, Който изпитва сърцата, показва, че те престъпват Божествените наредби.

Пророкът посочва пренебрегнатата заповед: “Ще възстановиш основите на много поколения; и ще те нарекат Поправител на развалините, Възобновител на места за население. Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден. И наречеш събота наслада, свята на Господа, почитаема. И Го почиташ, като не следваш в нея своите си пътища и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа” (Исая 58:12, 13). Това пророчество се отнася и за нашето време. В Божия закон бе направена “развалина”, когато Римската църква промени съботата. Дошло е обаче времето Божествената наредба да бъде възвърната. Развалината трябва да бъде поправена и основата на много поколения - възстановена.

Осветена от почивката и благословението на Твореца, съботата бе спазвана от несъгрешилия Адам в святата Едемска градина, от падналия, но покаял се Адам след изгонването му от щастливата му родина. Тя бе спазвана от всички патриарси - от Авел до праведния Ной, от Авраам до Яков. Когато избраният народ бе в египетско робство и сред идолопоклоничество, мнозина загубиха познанието си за Божия закон. Но след като избави Израил, Господ с тържественост и величие провъзгласи Своя закон пред насъбралото се множество, за да знаят хората Неговата воля, да се боят от Него и да Го почитат завинаги.

Оттогава досега знанието за Божия закон е било запазено на земята и съботата от четвъртата заповед - спазвана. Въпреки че “човекът на греха” потъпка Божия свят ден, дори в периода на неговата неограничена власт имаше верни люде, които, скрити в отдалечени местности, почитаха съботата. От Реформацията досега във всяко поколение е имало хора, които са я спазвали. Макар и в обстановка на обвинения и преследване, постоянно е било давано свидетелство за непроменимостта на Божия закон и за святото задължение към съботата на сътворението.

Тези истини, представени в Откровение 14 гл. и свързани с “вечното благовестие”, ще бъдат отличителен белег на Христовата църква във времето на Неговото явление. Тройната ангелска вест е призовала хора, “които пазят Божиите заповеди и вярата в Исуса”. Тя е последната вест, която трябва да бъде разгласена преди Господнето пришествие. Пророкът вижда как скоро след нейното разпространение Човешкият Син идва в слава, за да събере земната жетва.

Всички, приели действителността за светилището и непроменимостта на Божия закон, бяха изпълнени с радост и удивление от красотата и хармонията на системата от истини, разкрита пред очите им. Те искаха светлината, която им се струваше така безценна, да бъде предадена на всички християни; не можеха да повярват, че няма да бъде приета с радост. Но истините, поставящи ги в конфликт със света, не бяха посрещнати добре от мнозина, претендиращи, че са Христови последователи. Послушанието към четвъртата заповед изискваше жертва, която повечето не желаеха да направят.

Когато условията на съботата бяха представени, доста хора започнаха да спорят от светска гледна точка. Те казваха: “Винаги сме спазвали неделята. Нашите бащи - също, и колко много и благочестиви хора са умрели блажени, макар че са я спазвали. Ако те са били прави, значи и ние сме прави. Почитането на нов почивен ден би ни довело до противоречия със света и ние няма да имаме влияние в него. Какво може да постигне една малка група, спазваща седмия ден, в сравнение с целия свят, спазващ неделята?” С подобни аргументи евреите се бяха опитали да оправдаят отхвърлянето на Христос. Бащите им бяха приемани от Бога чрез принасяне на жертви. Защо и децата да не могат да се спасят, като вършат същото? Във времето на Лутер папистите представяха доказателство, че много истински християни са умрели в католическата вяра и следователно католическата религия е достатъчна за спасението. Подобни доводи се оказват ефикасна пречка за какъвто и да е прогрес в религиозната вяра и практика.

Мнозина обясняваха, че от столетия насам спазването на неделята е установено учение и широко разпространена църковна традиция. Аргумент срещу това е, че празнуването на съботата датира от древността и е било много по-широко разпространено; то е старо като света и носи белега на ангелите и на Бога. Когато са се полагали основите на земята, когато утринните звезди са пеели и Божиите синове възклицавали от радост, тогава е била създадена и съботата (виж Йов 38:6, 7; Бит.2:1-3). С право тази заповед изисква нашата почит: тя не е дадена от човешки авторитет и не почива на човешки традиции; тя е била установена от “Стария по дни” и от вечното Му Слово.

Когато вниманието на хората бе привлечено от въпроса за съботната реформа, известни проповедници изопачиха Божието слово, като дадоха тълкува-ния, успокоили възбудените умове по най-сполучливия начин. Онези, които не изследваха писанията самостоятелно, се задоволяваха със заключения, съвпадащи с предпочитанията им. Мнозина се опитваха да отхвърлят истината, като се основаваха на твърдения, софистика, предания на църковните отци и авторитета на църквата. Нейните защитници се обръщаха към Библията, за да защитят валидността на четвъртата заповед. Смирени хора, въоръжени единствено с истината и разбрали с изненада и гняв, че изтънчените словесни измами и академични хитрости на обвиняващите ги учени са безсилни пред техните прости и ясни доводи на изучили по-добре Библията.

Тъй като им липсваха библейските доказателства и забравяха, че същите аргументи са били използвани срещу Христос и Неговите апостоли, много с непоклатимо упорство задаваха въпроса: “Защо великите хора не споделят проблема за съботата - малцина от тях вярват като вас? Не е възможно вие да сте прави, а всички учени мъже на света да грешат”.

Достатъчно бе да се цитират ученията на Свещеното писание и историята на отношенията между Бога и Неговия народ през вековете, за да се обори подобен аргумент. Бог действа чрез тези, които чуват и се подчиняват на Неговия глас; които изричат, ако е необходимо, неприятни истини; които не се страхуват да изобличат греховете на хората. Бог рядко призовава учени с високи постове да ръководят реформаторски движения, защото се уповават на своите религиозни възгледи, теории и теологични системи и не чувстват никаква нужда да се учат от Господа. Само лично общуващите с Източника на мъдростта могат да разбират и да обясняват писанията. Понякога за разгласяване на истината неуки хора са призовавани не защото са неуки, а защото не са толкова горди да отказват поучения от Бога. Те се образоват в Христовото училище и тяхното смирение и послушание са качествата, които ги правят велики. Бог им поверява знанието за Своята истина и ги удостоява с чест, в сравнение с която земните почести и човешкото величие изглеждат съвсем незначителни.

Повечето адвентисти отхвърлиха истините за светилището и Божия закон. Много изоставиха вярата в адвентното движение и приеха недоказуеми и противоречащи си възгледи за пророчествата, отнасящи се до адвентното дело. Някои изпаднаха в заблудата да определят датата на Христовото идване. Светлината, озарила тогава истината за светилището, би им показала, че до Второто пришествие няма пророчески период и че точната дата на това събитие не е предсказана. Но пренебрегвайки светлината, продължиха да определят от дата на дата идването на Господа и многократно бяха разочаровани.

Когато църквата в Солун прие погрешни възгледи за идването на Христос, апостол Павел ги посъветва да изпитват внимателно, чрез Божието слово, своите надежди и очаквания. Посочи им пророчества за събития, които трябва да се случат, преди Христос да дойде, и ги увери, че нямат основание да Го очакват в тяхното време. “Никой да не ви измами по никой начин” са неговите думи на предупреждение (виж 2 Сол. 2:3). Ако подхранваха надежди, неосноваващи се на Писанието, биха предприели погрешни действия; преживяното разочарование щеше да ги изложи на подигравките на невярващите, а това би ги обезсърчило и съблазнило да се усъмнят в истините, необходими за спасението им. Съветът на апостола към солунците съдържа важен урок за живеещите в последните дни. Много адвентисти смятат, че ако не основат вярата си върху точна дата за Господното пришествие, не биха били усърдни в своята подготовка. Но тъй като надеждите им се разгарят многократно и се оказват разбити, на вярата им се нанася такъв удар, че за тях става почти невъзможно да възприемат великите истини от пророчеството. Проповядването на определено време за съда чрез първата ангелска вест бе Божия заповед. Никой не е могъл да опровергае изчислението на пророческите периоди, на които се основава тази вест и според които 2300-та денонощия завършват в 1844 година. Многократните опити да се открият нови дати за тяхното начало и край, както и недоказуемите твърдения в полза на тези възгледи, не само отклоняват хората от истината, но и пораждат презрение към всеки стремеж да се обясняват пророчествата. Колкото по-често се посочва и разгласява определена дата за Второто пришествие, толкова повече храна се дава на Сатана. След като отмине датата, той разпалва подигравки и презрение към проповедниците и така позори голямото адвентно движение от 1843 и 1844 година. Хора, упорстващи в подобна заблуда, ще поставят накрая датата на Христовото идване далеч в бъдещето. По този начин ще възлагат надежди на фалшива сигурност и повечето от тях ще получат просветление, когато вече е много късно.

Историята на древния Израил е поразителен пример за сегашните преживявания на адвентистите. Бог водеше Своя народ в адвентното движение, така както водеше израилтяните при излизането им от Египет. Вярата им бе изпитана по време на “голямото разочарование”, така както и евреите бяха изпитани край Червено море. Ако бяха продължили да се облягат на водещата ги и в миналото ръка, щяха да видят Божието спасение. Ако всички, които работеха заедно в движението от 1844 г., бяха приели и разгласили третата ангелска вест със силата на Светия Дух, Господ щеше да действа мощно чрез техните усилия. Поток светлина щеше да се излее над света. Жителите на земята щяха да бъдат предупредени още преди години, последното дело можеше да бъде завършено и Христос да е дошъл, за да избави народа Си.

Не беше Божията воля Израил да обикаля четиридесет години из пустинята; Той искаше да ги заведе направо в Ханаанската земя и да ги засели като свят и щастлив народ. Но те “поради неверието си не можаха да влязат” (Евр. 3:19). Едни в резултат на своето отстъпничество и неверие измряха в пустинята, а други пораснаха във вярата и влязоха в обещаната земя. Също така не беше по волята на Бога Пришествието да се забави толкова много и Неговият народ да остане години наред в този свят на грях и скърби. Неверието им обаче ги отдели от Бога. Когато отказаха да извършат поверената им работа, други се явиха, за да разгласят вестта. От милост към света Исус забавя Своето идване. Дава възможност на грешниците да чуят предупреждението и да се отправят към Него, преди да се излее Божият гняв.

Днес, както и в миналите векове, проповядването на истината, изобличаваща греховете и заблудите на времето, ще предизвика противопоставяне. “Всеки, който върши зло, мрази светлината и не отива към светлината, да не би да се открият делата му” (Йоан 3:20). Когато някои хора видят, че становището им не намира защита в Свещеното писание, решават да го бранят на всяка цена и със злоба нападат характера и мотивите на проповядващите неприятните истини. Така се е действало през всички векове. Илия бе обявен за смутител на Израил, Еремия - за предател, Павел - за осквернител на храма. Оттогава до наше време верните на истината са били обявявани за подстрекатели, еретици и разколници. Безверните множества със сляпа наивност се доверяват на обвиненията срещу дръзналите да изобличат модните грехове, защото не приемат сигурното проро-ческо слово. Същата тенденция ще се засилва. Библията учи ясно, че наближава време, когато държавните закони ще влязат в такова противоречие с Божиите закони, че хората, които спазват Божествени наредби, ще трябва да понасят обвинения и наказания като злосторници.

Като се има предвид всичко това, какво е задължението на вестителя на истината? Да се съгласим ли, че истината не трябва да бъде проповядвана, тъй като много често тя става причина хората да отбягват или да се противопоставят на нейните изисквания? Не, той няма по-голямо основание от първите реформатори да задържа свидетелството на Божието слово само, защото то поражда съпротива. Думите на вяра, проповядвани от светии и мъченици, бяха записани, за да се възползват следващите поколения. Живите примери на святост и непоклатима вярност са стигнали до нас, за да вдъхнат смелост на сега призованите да свидетелстват за истината. Те получиха благодат и истина не само за себе си, но и за възможността чрез тях земята да бъде просветена от познание за Бога. Дал ли е Бог светлина на служителите Си от това поколение? Тогава те трябва да я оставят да огрее света.

Някога Господ каза на един човек, говорещ от Негово име: “Но израилевият дом няма да те послуша, защото не щат да послушат и Мене” (Езекиил 3:7). И все пак Господ заръча: “И да им говориш думите Ми, или послушали, или не послушали” (Езекиил 2:7). Към Божия служител от нашето време е отправена заповедта: “Извикай силно, не се щади; издигни гласа си като тръба, та изяви на людете Ми беззаконието им и на Якововия дом - греховете им” (Исая 58:1).

Доколкото са възможностите му, всеки, получил светлината на истината, има същата сериозна и тържествена отговорност като израилевия пророк, изказал Господните думи: “Сине човешки, Аз те поставих страж на Израилевия дом; чуй, прочее, словото из устата Ми и предупреди ги от Моя страна. Когато казвам на беззаконника: Беззаконнико, непременно ще умреш, а ти не проговориш, за да предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, оня беззаконник ще умре за беззаконието си, обаче, от твоята ръка ще изискам кръвта му. Но ако предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, а не се върне от пътя си, той ще умре за беззаконието си, а ти си избавил душата си” (Езекиил 33:7-9).

Най-голямата пречка за приемането и провъзгласяването на истината е фактът, че тя включва неудобство и укор. Ето го и единственото доказателство срещу истината, което нейните привърженици никога не са могли да опровергаят. Това обаче не е причината да задържи верните Христови последователи. Те не чакат истината да стане популярна. Убедени в дълга си, съзнателно приемат кръста и заедно с апостол Павел държат на убеждението, че “нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава” (2 Кор. 4:17).

Независимо от изповеданието само онези, които в сърцето си са служители на света, действат в религиозните неща по-скоро от позицията на политиката, отколкото ръководени от принципи. Ние трябва да избираме правото, защото е право, а последиците да оставяме в Божиите ръце. За най-великите реформи светът е задължен на хора, държащи на принципите, вярата и смелостта. Такива хора трябва да ръководят реформата в днешно време.

Така казва Господ: “Слушайте Мене, вие, които знаете правда; люде, които имате в сърцето си закона Ми. Не бойте се от укорите на човеците, нито се смущавайте от ругатните им; защото молецът ще ги прояде като дреха и червеят ще ги пояде като вълна; но Моята правда ще пребъдва до века и спасението Ми из родове в родове” (Исая 51:7, 8).

Приложение

“Неделята е католическа институция и претенциите за съблюдаването й могат да бъдат защитени само въз основа на католическите принципи... От началото до края на Писанията няма нито един-единствен пасаж, подтвърждаващ прехвърлянето на публичното седмично богослужение от последния ден на седмицата в първия.”

“Ние съблюдаваме неделята вместо съботата, защото Католическата църква е прехвърлила празнуването от събота в неделя.”

“Ние католиците следователно имаме точно същия авторитет, даващ ни право да пазим свято неделята вместо съботата, какъвто имаме за всеки друг член на нашето кредо, а именно авторитетът на църквата..., докато вие протестантите нямате за това никакъв авторитет. Защото за светостта на неделята няма авторитет в Библията, а на вас не ви е позволено да черпите авторитет от другаде освен от нея. Всъщност и вие, и ние следваме традицията по този въпрос. Но ние я следваме с вярата, че тя е част от Божието слово и че Католическата църква е определена от Бога за негов пазач и тълкувател, а вие следвате (Католическата църква), отричайки през цялото време традицията като грешащ и несигурен водач, който често “обезсилва Божиите заповеди”, цитирайки Матей 15:16.”

“Църквата е променила пазенето на съботата в пазене на неделята по силата на своя Божествен непогрешим авторитет, даден й от нейния основател Исус Христос. Претиндирайки, че единственият им ръководител по отношение на вярата е Библията, протестантите нямат никакво основание за съблюдаването на неделята. По този въпрос адвентистът от седмия ден е единственият последователен протестант.”

БИБЛИЯТА Е ЕДИНСТВЕНИЯТ БЕЗОПАСЕН ВОДАЧ.

ИСУС МОЖЕ ДА ТИ ПОМОГНЕ ДА МУ БЪДЕШ ПОСЛУШЕН.

Разбира се, аз много добре зная, че неделята, както научаваме от християнските отци и от други източници, не е започнала да се съблюдава като религиозен ден в ранната християнска история. Но колко жалко, че тя дойде дамгосана от белега на езичеството и християнизирана с името на бога слънце, след това възприета и осветена чрез папското отстъпничество и завещана на простестантизма като свято наследство.”