стояла до прозрачна плексигласова преграда, а другата - зад преградата. При някои от децата плексигласовата преграда била висока само около 30 см - като по този начин не представлявала действителна пречка да се пресегнат и да вземат играчката. За други момченца преградата била около 60 см и им пречела да достигнат играчката, така че трябвало да я заобикалят. Изследователите искали да видят колко бързо прохождащите деца ще се доберат до играчките при тези условия. Констатациите били недвусмислени. Когато бариерата била твърде ниска, за да ограничи достъпа до предмета зад нея, момченцата не проявявали специален интерес към нито една от двете играчки. Те посягали към играчката зад преградата толкова често, колкото и към другата играчка. Но когато преградата била толкова висока, че наистина пречела да се стигне до играчката, децата тръгвали направо към трудно достъпната играчка, като контактът с нея бил установяван около три пъти попъти по-бързо, отколкото с онази, достъпът до която бил открит. Като цяло всички момченца в това изследване демонстрирали класическата реакция, характерна за „кошмарните две годинки“, към ограничаването на свободата: откритото предизвикателство. Защо формирането на реакция се появява точно през втората година? Отговорът вероятно е свързан с важна промяна, през която преминават децата по това време. Точно тогава те за пръв път започват да осъзнават себе си като индивиди. Вече гледат на себе си не като на част от средата, а като на автономни единични същества със самоличност. Това развиващо се разбиране за автономност естествено влече след себе си разбирането за свобода.
