Въпросник по римско частно право су, юф, Право I курс, II семестър 2006/2007 задочно



страница8/9
Дата22.07.2016
Размер1.8 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

2) Преторски пактове
>> Рецепт – преторски пакт, бил три вида:

- Рецепт на арбитъра: неформално съглашение, чрез което едно лице, избрано за арбитър от две спорещи страни, давало своето съгласие да бъде такъв.

- Рецепт на корабоначалниците, на стопаните на страноприемници и конюшни: по силата на това съглашение едната от страните (корабоначалникът и т.н.) се задължава да пази внесените вещи в кораба и т.н. му. Така той отговаря за всичко, с изключение на непреодолима сила, отговорността се носи дори и при липсата на изрично съглашение.

- Рецепт на банкера: пакт, чрез който един банкер се задължавал да плати задължението на негов клиент към трето лице.

>> Конститут – съглашение, по силата на което едно лице се задължавало да заплати на един нов срок едно съществуващо от преди задължение. Първоначално се явил като отсрочка за дадено задължение. В последствие можело вече да се сключи не само между същите страни, а и между нови.

3) Легитимни пактове
Неформални съглашения, снабдени с иск от императорските конституции.

- Обещание за учредяване на зестра


По време на имп. Теодосий и Валентиниан простото обещание за учредяване на зестра било снабдено с юридическа санкция – на съпруга се давал иск за получаване на обещаната зестра.

- Обещание за дарение


Преди Юстиниан дарението било валидно след сключване на формален договор. Той дал иск на надарения въз основа на простото неформално съглашение, ако стойността му не е по-голяма 500 златни солида. Ако сумата е по-голяма, то се вписва в съда.

- Компромис (съглашение за арбитраж)


И то е уредено от Юстиниан – призната е обвързващата сила на простото съгласие на страните да отнесат разрешението на един съществуващ между тях спор пред едно трето лице – арбитър.
_________________

59) Водене на чужда работа без поръчка.

Актът на едно лице (гестор), което без да е овластено чрез мандат или от закона, извършвало дадено юридическо или фактическо действие в един чужд патримониум с цел да осуети една загуба за неговия собственик.

Целта на този институт била да запази интересите на отсъстващите и на тези, които сами не могат да се грижат за своите интереси. Нямало е водене на чужда работа без поръчка, ако този, за който се извършвала работата се противопостави и заяви, че не е съгласен.

Задължения на гестора:


- да завърши започнатата работа;
- да даде сметка на този, за когото я върши;
- при Юстиниан отговарял за всяка небрежност;
- задълженията му към собственика били санкционирани с actio negotiorum gestorum.

Задължения на лицето, за което се вършила работата:


- да заплати направените от гестора разноски;
- да поеме задълженията, сключени от него, щом работата е била полезно започната;
- според Улпиан одобрението е равносилно на мандат – след одобрение гесторът имал actio mandati


Въпрос 60: Недължимо платено. Други отношения, уреждани...



  1. Кондикции: Когато едно имуществено благо е преминало от едно имущество в друго без правно оправдание, говорим за неоснователно обогатяване.

    Като средство за премахване на неоснователното обогатяване, римското право използвало кондикцията. Тя била създадена от lex Silia и lex Calpurinia и била абстрактен иск. Във формулата не се оказвало конкретно основание, на което се води искът. Изисквало се само да бъде налице една datio (прехвърляне на собственост), и полученото по този начин да се задържа без основание от получателя.

    Оформили се следните искове за неснователно обогатяване: condictio indebiti; condictio causa data, causa non secuta; codictio ob turpem vel iniustam causam; condictio sine causa.

    2. Иск за връщане на недължимо платено

    а) condictio indebiti - Този, който бил платил по погрешка, можел да търси връщането на недължимото платено с този иск. Необходимо, за да бъде даден иска било:
    - да е извършено едно плащане, имащо за цел да погаси едно задължение
    - платеното да бъде недължимо, напр. когато дългът въобще не е съществувал или вече не съществувал, или все още не същтествувал, или като свой бил платен един чужд дълг, считайки го за свой.
    - плащането да е извършено по грешка, която била извинителна
    - получателят да е добросъвестен. Ако бил недобросъвестен, срещу него се дава condictio fortiva

    Последиците на condictio indebiti се свеждали в това, че добросъвестният получател на нещо, което не му се дължи, трябвало да върне това, с което незаконно се е обогатил. Когато обогатяването на получателя не се равнявало на обедняването, получателят трябвало да върне всичко, което е получил и само него.

    3. Други отношения, уреждани чрез кондикции:

    а) condictio ob rem dati - дава се, когато била извършена престация, с огле на една позволена бъдеща цел, която не се е осъществила. (напр. един съдоговорител предава роб на друг срещу друг роб. Ако вторият не предаде своя роб, дава се този иск, с който се иска първият роб). С него се искало връщане на даденото.

    Необходими били две предпоставки: да е извършена престация и целта, с оглед на която била извършена престацията, да не се е осъществила.

    б) condictio ob turpem vel iniustam causam


    - cindictio ob turpem causam - давала се тогава, когато била извършена една престация с оглед постигането на една цел, неморална за получаващия престацията, но не и за противната страна
    - сondictio ob iniustam causam - давала се, когато едно лице получавало престация, забранена от правния ред. Например незаконна лихва. Заплатеното в този случай могло да се иска обратно с този иск.

    в) сondictio sine causa - когато една престация била обещана без причина или когато причината, с оглед на която била извършена, била престанала да съществува.



Въпрос 61 - Понятие за деликт по римското право.Пенални и смесени акции.Ноксална отговорност.



Понятие за деликт по римското право.
Неправомерните деяния в римското право са били групирани в две рязко обособени категории – престъпления(crimina) и деликти.Първите(crimina) са били престъпления на публичното право.Те са били преследвани от самата държава по пътя на публичното обвинение пред специални наказателни съдилища.Свързани са с публичноправни наказания.
Деликтите от своя страна са били частноправни нарушения.Те са преследвани от частните лица по реда на гражданския процес и са свързани с частноправна санкция.Като се изключат останките от кръвното отмъщение и талион на най-древното римско право, тази частноправна санкция е винаги парична глоба,която провиненият заплаща в полза на потърпевшия.За всеки деликт на потърпевшия е дадена съответна акция – action furti, action iniuriarum и т.н.
Римското право разглежда деликтите като елемент на частното право ,защото породените от тях санкции санционират вземания за определена парична сума,а също така защото са породени в патримониума на потърпевшия.
Пенални и смесени акции.
С помощта на породените от деликтите искове поначало се преследва наказването на извършителя на деликта чрез увреждане на неговото умущество.Тези искове се наричали пенални(наказателни).По силата на тези искове провиненият бил осъждан да заплати причинената на потърпевшия вреда неколкократно(при кражбата напр.) или бил осъждан да заплати най-високата стойност,която увредената вещ имала през определен период от време – през последната година или през последния месец(при противозаконно увреждане на чужда вещ),или бил осъждан чисто и просто да заплати една определена от закона или от съдията сума(при инюрията).
Наред с тези пенални искове,чрез които се налагало едно имуществено наказание на провинения,римското право давало на потърпевшия искове,имащи за цел само да възстановят причинената от посления имуществена щета.Те се наричали реиперсекутории и се давали наред с пениалните.
В последна сметка римското право познавало и такива искове ,които имали както наказателни, така и реиперсекуторни функции.Те се наричали смесени искове(actiones mixtae).
Ноксална отговорност.
Когато един деликт бил извършен от роб или подвластен,правото на потърпевшия да получи удовлетворение под формата на определена парична глоба се сблъсквало с властта,която господарят,респективно pater familias, имал по отношение на личността на делинквента.Тази власт била една абсолютна власт,която можела да се противопостави на всяко трето лице.По силата на тази власт господарят ,респективно домовладелецът,можел да отклони насочената срещу роба или подвластния отговорност.Но в такъв случай е трябвало да я поеме сам.Не желаел ли да стори това,той трябвало да се откаже от своята власт над провинения – да го изостави.
По този начин наказателната отговорност при деликтите,извършени от роби или подвластни,се оформила като една своеобразна отговорност,наречена ноксална отговорност.
Ноксалният иск (action noxalis) се давал на пострадалия от даден деликт, извършен от роб или подвластен,срещу господаря или pater familias на роба или подвластния.Чрез този иск господарят или домовладелецът били поставяни пред алтернативата : или да заплатят установената за извършването на деликта глоба,или да изоставят роба,респ. подвластния,който бил присъждан на потърпевшия.Това били т.нар. noxae datio.
В края на Републиката ноксалният иск се давал при повечето от частноправните деликти и изисквал за своето успешно провеждане следните предпоставки:
-Деликтът да е извършен от роб или подвластен срещу трето лице и
-Ноксалният иск трябвало да бъде предявен срещу лицето,което има власт върху делинквента в момента на предявяването на иска.В случая важи правилото,че носкалната отговорност следва личността на делинквента – noxa caput sequitur.


Въпрос 62: Персонална инюрия. Увреждане на вещ.
Персоналната инюрия и противоправното увреждане на чужда вещ са видове деликти.


1. Персоналната инюрия - представлява противоправно увреждане на личността.
Според Закона за 12-те таблици бива:
- членовредителство (наказва се с талион, т.е. "око за око, зъб за зъб")
- строшаване на кост (наказва се с глоба)
- удар (наказва се с глоба)
По Юстинияновото право:
Инюрията представлява както увреждане на личността, така и увреждане на честта и морала на личността. Наказанието е глоба, определянето на която зависи от съдията според случая.

2. Противоправно увреждане на вещ
Дванадесетте таблици не познавали този деликт, само отделни случаи.
По-късно е уреден по следния начин:
- при увреждане на роб или животно плаща се най-високата цена през последната година
- при увреждане на друга вещ плаща се най-високата цена през последните 30 дни.

63) Кражба. Деликти по преторския едикт

1) Кражба (Furtum)
Според Дванадесетте таблици, кражба било противозаконно отнемане на чужда движима вещ. В класическото право съставът й се е разщирил, трябвало е вече да е налице умисъл.
Била два вида:
- furtum manifestum (явна) - при която крадецът бива заловен на местопрестъплението; санкции: - ако е малолетен: бой с пръчки; - роб: хвърляне от Тарпейската скала след бой; - свободен пълнолетен: бой и присъждане на потърпевшия, който решавал какво да прави с него. Ако кражбата се извършвала нощем или с оръжие, жертвата можела да убие крадеца. Тази санцкия се запазила и в класическото право.

- furtum nec manifestum (неявна) - при която крадецът не е бил заловен; санкция: заплащане двойната стойност на откраднатата вещ; в класическото право тази санкция се променила - на потърпевшия се дал иск за четворната стойност на вещта и иск за двойната. Искът се давал на всеки, заинтересован вещта да не бъде открадната.

- Освен наказателни искове, имало и реиперсекуторен иск, който се давал само на собственика на вещта за простата й стойност.

2) Деликти по преторския едикт
Деликтите като източник на облигационни отношения се свеждали до виновното извършване на едно противоправно действие, довело до осъществяването на вредоносен резултат. Те се отличавали от престъпленията по степента на този вредоносен резултат и обществената опасност.
Неправомерното посегателство можело да бъде върху телесния интегритет или честта на личността (Законът на дванадесетте таблици различавал три вида посегателство: осакатяване, счупване на кост и нанасяне на удар, наказвали се с глоба). В класическото римско право кражбата на имущество.

Видове едикти:


- неправомерно увреждане на чужда вещ (damnum iniuria datum)
трябвало да бъде налице увреждане на чужда вещ; то да бъде неправомерно и чрез телесно въздействие върху тази вещ.

- неправомерно поведение на длъжника на една облигация (fraus creditorum)


Изразявал се в това, че се унищожавали правните актове, чрез които длъжникът увеличавал своята несъстоятелност. За да е налице този едикт, длъжникът трябвало да предприеме действие, с което увеличава своята неплатежоспособност. Умисълът тук е задължително условие.

Въпрос 64 - Квазиделикти.
Квазиделикти.
В Юстиниановата кодификация с термина „квазиделикти” са означени няколко произтичащи от преторското право задължения,които наподобяват деликтите.За възникването им невинаги се е изисквало да бъде проявена вина.
Най-важните случаи,при които е била установена такава отговорност,са свързани със слабостите и недостатъците в благоустройството на античния Рим.
Тъй като улиците в Рим са били тесни и неудобни за един оживен трафик,а при такива обстоятелства(оживление и тесни улици) е съществувала голяма опасност за минивачите.
При това положение на нещата преторът е трябвало да вземе строги мерки срещу тези,които,нарушавайки благоустройството и градската хигиена,са застрашавали минувачите по римските улици.Създадени са били action de positu et suspensu и actio de deiectis et effuses. Деянията ,санкционирани с тези два иска ,както и деянието на съдията,”направил процеса свой”, защото не е изпълнил задълженията си по разрешаване на спора,са означени от Гай като „квазиделикти”.
А)Litem suam facere(да направиш процеса свой).
Така се наричало поведението на заклетия съдия,който не изпълнявал задълженията си по разрешаване на спора – напр. Не се явявал във форума на посочения от магистрата ден,не спазвал съдопроизводствените правила и пр.
Б)Actio de positu et suspensu (иск за поставеното и окаченото)
Преторският едикт запрещавал да бъдат поставяни,респективно окачени върху издадените части на една сграда вещи, които при падането си биха могли да причинят някому вреда . Срещу обитателя на сградата,който е нарушил тази разпоредба,преторът давал иск в размер на 10 000 сестерции.Искът бил actio popularis, т.е. можел да бъде предявен от всеки римски гражданин.При предявяването му от неколцина с предимство се ползвал първият.
В)Actio de deiectis vel effuses ( иск за изхвърленото или излятото).
Този иск се давал срещу обитателя на една сграда,от която била хвърлена някаква вещ или била изляна някаква течност,която причинила имуществена щета.Преторът сметнал,че санкциите на lex Aquilia не са достатъчни,за да бъдат ефикасно защитени потърпевшите в тези случаи.Затова той дал една action de deietis vel effusis, която не обхващала в своето съдържание изискването да има проявена от ответника вина.
Акцията имала за предмет двойната стойност на причинената щета.Ако бил убит свободен,давал се иск в размер на 50 000 сестерции.

Въпрос 65:


Наследство, наследяване.
Принципи на римското наследствено право

1. Наследство (hereditas)


Терминът “наследство” (hereditas) означавал съвкупността от онези имуществени права и задължения, които след смъртта на наследодателя преминавали върху наследника.
Наследникът встъпвал в правното положение на наследодателя, той ставал носител на правата и задълженията, които влизат в наследството. Той се явявал своеобразен продължител на личността на наследодателя. Когато наследниците били няколко, наследството се поделяло между тях. Делимите вземания и задължения се поделяли автоматично между сънаследниците съобразно с дела, който имал всеки сънаследник. За неделимите вземания и задължения се създавала активна, респективно пасивна солидарност между сънаследниците. Вещите, които били собственост на наследодателя, ставали съсобственост на наследниците. За да се достигне до реално поделяне на същите, необходимо било да се извърши делба. За тази цел всеки от сънаследниците разполагал по отношение на другите с иска actio familiae erciscundae.

2. Наследяване


Римското право познавало 2 начина за наследяване: по закон и по завещание. Тези два начина обаче не са възникнали едновременно.
В най-древната епоха от развитието на човешкото общество проблемът за наследяването въобще не се е поставял. В родовото общество всички блага били в общо ползване и след смъртта на някого от членовете на рода, родовото имущество продължавало да бъде колективна собственост, каквото е било и преди това.
Наченките на наследяване и наследствено право се коренят в най-старото римско право. Тогава навярно наследяването е можело да става само по закон, не и по завещание.
Още по времето на Дванадесетте таблици обаче римското право е познавало и наследяването по завещание.
Римското право е давало приоритет на наследниците по завещание пред наследниците по закон.

3. Принципи на римското наследствено право


Наследството се открива с момента на смъртта на наследодателя. Откриването на наследството обаче не е достатъчно, за да премине то върху наследника: необходим е и още един момент – приемането на наследството.
Лицата, които са се намирали под властта на наследодателя в момента на смъртта му, са добивали наследството със самото му откриване, без да се налага да правят волеизявление за приемането му. По цивилното право те стават наследници дори въпреки волята си. Преторът обаче е дал на тези наследници възможността да се откажат от наследството. За целта е трябвало просто да се въздържат от всякаква намеса в наследствените работи. Робите обаче не са можели да се освободят от наследство.
Лицата, които не са се намирали под властта на наследодателя в момента на смъртта му, не са придобивали наследството при самото му откриване, а е трябвало да изявят волята си да го приемат.
В старото право, ако едно наследство стои неприето и едно лице завладее наследствените имоти, то след едногодишно владение, макар и недобросъвестно и без юридическо основание, това лице става наследник. Този институт е бил отменен при Марк Аврелий.
Когато едно наследство е открито, но още не е прието, се приема фикцията, че наследодателят още не е починал, тъй че наследството може да се увеличава (например чрез размножаване на животните). Наследството остава в тази позиция до момента на приемането. В момента, в който наследникът го приеме, се смята, че го е приел в момента на откриването.
По време на Републиката съдебната практика е считала, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици оставя имуществото си на едно трето лице – наследник по завещание, постъпва против повелите на чувството за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание е достатъчно само по себе си за установяване на липсата на здрав разум у завещателя.
Наследството по преторския едикт се е наричало bonorum possessio. Преторът е давал такова наследство преди всичко на онзи, който му представи завещание на покойния. В някои случаи обаче, въпреки съществуването на завещание, преторът е давал bonorum possessio на лица, които не фигурират в него – например ако в завещанието не е споменат еманципиран син.
Ако не е имало завещание, преторът е давал bonorum possessio по особен ред.
Отначало обстоятелството, че някой е получил bonorum possessio, не е лишавало наследниците по цивилното право от възможността да завеждат иск за наследство. Bonorum possessio, което не може да се противопоставя от преторски наследник на правата на цивилния наследник, се е наричало bonorum possessio sine re. По-късно законните наследници в повечето случаи били лишени от възможността да получат наследство по този начин. В тези случаи, в които bonorum possessio дава на преторския наследник възможност да отблъсне иска на цивилния наследник, имаме bonorum possessio cum re.
Преторското наследство се откривало в момента на смъртта, а приемането му ставало в момента, в който преторът издаде решение за даването му.

Въпрос 66:


Интестантен ред на наследяване

1. Интестантно наследяване по цивилното право (Дванадесетте таблици)


Цивилното право установява 3 класи наследници:
1) първа класа (т.нар. “свои наследници”)
Това били лицата, намиращи се под властта на наследодателя (подвластните синове и дъщери, жената под манус, съпругата на умрелия преди наследодателя син, ако е била под манус, и т.н.)
Тези наследници придобивали наследството по право, без да има нужда да го приемат. Когато били от една и съща степен, наследявали по глава, а когато били от различни степени – по колена (внуците получавали частта от наследството, която би получил техният баща, ако би преживял наследодателя).

2) втора класа


Това бил най-близкият агнат на наследодателя. Той не придобивал наследството по право – за да стане наследник, трябвало е да го приеме.
Най-близък агнат е бил братът на наследодателя. Следващият бил чичото, по-следващият – братовчедът. Ако имало няколко агнати от една и съща степен – например няколко братя, те делели наследството по глави. По-близките агнати по принцип отстранявали по-далечните. Ако най-близкият агнат не приемел наследството, те не се предлагало на следващия по степен, а оставало вакантно.

3) трета класа


Това били гентилите – лицата, които принадлежали към рода на наследодателя.

2. Интестантно наследяване по преторския едикт


Постепенно на мястото на старата система на наследяване, установена от Дванадесетте таблици, се появила системата на наследяване по преторския едикт. Тя включвала 4 категории лица:
1) низходящи (либери)
В тази класа влизали всички низходящи на наследодателя, включително и еманципираните такива. Наследниците наследявали по глава, а ако били от различни степени – по колена.

2) легитими


В тази класа влизали наследниците по Дванадесетте таблици.

3) когнати


Кръвните роднини били призовавани само до 6-та, и по изключение до 7-ма степен. Наследството се деляло по глави. Дадената на тази класа наследници bonorum possessio не можела да се противопостави на цивилните наследници.

4) преживял съпруг(а)


Ако съпругата била в брак под манус, тя била призовавана към наследството на своя съпруг още с първата класа.

Преторските наследници не наследявали по право, затова те трябвало да потърсят наследството, което им предоставял преторские едикт. На всяка от четирите наследствени класи бил даван 100-дневен срок да приеме наследството. За родителите и децата на наследодателя срокът бил една година. Ако в дадения срок съответната класа не била потърсила наследството, идвал ред на следващата и т.н. Вътре в класата на когнатите призоваването също се извършвало последователно.


3. Интестантно наследяване по класическото, следкласическото и Юстиниановото право


Развитието на интестантното наследяване по време на класическия и следкласическия период се характеризира с все по-голямо зачитане на кръвното родство при определянето на наследствените класи. Следкласическото римско право се стреми да изгради интестантното наследяване изцяло върху кръвното родство и да преодолее различията между цивилното и преторското наследяване. Този процес обаче е затрудняван от вулгаризирането на римското право, което е особено осезаемо на Запад. Затова Юстиниан извършва една реформа в областта на наследственото право, закрепена в 2 новели (118 и 127). Тя определя 4 групи наследници:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница