Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
| Коранът и Сунна.
Коранът За разлика от юдаистките канонически книги (Библията - 36 книги; Талмуда - 63 трактата; Зоара), които били писани в продължение на ловене от хиляда години и се различават по жанр и стил; за разлика от каноническите книги на хрйстиянствр-тр (Стария завет - 44 книги, Новия завет - 6 книги и 21 послания), които - поне що се отнася до Новия завет - били създавани в продължение на няколко десетки години от многобройни автори, Коранът представлява една-единствена каноническа книга, чийто автор е Аллах, който „говори" чрез устата на своя Пророк в течение на точно определен исторически период - от 612 г., времето на първите откровения» до смъртта на Пророка през 632 г. Божието слово е спуснато на Мохамед, Проро-ка-Пратеник на Аллах (едновременно „расул" -пратеник, и „наби" - пророк), който го „изговаря", „вика", „чете устно", „декламира". Действително, преди да бъдат написани, откровенията на Пророка се разказват, те са устни. Докато Пророкът бил жив, мнозина от правоверните запаметили всичко или откъси от Корана; някои от следовниците му съставили „сборник" от неговите откровения, преписани на пергамент, плочки или друг материал, и е твърде възможно самият Пророк да е диктувал на писарите всичко или част от Корана. Може дори да се предположи, че в някои моменти или в определен момент той е подреждал - или желал да подреди - текста. Това обяснява донякъде мистериозното и напълно лишено от смисъл присъствие на букви в началото на трийсетина от главите (вместо поредни номера или графични знаци). Във всеки случай на базата на различни преписи (сборници от текстове), съществували, когато Пророкът умрял (преписите на Али, неговия зет, на Ибн Абас, неговия първи братовчед...), комисия, натоварена от Осман (третия халиф) да състави официалния текст, оповестила през 656 г. една „Вулгата", призвана да стане „истинският" Коран, след като всички други преписи бъдат унищожени. Макар че някои от тях вероятно били запазени и укрити, те никога не са съперничели на „Вудгатата" на Осман. Тъй като в писмената реч на онази епоха не съществували диакритични знаци (които биха позволили например да се различават при еднаква базова графика „s" от „ch", „п" от „b"...), нито кратки гласни, не всякога дори дълги гласни, едва към средата на Х в. Коранът добил окончателния си вид, ne varietur (неподлежащ на промяна -Б. пр.), в който е известен и досега. Трябва да се отбележи също така, че подреждането на главите в него вероятно не съответства на последователността в нито един сборник или препис, като не може да се твърди, че изобщо е същест-: вувал препис с хронологична или систематична подредба на текста. Във всеки случай такава не намираме в Корана - какъвто го познаваме сега: нито между отделните глави, нито в рамките на всяка една от тях. Именно това прави четенето му трудно и не особено приятно за този, който не се постарае да привикне към подобен начин на изложение. Коранът се състои от 114 сури (глави), които обхващат 6200 стиха. Трите най-кратки сури имат само по три стиха. Най-дългата („Крава" или су-ра 2) наброява 286. Най-кратките сури са накрая, най-дългите - в началото. Много сури в края на Корана се отнасят към първия период на меканс- ките откровения (612-615), докато повечето сури в началото са от последния период на откровенията - мединския (622-632). Хронологичният прочит би трябвало да следва, обратния ред - от края към началото. Отделните сури имат поредни номера (1-ва, 2-ра... 114-а) и собствени имена („Крава" (2), „Нощно Пътуване" (17), които не са еднакви във всички издания, както и номерацията на някои стихове. И още нещо. Коранът е самото Божие слово, той е в буквалния смисъл неподражаем, а също така според най-разпространената традиция и „неръкотворен", „вечен", въпреки че представлява „Откровение... на ясен и безупречен арабски езш" (2.6: 193,196). Но думите на онези, които го четат на арабски и го рецитират напевно според канона, Коранът крие в себе си една тънка лите-ратурна, магична, омайваща красота, която до голяма степен се губи при превода. Що се отнася до съдържанието на Корана, него ще разкрием постепенно в контекста на настоящия преглед. Сунна Тъй като в Корана не всичко е ясно и детайлизи-рано, тълкувателите му много скоро започнали да прибягват по необходимост - за да го обяснят и доуточнят - към легендите за казаното от Пророка, за поученията му и дори към примери, почер-пани от неговото житие, позиции и поведение. Всичко това било предавано под формата на разкази или разяснения, наречени хадиси (сказания, разкази), от които всъщност се състои Сунна (Традицията). Трябвало, естествено, да се направи подбор измежду тези хадиси, тъй като не всички били оригинални, а някои дори били и „изковавани" с доб-ри намерения в подкрепа на определена -теза. Във всеки случай именно според произхода на хадисите и веригата, по която преминавали (Про-рок - съратници - последователи), били съставяни сборници с предания, приети като автентични, сред коцто основните са тези на Бухари и на Мюс-лим от края на IX в. Хадисите всъщност рядко хвърлят светлина върху неясните или двусмислени места от Корана, защото само на Аллах е известно истинското им значение. Та нали в един от хадисите е казано: „Затруднява ли ви нещо, приемете го с вяра." Твърде реалистичен начин да не се взема страна, когато някои се .опитват например да решат неразрешимото коранично противопоставяне на божественото предопределение и човешката свобода. В хадисите обаче много добре се изяснява, уточнява и допълва онова, което Коранът съдържа единствено „в едри щрихи", без да се засяга достъпното само за посветени и да се прибягва към символна алегоризация. Фактът, че повечето от изповядващите исляма се наричат сунити, свидетелства до каква степен те са не само „Хора на Писанието" (Корана), каквито са също така шиитите и хариджитите, но и „Хора на Общността и на съгласието", което се изразява и осъществява в Сунна, като се води борба срещу каквито и да било отцепнически помисли (2:176) и сектантска опозиция. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|