Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
| ПОСЛЕСЛОВ
Спрямо това, което представляват различните религии, нашата гледна течка навярно ще се стори някому прекалено отвлечена, недостатъчно исторически и социологически подплатена, а и наивно съпричастна. Нима можем да кажем - без да изпадаме в прекален антиклерикализъм, - че тези, от които би трябвало да се очаква най-голяма щедрост и пренебрежение към земните блага, не са проявявали алчна приземеност, жажда за привилегии и удобства, смятайки, за естествено народът да не се ползва от тези нечестиви дарове? Кой е в състояние да изчисли с колко мъка и страдания са заплатили бедните и обикновените хорица построяването на толкова храмове, палати, сгради, чийто разкош е гавра с тяхната нищета? Кой може да твърди със сигурност, че тези забравени, низвергнати, безмълвни фигуранти са приемали с радост и довер-чивост да заслужат отвъдния живот с цената на земния, когато предлагащите им подобна сделка съвсем не са презирали земните благини? Вярно е, че религията като институция често е била съюзник на властта, нейна висша легитимация, духовна опора на секуларните механизми, но не по-малко вярно е, че е била също (ако не и предимно), в своята сърцевина и творческо начало, отговорът на вечния въпрос за тайната на човешкото съществуване. С други думи - самата същина на културата, основата на всяка вяра, надежда и любов. Щом има философия и религия, следователно човекът не престава да се удивява от съществуването, от факта, че има нещо, а не -нищо. Че това нещо е едновременно огромно и необикновено в своята обикновеност, невероятно и изумително, но и смешно. Красотата на света, неговата безспирна и многостранна жизненост, циклична и струяща, както и любовта или простата радост от усещането, че съществуваш, не се обезсилват от това, че техен спътник е грозотата, слабостта, омразата, уязвимостта, болестта, душевният дискомфорт, смъртта, ако и красотата, любовта и животът да изглеждат „по-естествени" от грозотата, омразата и смъртта. Защото, колкото човек се учудва, че съществува, и изпитва - освен ако не е бил „прекалено" несправедливо ощетен от „съдбата", случайността, хорската злонамереност - безкрайна, щедра на благословии или безмълвна благодарност, толкова и се измъчва, явно или тайно, от въпроса „Защо светът е такъв?" Това устройство на света, смъртта, болестта, унищожаването на едни видове от други (растителни и най-вече животински), нуждата и желанието поставят множество практически и няколко фундаментални въпроса. Защо светът е такъв, а не какъвто е в рая? Бил ли е някога райски? Може ли този свят да бъде променен, подобрен, дреоб-разен1? (155) Какъв е смисълът на живота, ако той е само игра, на която смъртта слага край, а играчът всъщност е: само играчка, която няма власт над себе си? Откъде ида? Кои съм? Къде отивам? Какво мога да науча? Какво трябва да направя? На какво да се надявам? И дори да заменим аз с ние, ще се променят единствено отговорите, но въпросите ще останат. А ако пренебрегнем и аз, и ние, ако преминем отвъд паметта, за да достигнем безмълвната „истинска пустота", парадоксално по-пълна от всичко съществуващо в уловимото реално, в което светът, ние и аз не сме повече от една илюзия, дали това не би бил търсеният отговор? Всички религии са свързани със смъртта и следователно с живота и всички те посочват в този кръговрат първоизточник, смисъл, посока, дори и да спират безсилни пред дверите на тайната, пред зоните на мълчание, пред несигурната сигурност. Истина е, ако кажеш: моята смърт е нищо, защото не съществува аз, който да констатира смъртта си, както и аз, който да констатира раждането си. Раждането и смъртта убягват на всеки константен и констатиращ аз. Невъзможно е сам да „се родиш" и да „се умреш"*. Никой не може да каже „аз съм мъртъв", дори и да е възможно след време да каже „родих се". Но ако моята смърт не представлява за мен по-голям пррблем от раждането ми (или в ежедневен план - от съня ми), тъй като не съм присъствал на едното събитие, както няма да присъствам на другото (както не присъствам и на съня си), смъртта на другите (особено на близките и на хората, които обичаме) е непоносима въпреки своята даденост и необходимост. Това, че съм смъртен, и страданието, което този факт може да предизвика, не засяга мен, а тези, които ще ме надживеят;"това, че си смъртен, и Страданието, което този факт може да причини, не засяга теб, а онези, които ще те надживеят. Даже и философите, за които всеки смисъл, Бог или упование са илюзия или суеверие в сравнение с всеобхватността на реалността, на дадеността, на мълчаливото, безсмислено, неизменно променящо се цяло, и те страдат в не по-малка степен от смъртта яа близък човек: дори страхът да не увеличава болката им, тя не може да бъде заглу-шена от надеждата. Нима злото в света го прави по-малко обичан? Нима злото (болест, страдание, старост), което в момента смазва милиони жени по света, прави па-малко обичана и желана жената, която ме привлича? И обратно, ако тук и сега аз съм болен, стар и страдащ, нима » същия момент милиони хора по света не са нито болни, нито стари, нито страдащи? Извън първоначалното учудване, че съществува нещо, а не нищо, светът е такъв, какъвто е: в него съжителстват живот и смърт, любов и омраза, разум и безразсъдство, предвидймост и непредви-димост, обичайност и необичайност, благоденствие и страдание, храна и екскременти... Така е устроен, а не другояче. Всяка религия посочва (или е принудена да го стори) това другояче, намиращо израз в една дума - спасение. Защото основната благословия (да кажеш благо слово за някого): аз се удивявам и се опивам, че съм жив, че съществувам („Бог дал"), бива непрекъснато и неизбежно противопоставяна на своето отрицание в света такъв, какъвто е: аз ще умра („Бог взел"). Но след като, от една страна, ако има битие, а не нищо, то се дължи на Бог и на неговата благодат, и след като, от друга, редът в света е такъв, че каквото и да прави човек, той страда и остарява и един ден ще го напусне, както е дошъл на него (без някой да го пита за това, и с право!), на какво може висшето Божие творение да се надява според вярата и любовта? На това, което би придало на живота тук и сега темпорален смисъл (този, който живее съгласно вярата и любовта, е достоен за щастие) и транс- темпорален смисъл съобразно надеждата: който живее съгласно вярата и любовта, е достоен за обожествяване, за единение с Бога, за „безсмъртие". Вярно е, че поради злото, поради необходимото несъвършенство на дадеността на света, но вероятно и поради всичко, което, нарушавайки крехкото равновесие на уязвимото човечество, го деху-манизира, някои приемат света за радикално лош, а появата си на него за омърсяване или срам. Омърсяване от озоваването си в свят на кръв, смрад и разврат, на злост и мрак; срам, че споделят с палача един и същи човешки образ, който насилието обезобразява, ала не заличава. Някои смятат, че от примката на този дискредитиран, непоправим, неспасяем, обречен на злото свят може да се избяга само чрез познанието, което не сключва съглашение със света, но познава Светлината, или чрез революцията, чрез ликвидиране на миналото, за да бъде „възсъздаден" нов свят. Тъй като крайностите се допират, в познанието, както и в революцията злото (кръв, смрад, разврат) е все тъй живо и актуално, но като че ли безплътно пред единствено истинното светло видение на разкритото спасение. Диагнозата, която поставя будизмът, е по-клинична, безлична и безстрастна: всичко се ражда, живее, страда, умира и се преражда безспир. За да се освободиш от тези окови, трябва (да се научиш как) да ги строшиш. Между отхвърлянето на света такъв, какъвто е, дискредитиран поради своята непоправима чудо-вищност, и заслепението на тези, които под прикритието на илюзорното си безгрижие мислят, че държат злото далеч от себе си, религиите винаги са се опитвали, допускайки и грешки, и извращения, да стимулират наклонността на човека към ,доброто", към „живота" и да го предпазят от неговата склонност към „злото", към „смъртта". Но дадеността на света е такава, че никой не може абсолютно да избяга нито от омърсяващото въздействие на стихиите, нито от омърсяващото въздействие на злото, Погрешно е да се смята, че дехуманизацията засяга само палача, дехуманизиран и дехуманизи-ращ, тя поразява, уви, и жертвата, която, след като е била насилвана, изтезавана, малтретирана, омаломощавана... трябва още много да изстрада, за да възстанови своята осакатена човечност, както е пагубна и за всички свидетели, крито не могат да останат безучастни. Именно защото човекът е свободен - колкото и ограничена да е свободата му, - той е способен както на „зло", така и на „добро", и следователно е отговорен за действията си. Палачът носи моралната отговорност да се подложи на наказанието, което би му помогнало да възстанови човешкия си облик, да иска прошка и да поправи грешката си в рамките на възможното, така както жертвата носи моралната отговорност да даде своето опрощение на разкаялия се палач, така както всички са морално отговорни да подкрепят жертвата, да помогнат на палача да стане по-добър, да издигнат преграда пред подтиква-щите/към престъпление фактори (икономически, психични, идеологически и др.). Философите казват, че светът е такъв: познаваем в рамките на разума, облагородяем в същите граници. Това е мъдрост. Щом като светът е такъв, казват учените, да знаеш, значи да можеш все по-добре и все повече. Това е господство или власт. Светът, който е такъв по Божия воля, казват вярващите, намира в Него и Нему дължи своя про- изход, своя смисъл, своя път. Това е надеждата и спасението, дадено първоначално само на някои (на „героите"), а после на всички. Това е възкресение; Без значение са подробностите по пътя към познавателните, техническите, символните придобивки, без значение е как народите разказват - „по онова време" - за началото на всяка от тях: словото, огъня, Бог... Без значение е колко дълго философията, науката и религията са били слети в едно цяло, преди да се противопоставят една на друга. Всяка от тях е смятала, че има надмощие и че „разбира" останалите две. Не е важно как, пренебрегвайки строгите рамки или вдъхновени от действителността, изкуството, техниката, обичаите са си позволявали - със страх и наслада - опияняваща свобода, доближавайки се или отдалечавайки се от „естествения" модел. Всеки човек, който, с право-или не, не се задоволява с дадеността на света и иска да придаде смисъл на човешкото съществуване, може единствено да се остави в ръцете на Бога или, ако не желае да го назове - на Абсолюта. Нима всеки човек, който, с право или не, твърди, без да се смята за Бог, че не очаква нищо, е доволен от дадеността на света? Както смисълът на света не налага задължително чудото (в света, такъв какъвто е, няма място за чудеса, нито за свещеност), така и дадеността на света не налага задължително безсмислие (в света, такъв какъвто е, липсата на смисъл е първа, а наличието му „последно"). Така че отвъд различията им религиите заедно с философските теории и науките, изкуството и етиката са нашето Неподлежащо на съмнение настояще, устремено към човешката надежда. С други думи - към пълноценност. Освен ако не се приеме, че светът няма никакъв смисъл - в което е изкушен нихилизмът, от будис-ткия феноменизъм до абсурдисткия екзистенциализъм, - животът на всеки човек, както и на човечеството като „сбор" ог всички човешки животи преследва три цели, чиито основни връзки не се променят: отношение към трансцендентното, от което всичко произхожда и към което всичко се възвръща, отношения между хората с цел създаване на човечество, годно да съжителства сред природата, която да преобразява, без да обезобразява, отношение на човека към самия него като осъществяване «а трансцендентната му природа. Този троен стремеж - вертикален, хоризонтален и в дълбочина, поради вписването си в постоянен съзидателен произход, в „утопично" напрежение, исторически постоянно, в съзнание, непод-чинено на каквато и да е позитивност, е от религиозно естество. Тоест символично и реалистично, ритуално и „дисциплинарно", мистично и богословско. Щом говорим за произход (или за сътворение и следователно за творец и творение), за утопично напрежение (или за сбъдване, спасение, възкресение...), за съзнание (или за крайност, несъвършенство, „грях", закон, но и за безкрайност, съвършенство, светост, свобода), може да има само един отговор, и той е в религията. Чоцекът става отговорен за живота си като партньор на Бога и достоен да бъде избран, благословен и припознат от Него, да бъде „опознат" в цялото богатство на живота си, в крайната цел на своите намерения. Ето защо всяка религия се вписва в дълголет-ната човешка история като активно слово, което човекът възвръща на Бога, комуто то принадлежи. Възвеличено и изречено. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|