Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
| Религия • •
Самата 'дума има два различни етимологични произхода: 1. От relegere: обединявам, събирам. Оттам по обиколен и синтетичен път religio означава съвкупността t)T обреди, съставляващи самата неприкосновеност на обществените институции: А по-точно и наложена-в този си смисъл,, думата religio се асоциира със 'скрупули: да почиташ до "такава степен божественото и правото му на обредна ортопраксия, че да бъдеш религиозен, означава да си изпълнен със скрупули, да си в съгласие с обредното предписание и да следиш за съблюдаването му. 2. От religare: свързвам. Оттук терминът religio препраща към това, което свързва човека с Бога. В монотеизма то ще рече институцйонна съвкупност (вери и религиозни обреди), образуваща „моста", който свързва - чрез Божията милост й човешкото усилие, хората с Бога. Мост, изцяло проп-равен от Бога, но далеч незавършен, тъй като зависи от свободната воля на човека да приеме (или не) Божието слово и благодат. Както става ясно, тези различни етимологии си противоречат по-малко, отколкото изглежда, и техният смисъл съответства на други думи от рода на благочестие, вглъбяване, обожание, преклонение и пр., все от същия идеен регистър. Нужно е обаче да се отбележи, че религията, схващана в смисъл на обредна ортопраксия или на зачитане на свещените закони, се различава от изцяло омагьосания свят на религиозността (3) и че с появата на едно основополагащо верско дело, приемащо божественото откровение, исторически датирано и географски определено, една религия престава да бъде само религия, а Религията, въздигната във вярата в Бога, прокламирана от неговия пратеник (пророк). Нито юдаизмът, нито християнството, нито ислямът, нито будизмът или индуизмът се опре- делят като религии (във феноменологичвдш и co-циологичния смисъл , на една религия измежду други), а като; юдаизъм (Завет между Бога и неговия народ във и чрез Тора), християнство (благ-а вест за въплътилия се в човек и възкръснал, за да спаси всички хора Божи син), ислям (подчинение на единствения Бог, чийто последен пратеник-про-рок е Мохамед), будизъм (предсказанието щ Озарения, тоест Буда), индушъм (учение на яско-видците от незапомнени времена, провъзгласява-' що освобождаване на етото в посока към аза — „ти си то", и т. н. Когато за нуждите на конверсията* или на проповядването вярващият-монотеист използва термина религия, той може да го дриложи с пълна „логическа" сила единствено спрямо собствената си вяра, тъй както монотеизъм включва задължително в себе си монорелигия. Щом съществува един Бог, съществува и една-единствена истина, един-единствен закон, едно-единствено спасение и следователно една-единствена религия: религията на божественото откровение. Не една религия между други, а единствената. ' Нека си припомним твърдението „извън Църквата няма спасение" - в случая Църквата е венчана за Христа, неговото „божествено тяло"; това, че ислямът е запазил като награда за единствените „истински вярващи" милостта на Бога и упова-нието в неговия рай; или един постулат на Талмуда: „Никой езичник, не ще има дял в света, който идва." Ще отбележим мимоходом, че ислямът засвидетелства особено отношение към монотеистите евреи и християни, включвайки се всъщност в поредицата Божии откровения като последното и окончателното; тъй като Мохамед е „печатът на пророчеството", или, другояче казано, последният от пратениците-пророци на Бога - около триста според Корана, между които Авраам, Мойсей, Давид, Иисус, все автори на книги на откровението. Оттук произтича особеният статут на евреите и на християните, отреден им в исляма. Защото, ако евреите са „променяли" отчасти откровението, получено от Мойсей, а християните са „забравяли" частично това, козето Христос ИМ е припомнял, най-малкото излиза, че и едните, и другите са съпричастни към „догматично откровение";, което са успели да представят по крайно несъвършен начин. Не бива да забравяме и обстоятелството, че тъй като Мохамед е последният пратеник-пророк, ислямът има по необходимост и „логически" универсално призвание, нещо, което юдаизмът няма поради своя специфичен избор, а християнството притежава, но като осъществяване на Стария завет в Нов завет. Ще се върнем отново към тези теми, когато разглеждаме монотеистичните религии. Ако държим нашето изложение да бъде до известна степен точно, би трябвало да проследим едно движение, което, започвайки от религиозността, наситила с вълшебства и магии праисторическия ани-миетичен и политеистичен свят, ще стигне до, от една страна, Религията (монотеистична), чиито различни изповедания или разклонения ще служат за „направления", само едно от които ще е съвършено, а от друга страна, до религии, разбирани като съвкупност от вери и обредни ритуали, отграничаващи се от индиферентността на непосветените и погрешно обожествяващи елементи на реалния или въображаемия свят поради невслушване в повика на Бога за признаването му като единствен и трансцен-дентен, като извор на всяка светост. Десакрализирането на природата, човечеството, всемира, отнемането на магическия им ореол не е достатъчно от гледна точка на религията, ако не се прави, за да се признае светостта на Бога като Създател, Законодател, Спасител. Така тези „рели- гии" в най-добрия случай сякаш биха съществували в очакване на единственото откровение, към което те биха се стремили, без да го осъзнават или без да го „докоснат", а в най-лошия биха останали несполучливи и сатанински копия на Религията. Разбира се, това опасение изразява малко или много позицията на монотеиста, а не тази на невярващия наблюдател, за когото всички религии имат еднаква стойност; дори и да не са лесно съпоставими като произведения на изкуството, а „йерархично" подредени нерядко на базата на по-люсни различия - политеизъм/монотеизъм, народен/на-учен, тотализация/секуларизация, предрефлекси-вен/рефлексивен, метафизичен/ етически, ритуа-лизъм/мистицизъм... Не е безинтересно да подчертаем, че ако в наше време един „съюз"* на вярващи е допустим и относително осъществим, той би бил сключен по-скоро с цел отхвърляне на съвременните сакрали-зации (национализъм, секуларизъм, сциентизъм...), отколкото за достигане на съгласие по отношение на самия обект на вярата им, дори да е неоспоримо, че един и същ авраамичен корен обединява донякъде монотеистите и че макар будист-ката или дори индуистката традиция да са дошли „от друг хоризонт", нищо в тях не представлява пречка за едно всеобщо побратимяване. Интересен е и въпросът за десимволизирането на символите, които, възникнали в един аграрен свят, във всеки случай в пряк и тесен контакт с природата, са загубили много от своята асоциативна мощ поради урбанизацията и комерсиали-зацията на обществото, където дори водата се заплаща, а утре - и „чистият въздух". Един-единетвен пример ще помогне да се разбере внушението в конкретния случай: водата, която някога хората са отиваш да търсят на извора, в кладенеца, в реката, се превръща по-лесно в символ на пречистване, кръщаване, извор на живота, на чистотата, отколкото водата, която днес получаваме с едно завъртане на кранчето. Колкото до дълбоките „равни" води на морето или на океана, до онези, небесните, на обилните дъждове и страховитите бури, имат ли те същата сила да символизират непрестанното връщане към първичното (море-майка) и разрушаващия потоп в съзнанието на урбанизираните хора, каквито сме ние, закриляни и завладяващи, нехайни и разточителни, притеснявани от дъжда, загледани в неспокойното море, над което прелитаме, да не говорим за замърсяването им, мобилизиращо; с пълно право еколозите, но не и творящия символи човек? Урбанизацията, рацонализацията, демократизацията деградират и десимволизират отколешната симролика, защото, за да има символ, трябва също така и сюрреалността, олицетворявана от него, да се опира върху реалност, неопосредства-но почувствана и опозната. За съвременните хора водата, вятърът, земята, огънят не са вече, освен в много редки случаи, реалности, способни да се превърнат в символи. За урбанизирания човек думите господар, слуга (раб) са загубили истинския си смисъл като отражение на реални обществени взаимоотношения, от които е можело да се изходи при символизиране-то на една религиозна свръхдействителност на всемогъща власт и подчинение. Днешните люде се чувстват „управлявани" от „управници". От тази абстрактна връзка не може да произтече никакво символизиране. Да бъдеш религиозен в епоха, когато човекът лети в пространството, а „въздухът" е наситен с образи и звуци, който е възможно да уловиш, да бъдеш „хомо религиозус" в един свят, в който човекът е станал господар до такава степен, че е способен да го разруши в момент на безумие, не е, разбира се, все същото като това да бъдеш вярващ в праисторическите времена, в древността, в Средновековието или просто в друга епоха. Да бъдеш мъдър без чисто научни познания, не е същото като да знаещ повече, защото живееш в една технизирано-научна цивилизация. Дори и в това повече да няма нищо изчерпващо и окончателно (дотолкова, доколкото е възможно да се определи един термин на различните етапи от развитието на познанието), дори това повече да не струва загубата на. един рай, обезумял от невинност и благодат, то със сигурност се заплаща с много шум, високи скорости, прахосничество на огромни средства (въоръжаване, консумеризъм...). Напредъкът таи й клопки. Да бъдеш религиозен без религия не.е като да имаш религия, бидейки едновременно с това същество на разума, на познанието, на желанието, на културата, принадлежащо на напреднала, победоносна цивилизация, обогатяваща, извисяваща своето наследство. Не можеш да надминеш „Одисеята", но можеш да сътвориш не по-малко сполучливо други неща, докато в науката или в техниката, ако продължиш започнатото от предшествениците, непременно ще идеш по-далеч от тях. Айнщайн обяснява по-доб-ре и постига повече от Нютон, макар да е вярно, че и двамата са гении, но това е, защото Айнщайн се опира на плещите на Нютон, когото следва, по същия начин, както Нютон е сторил преди него. От учен на учен знанието прогресира. Макар и бегъл, този преглед показва, че религията, която е религиозност плюс още много други неща (дори и в монотеизма на откровението да претърпява радикална промяна), придобива раздични аспекти според степента на достигнатото и усвоено знание - оттук произлизат възможните конфликти между наука и религия, философия и религия, техника и религия, както и според състоянието на обществените взаимоотношения, откъдето пък произтичат двойствените взаимовръзки подчинение-робство и религия, отношение към жената и религия, раси и религия, дори те да са умерени и „управлявани" не според чисто политически съображения, а в съответствие с дадена религиозна антропология. Има и други фактори, които влияят върху облика и развитието на религията, но тези без съмнение са най-съществените. Трябва да се посочи, че всяка религия е длъжна да откликва на промените в познанието, в обществените взаимоотношения, във възприятията и мотивациите - в противен случай рискува да бъде елиминирана, да излезе от употреба или да бъде заменена с друга. Колкото по-витална е символиката на една религия и по-пълно съобразяването й с човешките потребности, толкова по-способна е тя - променяйки се, без да се погубва, - да издържи на изпитанието на времето. Следователно със сигурност може да се твърди, че религиите, които продължават да съществуват - разбира се, не без изменения - от две-три хиляди години, имат някакво право да отстояват своите, ценности и за в: бъдеще, ' макар без никаква гаранция, за успех. Дълготрайността на „големите" религии навежда на мисълта, че те не са нито видения, изживели времето си, нито пътища, по които се отклоняваме, за да получим малко утеха. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|