III Глава ДЯВОЛСКАТА ДУПКА

III Глава
ДЯВОЛСКАТА ДУПКА

От ориза селото печелеше добри пари, но Кръстю беше посветен от Ибрахим и от излишните пари не си позволяваше никакъв разкош и лукс, а продължаваше да купува земя, която да присъединява към Ибрахимбейовата кааза. Тя, разбира се, се включваше към външните територии на каазата, в която нямаше чалтици.

Всъщност Ирис управляваше каазата. Тя също знаеше за завета на Вълчан. Кръстю беше чувал, че тя и Божура са внучки на самия Вълчан войвода. Двамата се разбираха прекрасно. Кръстю си водеше записки за всичко, което се случваше. Всеки ден той очакваше Ибрахим ага да се върне. Искаше, когато господарят си дойде, да завари всичко в ред. Дори на няколко пъти дописа някои неща в книгата "Рисалат кара риз". Знаеше, че Ибрахим ага ще го похвали за усърдието. Разбира се, позволяваше си да пише само многократно проверени неща. Добре че агата беше написал книгата на български, защото знаеше, че той можеше да пише и с арабски букви.

Кръстю продължаваше всеки ден да води заниманията по борба на двете момчета. И двете напредваха много добре. Иван беше много силен, още от дете той се отличаваше с голяма сила, може би, защото от малък работеше на оризищата, освен това се бореше с огромно желание. Той порасна левент и силен. Работеше много и бдеше над цялото семейство. Скоро стана ясно, че момчето притежава душа на воин. Беше малко наивен, но добър по душа. Атанас растеше много по-хитър от брат си и често използваше огромната сила на по-големия си брат в своя полза. Иван или не се усещаше, или беше добродушен и не се дразнеше от това.

Така изминаха много години. Божура и Кръстю остаряха, двете момчета пораснаха. На всички беше ясно, че двамата ще наследят каазата и ще я управляват така добре, както и досега. Всички гледаха братята с надежда, радваха им се и се гордееха с тях. Не знаеха защо носят различни имена, но това не ги и интересуваше, беше ясно, че двамата са голяма сила и че бъдещето им принадлежи.

В последните години хората, а и Ирис и Кръстю, търсеха име, с което да нарекат селото. Един ден Ирис не стана от леглото, притеснените синове се събраха около постелята ѝ. Майка им лежеше, а дългата ѝ бяла коса беше пръсната на възглавницата. Под очите ѝ имаше големи тъмносини кръгове. Чак сега те видяха колко стара и грохнала е тя. Иван седна, хвана главата на майка си и я постави в скута си.

– Майко, майко! Защо лежиш? Болна ли си? – питаше той.

Ирис повдигна клепачите си и погледна двете момчета. Те очакваха тя да им даде нареждания какво да правят за деня, но Ирис не каза нищо такова. С немощната си ръка им направи жест да се наведат към нея. Явно ѝ беше трудно да говори високо, а това, което момчетата трябваше да чуят, бе важно. Синовете ѝ бяха силни, въпреки крехката си възраст бяха широкоплещести, със силни ръце и вратове като на бик. Сила и решителност лъхаше от движенията им. Иван беше три години по-голям и много по-силен. Никой не можеше да каже откъде идва силата на момчетата, дали от бащите и майка им, или от това, че по цял ден работеха тежката работа на оризищата, а може би от това, че всяка вечер се бореха. Сега стояха и гледаха болната си майка. Иван беше на около седемнадесет години, а Атанас – на четиринадесет.

– Мили мои – каза Ирис и това много притесни момчетата. Не бяха свикнали майка им да ми говори по този начин. Нещо лошо се беше случило и явно старата им майка беше много болна. – Трябва да ви кажа няколко неща, но не искам да отговаряте, а само да слушате.

Момчетата само стояха и слушаха, и без друго не знаеха какво могат да кажат. Колкото повече слушаха, толкова повече осъзнаваха, че майка им наистина е много болна. Но тя не каза нито дума за болестта си.

– Момчета, когато си отида – момчетата понечиха да възразят, но жената само с един жест ги спря, – отидете до Риз баба и го питайте...

Братята знаеха, че от много време в покрайнините на Избеглий и Арапово, в една пещера живее дервиш, когото наричаха Риз баба (Оризовия баща) (баба – учител, баща, духовен наставник, свят човек, знаещ, мъдрец. В някои от ислямските секти това е митичният създател на сектата.).

– Питайте Риз баба за договора между вас двамата и нека той ви каже всичко що иска да ви научи, а вие слушайте и се учете от него! И нека той ви разкаже за завета на Вълчан! И още нещо, попитайте го за името на селото, защото, ако някой има право да му даде име, това е той!

– Защо, майко? От къде на къде той ще дава име на нашето село! Той е гъзваджия (гъзва – чалма, чалмалия), как ще го слушаме? Ние сме християни и православни, а той е мюсюлманин, защо да го слушаме?

– Той е умен и свят човек и ще ви обясни всичко. Обичайте се и дръжте един на друг! Помнете, че сте змейове! Вие сте последните истински змейове на земята! – това бяха последните думи на Ирис. До вечерта тя беше мъртва, а беше само на шестдесет години.

Двете момчета, след като погребаха майка си, изчакаха 40 дни, за да се успокои душата ѝ и да са близо до нея. Стояха и гледаха двата пресни гроба, защото близо до гроба на майка им беше натрупана пръстта на наставника им Кръстю Каратозев, който бе умрял предната година. Сега на момчетата им оставаше само леля им Божура, но тя се беше чалнала нещо. Постоянно ходеше и си говореше сама, като повтаряше, че иска да иде при Яне и Ирис и смяташе, че двамата са я изоставили на тая земя. Всяка нощ тя изчезваше нанякъде. Една вечер момчетата решиха да я проследят и видяха, че ходи на гробищата, а там се хвърля върху гробовете на майка им и Яне и ридае, заравяйки лице в рохката пръст, като че ли искаше да влезе в земята, така както си беше жива.

Тъкмо на 40 дни на майка си братята се прибираха от гробищата. Леля им вече се беше прибрала в хана, защото беше станала и отишла на гробищата по-рано от тях. Сега те се вървяха към хана и скришом мислеха за това, което им е приготвила за ядене. Иван веднага тръгна към кирпичените стаички встрани от хана, където живееше тя и готвеше. Атанас последва брат си. Растяха момчетата и въпреки всичко, което се случваше, винаги бяха гладни. "Сигурно ще има пилаф за ядене" – помисли си Иван и устата му се изпълни със слюнка. Отвори вратата на стаята и това, което видя, го ужаси. На нивото на главата му висяха краката на леля му Божура. Той гледаше шарените ѝ дебели плетени вълнени калцуни и цървулите, които бяха паднали на пода. Краката ѝ леко се клатеха. Иван погледна грозното посиняло изкривено лице само за миг. Все пак успя да види дебелия син език, който се подаваше от устата на жената, застинала в предсмъртна гримаса. Макар че сам беше ужасен, обърна се и затвори очите на Атанас. Брат му се изненада и поиска да види какво толкова брат му крие от него и защо затваря очите му. А Иван нямаше сили да каже и дума. Очите му бяха пресъхнали и не можеше нито да заплаче, нито да каже каквото и да е. Все пак реши да помогне на леля си, ако все още не бе мъртва. Удари един незаслужено силен шамар на брат си и го изгони извън хана. Момчето, обидено и неразбиращо, се разрева. Иван се върна в стаята. Леля му все още висеше и леко се поклащаше. За пръв път оставаше насаме с мъртвец. Той хвана краката и въпреки ужаса си я вдигна силно нагоре, но нищо не успя да направи. Явно не можеше да се справи сам. После се затича навън. Къщите на комшиите им от Гроб махала бяха на доста голямо разстояние от хана и за да стигне до най-близката от тях, му се наложи доста да тича. Докато тичаше, срещна някакъв мъж по пътя. Иван не можеше да обясни какво се е случило, а само мучеше и го дърпаше за ръката. Макар отначало нищо да не разбираше, човекът проумя, че се е случило нещо лошо и веднага го последва. Двамата успяха да свалят Божура от гредата. Иван се опита да пререже въжето с нож, но то се беше впило във врата на леля му и я поряза. Гъста черна кръв потече по белия като варосан врат на жената. Когато всичко това свърши, Иван откри, че се е напикал и така е бил през цялото време.

– Мъртва е! – каза селянинът.

Заради любовта си Божура беше пожертвала душата си. Тя много добре знаеше, че самоубийците не се погребват както останалите християни, както и няма поп, който да иска да опее мъртвия. Във всяко друго село Божура щеше да бъде погребана на специално място, където се погребват животните, самоубийците, осъдените на смърт и екзекутираните. Тук обаче имаше погребани и мюсюлмани, и християни. В гробището на Боляровия хан момчетата погребаха леля си до майка си и така трите гроба бяха един до друг. Яне и майка им бяха един до друг, а леля им, защото беше сестра на майка им, погребаха до Ирис, от другата страна. Така за последен път и завинаги Ирис застана между Яне и Божура и ги раздели. Не можа да се изпълни мечтата на Божура поне в смъртта си да е до голямата си любов – Яне.

Двете момчета останаха съвсем сами на света. Всичките им близки и познати бяха мъртви, а те притежаваха една от най-богатите каази в България. Те дори не дочакаха да изминат четиридесетте дни на леля им. Иван разбираше, че трябва веднага да действат, защото такова голямо богатство като тяхното веднага щеше да привлече хора-хиени, които да ги нападнат и да опитат да откъснат парче от него. Затова двете момчета тръгнаха към пещерата на Риз баба.

Времето си минаваше и годината вече беше 1760. На султанския престол се бяха сменили трима султани. Последните години от властването на султан Махмуд I бяха минали. Те бяха свързани с изостряне на вътрешната обстановка в Анадола. Там големите местни господари – така наречените "дерибеи", постоянно вдигали въстания и много от тях започнали да се държат все едно са независими от Високата порта, султана и Истанбул. Султанът обаче изпратил еничари в Босна, Херцеговина и Влахия, които победили австроунгарската армия и я накарали да върне това, което била завзела. Руснаците също се опитали да откъснат парче от Империята, но еничарите и тях бяха победили. Като чули за успехите на капъ колу – робите на султана, анадолските дерибеи веднага се успокоили. Въпреки победите на европейските фронтове, Махмуд I решил, че армията му се нуждае от реформи. Той искал да се пребори с реакцията на еничарите и религиозните среди срещу всяко нововъведение. Еничарите се борели за запазване на старата могъща Империя, стояща далеч от Европа. Те искали да запазят честта в армията и знаели, че европейците никога няма да приемат мюсюлманите турци като равноправен народ в Европа. Искали да запазят армията в оня ѝ вид, когато била могъща и армия на воини. Те се борили срещу модерните оръжия, които сеели смърт и правили така, че битката да се води от далечно разстояние и нищо да не зависи от воинските качества.

Въпреки реакцията на еничарите, нямало кой да подеме борбата. Вече ги нямало Кубилай Юндер и Явуз Чилик, дори Неджиб ага вече не бил сред живите. Въпреки това техните другари и бивши подчинени се опитвали да се борят. Султан Махмуд I започнал обновление в корпуса на бомбардирите. Да проведе реформата бил натоварен приелият исляма французин граф дьо Боневал (Клаудиус Александър комте де Боневал – произлиза от кралската френска династия на Бурбоните и е роднина на Орлеанския херцог. Роден 16 юли 1675, умира 23 март 1747 година. Това е единственият по онова време европеец от благороднически произход погребан в Истанбул)(Хумбараджъ Ахмед Паша). Той бил първият западноевропеец, допуснат в командването на османската войска. Боневал имал желание да обнови въоръжените сили на султана. Еничарите обаче с всичка сила се изправили срещу него и той и султанът били принудени да въведат само технически нововъведения. През 1734 година граф дьо Баневал създал военно инженерно училище, което подготвяло технически кадри за артилерията, но през 1750 година под натиска на религиозните среди то било закрито.

През управлението си султан Махмуд I отблизо се интересувал от благоустройството на столицата. По негово разпореждане в Истанбул били издигнати множество мюсюлмански храмове, дворци, училища и библиотеки. Заради многото султански книги и колекции от ръкописи, принадлежали на неговите предци, той построил голяма султанска библиотека. Махмуд се опитвал да запази духа на обновление и културен подем от времето на "Епохата на лалето" на неговия чичо Ахмед III. Самият той се занимавал с композиране на музика и поезия. Но дългият престой в изолация преди да седне на престола, в продължение на 27 години, повлиял върху здравето му. Продължителното, изпълнено с напрежение уединение, довело владетеля до безплодие и той не могъл да остави наследници. При това от доста време султанът страдал от фистули. В края на 1754 година положението му се влошило и на 13 декември, яздейки на връщане от петъчната молитва, Махмуд I получил удар и се свлякъл мъртъв от коня си.

На негово място на трона се възкачил султан Осман III. Той бил син на Мустафа II – братът на Ахмед III. Майка му била Шехсувар Валиде султан. Преди да се възкачи на престола, той, в продължение на 56 години, бил затворен в кафез, в изолация. Там прекарвал времето си в безделие и леност. Новият султан бил човек слаботелесен, невзрачен, недоверчив, сприхав, ненавиждащ музиката и жените. Негова слабост били мъжете и мъжката компания. Като станал султан, изгонил от двореца всички музиканти и певци и по този начин унищожил делото на двамата си предшественици, които били събрали целия културен елит в Топкапъ сарай и в останалите си дворци. Новият султан бил човек сприхав и страхлив, издал заповед немюсюлманските поданици да носят само позволеното им от исляма облекло. Осман III обувал обувки, подковани с железни гвоздеи, които отеквали из калдъръмените улици на Истанбул. Жените, като чували стъпките му, били длъжни да бягат и да се крият от очите на султана. Ако някоя се осмелила да му се покаже, той лично я пребивал с бича си. В седмицата, в три точно определени дни, султанът се разхождал из столицата, а на жените било забранено да излизат от домовете си. Напълно унищожен бил и харемът. Той бил заселен с мъже, за наслада на султана. Осман III обичал да се докосва до леопардови кожи. По този повод целите му покои били облицовани с тази кожа, а това довело до избиването на леопардите в цялата Империя.

Не по-малко странно било поведението на султана в държавните дела. За близо трите години, през които бил начело на Империята, единствената му дейност била да сменя често Великите везири, които после екзекутирал. Последният на този пост бил Коджа Рагъб паша, който обаче проявил таланта си на държавник при следващия султан Мустафа III. Всъщност по времето на Осман III не се случило нищо съществено. След подписването на договора с Русия от 1739 година и с Иран от 1746 година, започнал период на мир, който продължил през цялото му царуване. Единственото значимо събитие е откриването на монументалния мюсюлмански храм "Нури османийе", чието строителство започва по времето на предшественика му Махмуд I. Султанът умира след кратко боледуване на 30 октомври 1757 година.

Идването на власт на Мустафа III било посрещнато от всички с надежда и въодушевление. Роден и израсъл в ярката и жизнерадостна "Епоха на лалето", Мустафа III следил отблизо управлението на своя баща Ахмед III и на Великия везир Невшехирли Дамат Ибрахим Паша. След въстанието на Патрона Халил и детронирането на баща му, принцът бил поставен в изолация и прекарал 27 години без връзка с външния свят. Въпреки това Мустафа притежавал трезв поглед и усет за ръководене. За разлика от Осман, той използвал това време, за да се ограмоти, да изгради вкус към изкуствата и да се усъвършенства.

Когато се качил на престола, Мустафа III бил на 40 години и имал намерение сериозно да се заеме с държавните дела. Той оставил на поста заварения Велик везир Коджа Рагъб паша, който при новия владетел се проявил като един от най-забележителните държавници. Султанът, както и Великият везир, бил привърженик на мира в международните отношения. Така усилията на Рагъб паша били насочени към сключване на редица търговски споразумения със западноевропейските държави – Дания, Неапол, Франция и Англия. Той бил първият Велик везир, подписал договор за приятелство с Иран. Установил добри отношения дори с традиционните османски противници Австрия и Русия.

Като владетел с широки възгледи и реформаторска нагласа, Мустафа III следил отблизо нововъведенията в европейското военно дело. Той отчел, че османските въоръжени сили се нуждаят от сериозно обновление. В същото време Франция, която виждала в Османската империя преграда пред руската експанзия към топлите морета, предлагала услугите си за техническо усъвършенстване на османската армия. По съвет на френския посланик Вержен, Мустафа III приел на служба барон дьо Тот. Унгарец на френска служба, той живеел в Истанбул и се заел с обновлението на османския арсенал. Барон дьо Тот въвел нови технологии в артилерията. Под негово ръководство се създала леярна за оръдия, започнало и строителството на нови кораби. Султанът бил въодушевен от промените, лично наблюдавал отливането на новите оръдия и участвал в обучението на артилеристите. Към края на управлението на Мустафа III в Истанбул било открито висше военно-морско инженерно училище.

В същата тази 1760 година в Америка излязла книгата на Бенджамин Франклин "Равносметка за успеха на ваксинирането от едра шарка в Англия и Америка", но никой не знаел, че всичко записано в нея дошло от Истанбул и основен принос за написването ѝ имал Ибрахим Селяхаддин.

Светът все още беше жив, но за дервиша Риз баба всичко отдавна бе застинало и замряло. Той бе изпепелил сърцето си и живееше в една пещера, която се намираше в близост до Араповския манастир. Наричаха я Дяволската дупка. Отначало монасите от манастира много се чудели кой е той. Най-близкото мохамеданско село бе Мулдава и те се чудели откъде се е взел по техните земи този аскет. Всички в околността скоро научили, че е мъдър човек Риз баба и светец. Наричали го Риз баба (Оризовия учител), защото се знаело, че аскетът се хранил само с една шепичка варен ориз на ден и никакво месо, вино и друга храна не приемал. Мъдри съвети даваше Риз баба и скоро при него започнаха да се стичат хора от всички съседни села, независимо християни, евреи или мюсюлмани. Всички искаха да чуят добра дума от дервиша и да получат благословията му. Дори араповските монаси понякога ходеха да послушат мъдреца и виждаха колко умен е той, и мъдрост се лееше от устата му. А Риз баба знаеше всички религии и можеше да говори по всички въпроси, но не винаги го правеше. Не обичаше много хора да се скупчват при него. Говореше рядко и мнозина се връщаха разочаровани, без въобще да са успели да го зърнат.

Понякога Риз баба поглеждаше към Араповския манастир, а после веднага отпращаше гореща молитва към Аллах, да му прости това, което бе извършил в онази нощ в манастира. И гузна съвест го преследваше постоянно и не му даваше покой. "Чужда воля изпълнявах, Боже, и не всичко сам разбирах, а и още не го разбирам!" – мълвеше той.

С времето Ибрахим разбра, че изгарянето на скрипторията и събитията след това му бяха послужили като очистителен катарзис, който преживя. С пожара в манастира за Ибрахим бе преминал един период, в който той бе подвластен на книгите и авторитетите. Вече не искаше да получава чужди знания, а да изгради свои собствени. След това престана да вижда света с очите на другите хора. Беше взел със себе си китабите от раклата в хана, но нито веднъж не ги отгърна и не четеше от тях. Той, Риз баба, беше уникално същество, такъв беше и всеки човек. Най-важното нещо за всеки човек бе да разбере, че сам може да разбере света най-добре за себе си и никакъв учен или философ не може да ти каже как да живееш и да ти обясни какво се случва с теб, ако ти сам не го разбереш. Всеки човек трябва да осъзнае, че това, което живее, е неговият живот и от него зависи как да го живее, а това да следваш даден авторитет е само крачка от пътя, но скоро всеки трябва да проходи със собствените си крака. И най-важното е да открие кой е и да бъде себе си. Сега Риз баба беше започнал да мисли със собствената си глава и чак сега осъзна стойността на живота си. Когато се отдели в пещерата, той измина един път към себе си и започна да се вижда като друг човек. Той вече не се виждаше през очите на майка си, брат си, дядо си или баща си, или на другите хора, които беше срещал през живота си –

Неджиб ага, Явуз Чилик, Али Мюзекки или дори Ирис. Той беше себе си и вече не се интересуваше как ще го наричат. Сега всичките му имена, които цял живот се бе опитал да изпълни със съдържание, му се струваха далечни, все едно не се отнасяха за него. Хората, които идваха да поговорят с него, го нарекоха Риз баба и той нямаше нищо против, макар да нямаше никакво съответствие между него и името му. Каква беше тогава разликата как ще го наричат?

Съвсем случайно Ибрахим беше решил да се оттегли в пещерата, в която преди много години се бе лутал. Когато влезе в нея, той си спомни онзи ден преди толкова много години, когато бе скочил в Дяволското пръскало, а след това по дупката беше попаднал в тази пещера. Пещерата се казваше Дяволската дупка. Легендата разказваше, че най-дълбоките ѝ разклонения стигат чак до недра на земята, до самата преизподня. Смяташе се, че в дъното ѝ им"а река, която отвежда водите си в света на мъртвите. Ибрахим знаеше това, защото сам беше влачен от тъмните води на тази река.

Всъщност това бе една от пещерите на Вълчан войвода. След като живя повече от 10 години в пещерата, един ден той случайно откри един камък, върху който имаше изсечен вълк. Когато го премести, водата, която течеше в най-дълбоките недра на пещерата, изтече нанякъде и се отвори таен вход, който през цялото време се бе намирал под водата. Ибрахим влезе вътре и попадна в пещерата на Аладин. Тъй като не се нуждаеше от съкровища и пари, Ибрахим отново премести камъка, така че водата заля входа.

Чак след като намери съкровището, Ибрахим се сети, че пещерата е била свърталище на Вълчан войвода. Освен това бе нормално да е била тайно убежище на Вълчан. Сигурно това бе най-голямата пещера в равнината, намираше се близо до Араповския манастир и на равно разстояние от Козбунар и Станимака – точно между къщите близнаци и Родопа планина. Така че, ако Вълчан се е нуждаел от убежище или съкровищница в равнината, най-нормалното е било да избере Дяволската дупка. Тя бе с много добре прикрит вход. Самият Ибрахим доста трудно откри входа ѝ, преди да се засели там.

Ибрахим заживя в самота и уединение. През целия му живот много въпроси го терзаеха и душата му непрекъснато бе разкъсвана между това да бъде воин и духовник. В последните години в Боляровия хан се беше опитал да живее с Ирис като с жена, но дори когато беше с нея, непрекъснато чувстваше онова влечение на духа, което винаги го бе теглило към духовния му Път и към следване на мисията му. В последните години все по-силно усещаше този повик. С нищо не показваше, че душата му е разкъсвана и че копнее да се върне в духовния Път. Липсваше му времето, когато всички от сектата го смятаха за Махди. Нуждаеше се от онова време и от усещането за мисия. Той беше свикнал да носи отговорност и да се чувства значим, искаше всичко пак да е постарому. Имаше нужда да осмисли живота си, нуждаеше се от време. Взе решение и един ден, без предупреждение, си тръгна от Ирис. Не искаше да наранява никого, но не можеше да остане. Любовта му към нея не бе намаляла с времето, все още я обичаше и то много, но вътрешният му плам го тласкаше напред и той осъзна, че това щастие, което търсят обикновените хора, за него е недостижимо. Знаеше, че няма да е честно към жена му и децата, но не си тръгна заради егоизма си, а за да открие истината и да осмисли живота си.