Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Сети се, че Махди трябваше да се изправи срещу Злото и да го победи! Яне ли беше Злото, или Злото се намираше в него? Някога там в Персия той беше решил, че е убил шиитския Махди и че персийският шах е Лъже Махди. Можеше ли да се окаже, че е грешал? Можеше ли брат му да се окаже Махди, а той самият да е Лъже Махди?

Ибрахим с голямо усилие на паметта си припомни историята за Махди и Даджала – че Махди трябва да убие Даджала и ако Даджала е Исус Христос, това не означава ли, че Махди е Антихристът? В Библията се смяташе, че преди да настъпи Страшния съд Антихриста ще нападне Исус. Но там беше казано, че Христос ще убие Антихриста. Дали Даджала няма да убие Махди?

Спомни си как бяха говорили за това с Йенишехирли Абдаллах ефенди. Тогава Ибрахим беше изумен от това, че няма разлика между Христос и Антихриста или между Махди и Даждала, след като този, който ще оцелее, преди това трябва да стане убиец. Кой е по-добър? Този, който е загубил, но не е убил или този, който, за да докаже правотата си, е станал убиец? Кой е по-добър? Сега си даваше сметка, че той самият беше станал братоубиец. Чак сега, след смъртта на брат си, като слушаше песента, Ибрахим започна да го опознава и разбира. Едва сега като че ли започна да разбира нещата, които му се бяха случили и ги виждаше в една нова светлина. Все още обаче не му достигаше нещо, за да разбере цялата история. Щеше да му е много полезно, ако знаеше повече за брат си. Можеше ли Яне да е Даджала, или беше Махди? Можеше ли някой от братята да е Антихриста, Махди или Даджала? Можеше ли Ибрахим братоубиецът да е Махди? Ибрахим вече наистина се съмняваше и беше по-склонен да реши, че това е бил брат му. Дали Яне е знаел нещо за Махди и за това колко пъти двамата се бяха срещали в живота си? Каква ли борба беше водил брат му?

А дали двамата с Яне заедно не са представлявали Махди? Дали Махди или Месията не е едно същество съставено от тях двамата? Дали Махди не трябва да има в душата си едновременно християнин (Втори Христос, Идващия Христос) и мюсюлманин (Махди), а може би и евреин (Месията)? Ако е така, кой можеше да е евреинът?

Всъщност Ибрахим беше събрал в себе си тези тримата. Бен Иохай го беше учил на юдеизъм и кабала, беше роден християнин и беше приел исляма. Отново за миг изпита увереността, че е Махди. После продължи да разсъждава и така ту добиваше убедеността, че е Махди, ту я губеше.

Скоро силите му съвсем го напуснаха. Вече не можеше да ходи сам без чужда помощ. Тази сутрин беше тръгнал към селото, искаше да си купи нещо за ядене. От няколко дни беше ял само ориз, но беше започнал да изхожда кръв, нямаше никакви сили и искаше да си купи малко месо. През цялото време мислеше за детството си и за онова момче, което някога беше. Дояло му се беше свинско. Не беше го ял повече от 65 години. Беше решил сега да хапне, поне още веднъж в живота си, за последен път. Докато вървеше бавно, подпирайки се на тояжката си, мислеше за живота си. Припомняше си това какъв беше като млад. Вече не знаеше дали въобще някога е било. Струваше му се, че онзи Петко Кьосе, по-късно Ибрахим Абдаллах, въобще не е бил той. Като че ли някой друг му беше разказвал за живота си.

Мина много време преди да стигне до селото. Отиде в християнската част на чаршията и влезе в една месарница. Човекът му даде парче свинско месо и го изгледа учуден. Не знаеше кой е този беден човек, но по всичко си личеше, че е мюсюлманин. Старецът беше стар, ръцете му трепереха и миришеше лошо. Миришеше на мръсно, на овча лой и пот, на старост, но пък плати веднага. Човекът се зарадва, когато прокъсаният, миришещ лошо турчин излезе.

Ибрахим се отправи към най-близката кръчма. Освен месо му се бяха дояли и други неща. Искаше да угоди малко на душата си. Пред кръчмата бяха насядали няколко буйни младежи. Въпреки че беше още обед, те седяха и пиеха и бяха видимо развеселени от ракията, която бяха изпили. Когато Ибрахим мина покрай тях, те го изгледаха бавно и изпитателно. Един от тях запуши носа си и всички прихнаха да се смеят. Старият турчин беше добър повод да се посмеят и те се възползваха. Гледаха прокъсаните му потури и мръсната разпадаща се синя чалма.

Дюкянът беше нисък и прихлупен. Ибрахим вървеше бавно с кривите си крака и се радваше на въздуха и слънчицето, което приличаше. Сградата беше вкопана в земята и на стария човек му се наложи да слезе няколко стъпала надолу. Това сега за него беше голямо изпитание. Забави се много, но най-накрая влезе в кръчмата.

Отвън се чу смехът на младите мъже. Те сигурно се закачаха нещо помежду си. Продавачът погледна към прегърбения старец, който вървеше бавно към тезгяха. Лицето му беше набраздено от стотици бръчки, брадато и измъчено, по него като че ли имаше хиляди белези. Дясната му ръка, тази, с която се подпираше на някаква пръчка, леко трепереше.

– Докога ще ги търпим тия тука? – каза единият от младежите, без да споменава стареца, но всички веднага разбраха за кого говори.

– Тези помаци още малко и ще ни превземат! – каза друг.

Ибрахим се правеше, че не чува това, което младите хора викаха по него. Те явно бяха разбрали отнякъде, че той е покръстен в исляма българин или просто така налучкваха и търсеха с кого да се заядат. Ибрахим бавно се приближи до тезгяха и застана с гръб към младежите.

– Ей, помак! – викаше едно от момчетата отвън и тръгна след него. Краката му едва го държаха, но той скоро настигна стареца и го замери с камък.

Ибрахим не реагира по никакъв начин. Той все така гледаше към тезгяха, където бяха наредени ракии и вина. Старецът по никакъв начин не искаше да отвърне на момчето. Сигурно бе пийнало малко повече.

Кръчмарят се притесни. Той беше ядосан, не беше свикнал да гледа как се обижда толкова стар човек, независимо българин или турчин. Той поиска да каже нещо на пияното момче, но старецът му направи жест да не се намесва. Момчето отзад обаче потупа силно гърба на Ибрахим и каза:

– Ей, гъзваджия, ходи си! Не щем помаци тук! Знаеш ли кои сме ние?!

Ибрахим все така не обръщаше внимание на момчето, въпреки силата, с която то го тупаше. Сети се какво би направил преди години, ако този го потупаше така по гърба. Всъщност той не би посмял да го приближи. Стана му весело и се усмихна. Още една подигравка на живота с него, какво толкова? Кръчмарят беше изненадан. За да разсее старецът, той го заговори:

– Какво ще искате, Ибрахим ага? – той много добре познаваше стария бедняк, който живееше в една къщурка извън селото.

– Само гледам! – каза старецът и тъжно се усмихна.

Кръчмарят погледна очите на стареца. В тях прочете най-голямата тъга на света. Погледът беше толкова дълбок, като най-дълбоката бездна на света. На кръчмаря му се стори, че може да падне в нея.

– Дошъл съм да си платя всичките вересии – каза старият човек, след което се разплати с кръчмаря.

Момчетата продължаваха да го обиждат. Кръчмарят го гледаше притеснен, не знаеше какво искат от Ибрахим младите мъже.

– Ей, помак! Изчезвай от тук! Ние сме хайдути и юнаци! – това бяха виковете, които се носеха отвън. Кръчмарят не знаеше как старият човек ще излезе и ще мине покрай пияните мъже. Той отново погледна стареца, за да види дали в очите му ще види страх. Искаше да види дали в тези очи ще прочете молба за помощ. Нищо такова не видя. Старецът беше по-скоро тъжен, отколкото уплашен. Може би той дотолкова бе загубил ориентация, че не можеше да усети опасността надвиснала над него.

Ибрахим се обърна и бавно тръгна към стълбите. Внимателно се изкачи по тях. "Смелите" мъже продължаваха да викат по него. Те усещаха неговата безпомощност и това, че е сам и го нападаха. Явно младите подпийнали "смелчаци", които се мислеха за хайдути и юнаци, бяха решили да натрупат самочувствие на гърба на стария турчин. Той вървеше бавно и мина покрай тяхната маса. Колкото повече се отдалечаваше от тях, толкова по-силни ставаха виковете. Явно те смятаха, че старецът отстъпва и приемаха това за тяхна победа.

Старецът вървеше, а в очите му се появиха сълзи и се търкулнаха по хлътналите му брадясали бузи. Той не плачеше, сълзите му течаха не защото беше обиден, а заради собственото си безсилие. Той не се сърдеше на тези момци, а на Аллах. Много грехове явно имаше Ибрахим и Аллах го наказваше за всички тях. Отдавна вече не трябваше да бъде на тази земя. Той се прибираше бавно по пътя. Отнякъде долетя камък и го удари по главата. Камъкът беше голям и я сцепи. Струйка кръв потече и прокапа по ръцете му. Ибрахим се хвана за главата и усети топлата гъста кръв. Вдигна ръце и ги огледа. Кръвта по тях го подсети за нещо. Това беше знак от Аллах. Сега старецът вече вървеше по-бързо. Той дори не намираше смисъл да избърше кръвта от главата си. Странно чувство се бе появило в него. Беше сигурен, че смъртта го чакаше там, в къщичката му. Усмихваше се и не отговаряше на хората, които го срещаха и го питаха какво се е случило и откъде е получил раната. Сега това не беше важно. Този свят и случващото се тук вече не го интересуваха. Смъртта го чакаше там, а той не искаше да закъснява. Най-после смъртта бе дошла за него. Хората учудени гледаха след стареца, който бързаше по пътя, а след него оставаше кървава диря, която потъваше в прахта и попиваше в жадната земя.

Бързаше, а силите постепенно го напускаха. Кръвта все така продължаваше да тече от пукнатата му глава. Тя се стичаше по лицето му и го правеше да изглежда страшен, но сега това не го интересуваше. Притесняваше се само от едно – да не закъснее за срещата си със смъртта и да умре така по пътя. Най-накрая стигна до къщата. Трябваше да бърза. Наведе се и хвана капака на тайника в земята. Там се намираше зу-л-фикр. Този ятаган беше изкован за него. Извади острието и го помилва. Светла вълна премина през синкавото острие. Той трябваше да умре от това острие, само така можеше да спаси душата си.

Старият Ибрахим осъзнаваше колко дълго бе живял. Беше видял неща, които бяха твърде много за един човешки живот и които никой човек не иска да види през живота си. Сега тежестта от всичко това го смачкваше. Досега смъртта винаги беше бягала от него, явно тя също се страхуваше от еничарите. Допирът до оръжието го успокои. Отново почувства онзи странен приток на сила. Сега обаче той нямаше да допусне животът да го излъже.

Ибрахим бавно излезе на двора, седна на дръвника и поседя известно време, като държеше ятагана в ръце. Той се прощаваше с оръжието, е живота си и с този свят. Беше решил да сложи край на живота си. От главата му вече не течеше кръв, тя се бе съсирила. Слънцето напичаше старото му тяло. Мислите му "тичаха" назад, преминавайки през целия му живот. По някое време слънцето се скри. То като че ли предчувстваше какво ще се случи и това не му харесваше. Слънцето сякаш обвиняваше земята за това и не искаше повече да я осветява. Цялата природа стана някак тъжна и дори Аллах се натъжи. Старецът седеше на дръвника и чакаше смъртта. Душата му ликуваше. Тялото му страдаше, гърдите му се раздираха от болка. Погледът му попадна върху месото, което беше хвърлил направо върху земята. Не му беше съдено за последен път да опита свинско или Аллах го бе предпазил от този грях. Ибрахим знаеше, че хората го бяха видели с окървавена глава и скоро щяха да изпратят някого да види какво става с него, затова бързаше, искаше да умре преди някой да го открие. Не искаше повече да се бори за живота.

Пред къщата растеше голямо дърво. То хвърляше широката си сянка и под нея беше прекарал много спокойни дни. Ибрахим се приближи до дървото, обмисляше как да се раздели е живота.

Една от идеите му беше да се прободе в корема. Беше чувал, че някакви воини на изток така се самоубивали, като разпаряли сами коремите си. Ибрахим беше виждал броните и мечовете им. Те стояха изложени в Топкапъ сарай, подарък за някого от султаните. Бронята им можеше да си стои изправена, без в нея да има човек. Беше виждал и оръжията им, които се наричаха катани. Това бяха тънки и леки оръжия, но се държаха с две ръце. Сигурно тези воини имаха слаби ръце, щом им се налагаше да държат толкова леко оръжие с две ръце. Колко смешно – в последните си мигове на този свят мислеше за някакви си азиатци.

Цял живот беше очаквал смъртта. Сега беше решил да действа. Смъртта никога нямаше да дойде сама, тя се страхуваше от него. Той беше воин, не беше имал власт над това къде да се роди, но имаше власт да избере кога и как да умре. Така вместо смъртта да контролира него, реши той да контролира смъртта. До днес беше чакал знак от Аллах. Днес Бог му бе изпратил поличба и той веднага я позна. Бог му беше намигнал, а той отдавна бе готов за това. Не изпитваше никаква тъга или страх.

Ибрахим усети, че моментът е настъпил, обърна ятагана към себе си и е всичка сила го заби в сухите си гърди. Той чу звука от навлизането на острието в плътта му. Тялото на стария еничар не чувстваше ятагана като враг, а като приятел, като част от себе си. То приемаше острието и сякаш го прегръщаше. Толкова много години го беше очаквало! Кръвта обля ятагана. Човек и ятаган се бяха слели, плътта и желязото бяха станали едно. Болката беше неописуема. Кръвта бликна от раната, тялото му се отпусна, но ударът беше толкова силен, че ятаганът го беше приковал към дървото. Тялото му се отпусна, но остана изправено. Само главата му някак странно клюмна настрани.

Той все така стоеше прав, а душата му вече го бе напуснала. Беше поела към едно място, където нямаше болка. Там отвъд нямаше болка и страдание. Той усещаше как душата му се извисяваше. След малко щеше да разбере дали раят е християнски, или мюсюлмански, или просто ще загуби Егото си. Азът му бързаше към онази среща е големия Аз – Азът на Бог. Болката изчезна, световете се сменяха един след друг и тогава дочу някакъв шепот. Нечии устни мълвяха името му. Той се заслуша. Нима някой все още го познаваше?! А този глас бе най-приласкаващият, който беше чувал. Той си представи устните, които мълвяха думите, а това бяха устни на чисто и непорочно дете, на майка като Светата Божия майка и на красива невеста. Такива устни той беше виждал веднъж много отдавна в детството си. Тогава беше видял устните на Гергина. После това бяха устните на Ирис. Той престана да мисли за устните, а чу гласа, който изброяваше всичките му имена, с които някога беше наричан: Петко Боляров, Петко Кьосе, Ибрахим Абдаллах, Ибрахим Ашъкер, Ибрахим ал-Махди, Ибрахим ал-Хадад, Ибрахим Джаббар, Ибро, Ибрахим Селяхаддин, Ибрахим Фердоуси, Риз баба. Ангелски хор пееше псалм за него и той беше щастлив. Усмихна се, а устните му продължаваха да мълвят: "Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! Биз гилндж Махди! ..." Братята му еничари му отговаряха: "Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Привечер намериха стареца. Той все така стоеше изправен, все едно се бе подпрял на дървото, но всъщност беше прикован, а от гърдите му стърчеше ятаганът и неговата бяла дръжка се виждаше отдалеч. Кръвта беше пропила в земята. Гледката беше ужасна. Старецът, все така изправен и някак спокоен, само главата му беше клюмнала настрани. Момчето, което изпратиха да провери как е Ибрахим, се върна и не можа да обясни нищо, защото заекваше. Веднага няколко мъже се втурнаха, но нищо повече не успяха да направят. Старецът беше отдавна мъртъв, явно се беше самоубил. Преди още да го приберат в къщата Аллах изпрати лек, живителен дъждец, който изми кръвта от лицето и главата на стария просяк. Бог като че ли се погрижи за стария турчин. Докато внасяха вдървеното вече тяло, мъжете видяха нарисувания на стената ятаган и се учудиха. Рисунката на стената беше точно копие на ятагана, е който старецът бе сложил край на живота си.

Един от мъжете, които се погрижиха за тялото на стареца, каза:

– Луд беше Ибрахим, по-добре, че се спаси от този свят!

Останалите разбиращо кимнаха е глави, макар никой да не знаеше откъде се беше появило това красиво и скъпо оръжие.

Вечерта в другата част на селото един мъж, който лягаше до жена си, каза:

– Разбра ли, днес някакъв старец е починал в селото?

– Кой? – поинтересува се стопанката му. Тя искаше да научи, за да не изостава от клюката. Попита го, докато гасеше свещта, и се мушна под завивката.

– Някой си Ибрахим!

– Кой Ибрахим? – полюбопитства жената. – От кои е?

– Не го знам. Бил много беден. Бил си нарисувал ятаган на стената, явно нещо се бил смахнал.

– Странно! – каза жената.

– Нека Бог или Аллах се смили над душата му! – каза стопанинът.

– Нека Бог се смили над душата му! – каза жената и се прекръсти. Тя също не можа да се сети кой е този Ибрахим.

Междувременно руските стратези бяха планирали въоръжени бунтове на християните, живеещи на Балканския полуостров, които трябваше да затруднят действията на противника. Още при започване на войната от 1768 година в Черна гора беше изпратен княз Дългоруки със задачата да организира въстание на южнославянските народи, а намиращите се на руска служба гърци започнаха подготовка за въстание в Морея (Пелопонес). Атанас разбра защо русите се бяха отнесли добре с него. Чак сега можа да разбере, че всичко, което му бяха говорили, сигурно имаше за цел да го настрои и той също да подготви въстание, и то в България. Чак сега, когато се прибра в лагера на еничарите, започна да осъзнава какво се случваше. През 1769 година част от руския балтийски флот потеглил за Средиземно море и през пролетта на 1770 година се озовал пред Пелопонес. Десантните отряди на ескадрата били малобройни, но с появата им бил даден сигнал за въстание. Руските кораби носели оръжие, което раздали на въстаниците. Начело на въоръжените отряди застанали графовете Фьодор и Алексей Орлови.

Атанас научи, че Индже бе станал един от най-силните млади еничари. Той надборвал всички, като прилагал Боляровия начин на тръткане, че и по-големите еничари проплакали от неговата сила. И макар буен и суров да бил нравът му, Индже бил и справедлив. Всички командири смятаха, че върви по пътя на Атанас и скоро също като него ще стане командир, защото големи били заложбите му за това.

За късмет на еничарите и турските аскери, намиращи се в Северна България, положението в Руската империя се усложняваше от непрекъснатите селски въстания. През август 1772 година във Фокшани започнаха мирни преговори, които обаче не завършиха с резултат. Така на следващата година военните действия отново бяха възстановени. Еничарите, подпомогнати от останалата турска войска, успяха да отблъснат руското настъпление при Русе и Силистра. В този момент Атанас с ортата си бе настанен в Силистра. Това беше най-голямата и здраво укрепена турска крепост в Европа. Синът на Ибрахим воюваше смело и е голямо желание, дори донякъде безразсъдно се хвърляше в битките като че ли да забрави раната, която зееше в гърдите му. Неговите приятели осъзнаваха, че тази смелост има донякъде нездрава основа и се притесняваха от това да не би българинът да пожертва живота си напразно, заради някаква жена. Те се опитваха да го разтушат и да му намерят някоя хубава ханъма. Атанас обаче отбягваше техните опити и все така безразсъдно се хвърляше в следващата битка.

Въпреки че тук еничарите удържаха победа, нищо не можеше да спре руснаците при тяхното напредване към Хаджиоглу пазар (днес град Добрич). Градът беше окупиран и оттук руското нападение продължи до Нови пазар. Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша, който водеше всички турски войски, беше принуден да поиска мир. Руските генерали веднага приеха направеното предложение, притиснати от въстанието на донските казаци и избухналата чума в редовете на войската им.

Така скоро войната в България завърши. Султан Мустафа III изживяваше тежко неуспешния ход на военните действия. Той високо ценеше войната тук в България и осъзнаваше, че оттук нататък съдбата на Империята му ще зависи именно от резултатите на тази война и полагаше усилия да мобилизира всички ресурси. Но изключително неблагоприятните вести от военните фронтове в края на 1773 година го довеждат до дълбока депресия и през януари 1774 година той починал от сърдечен удар. Така умира синът на Ахмед III – Мустафа III. Еничарите чувстваха известна вина и се смятаха за отговорни за смъртта на султана. При вестта за смъртта му, те се наскърбиха ужасно и със свити сърца зачакаха вести от Истанбул, които не закъсняха.

На 21 януари върху султанския престол застана вторият син на Ахмед III – Абдулхамид I. Той също беше син на Ахмед III, но за разлика от предишния султан, който беше син на Михримах султан, той беше от друга султанска жена на Ахмед III – Рабия Шерми султан. Когато се възкачи на престола, Абдулхамид беше вече на 48 години. Въпреки трудния момент, в който застана на престола, на Абдулхамид I възложиха големи надежди. Той беше от синовете на Ахмед III, затова всички очакваха да управлява мъдро и отново да има златен век за Империята, така както баща им възроди старата слава на Империята в периода наречен "Ляле деври". Въпреки това действителността беше друга. Войната с Русия, опитът на някои бейлици да се отделят от централната власт, икономическият безпорядък и пълното изтощение на държавната хазна правеха прекъсването на войната абсолютно наложително. Това накара еничарите да негодуват, тъй като всички те искаха войната да продължи. Разтърсена от селското въстание на Емилиян Пугачов, Русия също беше склонна да започне преговори за мир. Абдулхамид I обаче реши да си осигури по-добри позиции за преговорите чрез една военна победа и възобновяване на военните действия. Под командването на генерал Суворов руската армия отново разби османските сили при село Козлуджа (село Козлуджа – днес град Суворово) (20 юни 1774) и Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша бе принуден отново да иска мир. Споразумението между двете държави бе подписано на 21 юли 1774 година в Кючюк Кайнарджа и при създалото се положение беше продиктувано от руския главнокомандващ генерал Румянцев. Условията бяха тежки за Османската империя. Султанът трябваше да се раздели с Азов, с територията между реките Днепър и Буг и е областите Кубан и Терек. Особено тежък удар представляваше откъсването на Кримското ханство, което Екатерина II се стремеше да анексира и като първа стъпка се сдоби с независимостта му от султана. Русия получава правото да има постоянен посланик в Истанбул, да извършва свободно корабоплаване в Черно море и търговските ѝ кораби да преминават през Проливите (Босфора и Дарданелите). Една от най-неприятните клаузи за султана беше правото на Русия да покровителства православните поданици на Империята.