Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Ще прокопаем тунел и ще направим голямо помещение.

Следващите няколко дни двамата братя всяка нощ идваха да копаят.

Отначало хич не спореше, но като навлязоха по-надълбоко, земята стана по-мека и вече беше по-лесно да копаят. Пръстта изсипваха в реката и я размиваха във водата.

Лятото беше в разгара си. През деня цялото село беше на чалтика и двамата можеха да спят по цял ден, а през нощта да копаят. Понеже отдавна вече чорбаджи Иван Бракмата не ходеше всеки ден да работи на къра, на хората не им направи впечатление отсъствието му. А и брат му се беше върнал след толкова години, нормално беше двамата братя да се усамотят, та да се видят.

След няколко дни прокопаха тунела. От вечер на вечер помещението ставаше все по-голямо и по-голямо. Явно братята смятаха да увеличават богатствата на Вълчан войвода. През това време в Боляровия хан имаше ремонт. Атанас под претекст, че иска да смени всички каменни плочи на двора, поръча плочи от Бачкьой, които майсторите донесоха от планината. Плочките, които Атанас ефенди поръча, им се сториха твърде много, но вироглав човек беше чорбаджията и щом рече, отсече. Щом плащаше, те какво можеха да направят. Всяка вечер във волската каруца скришом двамата братя товареха каменни плочи и скоро тунелът и залата бяха застлани с камък. По-късно стените и таванът също бяха облицовани с камък. Една вечер двамата братя отдъхнаха.

– Свършихме! – каза Иван.

– Вече можем да пренесем съкровището!

Тъй като съкровището беше много голямо, не можаха да го натоварят на една биволска каруца. Пренасянето стана на три път в три нощи. Въпреки че оставиха пещерата съвсем празна, те върнаха на мястото му камъка с изографисания върху него вълк. Така водата отново заля входа и той остана скрит за вечни времена. По-късно Атанас неведнъж имаше съмнения дали в онези нощи бяха успели да пренесат цялото съкровище. Може би някъде беше останало още някакво злато. След съкровището от Дяволската дупка, дойде ред и на съкровището от къщите близнаци в Козбунар. Двамата дълго обикаляха и търсиха родната къща на майка си, но не успяха да я открият. От къщите близнаци не беше останало нищо, само руини. Камъните бяха натрупани на големи купчини. Мъжете опитаха да ги разместят и да стигнат до подземията, но не успяха. Това нещо тайно не можеше да се свърши. Явно трябваше да се купи земята на къщите близнаци и чак след това на светло да се разкопае. Така съкровището, скрито под къщите близнаци, остана недостъпно за тях.

Най-накрая богатството на Вълчан войвода, поне това, до което можеха да се доберат, беше под текето на Риз баба. Атанас и Иван си поделиха малка част от него. Сега вече дойде време за сватба. Ремонтът на Боляровия хан вече приключваше и домът беше направен удобен за отглеждане на деца. Вече можеше да посрещне булка.

Нея вечер Атанас отиде на гости в голямата чорбаджийска къща на брат си. На огромната софра бяха насядали много хора, повечето от които Атанас не познаваше, а те може би му бяха роднини. Иван му представи жена си Желязка. Атанас много добре си спомни онова сериозно, намръщено момиче. Тя не се беше променила много. Беше станала висока суха баба със зловещо изражение.

После Иван запозна Атанас с цялото си домочадие. Най-големият му син се казваше Георги. Той беше роден през 1772 година. Брат му трябваше да се е оженил през 1760 или най-късно през 1761 година, явно децата бяха закъснели. По-късно разбра, че брат му беше имал много деца и Ляшка беше раждала девет пъти, но от тях бяха оцелели само три. Когато Атанас запита защо, Иван каза:

– Тук имахме голям орех, помниш ли го?

Атанас много добре си спомняше ореха. Огромното дърво простираше сянката си над по-голямата част от двора.

– Заспеше ли някое дете под сянката му, повече не се събуждаше. Принудих се да го отсека и оттогава ми останаха само тези три деца.

Най-големият син на брат му беше женен отдавна и вече имаше син Ангел. Второто дете на Иван се казваше Клавира или Калавира. Еничарът така и не успя да разбере добре, всички ѝ казваха по български Кира. Калавира беше кръстена е гръцко име заради модата или поради друга причина. Сега тя беше на 24 години, тиха, кротка и някак наплашена. Доколкото разбра, не беше омъжена, понеже беше нещо болнава. Най-малкото дете на брат му беше много по-малко. То беше на шест години и се беше родило в 1792 година, казваше се Атанас Хаджиянев – явно кръстен на него. Беше голямо колкото децата на брат си Георги и си играеше с тях. Това бяха неговите нови роднини.

На другия ден Марийка, съпровождана от Хъкъ, дойде в Боляровия хан. Атанас готвеше сватбата за след две недели и точно тогава се случи нещастието. Хъкъ ага легна болен на легло. Атанас повика хекимини от Филибе, но докато те дойдат, старият турчин съвсем отпадна. В очите му се четеше, че той знае какво го очаква.

– Не е добре да умираш в чужда земя, Хъкъ ефенди – говореше му Атанас. – Ще се оправиш и заедно ще се върнем в Стамбул – опитваше се да го успокои българинът.

В този момент Хъкъ се поизправи и стана много сериозен.

– Ти тези не ми ги разправяй сега, аз да не съм малко дете! Знам, че никога няма да се върна в Стамбул! Никога повече няма да видя Града на градовете, Столицата на света!

– Хъкъ ага, искаш ли да проводя човек да отиде да повика някоя от жените ти, децата или Сабрие?

– Не притеснявай гювендиите и децата! – каза старецът. – Искам да умра тук, тихо и спокойно! Винаги съм искал в смъртта си да бъда близо до Ибрахим ал-Махди!

Атанас слушаше, но не разбираше какво точно говори умиращият старец. Отново споменаваше нещо за някакъв Махди, но Атанас не разбираше за какво става въпрос. В този момент старецът се чудеше дали да му каже всичко, което Ибрахим му беше заръчал. Да каже ли на Атанас, че е син на Ибрахим? Да му разкаже ли за сектата и за това, че Ибрахим беше Махди? Какво да му каже? Как да му го каже? Той се чудеше и изведнъж заговори за съвсем друго нещо. Думите му бяха такива, че учудиха и самия еничарски чорбаджия. Отначало те му заприличаха на бълнуване.

– Ти си дете на еничар! Твой баща е Злото! Единственото, което може да те спаси сам да не се превърнеш в Зло, е борбата с него! Твоето оцеляване е свързано с борбата срещу Злото! Битка след битка! Никога не бива да прекъсваш битката и да се успокояваш! Това е твоята участ!

Другите хора имат право да избират към кой свят да принадлежат! Ти обаче нямаш право на избор! С раждането ти твоят избор е направен и трябва да живееш според него!

Някога, когато станеш ага на еничарите, си спомни това, което ти казвам! Аз дълго мислих над тези въпроси. Години наред се питах какво става и защо еничарите губят своето влияние и сила.

Атанас се опита да му противоречи. Той нямаше никакво намерение да става ага на еничарите, а дори и да искаше, като християнин това нямаше как да стане.

– Да! Да! – махна е ръка Хъкъ. – Слушай ме сега и не ме прекъсвай! Знам, че ще станеш ага на еничарите! Слушай сега какво мислихме двамата с Ибрахим ага за това! Според нас еничарите безспорно са причината за това династията на Осман да бъде династията най-дълго управлявала една империя досега в света. Причината за това безспорно са еничарите – личните роби на султана, най-отдадените воини на света, бойците с най-добра подготовка, нямащи дом, жени и родина, хората на войната. Именно върху тях се гради могъществото на Империята. Еничарите и девширмето, както спасиха и осигуриха могъщество на Империята, така може би ще се окажат унищожителни за два народа. Отначало повечето еничари били събирани от българското население. Именно българите бяха ядрото на еничарската орта. Дори при последното девширме от 1705 година султан Ахмед III пожелал целият рекрут да бъде само от българи. Така в еничарския корпус попадал цветът на българите и народът им бил обезглавен. Еничарите нямали право да имат деца и така тяхната мощ се прекъсвала. Това някой ден ще направи българите слаби, народ само от примирени роби. Освен това, понеже могъществото на Османската империя се осъществявало от чужденците еничари, самите турци се успокоили, примирили и с времето загубили воинските си качества. Трудно е да си управляващ народ в Империя, в която елитните воини са чужденци. Така турците губели воинските си качества и се предоверявали на еничарите.

Според Ибрахим ага и според мен всичко това ще направи така, че в бъдеще от българите да останат само примирените и страхливите, защото останалите се вземат за еничари. Турците също ще загубят силата, решителността си и възможността да оцеляват. Това ще бъде причината за краха и смъртта на тези два народа.

Чуй това и когато станеш ага на еничарите, го имай предвид!

– Но какво означава това? Хъкъ ага, да не би да искаш да кажеш, че трябва да оставим султана да унищожи корпуса на еничарите?

– Не, но трябва да измислите как да трансформирате еничарството и да възвърнете силата на воините... Това може да стане единствено чрез учението на Махди!

След малко Хъкъ издъхна и отнесе със себе си тайната на Махди, а и това чий син бе Атанас. Така не остана човек, който да каже на Атанас кой е този митичен Петко, на когото беше наречена фамилията му и който му беше баща. Никой не говореше за него, дори веднъж не го споменаха. Разбира се, той знаеше много неща за Ибрахим, беше виждал Риз баба и знаеше, че някога са смятали стареца за Махди. В Истанбул се беше убедил, че някога той е бил голям военачалник и е имал огромно влияние над целия корпус на еничарите, и дори над самия султан, но никога нямаше да го свърже с баща си.

Атанас често се връщаше към думите на Хъкъ ага, които му беше казал преди да умре. Трябваше да минат години преди да разбере думите на покровителя си и да осъзнае колко прав е бил той. Въпреки че знаеше, че именно Риз баба е този, когото всички смятаха за Махди, нещо му пречеше да осъзнае нещата. Минаха години и Атанас все се питаше кое е учението на Махди. Той непрекъснато съжаляваше, че не го знае и така не може да спаси еничарския корпус. С времето разбра, че всъщност учението, за което беше говорил Хъкъ, беше това, което Риз баба беше разкрил на него и брат му пред пещерата Дяволската дупка. От еничарите само той познаваше учението на Махди и единствено той можеше да ги спаси от гибел, и да ги трансформира в нова сила, с нов живот и бъдеще. Атанас осъзна тази отговорност много късно, след като години се беше лутал.

После мина време преди да разбере как това учение може да спаси еничарите. Така и никога не разбра дали беше успял да се справи със задачите, е които го бяха натоварили Риз баба и Хъкъ. Сега обаче той беше далеч от тези времена, събитията следваха едно след друго и той се опитваше да не изостава от тях.

Погребаха Хъкъ ефенди в гробището на Караризово. Понеже всички в селото бяха християни, наложи се от Станимака да повикат ходжа, за да изпълни ритуала. Така Хъкъ остана завинаги в земята на Караризово близо до Ибрахим ал-Махди. Така почина последният човек от сектата на Махди. Гробът му се намираше до гроба на Али Мюзекки.

Погребението наложи за известно време отмяна на сватбата. Атанас направи още няколко промени в хана, сега вече имаше много пари, след като с брат му си бяха поделили част от богатството. Направи скъпи подаръци на Марийка, купи ѝ нови дрехи и сукмани. Купи няколко наниза от пендари, хем като зестра, хем като пари за черни дни. Еничарите все още се намираха в Станимака, но Атанас всеки ден ходеше при, като в същото време се възползваше от това, за да се вижда с Марийка. Ако случайно той не отидеше, веднага към него тръгваха пратеници и така Аскероглу имаше непрекъсната връзка е големците на града и еничарите си. Роднините на Марийка бяха вдъхновени от предстоящата сватба и се радваха, че на сляпата жена ѝ бе излязъл късметът. Те явно се бяха отчаяли, че това никога няма да се случи и като остарее, жената ще легне на техните ръце. Сега това им се размина. Освен това Хъкъ ага ги беше отрупал с дарове и злато, а и Атанас се оказа не по-малко богат и влиятелен от столичанина. Те виждаха, че бъдещият мъж на Марийка е голям турски командир, освен това беше българин и християнин, доколкото бяха разбрали.

Сватбата беше наистина грандиозна. Повече от дузина биволски каруци още по тъмно тръгнаха от Караризово към Станимака. Атанас предвождаше шествието. Той яздеше красив арабски кон, а зад него ходеше избран отряд от неговите еничари, облечени в чисти и красиви дрехи и високите си бели шапки е ръкава на хаджи Бекташ отгоре. Пред цялото шествие вървеше оркестър от няколко музиканти с тъпани, зурни, гъдулки и свирки. Те свиреха и български мелодии, и турски маанета. Когато навлязоха в наскоро разрушения град, всички, които срещнеха, им се усмихваха. Животът отново разцъфтяваше сред руините. Всички знаеха кой е Атанас – спасителят на Станимака. Историята за сватбата между българския предводител на еничарите Атанас и сляпата жена беше в устата на всички. Сега целият град се беше събрал, за да види това, за което после години наред щеше да се говори. След като взеха с музика и гърмежи булката, всички талиги тръгнаха да се връщат. Сега те бяха пълни с родата на Марийка от Бачкьой, Станимака и Търнов. Да, оказа се, че майката на Марийка е била от Търново и сега две или три каруци бяха пълни с нейни роднини дошли чак от Северна България.

Всички сватбари бяха потресени от това, което виждаха в Караризово. Оризищата, стегнали като в клещи селото, и то – обградено отвсякъде от вода, изглеждащо като остров. Земята беше най-скъпото нещо в Караризово. Тук всичко беше малко – малки дворчета, тесни пътища, колкото само да мине биволска каруца, малки къщи. Дори селският площад беше малък, стегнат от дуварите на съседните къщи. Именно тук, на селското площадче, горяха няколко огъня, в които още от предната вечер се варяха няколко коча на курбан. Освен това няколко агнета бяха сложени да се печат по хайдушки. Така беше научил двамата братя да правят агнетата чичо им Кръстю. Имаше и от традиционния за Караризово ориз. В няколко казана вреше ориз за пилаф, а жени с дървени бъркалки в ръце бавно го разбъркваха.

Едва сега, като гледаше всичко това, Атанас започна да разбира себе си. Едва сега започна да разбира какъв е и защо много пъти досега беше постъпвал по даден начин. Той беше караризовец – мрачен, сериозен и потиснат. Страданието беше оставило своя постоянен отпечатък върху него. Караризовци знаеха какво е страдание. Това беше той! Чак сега, когато видя как изглеждат и танцуват северняците, той осъзна това. Те бяха много по-леки като хора, усмихнати и лъчезарни. Атанас беше сигурен, че те много по-леко ще приемат несгодите и винаги ги води това да живеят по-добре и да са щастливи, а караризовци не бяха такива. Досега той винаги беше мислил, че всички са като него, но ето, че имаше и друг вид хора. Той беше потресен. Гледаше веселите, усмихнати търновци, разбираше ги, дори беше сигурен, че техният начин е по-добър и по-лек, но сърцето му го отнесе при сериозните и съсредоточени караризовци. Мрачните, кървави погледи, стаената сила, която се излъчваше от най-малкото помръдване и един жест само, монотонните стъпчици и никакво излишно движение. Той настръхна от силата, която танцуващите излъчваха. Той беше караризовец и сега разбра това. Не знаеше кой е баща му, но в този момент разбра, че той също е бил караризовец. Това бяха неговите хора, това беше той.

Монотонният танц продължаваше безкрай. Докато търновци танцуваха всяко хоро по различен начин, с различни стъпки, караризовци танцуваха само по един начин – ситно, ситно, ситно... сега Атанас разбра защо те танцуват така. Тук земята беше най-скъпото нещо, мегданът беше малък и никъде нямаше много сухо място. Това, че всичко беше в оризища, беше принудило караризовци да променят танците си, да танцуват с толкова ситни стъпки и така да вият хората си. Тук нямаше широки поляни, на които да се развихри голямо хоро. Те го огъваха и навиваха ситно, ситно, един в друг, телата се триеха едно в друго, като че ли търсеха подкрепа и опора едно от друго. Този танц приличаше на змия, която се гърчи около тялото си и се е свила на топка, но продължава да се нагъва в себе си сякаш иска да бъде все по-близо до себе си, да влезе в себе си и да се самопогълне. Атанас беше омагьосан от този танц. В него имаше нещо змейско, нещо първично и силно.

Когато и караризовци се умориха, всички седнаха върху застлани черги направо на земята и започнаха да се хранят. В Караризово нямаше грозде и не се намираше нито ракия, нито вино, затова Атанас беше поръчал вино от Куклен. Негови хора бяха стигнали чак до Перущица. Иначе той би купил вино от Станимака, където се правеше най-хубавото вино от мавруд, но сега там всичко беше разорено. От Бачкьой беше поръчал смокини, ябълки беше взел от Молдава и Цървен. На софрата имаше всичко. Скоро северняци с учудване откриха, че по постелите почти никъде нямаше хляб. Наложи се в последния момент от Козаново и Арапово да се донесе хляб. Така цялата кааза научи, че Атанас Аскера

– Братът на Иван Бракмата, е жив и здрав и вдига сватба. Всички се черпеха за здравето на младоженците. След обилното ядене, всички тръгнаха и се насочиха към Старата черква. От Араповския манастир беше дошъл игуменът и той лично венча Атанас и Марийка в семейната черква на Болярови. Така семейната черква на Болярови се превърна в семейна черква на Бракмови и Аскерови. Празненствата продължиха точно както се разказва в приказките – три дни и три нощи. В края на третата нощ Иван Бракмата се почувства зле. Той се извини на Атанас и се оттегли в къщата си. По-късно Георги Бракмов – най-големият син на брат му, го повика, каза, че баща му искал да говори с него. По това как изглеждаше Георги и как се държеше, Атанас разбра, че нещата не търпят отлагане. Той стана и го последва към къщата на брат си. Алкохолът малко го беше замаял, но колкото повече наближаваше Гроб махала и техните две къщи, толкова по-добре се чувстваше. Хладният ветрец, който лъхаше от оризищата, му помогна до прочисти мислите си и да отрезви главата си. Всички сватбари, цялото село се беше веселило три денонощия. Голяма част от хората вече бяха доста пияни и бяха налягали кой където свари. Еничарите се бяха отделили на отделна софра, за тях имаше отделна музика и понеже не пиеха и не танцуваха, не се смесиха с останалите сватбари. Преди малко и те се бяха отделили и под строй се бяха прибрали към Станимака. Макар че вече се намираше в Гроб махала, Атанас ясно чуваше силната сватбарска музика, която кънтеше над цялото село. Георги му показа одаята на Иван. Еничарът вървеше бавно. Най-накрая застана до леглото на брат си. Сега той му се стори толкова стар и отпаднал. Нищо не беше останало от онзи мъж отпреди няколко дни. Когато брат му се опита да се изправи, той видя, че кожата на врата му висеше, като че ли човекът в нея се беше стопил и изведнъж тя се беше оказала много по-голяма, отколкото бе нужно. Това, което порази еничара, обаче беше смъртта. Да, той видя смъртта в очите на брат си. Не можеше да сбърка, там нейде в дъното на очите на брат му се беше загнездила смъртта. Като малко приклекнало дете тя очакваше своя момент и Атанас разбра, че той няма да е толкова далеч.

– Братко! – каза Атанас и го прегърна, но брат му не се притесни, явно той също очакваше смъртта.

– Сватбата беше много хубава и съм щастлив, че бях на нея! Радвам се за теб, братко! Дано Бог ме прости за помислите, които съм имал към теб!

– Бог дано прости мен, защото не те познавам! И много пъти имах възможност да дойда и да те видя, но някаква гордост ми пречеше да го направя! Моля те, разкажи ми за себе си! Не искам да те загубя преди да съм те опознал! Нека майката Божия ме прости, че не познавам брат си, защото ти си мой роден брат и имаме с теб една майка! Разкажи ми за себе си, братко!

Като чу думите на брат си, Иван се усмихна. Той като че ли беше очаквал дълго време това да се случи и сега се радваше. Помълча малко сякаш да събере мислите си и да натрупа сили, след което каза:

– След като ти напусна, аз започнах да се грижа за селото, за чалтика и за цялата кааза.

– Кога се ожени за Желязка?

– Не бях ли женен, когато ти тръгна?

– Не.

– Значи малко след това. Няколко години се грижих за селото. Трябваше да построя къща, това отне три години. През това време живях в хана. Отначало всеки ден очаквах да се върнеш, но това не се случваше. С времето започнах да мисля за теб като за умрял. Бях сигурен, че не си оцелял още първите дни. Така наконтен както тръгна по опасните пътища, бях сигурен, че си мъртъв. Когато те прежалих, продължих да тренирам. Децата се раждаха едно след друго и си отиваха. Редуваха се радост и тъга. Когато Георги поотрасна, започнах да го уча. Кира не беше добре нещо със здравето. Днес надеждата ми е за Начо. Ако умра, продължи да го учиш на пехливанлък! Той е кръстен на теб! Направих това, когато реших, че си умрял и повече няма да се върнеш. Ти защо не ми изпрати вест, че си жив? Георги е много зает със собствените си деца. Би ли учил адаша си?

– След като пораснах и укрепнах, придобих изключителна сила. Сигурен съм, че работата в оризищата много помогна за това. Краката и ръцете ми станаха възлести от тежката работа по чалтиците (бел.ав - Става въпрос за ревматизъм). Изправях се и побеждавах всеки, който се изпречеше пред мен. Една година отидох в местността Четиридесетте извора близо до Станимака, около селата Молдава и Козаново. Там всяка година се провеждаха пехливански борби. Някои дори смятат, че това са онези легендарни Четиридесет извора, около които са се създали първите пехливански борби. Победих! След това игуменът на Бачковския манастир ме благослови, а един стар пехливан ми сложи агне на врата. Тъй като мислех, че си мъртъв, знаех, че трябва да изпълня завета на Риз баба. Винаги съм бил много вярващ и реших да изпълня всичко, което бяхме обещали на стареца. С времето селото и каазата вървяха все по-добре. Произвеждахме и продавахме ориз в почти цяла Европа. Пари имах достатъчно, затова не ми се наложи да пипам съкровището на Риз баба.