Владимир Мих. Бехтерев (1857-1927)

Създател на първата в Русия експериментално-психологическа лаборатория и Психоневрологичен институт (1908 г.). В своята изследователска работа се опира на учението на И.Сеченов за ролята на рефлексите в психичната дейност.

Той се стреми да създаде естествено научно учение за психиката. Опитва се да обясни целия обществен живот чрез рефлексната теория за психиката. В това отношение той е много близък до бихейвиористичната теория.

Поведението на човека се формира от вродени и индивидуално-придобити “съзнателни рефлекси”. Според него рефлексологията трябва да замени психологията при изучаване на човешкото поведение.

Пръв поставя въпроса за създаване на руска материалистическа психология. Психиката обяснява със своята концепция за реактологията, която противопоставя на рефлексологията. След 1930 г. се отказва официално от концепцията си.

Съратник е на културно-историческата теория за психиката и поведението. Културните знаци (знаците на оценка) играят важна роля при формиране на вътрешния свят на човека.

Виготски различава два плана на човешко поведение, съединени в развитието на психиката:

• 
  натурален – резултатът от биологичната еволюция;
  
• 
  културен – резултатът от историческото развитие на човечеството.
  

В началото на своето развитие и утвърждаване като психолог поддържа културно-историческата теория за психиката. По-късно насочва своите научни изследвания в невропсихологията и психолингвистиката.

Той е един от психолозите в Русия, които активно работят за утвърждаване на културно-историческата теория за психиката. Активно работи върху проблема за развитието на психиката и съзнанието.

Работи върху философските и методологическите проблеми на психологията. Посвещава много свои изследвания на детерминизма в психологията. Работи върху проблемите на възприятието, паметта, речта и мисленето.

Създател е на руския вариант на теорията за установката. Своята теория за установката използва за обяснение на целенасочената активност на човека. Установката не е нищо друго освен готовност към определена активност в определени ситуации.

Идеята за установката е лансирана от немския психолог Л.Ланге. Тази идея той обосновава при изследване на грешките при възприемането на действителността.
Прегледът на основните психологически теории дава възможност да се направят няколко основни извода за развитието на психологията:

- и в по-далечното и в по-близкото минало развитието на тази наука е силно повлияно от развитието на биологичните и социалните науки.

Закономерностите, специфични за развитието на човешката психика не могат да се изучат без съобразяване с нейния материален носител – нервната система. Това не може да се постигне и без отчитане на специфичната роля и значение на социалната среда.

Както развитието, така и смущенията в психиката и поведението не могат да се изяснят без и независимо от социалната ситуация, при която е протекъл този процес:

 съзнанието е основната отличителна особеност на човешката психика. То дава възможност на човека да насочва своите усилия към предварително уточнени цели и задачи. Съзнанието е необходима предпоставка за регулиране на поведението чрез общоприетите норми. С помощта на съзнанието човек може да разбира смисъла и значението на тези норми и да се подготвя за тяхното стриктно спазване при общуването със социалната среда и при извършването на една или друга дейност.

Вън и независимо от съзнанието е немислимо формирането на едни или други правоотношения в обществото. Не е възможно и регулирането на човешкото поведение чрез правни норми;

 всеки човек се ражда с определени анатомофизиологични предпоставки за психично развитие и за развитие на основните личностни качества. Психичното развитие зависи от социалната ситуация, от културно-историческите условия, при които се реализира този специфичен процес.

Всяка историческа епоха създава както стимули, така и проблеми за социалното развитие на личността. Отклоненията в поведението също са обусловени от социалната ситуация и по-точно от характера на усвоявания социален опит.

Приемането на тази теза съвсем не означава, че се подценяват или изключват биологичните предпоставки за възникване на отклонения в поведението.

За разлика от представителите на животинския мир хората са в състояние да опознаят несъвършенствата на своята психика и да неутрализират тяхното влияние.

Правонарушението не е неизбежно за лицата, които могат да упражняват съзнателен контрол върху своето поведение. Възможността за ефективен съзнателен контрол върху поведението е основен проблем за решаване при разследването на всяко извършено престъпление. Наказателна отговорност могат да носят само лица, които са в състояние съзнателно да регулират и контролират своето поведение, съобразявайки се с изискванията на конкретните правни норми.

Така представените идеи и теории в развитието на психологията като наука са играли съществена роля при изясняване на специфичните проблеми на юридическата психология.

Развитието на юридическата психология като наука преминава през три основни периода:

• 
  ранен период (XVII иXVIII век);
  
• 
  период на утвърждаване на юридическата психология като приложен клон на психологията – XIX век;
  
• 
  период на разширяване и усъвършенстване на научноизследователската дейност по проблемите на юридическата психология – XX век.
  

Ранният период в развитието на тази наука е свързан с активно търсене на повече знания за човека и за неговия душевен мир, крайно необходими за усъвършенстване на съдебната практика. През този ранен период знания за психиката се използват за обосновка на необходимостта от утвърждаване принципите на хуманизма при наказателното преследване на лице, извършило престъпления.

Повечето авторитети от този ранен период нямат специална психологическа подготовка. Те се позовават на своя собствен опит като юристи или на публикации по проблемите на психиката.

В първите публикации по юридическа психология са актуални три основни идеи:

- престъплението не е присъщ атрибут на човешкото поведение. Хората могат да извършат, но могат и да не извършат престъпление;

- всеки човек, извършил престъпление, може да преодолее своето престъпно увлечение и да се откаже от извършване на нови престъпления. Трябва да се вярва във възможностите на правонарушителите да се поправят;

- самата съдебна практика ще спечели, ако се утвърдят принципите на хуманизма в дейността на съдебните органи. Това становище се потвърждава от анализа на първите съчинения по юридическа психология, публикувани в края на XVIII и XIX век.
Курт Екартсхаузен

Работи през XVIII век. Привърженик е на идеите на хуманизма. Търси възможности за тяхното реализиране в съдебната практика. Идеите на хуманизма трябва да намерят реално приложение в съдебната практика.

Реализирането на идеите на хуманизма в съдебната практика не може да се постигне без използване на постиженията на психологията. Наред с юридическите знания, юристите трябва да имат и много добра психологическа подготовка.

Тези свои идеи обосновава Екартсхаузен обосновава в съчинението си: “За необходимостта от психологически познания при обсъждане на престъпленията”.

В своите съчинения той пледира за необходимостта от съобразяване на законите с индивидуалните възможности на хората. Пръв лансира идеята за използване на трудовата дейност при поправянето и превъзпитаването на правонарушителите. Трудът облагородява нравствената природа на човека.

Пръв поставя въпроса за необходимостта от предсрочно условно освобождаване от местата за лишаване от свобода. Тази възможност стимулира затворниците към усилия за подобряване на своето поведение.
И.Т.Посошков (1652-1726)

В своите съчинения пледира за хуманен подход при разследване обвиняеми. Успешен разпит на обвиняем може да се постигне, ако се познават добре неговите индивидуални особености . Обвиняемият трябва да повярва, че органът на разследването има искрено отношение към него и неговите жизнени проблеми и иска да му помогне да изясни по-добре своите позиции по отношение на извършеното престъпление.

Прави опит да класифицира престъпниците и да обоснове необходимостта от диференциран подход при техния разпит. Изтъква, че не всички извършители на престъпления са желали или очаквали настъпването на престъпен резултат.

Значителна част от извършителите на престъпления осъзнават и дълбоко съжаляват за стореното, т.е. настъпилия вредоносен резултат. Те са готови да анализират обстойно своите действия при извършване на престъплението.

Разбира се има и извършители на престъпления, които са неискрени и се стремят да прикрият извършеното. Те упорито търсят и възможности за оневиняване.

Актуален проблем от ранния период от развитието на юридическата психология са свидетелските показания. Повече и по-значителни публикации по този проблем има във Франция. Авторите, ангажирали се с изясняването на този проблем са силно повлияни от идеите на Френската буржоазна революция.

Постигането на справедливост в съдебната практика не може да стане без осигуряване на по-голяма прецизност на свидетелските показания. Интересни мнения по този въпрос развива френския математик Лаплас в монографията “Опити върху философската теория на вероятностите”, публикувана 1814 г.

В тази своя публикация той анализира обстойно проблема за вероятността на свидетелските показания да съответстват на реалната действителност. По чисто логически път, съобразявайки се с философската теория за вероятностите, той обосновава четири възможни хипотези относно достоверността на свидетелските показания:

• 
  свидетелят не греши и не лъже;
  
• 
  свидетелят лъже, но прави това защото греши;
  
• 
  свидетелят не греши, но лъже;
  
• 
  свидетелят и лъже и греши.
  

На един по-късен етап от развитието на юридическата психология изследователите изтъкват и опасността от изкривяване на обективната информация при опити за подпомагане на реминисценцията на свидетелите.

Вторият етап от развитието на юридическата психология, свързан и с обогатяване на идеята за развитието й като самостоятелен приложен клон на психологията, протича под влиянието на две основни събития:

- бързото разрастване на престъпността и на необходимостта от усъвършенстване на арсенала от средства и методи за противодействие, включително и чрез наказателно-процесуалната практика.

- развитието на психологията под силното влияние на естествените науки. През този период корените на човешката психика и поведение се търсят в анатомо-физиологичните особености на човека.

Трайно отражение върху идеите, които се лансират в правните науки и юридическата психология оказват както антропологическите, така и социологическите теории в криминологията.

Родоначалник на антропологичната теория в криминологията е италианският лекар-психиатър Чезаре Ломброзо.

Социологическите теории в криминологията се развиват под силното влияние на френските социалисти-утописти. Според тази теория причините за престъпността се търсят не в биогенетични фактори, а в самата социална среда. Хората не се раждат престъпници, както твърди Ч.Ломброзо и неговите последователи. Те се формират под силното влияние на неблагоприятните условия за живот и дейност.

Споровете между представителите на антропологическата и социологическата теории се отразяват главно върху изследванията на престъпното поведение и престъпната реализация на личността. Независимо от тези спорове и това противодействие, продължават психологичните изследвания върху съдопроизводството.

Задълбочават се и научните изследвания върху свидетелските показания. През XIX в. се обосновава и необходимостта от използуване на експерименталния метод при психологическото изследване на свидетелските показания. Френският психиатър Алфред Бине предлага да се използва експерименталния метод при изследване на влиянието на внушението върху свидетелските показания на деца. В своята монография “Внушаемост”, публикувана през 1900 г. А. Бине прави следните констатации:

• 
  При отговора на въпросите винаги съществува опасност от допускане на грешки и неточности;
  
• 
  За да се избегнат неточностите, в протоколите за разпит трябва да се записват както въпросите, така и отговорите;
  

При обосновката на това свое становище Щерн се съобразява с персоналистическата теория за паметта. Според тази теория при възпроизвеждането (спомнянето) винаги има достатъчна доза субективно преувеличени елементи. Спомняйки си за факти и събития, човек винаги привнася и нещо свое. При спомнянето съществува естествен стремеж за “обогатяване” на образа.

Възгледът на Щерн за изначалната недостоверност на свидетелските показания в Русия се подкрепя от проф. Болдовксий от Петербургския университет и от професорите А.Заватский и А.Елистратов от Казанския университет. В свои публикации те изтъкват, че трябва да се приеме като напълно доказано становището на немския психолог Щерн, че недостоверността е отличителна особеност на свидетелските показания. Достоверността е изключение.

По проблемите на достоверността на свидетелските показания в Германия работят А.Крамер и В.Лист.

В Русия по психологическите проблеми на свидетелските показания работят: М.Хомяков, А.Берщайн, Е.Кулишер и др. Те се занимават главно с недостоверността на свидетелските показания.

Във Франция с тази проблематика се занимава известния френски психолог Лафает , а в САЩ – Майерсон.

Руският юрист А.Ф.Кони се изказва доста критично по крайните позиции относно достоверността на свидетелските показания. Той изтъква, че позицията на Щерн е крайна и не следва да се подкрепя.

Независимо от възможностите за недостоверност и непрецизност, свидетелските показания са ценен източник на информация при разследване на конкретни престъпления.

Учените от Казанския университет М.Лазарев и В.Вализин, на базата на анализ на конкретни дела изтъкват, че актуален проблем за разследването е не недостоверността на свидетелските показания, обусловени от особеностите на паметта, а лъжесвидетелствуването. При около ¾ от случаите свидетелите умишлено изкривяват информацията за инкриминираното деяние.

До края на 19-о и началото на 20-то столетие много психолози, работещи в областта на юридическата психология се противопоставят на антропологичната теория на Ламброзо за биогенетичната обусловеност на престъпленията. В редица публикации се изтъква, че това е краен възглед, който обяснява нормативната регулиране на човешкото поведение. Щом е невъзможна корекция, престъпниците трябва да се изолират пожизнено или да се унищожават.

От този анализ се налагат два основни извода:

• 
  психологическото изследване е крайно необходимо за постигането на по-голяма ефективност на съдебната практика;
  
• 
  психологическите изследвания трябва да се реализират от специалисти-психолози, които добре познават и проблемите на съдебната практика. Самите изследователи трябва да имат както психологическа, така и юридическа подготовка.
  

В края на 19-о и началото на 20-то столетие развитието на юридическата психология се намира под особено силно влияние на криминологията като най-обща наука за престъпността и престъпното поведение. Проведените криминологически изследвания през този период все по-определено налагат тезата за социалната и социално-психичната обусловеност на престъпността. Утвърждаването на тази теза е свързано с изследователската дейност на такива известни социолози и криминолози, като: Ж.Тетле, Е.Дюркхайм, М.Вебер, Л.Леви-Брюм и др.

Използването на статистическия метод при изследване на престъпността е дало възможност на тези изследователи да обосноват своята теза, че престъпността е явление, което се влияе от социалните аномалии – войни, икономически кризи, социални сътресения и др.

Представителите на американската социално-психологическа школа обръщат по-голямо внимание на влиянието на различните социално-психологически фактори, свързани с общуването на личността със социалната среда на микро и макро равнище. Особено внимание те обръщат на влиянието на криминализираната социална среда.

Интересни социално-психологически изследвания на престъпността и престъпното поведение реализират Р.Мортън, Ж.Сатърленд, Е.Глюк и др. Те изтъкват, че социално-икономическите фактори нямат непосредствено влияние. Те влияят опосредствено чрез социално-психическите.

Тези идеи, макар и разработени на базата на стабилни научни изследвания, се оспорват от представителите на неоломброзостичното и неофройдисткото направления в криминологията и психологията. Криминолозите се позовават главно на синдрома на Клайнфелд, а психолозите, на трудностите при контролиране на т.н. вродени влечения – либидо, стремеж към власт, влечение към разрушения.

Хромозомните аномалии са по-скоро предпоставка за появата на психични аномалии.

На международна конференция, проведена във Франция през 1972 г. се приема единодушно становище, че не се доказва статистически зависимостта между хромозомните аномалии и престъпността.

Научните изследвания на агресивността, реализирани от А. Бамндура, от Д.Бърковиц, А.Бъс и др. показват, че човешката агресия като явление е силно повлияна от смущения в социализацията на личността, от нейните възможности съзнателно да контролира своето поведение в конкретна жизнена ситуация. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано.

Тези изследвания са изиграли важна роля за преодоляване на едностранчивостта при изясняване на субективните причини за престъпността и за престъплението. В изследванията, проведени през втората половина на столетието предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се търсят в различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложила се жизнена ситуация.

Позитивно отражение върху развитието на юридическата психология през втората половина на 20-то столетие са оказали и усилията за обогатяване на арсенала от средства и методи за психологически изследвания. Създадени са и оригинални методики за изследване на лица, извършили престъпления.

През XX-то столетие с изследвания по юридическа психология се ангажират такива изтъкнати учени, като: Е.Щорн, Г.Мюстънберг, А.Ф.Кони, А.Л.Лурия, В.М.Бехтерев и др.

Изследователската работа е насочена към решаване на такива научни проблеми като:

• 
  общи въпроси на юридическата психология;
  
• 
  правосъзнание;
  
• 
  професионален психоподбор;
  
• 
  процесуална психология;
  
• 
  съдебнопсихологически експертизи;
  
• 
  психологически изследвания на обвиняеми, потърпевши и свидетели;
  
• 
  психологически изследвания на лица, ангажирани в дейността на правозащитните органи.
  

Юридическата психология постепенно се утвърждава като основна учебна дисциплина при обучението на юристи и психолози във висшите учебни заведения.

• 
  определяне предмета и задачите на науката;
  
• 
  изясняване на методологичните подходи и на методите за реализиране на научните изследвания;
  
• 
  прецизиране системата на науката, т.е. основните направления за реализиране на научните изследвания.
  

Тези въпроси имат актуално значение за психологическите науки – фундаментални и приложни. Тяхното прецизиране в научно отношение се постига в процеса на самата научноизследователска работа.

Изясняването на тези въпроси в приложните клонове на психологията твърде силно се влияе от развитието на фундаменталните психологически науки – психология на личността, психология на дейността, психология на познанието, генетична психология, диференциална психология, психодиагностика и др. Всеки нов етап в развитието на тези науки е оказвал по-малко или по-голямо влияние и върху развитието на приложните клонове на психологията, в това число и на юридическата психология.

Научните постижения на психологията в края на XX-то.столетие дадоха възможност да се изяснят по-прецизно предметните области на приложните клонове на тези науки, а също така да се решат и редица важни въпроси на специализираните психологически изследвания. В това отношение в края на столетието бяха успешно решени такива важни въпроси за приложните психологически изследвания като:

• 
  изясняване същността и отличителните особености на приложните психологически изследвания;
  
• 
  изясняване на методологията и методиката на приложните психологически изследвания;
  
• 
  изясняване на възможностите за практическо реализиране на резултатите от приложните психологически изследвания.
  

В края на 20-то столетие, независимо от приливите и отливите в развитието на психологията, получиха задоволително научно изясняване три основни релации на човешката душевност и човешкото поведение:

• 
  психика и личност;
  
• 
  психика и дейност;
  
• 
  личност и дейност.
  

Без да се подценява или омаловажава ролята на биогенетичните фактори за развитието на психиката и на личността, дейността играе изключително важна роля не само за формирането но и за реализирането на психичните и личностните качества и особености на всеки човек.

Универсалната роля и значение на дейността за психиката и за личността е свързана и с това, че те се реализират под контрола на съзнанието. Всеки нормално развит в психично отношение човек винаги знае и отчита какво върши и защо го върши. Човешкото съзнание играе важна роля и при избора на варианти на поведение и при тяхното практическо реализиране.

Третата опора, а следователно и стабилизиращ фактор за човешкото поведение е диспозиционната система на личността. Тя помага на всеки човек да осъзнае смисъла на своя живот и да прояви по-малка или по-голяма активност при неговото практическо реализиране.

Формирането на тези три опори за всеки човек, а следователно и на неговите психични и личностни качества и особености е сложно обусловен процес. Крайните резултати, позитивни или негативни, зависят от биогенетично закодираните възможности за развитие на психиката, от усвоения социален опит и от социалната ситуация, при която се е реализирал този процес.

Прецизирането на тези фундаментални проблеми за психологията като наука е изключително важно за решаването на три важни въпроса за всеки приложен клон на тази наука:

 в психологическите науки освен психични процеси, психични явления, психични състояния и психични качества могат да се изследват и психологичните аспекти на различни видове дейности, в които се ангажира личността. При тези изследвания би следвало да се обръща внимание на такива проблеми, като – пригодност за дадена дейност, подготовка за дадена дейност, трудности и смущения при реализиране на личността в дадена дейност, прийоми и подходи за по-успешно изпълнение на дейността, деформации на психичните и на личностните качества при изпълнението на едни или други професионални задължения и др.

 при тези изследвания не е нужно да се събира емпирична информация за всички компоненти на психиката. Усилията на изследователите трябва да се насочат главно към онези, които имат съществено значение за професионалния избор, или за смущения при изпълнението на професионални задачи.

В тези изследвания, включително и по юридическа психология, може успешно да се приложи системно-структурния подход. Това се отнася както за психиката и психичните качества, така и за личността и личностните качества.

 в приложните клонове на психологията, в които усилията на изследователите са насочени главно към различни видове дефицити, специално внимание трябва да се отделя на социалните ситуации, при които се реализират тези дейности. При това специално внимание заслужава поведението на обектите на всяка конкретна социална дейност.

В областта на правоотношенията и по-точно при спазването на правните норми, поведението на лицата, които се санкционират по съдебен ред, винаги е било обусловено и с по-трайни смущения в тяхното поведение, психика и личностни качества. Тези смущения трябва да се отчитат както при подготовката и реализирането на престъпленията, така и при разкриването, разследването и наказателното преследване на извършителите.

При научното изясняване на тези специфични проблеми юридическата психология използва постиженията на криминалната психология. Наред с това би следвало да провежда и свои изследвания върху поведението на тези лица при провеждане на оперативно-издирвателни мероприятия, при тяхното разследване или наказателно преследване (съдебен процес).

Дейността на субектите и обектите на правната дейност, свързана с противодействието на престъпността, не винаги може да се наблюдава и изследва непосредствено. Това налага при тези изследвания да се използва и ретроспективния подход. За дейността и за поведението на тези лица да се използуват различни документи или да се разчита на самонаблюдението и самооценката на ангажираните лица в едни или други правнорегламентирани действия. В това отношение като източници на психологическа информация могат да си използват оперативни разработки, следствени и съдебни дела и др.

Ценна психологическа информация за изследваните лица може да се получи и от техни колеги или ръководители, които са работили с тях и добре познават възможностите им при решаването на някакви практически задачи.

Специфичен научен интерес при психологическото изследване на дейността на правозащитните и правораздавателните органи заслужава и психоатмосферата, при която се реализират различни дейности: предотвратяване извършването на престъпления, разкриване на престъпления и издирване на техните извършители, разследване на извършители на престъпления, съдебни процеси. При тези изследвания би следвало да се обръща внимание както на статичните, така и на динамичните фактори, които влияят върху психоатмосферата.

Изследванията върху психоатмосферата при реализиране на оперативно-издирвателни, следствени и съдебни действия не са самоцелни. Те би следвало да се използуват при научната обосновка на различните претенции за организирането и провеждането на тези действия, както и за предварителната подготовка на служителите за тяхното практическо реализиране.

Научните изследвания по юридическа психология биха могли да се използуват и за по-задълбочена научна оценка на натрупания практически опит в специализираните държавни органи, свързан с разкриването на извършители на престъпления, предотвратяването на престъпни прояви, разследването и доказването на конкретни престъпни деяния.