Необихевиорстичното направление

Подкреплението според необихевиористите се постига както от средата, така и от такива междинни звена, като: знания, очаквания, намерения и др.

В) Функционална психология

Тази теория е опит за съчетаване на психологията на съзнанието с учението на Дарвин за приспособяването на животните и човека към околната среда.

Психологията като наука не трябва да изучава психичните процеси, а само операциите, функциите, осигуряващи приспособяването към околната среда.

Тази теория се разработва главно от френски психолози. По-известни от тях са: Теодюм Рибо (1839-1916), Франц Брентино (1838-1917), Едуард Клапаред (1873-1940). В САЩ последователите на тази теория са: Уйлям Джеймс (1842-1910), Джон Дюи (1859-1952).

Г)Дълбочинна психология

В психологическите теории до средата на XIX век се отделя по-голямо внимание на сетивния опит и сравнително малко на специфичната роля на съзнанието.

Феноменът съзнание си остава недостатъчно проучен и от представителите на функционалната психология, въпреки, че отчитат неговата роля при приспособяването на човека към средата.

Зигмунд Фройд (1856-1939). и неговите последователи пледират за независимост между психика и съзнание. Те изтъкват, че върху човешкото поведение оказват влияние и дълбочините процеси, които не се контролират от съзнанието.

При изясняване на човешкото поведение те обръщат по-голямо внимание на т.н. дълбочинни процеси, които не са под контрола на съзнанието. Те отделят изключително внимание за изучаване на несъзнателното.

В началото на 20-то столетие в духовния живот на Западна Европа и особено в Австрия се отделя особено внимание на ролята на несъзнаваните стимули. Просто се приема, че човек е подвластен на тези стимули. Този интерес намира отражение както в литературата, така и в философията и психологията.

В психологията несъззнателното, неподвластното на съзнанието, се свързва главно с ролята на инстинктите.

Идеята на Фройд за особената роля на инстинктите в човешкото поведение се оформя при изследване на човешките неврози. В началото той работи като практикуващ лекар-невролог. До към 1900 г. той използва психоанализата като метод за лечение на неврозите. През следващото десетилетие Фройд я лансира като общопсихологическа теория, а през 30-те години – като философска теория.

В своята психологическа и философска теория той изтъква водещата роля на несъзнателното. Често изтъква, че човешката психика е свързана с непрекъснатата борба на съзнателно и несъзнателно.

В сферата на несъзнателното се изтласкват непрекъснато различни преживявания, които в последствие водят до различни психични разстройства. Човек е принуден да изтласква непрекъснато различни преживявания, притиснат от “цензурата на социалните норми”.

Фройд разглежда човешката психика на три нива: съзнателно, предсъзнателно и безсъзнателно.

Чувството за непълноценност се предизвиква както от органични недостатъци, така и от субективни фактори, свързани с различни преживявания. Човек се стреми постепенно да преодолее своята непълноценност. И това играе много важна роля при формиране на “стила на живот” на всеки човек.

Чувството за непълноценност се проявява при три групи лица:

• 
  лица с физически недостатъци;
  
• 
  лица, които са “изнежени” и поради това трудно преодоляват трудности в живота;
  
• 
  безсърдечни лица, които трудно се интегрират в социалната среда.
  

Дефектът, свързан с чувството за непълноценност е преодолим, но всеки човек трябва да извърви своя индивидуален път, за да го компенсира и по този начин да преодолее смущенията, които го съпътстват. Това е и основанието на Адлер да пледира неговата теория да се определя като индивидуална психология.

Адлер изтъква особената мотивираща роля на чувството за съпринадлежност (“социално чувство”), което се корени дълбоко в психиката на детето.

Адлер се спира обстойно и на чувството за страх, което съпътства живота на всеки човек. Това чувство е особено характерно за онези, които са извършвали нередни неща в своя живот.

Макар, че и той, както и Фройд, се позовава на вродени особености, а не на обективно обусловени възможности на човека да оценява себе си, и да сравнява резултатите от своята дейност с постиженията на другите човеци, все пак подчертава, че човек е активно съзнателно същество, което се стреми да преодолее и да компенсира всичко, което му пречи да изпълнява една или друга съзнателна роля.

Чувството за малоценност стимулира, но и травмира човека. И в единия, и в другия случай пътят на личността е строго индивидуален, а не предопределен, както изтъква Фройд в своята теория за ролята на инстинктите.

В историята на психологията много често се споменава още един психолог, последовател на Фройд, който опонирайки на своя учител, създава ново направление в дълбочинната психология. Това е Карл Густав Юнг (1875-1961). Той разработва теорията на аналитичната психология.

Според Юнг в безсъзнателното е включено и преживяното от човечеството през ранните етапи от неговото съществуване. На тази база той разделя безсъзнателното на лично и колективно.

В личното безсъзнателно се включва всичко, което е свързано с индивидуалния опит и е изтласкано от съзнанието, от което личността се е опитала да се освободи..

Колективното безсъзнателно е свръхлична, най-древна психика, идваща от животинския мир и от минали поколения. То е свързано с различни национални, расови, етнически и други митове и вярвания, предразсъдъци, а също и качества унаследени от животните.

Човек търси уют не само в малките общности, с които го свързва ежедневието, но и в големите, с които го свързва историята. Той се чувства добре и спокойно в такива общности без да може да отчете, коя е причината за това. Вероятно става дума за позитивни емоции, причините за които не винаги отчитаме.

Влиянието, свързано с историческата принадлежност към определена общност не винаги може да се осъзнае и оцени от личността. При определени обстоятелства то може да играе съществена роля за извършване и на противоправни действия. Става дума за мотивиране на действия, свързани със съпреживяване (невинаги ясно осъзнато), повлияно от архетипите на дадена личност.

Архетипа Юнг определя като състояние на “свободата на предварителния избор, състояние на вяра, която не е зависима от доказателства”. Той съществува дотолкова, доколкото се вярва в него.

Архетипа, според Юнг, е “колективно неосъзнато” съвкупност от неопределен брой психични формирования, присъщи на хората от определена културна общност. Освен това той изтъква, че архетипът може би е свързан с хората от определена културна общност. Освен това той изтъква, че архетипът може би е свързан изобщо с човешката същност. Архетипът е своебразен енергетичен център, тъй като стимулира към извършване на действия, които не винаги са свързани с ясно доказани мотиви.

Критиците на Юнг оспорват реалното съществуване на архетипите. Според тях няма биологичен механизъм, който би осигурил съхраняване по наследствен път на особености, свързани с културата на поведение. Може би по-вероятно е това, че всеки човек усвоявайки определена култура на поведение се приобщава не само към малките, но и към големите социални общности, с които не общува непосредствено. Той съпреживява с тях, той се ангажира в извършването на различни действия, без да може да отчете ясно причината за това.

Юнг посочва, че при хората съществуват две базисни установки – екстравертираност и интровертираност.

Д) Неофройдизъм

Появява се през 30-те години на XX век. Основните идеи на това направление се формират на базата на лечението на невротически тип болни лица. Те се оплакват от неудачи, от безпокойство и трудна приспособимост, а не от някои чисто невротични симптоми.

В жизнения път на личността съществуват 8 етапа с двуполюсни състояния, а именно:

• 
  от 1 до 2 г. – доверие или недоверие;
  
• 
  от 2 до 3 г. – автономност или съмнение;
  
• 
  от 3 до 5 г.- инициативност или чувство за вина;
  
• 
  от 6 до 11 г. – утвърждаване на способностите или малоценностни преживявания;
  
• 
  от 12 до 18 г. – придобиване на социална идентичност или дифузия на социалните роли;
  
• 
  ранна младост – възраст на интимността или на изолацията;
  
• 
  зряла възраст – генеративност (интерес и грижи към другите) или стагнативност (интерес и грижи за себе си и близките)
  
• 
  залез, свързан със самооценка от миналия живот – удовлетвореност или отчаяние.
  

Анализът на възгледите на тези трима представители на неофройдисткото направление (Хорни, Фром и Ериксън) показва, че те без да отхвърлят категорично ролята на инстинктите, търсят причините за неврозите в социалната среда, в начина на живот, в безсилието на личността да реши жизнено важни проблеми на всеки етап от своето развитие.

И в този случай имаме основание да изтъкнем, че всяка крайност в психоаналитическите теории постепенно се преодолява, както в процеса на самата научноизследователска работа, така и при реализирането на конкретна практико-приложна дейност.

Е) Френска социологическа школа в психологията

Тази школа е изиграла важна роля за преодоляване на биологизаторския подход в психологията, свързан със Зигмунд Фройд.

Емил Дюркхайм (1858-1917)

По образование Дюркхайм е юрист. Изследва примитивното мислене и битовото право на изостаналите народи. Изяснява дълбоката роля на т.н. “колективни представи” в поведението на хората. Колективните представи се интериоризират (пренасят) в съзнанието на всеки индивид. Интериоризацията, т.е. осъзнаването на външната съзнателна дейност помага да се формират вътрешните структури на човешката психика.

При изостаналите народи “колективните представи” са афективно скрепени. Те се приемат без възражения и господстват над съзнанието на всеки човек.

Дюркхейм психологизира обществените отношения, свежда ги до съотношението на индивидуални и колективни представи.

Според него развитието на човешкото общество реално води не само до натрупване на знания, но и до смяна на типа мислене на хората. Обосновавайки тази своя идея той пише, че първобитното мислене е пралогическо, а съвременното – логическо.

Пралогическото мислене се реализира по закона за партиципацията (съпричастие). Сходните предмети притежават обща магическа сила. При първобитното мислене се изключва необходимостта от доказателства. Влиянието на социума при първобитния тип мислене се реализира чрез “колективните представи”, които имат религиозно-мистичен характер.

Пралогическото мислене не е стадий в развитието на логическото мислене. С развитието на човешката цивилизация то се измества от логическото мислене.

В мисленето на съвременния човек преобладават логически структури, но не са изместени изцяло и пралогическите. Умствената дейност на съвременния човек е както рационална, така и ирационална, т.е. мистична.


Жан Уйлям Франц Пиаже (1896-1983)

Типичен представител на френската социологическа теория. Развива идеята за социализацията на мисленето.

В началото мисленето на детето е аутистично, т.е. липсва мислително взаимодействие със заобикалящия социален свят. Мислителните процеси, свързани с взаимодействия със социалния свят са възможни след усвояване на езика. Чрез езика индивида усвоява система от понятия, класификации и отношения по модел, изработен от жизнедеятелността на много поколения.

Два основни фактора предопределят психичното развитие на човека:

• 
  биологичен – няма нищо общо с обществото
  
• 
  социален – свързан е с предаването на културата и възпитанието.
  

Пиаже разграничава три стадия на интелектуално развитие:

• 
  екзомоторен – от раждането до 2 години;
  
• 
  стадий на конкретното мислене – от 2 до 12 години’
  
• 
  стадии на формалните операции – след навършване на 12 години. През този стадий се търси логическа връзка между фактите и събитията. В мисленето важна роля играят понятията, съжденията и умозаключенията.
  

Ж) Холистично направление (гещалтпсихология)

Тази теория е пренесена в психологията от Феликс Кругер (1874-1948) като гещалтпсихология, (от немски gestalt – образ, структура, цяло).

Гещалтпсихологическият подгод се противопоставя на атомистичния подход в психологията. Трябва да се изследва цялото (възприятията), а не частите (усещанията).

Понятието “гещалт” в психологията е въведено от Хриситан Ерекфелс (1859-1932). Според него цялостният образ винаги се различава в качествено отношение от съставящите го части. Качествата на гещалта се характеризират със свръхсумарност и транспонируемост.

Представителите на гещалтпсихологията отделят специално внимание за изследване на т.н. “скробоскопичен ефект”, “ефект на измамното възприятие”, “ефект на мнимото движение” и др.

В съдопроизводствто актуално значение има проблема за зрителната измама. Това е актуален проблем за точността на свидетелските показания.

Според К.Левин психологията трябва да възприеме начина на мислене, характерен за точните науки. Психичните явления според него са детерминират от сили, действащи в определено поле.

Предмет на психологията е не човешкото поведение, а личността на човека с нейните потребности и мотиви. Той свързва в едно поле намеренията, мотивите и обектите, към които е целеустремен индивида.

З) Екзистенциална психология

Представителите на това направление се ръководят от силни хуманистични подбуди. По-значимо направление в нея е това на персоналистичната психология на Уйлям Щерн (1871-1938).

Предмет на психологията е живaта, уникална и неповторима персона. Тя е пресечната точка на унаследеното и придобитото в индивидуалния живот на човека.

• 
  тенденция към себесъхранение;
  
• 
  тенденция към себеразгръщане.
  

Към екзистенциалната психология се отнася и хуманистичната психология на Уйлям Джеймс. Според него към личността следва да се причисли всичко, което човек счита за свое. Той изтъква, че съществуват четири форми на Аз-а:

• 
  Аз-материално;
  
• 
  Аз-социално – всичко, свързано с изискванията за престиж, за положителна оценка от другите;
  
• 
  Аз-духовно – носител на процесите на съзнанието, способностите;
  
• 
  Чистото Аз – лична идентичност, образ на органичните усещания.
  

Актуален проблем в неговата психологическа теория е този за самооценката. Той използва популярната формула за определянето й:

Успех

Самоуважение = ------------------

На базата на тази идея на Уйлям Джеймс се обосновават основополагащите идеи на екзистенциалистите за социалното действие като излишно бреме, като безсмислено по своя обективен резултат. За екзистенциалистите в лицето на Сартр, Ясперс, Хайдегер, човек е безсилен да се справи с враждебните сили в обществото. Загубена е вярата в човешкия разум и в прогреса на човешката цивилизация.

И представителите на екзистенциализма в философията и представителите на хуманистичната психология обръщат специално внимание на възможностите за преодоляване и неутрализиране на напрежението в живота и поведението на хората през първите няколко десетилетия на двадесетото столетие. Философите търсят спасение в идеалното, а психолозите във възможностите за постигане на по-голяма динамичност в Аз-концепцията на личността.

Ярък представител на хуманистичната психология със значителен принос в тази наука е Карл Роджърс. Според него “Аз-концепцията” е фундаментален механизъм за саморегулиране на поведението. При липса на съответствие между непосредствен опит и Аз-концепция е напълно възможна дезорганизация на последната. Това може да доведе до психологическа дезадаптация.

Друга съществена причина за възникване на дезадаптация и за невроза е противоречието между съществуващите три сфери на личността: истинско съдържание на личността; представите на човека за самия себе си (как се възприема и оценява); представите на човека за неговото идеално Аз (т.е.онова, което човек иска да постигне).

Личността не подтиска по принцип антисоциалните си импулси, както посочва Фройд, а само онези от тях, които противоречат на представата за себе си. Противоречието между определени представи за себе си и определен поведенчески акт винаги води до напрежение и до тревога. Нарастващата тревожност, породена от това противоречие, може да се преодолее и чрез промяна на отношението към себе си, т.е. на личните претенции.

Според К.Роджърс психотерапевтичната помощ трябва да бъде насочена към стимулиране самоутвърждаването на пациента чрез създаване на климат на правдивост и искреност.

Човек не може да постигне повече от това за което е подготвен, от това, което му предоставят неговите индивидуални възможности. Аз-концепцията трябва да бъде изключително гъвкава по отношение на опита. Личният опит трябва да бъде най-висшия авторитет за всеки човек.

Роджърс е дълбоко убеден, че съвременния хуманизъм (хуманизмът на XX столетие) се отличава съществено от хуманизма от предшестващите исторически епохи. Сега усилията са насочени към подпомагане на човека, включително и със средствата на психотерапевтичната помощ.

В съвременния свят трябва по-активно да се помага на хората за хуманизиране на своето поведение. хуманен свят може да се постигне чрез повече хуманни личности.

Той е един от основателите на хуманистичната психология. Ратува за създаване на най-благоприятни условия за реализиране на човешките сили и възможности за съзнателен труд и творчество.

Е. Маслоу разработва йерархическата теория за потребностите. Своите идеи за потребностите и мотивацията на човешкото поведение развива в статията “Теория на човешката мотивация”, публикувана през 1943 г. и монографията “Мотивировката на личността”, публикувана през 1954 г.

Според Маслоу съществуват пет типа йерархизирани потребности:

• 
  физиологични потребности;
  
• 
  потребности от безопасност и съхранение, обезпечаващи човешкото съществуване;
  
• 
  потребности от общуване и любов;
  
• 
  потребности от самоутвърждаване;
  
• 
  потребности от самоактуализация, от реализация на потенциалните способности на личността.
  

Важна роля за човешката активност играят метапотребностите (висша категория потребности). Тези потребности са свързани с постигане на красота, съвършенство, всестранност, самоактуализация. Потискането на тези потребности поражда психични разстройства. Тези разстройства той определя като метапатология.

В обществото според Маслоу живеят два типа хора: способни на висши преживявания, при които се актуализират метапотребности и неспособни на това. Първият тип хора са носители на ценни идеи и могат да играят важна роля за прогреса на човечеството. Вторият тип хора са по-податливи на манипулации.

Много е трудна комуникацията между двата типа хора. Трудна е и комуникацията между хората, способни на висши преживявания. Преодоляването на трудности в общуването, обусловени от различията в потребностите, ценностите и стремежите на хората може да се постигне успешно чрез неформалните човешки общности.

Идеите на Маслоу са приложими към всички сфери на социалната практика, включително и в дейността на специализираните държавни органи, ангажирани с противодействие на престъпността.

От научна и практическа гледна точка е много ценна неговата идея за двата типа хора – склонни и несклонни към висши преживявания. Така например девиациите в поведението по-трудно могат да се случат при лица, склонни към висши преживявания.

При психоподбора на кадри за специализираните държавни органи също трябва да се има предвид тази типология. Обществото е заинтересовано висшите потребности да се разглеждат като определящи в социалните отношения и социалната практика.

Анализът на психологическите теории през втората половина на XIX и XX столетие показва, че е налице ясно изразена тенденция на все по-дълбоко навлизане в същността и особеностите на човешката психика и човешката личност. Човешкото съзнание е онази отличителна особеност на човешката психика, която гарантира възможността за саморегулация чрез приемането и спазването на общоприети норми. Нормативното регулиране на поведението се превръща в жизнена необходимост за човешкото общежитие, за живота и дейността на хората. Съзнанието, а не чувствата дава възможност социалната наука да се възприеме и оценява с единни и общовалидни критерии от хората.

Този извод, който се налага и който е обусловен и от постиженията на психологията не се утвърждава без обструкции в правните науки. Дълго време в тях продължава да господствува тихо крайния субективен подход при интерпретирането на проблема за правоотношенията в обществото и за правното регулиране на човешкото поведение.

Макар, че философите в Древна Гърция и Древен Рим са изяснили осъзнатата обществена необходимост от използуването на правни норми за регулиране на отношенията в човешкото общежитие, субектвивистичните възгледи господстват дълго време в правните науки.

Правната теория много бавно и много трудно се освобождава от биогенетичните възгледи и теории за психиката и поведението. Много трудно се приема идеята, че е възможно постигането на по-големи успехи чрез правното регулиране на обществените отношения и обществената практика.

В подкрепа на тази теза биха могли да послужат възгледите на руския психолог и юрист Лев Йосифович Петрижицки (1867-1931). Според Петрижицки реално съществуват само психичните процеси, психичните възприятия и психичните преживявания. Всички социално-исторически образувания, включително и правото, са само техни външни проекции.

Човек стига до нормите само като “императивно-атрибутивно” преживяване (необходимо за мен, задължително за другите). Нормата е продукт на индивида, а не на общественото съзнание. Според него собствеността не е обективно обусловено явление, а такова, което съществува само в психиката на определени хора. Държавата също не е нещо реално, а само еманация на фанатизма.

Според Петрижицки специфични правни преживявания имат както нормалните хора, така и тези, с потенциални смущения. Той изтъква, че е напълно възможно и съществуването и на суеверно право. Правни възгледи според Петрижицки могат да имат и хора, които са откъснати от конкретна социална среда.

Според Петрижицки емоциите имат особена стимулираща роля по отношение на спазването на правните норми. Това са т.н. етически емоции, които той разделя на два вида – морални и правни. Моралните емоции според него са само императивни, а правните – императивно-атрибутивни. Правните оценки помагат на лицето да разбере да разбере, че другите хора изискват от него да върши определени неща.

Според психологията на правото на Петрижицки, правното регулиране се схваща като процес идентичен на борбата за съществуване в природата. Това е безсъзнателен процес на социално-психологическо приспособяване, насочено към постигане на общото благо.

Единственият възможен начин за усвояване на правните норми и правните норми е самонаблюдението, интроспективния метод. В това разбиране не само не се отчита, но и не се предполага реалната роля на човешкото съзнание за насочване и регулиране на човешкото поведение.

Определен интерес представляват и възгледите на представителите на диалектическо-материалистическата школа в психологията. Те са изиграли важна роля и за развитието на юридическата психология.

Първи опит за интерпретиране на проблемите на психологията от позицията на диалектическия материализъм е направен през 20-те години на XX в. във Франция от Жорж Полицер (1903-1942) – философ и психолог от унгарски произход. В разработването на своята психологическа теория той се позовава на философските възгледи на К.Маркс и Ф.Енгелс.

В основата на своята “конкретна психология” той поставя цялостната личност, свързана с конкретна дейност. Важна роля за психическото развитие на човек играят всички събития, към които той е съпричастен.

Освен Полицер за развитието на френската “историческа психология” реално допринасят още двама психолози: Инес Майерсон (1888-1983) и Анри Валон (1879-1962). Майерсон обръща внимание на филогенетическото развитие на човешката психика, а Валон – на онтогенетическото.

Според Майерсон човешката мисъл винаги е насочена към някакви реални продукти. Произвеждайки, човек е създал своите психологически функции. Психичният облик на човека се пресъздава, т.е. реконструира се при конкретни исторически условия.

В началния етап от развитието на човешката цивилизация не се обръща внимание на субективния свят, на преживяванията. Значими са били само действията на хората. Това е отразено и в литературата.

Вътрешният свят на човека става обект на особено внимание едва след разпадането на родовообщинния строй. Тогава започва да се отделя и по-особено внимание на индивидуалността, на индивидуалните възможности.

Анри Валон е детски психолог и психиатър. Професор е в Сорбоната. Според Валон движещите сили за развитието на психиката са заложени в самата социална среда, в която е включен всеки човек. Основна движеща сила за развитие на детската психика е социалното обкръжение. На един по-късен етап определена стимулираща роля започват да играят и вътрешните позиции на личността.

Идеите на историческата психология в Русия се развиват от Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927), Константин Николаевич Корнилов (1879-1957), Лев Сименович Виготски (1896-1934), Александър Романович Лурия (1902-1977), Алексей Николаевич Леонтиев (1903-1979), Сергей Лонидович Рубинщейн (1889-1960), Дмитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950) и др.