За да бъде известно на земята Твоето спасително изцеление сред всичките народи

Така не престъпи Мойсеевия закон, нито засегна римската власт. Обвинителите бяха победени. Сега, когато булото на фалшивата им святост бе смъкнато, стояха виновни и осъдени в присъствието на Божествената чистота. Треперещи от страх, че тайните им грехове можеха да бъдат разкрити пред тълпата, тръгнаха с наведени глави и оставиха жертвата си сама с милостивия Спасител.

“И когато се изправи, Исус є рече: Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори: Никой, Господи! Исус є рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече” (Йоан 8:10,11).

Жената стоеше пред Исус, премаляла от страх. Думите Му: “Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея” є бяха прозвучали като смъртна присъда. Тя не смееше да вдигне очи към лицето на Спасителя и мълчаливо очакваше участта си. После за нейно учудване обвинителите є си тръгнаха смълчани и посрамени и до ушите є достигнаха думите на надеждата: “Нито Аз те осъждам. Иди си, отсега не съгрешавай вече!” Сърцето є лудо биеше. Тя се хвърли в нозете Му, изпълнена с благодарност и любов, и изповяда с горчиви сълзи греховете си.

За нея това беше началото на нов живот ­ живот в мир и чистота, посветен на Бога. С въздигането на тази паднала душа Исус извърши едно много по-голямо чудо от изцелението на ужасните телесни болести. Излекува болестта на душата, която водеше към вечна смърт. Тази покаяна жена стана една от най-верните Му последователки. За Неговата опрощаваща благодат тя се отплати със самопожертвувателна любов и искрено посвещение. Светът є беше отредил само презрение и гняв. Но Безгрешният беше съпричастен към нейната слабост и є подаде ръка за помощ. Докато лицемерните фарисеи я осъждаха, Исус є каза: “Иди си, отсега не съгрешавай вече!”

Исус знае обстоятелствата, в които е поставена всяка душа. Колкото по-голяма е вината на грешника, толкова по-голяма нужда има той от Спасителя. Неговото сърце, изпълнено с Божествена любов и състрадание, привлечено най-силно от най-безнадеждно вплетените в примките на врага, защото със собствената Си кръв е подписал освободителния акт на човешкия род.

Исус не желае изкупените от Него на такава висока цена души да стават играчка на вражеските изкушения. Не иска да пропаднем и да погинем. Този, Който беше обуздал лъвовете в ямата и беше запазил с присъствието Си Своите верни свидетели в пламтящата пещ, и днес е готов да действа за нас и да победи със силата Си всяко зло в нашето естество. Христос не отпъжда никой плачещ и съкрушен. Желае да прости на всички, които отиват при Него за опрощение и спасение. Умолява всяка трепереща душа да се окуражи. Всеки, който желае, може да получи Божията сила, може да се примири с Него и да заживее в мир.

Исус възвишава душите, които се обръщат към Него за закрила. Отървава ги от обвиняващите и хулещите ги езици. Нито човеци, нито зли ангели могат да ги обвинят. Христос ги свързва със Своето Божествено-човешко естество. Те застават пред Великия Носител на греха в светлината, която се излъчва от Божия трон.

“Плячката на силния ще бъде отнета”

Христос показа, че има неограничена власт над бури и водни стихии, както и над обладаните от зли духове човеци. Същият, Който усмири бурята и успокои развълнуваното море, даваше мир и на тревожните и тормозените от Сатана души.

В синагогата в Капернаум Исус говореше за Своята мисия на Освободител на робите на греха. Прекъсна го вик: “Остави ни! Какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянине? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой Си, Светият Божи.” Исус смъмра злия дух: “Млъкни и излез от него! И бесът, като го повали насред, излезе от него, без да го повреди никак” (Марк 1:24; Лука 4:35).

Причината за мъките на този човек беше в самия него. Радостите на живота така го бяха пленили, че единствената му мисъл беше как да ги увеличи. Невъздържанието и лекомислието бяха покварили всичко добро в него. Сатана го беше завладял напълно. Угризението дойде твърде късно. С готовността си да пожертва цялото си богатство, за да си възвърне изгубения човешки образ, той оставаше безпомощен в ноктите на лукавия.

В присъствието на Спасителя в него се породи желание да бъде освободен. Но злият дух се противопостави на Христовата мощ. Когато човекът се опита да възвиси към Исус глас за помощ, злият дух вложи в устата му свои думи и се получи неописуем вой. Бесуващият разбираше донякъде, че се намира в присъствието на Онзи, Който може да го избави; но когато се опита да се приближи до мощната Му ръка, друга воля го възпря и чрез него изрече своите думи.

Борбата между властта на Сатана и собственото му желание за свобода беше страхотна. Погледнато отстрани, измъчваният човек сякаш загубваше живота си в неравната борба с врага, отнел човешката му сила. Но Спасителят заговори властно и освободи пленения. Обладаният от демони застана пред смаяния народ, свободен и господар на себе си.

С радостен глас той възхвали Бога за избавлението си. Обезумелите очи, които допреди миг блуждаеха, сега гледаха разумно и светеха от сълзи на благодарност. Народът беше онемял от почуда. Веднага щом възвърнаха дар-словото си, хората се провикнаха: “Що е това? Едно ново учение! С власт заповядва и на нечистите духове и те Му се покоряват!” (Марк 1:27).

И днес мнозина се намират във властта на зли духове както беснуемия от Капернаум. Всички, които умишлено се отклоняват от Божиите заповеди, се оставят във властта на Сатана. А някои дори доброволно се сближават с лукавия и смятат, че могат да се отлъчат от него, когато те пожелаят. Но постепенно се обвързват все повече и повече, докато разберат, че са напълно във властта на воля, по-силна от тяхната. Не могат да избягат от нейната тайнствена мощ. Един таен грях или силно пристрастяване може да направи човека точно толкова безпомощен пленник, колкото и обладания от Капернаум.

И все пак положението не е безнадеждно. Бог не контролира чувствата ни без наше съгласие; всеки човек има свободата да избира коя сила да владее над него. Никой не е паднал дотолкова низко, никой не е толкова лош, че да не може да намери избавление в Христос. Вместо молитва обладаният можа да избълва само думите на Сатана. Но неизречената молитва на сърцето му бе чута. Никой вик на намираща се в нужда душа, макар и неизказан с думи, не остава нечут. Онези, които искат да направят завет с Бога, не ще бъдат изоставени на силата на Сатана или на слабостта на своето естество.

“Нима може да се отнеме користта от силния? Или да се отърват пленените от юнак?” Но Господ казва така: “Пленниците на силния ще се отнемат и користта ще се отърве от страшния; защото Аз ще се съдя с оня, който се съди с тебе, и ще спася чедата ти” (Исая 49:24, 25).

Чудесно ще бъде преобразяването на онези, които разтварят с вяра сърцето си за Спасителя.

“Давам ви власт... над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди.”

Седемдесетте ученици, които Христос разпрати по-късно, получиха подобно на дванадесетте апостоли свръхестествени дарби като печат на посланичество. Когато делото им бе приключено, те се завърнаха радостни и казаха: “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват на нас!” Исус отвърна: “Видях Сатана паднал от небето като светкавица” (Лука 10:17, 18).

Оттогава Христовите последователи могат да гледат на Сатана като на победен враг. Исус извоюва на кръста победата заради тях и желае те да я приемат като своя собствена. “Ето ­ казва Той, ­ давам ви власт да настъпвате змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди” (Лука 10:19).

Всемогъщата сила на Светия Дух е закрила за всяка съкрушена душа. Христос не ще остави никого, който в разкаяние и с вяра търси Неговата закрила. Вярно е, че Сатана притежава голяма власт; но благодарение на Бога, Който е прогонил Сатана от небето, имаме по-могъщ Спасител. Сатана обича да се величае силата му. Но защо да не говорим за Исус? Защо да не величаем Неговата мощ и Неговата любов?

Дъгата на обещанието, която обкръжава трона на Всевишния, е вечно свидетелство, че “Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16). Така Бог свидетелства пред всемира, че никога не ще изостави Своите чеда в борбата им със злото. За нас Той е гаранция за сила и закрила, докато Божият трон съществува.

Спасени, за да служат

“Иди и разкажи им какви

велики дела е направил Господ за тебе.”

Над Галилейското море бе утро. Исус и учениците Му бяха слезли на брега след една бурна нощ. Светлината на изгряващото слънце поздравяваше морето и сушата. Но когато слязоха на брега, се изправиха пред гледка, много по-страшна от бушуващото море. От скривалище между гробовете към тях се спуснаха двама луди, готови да разкъсат на парчета всички. Тези хора още носеха части от веригите, които бяха разкъсали, измъквайки се от мястото, където бяха затворени. Месата им бяха в кървящи рани, очите им святкаха през надвисналите рошави кичури. Изгубили всякакъв човешки образ, те по-скоро приличаха на диви зверове, отколкото на хора.

Учениците и заобикалящите ги се разбягаха ужасени, но веднага забелязаха, че Исус не е сред тях. Огледаха се. Той още стоеше там, където Го бяха оставили. Този, Който усмири бурята, Който преди време се беше изправил пред Сатана и го бе победил, не бягаше от демони. Когато обсебените се приближиха към Него, скърцащи със зъби и фучащи от ярост, Исус вдигна ръката, която беше заповядала на разбушуваното море да се усмири, и бесуващите не можеха да Го доближат повече. Те застанаха пред Него яростни, но безпомощни.

Със силата Си Исус заповяда на злите духове да излязат от тях. Нещастниците разбираха, че Човекът пред тях може да ги освободи от мъчителите им. Те паднаха в нозете на Спасителя, за да Го молят за милост. Но когато отвориха уста, заговориха не те, а злите духове: “Божи Сине,... нима си дошъл тука преди време да ни мъчиш?” (Матей 8:29).

Злите духове бяха принудени да напуснат жертвите си и у обсебените настъпи невероятна промяна. Разсъдъкът им се просветли, очите им блеснаха разумно, чертите на лицата им, толкова дълго изразявали сатанинския нрав, изведнъж омекнаха, окървавените им ръце се отпуснаха спокойно и те издигнаха глас на хвала към Бога.

Междувременно злите духове, прогонени от човешките си обиталища, влязоха в стадото свине и го тласнаха към гибел. Свинарите хукнаха да съобщят за случилото се. Така на мястото се стече цялото население да види Исус. Двамата бесуващи, които бяха ужасът на местността, сега седяха спретнати и разумни при нозете на Исус, слушаха думите Му и славеха името на своя Изцелител. Но народът, който стана свидетел на това чудо, не се радваше. За тях загубата на свинете им бе по-важна от избавлението на тези пленници на Сатана. Ужасени, те се струпаха около Исус и Го помолиха да си отиде. И Той си тръгна. Веднага се качи на една лодка и отплува към отсрещния бряг.

Излекуваните от бесовете изпитваха съвсем други чувства. Те копнееха да бъдат близо до своя Избавител. В Негово присъствие се чувстваха защитени от злите духове, които ги бяха измъчвали и отнемали човешкия им образ. Когато Исус влезе в лодката, те се качиха при Него, коленичиха пред нозете Му и Го помолиха да им позволи да останат, за да слушат словата Му. Но Исус им заповяда да си отидат и да разкажат какви велики дела е извършил Господ за тях.

Те трябваше да извършат нещо ­ да отидат в езическото си село и да разкажат за благословенията, които бяха получили от Исус. Никак не им се искаше да се разделят със Спасителя. Сред своите сънародници езичници щяха срещнат големи трудности. Дългото отлъчване от човешкото общество като че ги бе направило неспособни да вършат възложеното им от Исус дело. Но щом Той им отреди този дълг, не можеха да не Го послушат.

На практика обаче разказаха за Исус не само на своите семейства и съседи, а обходиха цял Декапол и навсякъде разнесоха вестта за Неговата сила. Споделиха как ги е освободил от злите духове.

Макар гергесинците да не приеха Исус, Той не ги изостави в духовната им тъмнина. Помолиха Го да си отиде, без да са чули Неговата вест, без да знаят Кого прогонват. Затова Той им изпрати светлината чрез такива, които не можеха да не изслушат.

Сатана погуби свинете с намерението да отклони народа от Спасителя и да попречи на проповядването на евангелието в онази страна. Но тъкмо този случай пробуди жителите є толкова драстично, както нищо друго не би било в състояние, и спря вниманието им върху Христос. Макар че сам Спасителят си отиде, хората, които беше изцелил, останаха там като свидетели на Неговото могъщество. Онези, които бяха оръдия на княза на тъмнината, сега станаха посредници на Светлината, вестители на Божия Син. Когато по-късно Исус се върна в Декапол, народът се струпа около Него и в продължение на три дни хиляди от цялата страна слушаха вестта за спасението.

Двамата изцелени беснуеми бяха първите мисионери, които Исус изпрати да проповядват евангелието там. Те бяха слушали Неговите слова съвсем кратко време. Не бяха чули дори и една Негова проповед. Не можеха да наставляват народа както учениците, които всеки ден бяха с Христос. Но можеха да разкажат онова, което бяха преживели, видели и чули за силата на Спасителя. Същото може да направи всеки, чието сърце е било докоснато от Божията благодат. Това е, което Господ очаква от нас ­ да свидетелстваме.

Евангелието не трябва де се проповядва като безжизнена теория, а като сила, която променя живота. Бог иска Неговите служители да свидетелстват за това, за да могат чрез Неговата благодат хората да получат Христоподобен характер и да се радват на уверението за Неговата голяма любов. Иска да свидетелстваме, че Той не може да бъде доволен, докато всички, които приемат спасението, не бъдат изкупени и не получат отново светите привилегии на Негови синове и дъщери.

Исус приема с радост и най-упоритите противници. Когато се покаят, Той им дава Своя Божествен Дух и ги изпраща в лагера на невярващите, за да възвестят благодатта Му. Души, които са били превърнати в сатанински инструменти, могат чрез Христовата сила да бъдат преобразени във вестители на правдата и да бъдат изпратени от Божия Син да разказват какво велико добро им е сторил Господ и как се е смилил над тях.

“Славата Ми е винаги пред тебе”

След като жената от Капернаум бе изцелена чрез докосването си с вяра, Исус пожела тя да признае благословението, което беше получила. Не може да се присвоят тайно дарбите, които Евангелието предлага, и да им се наслаждаваме скрито.

“Вие сте Ми свидетели ­ казва Господ, ­ че Аз съм Бог” (Исая 43:12).

Нашата изповед за Неговата вярност е избраното от Бога средство да изявяваме Христос на света. Трябва да признаем Неговата благодат, както е била възвестена от светите хора в древността. Но най-голямо въздействие ще оказва свидетелството на нашия личен опит. Ние сме свидетели за Бога, когато сами изявяваме действието на Божествената сила лично в нас. Всяко същество има живот, различен от всички други, и опит, който съществено се различава от този на всички останали. Бог желае да Му изказваме благодарност на базата на личните си преживявания. Тези лични изповеди за слава на Неговата благодат, подкрепени от християнски начин на живот, имат неотразима сила, способстваща за спасението на души.

Важно за нас е никога да не забравяме Божиите дарове. Така вярата укрепва и ни подтиква все повече да искаме и да получаваме. Най-дребното нещо, което сами сме получили от Бога, съдържа по-голямо благословение, отколкото във всички доклади, чути или прочетени, за вярата и опита на други. Душата, която отговори на Божията благодат, ще заприлича на напоявана градина. Нейното положение бързо ще се подобри, светлината є ще изгрее и славата Господня ще я осияе.

“Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене? Ще взема чашата на спасението и ще призова името Господне; ще изпълня обреците си Господу, да, пред всичките Му люде” (Пс. 116:12-14).

“Кой може да изкаже мощните дела на Господа или да разгласи всичките Негови хвали?” (Пс. 106:2).

“Ще пея Господу, докато съм жив, ще славословя моя Бог, докле съществувам! Да Му бъде приятно моето размишление! Аз ще се веселя в Господа” (Пс. 104:33, 34).

“Славословете Господа, призовавайте името Му! Възвестявайте между племената делата Му! Пейте Му, славословете Го, говорете за всичките Му чудесни дела, хвалете се с Неговото свято име! Нека се веселят сърцата на ония, които търсят Господа!” (Пс. 105:1-3).
“Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота, устните ми ще Те хвалят! Така ще Те благославям, докато съм жив. В Твоето име ще издигам ръцете си. Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми, и с радостни устни ще Те славословят устата ми. Когато си спомням за Тебе на постелката си, размишлявам за Тебе в нощните стражи; понеже Ти си бил помощ на мене и под сянката на Твоите крила ще се радвам” (Пс. 63:3-7).

“На Бога се уповавам, няма да се боя! Какво ще ми стори човек? Върху мене, Боже, са моите обреци към Тебе; ще Ти принеса благодарствени приноси, понеже Си избавил душата ми от смърт. Няма ли да избавиш и нозете ми от подхлъзване, за да ходя пред Бога във виделината на живота?” (Пс. 56:11-13).

“Ти, Господи, си моя надежда, на Тебе съм се уповавал от младостта си... За Тебе ще бъде винаги хвалението ми!” (Пс. 71:5, 6).

“Даром сте приели, даром давайте!”

Евангелската покана не бива да се ограничава и предлага само на избрани, които ни оказват честта да я приемат; трябва да се разнася на всички. Когато Бог благославя Своите чеда, то е не само заради тях, а и заради целия свят. Той ни дава Своите дарове, за да ги умножаваме, като ги раздаваме на другите.

Щом самарянката, която разговаря с Исус при Якововия кладенец, откри в Негово лице Спасителя, заведе и други при Него. Оказа се, че е по-добра мисионерка от учениците. В Самария те не виждаха нещо, което да ги насърчи. Мислите им бяха насочени към голямото дело, предстоящо в бъдеще. Не виждаха, че точно край тях е жетвата и само чака да бъде прибрана. Чрез тази пренебрегвана жена целият град бе събран, за да чуе Исус. Тя веднага разнесе светлината на своите съграждани.

Тази жена е пример за въздействието на практическата вяра в Христос. Всеки истински християнин се ражда като мисионер в царството Божие. Щом опознае Спасителя, той ще пожелае да запознае и други с Него. Спасителната и освещаваща истина не може да остане заключена в сърцето му. Който пие от Водата на живота, сам се превръща в жив извор. Получателят става дарител. Христовата благодат в душата е подобна на извор в пустинята, който освежава всички и приканва загиващите от жажда да пият от водата на живота. Разпространявайки благата вест за спасението, ние самите се приближаваме до Господа.

За онези, които приемат Неговата благодат, Господ казва: “Ще направя тях и местата около хълма Си за благословение; и ще изпращам дъжда на времето му; дъжд на благословение ще бъде” (Езекиил 34:26).

“А в последния ден, великия ден на празника, Исус застана и извика: Ако е някой жаден, нека да дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието” (Йоан 7:37, 38).

Който получава, трябва и да раздава. От всички посоки се чуват викове за помощ. Бог кани хората да служат с радост на своите ближни. Трябва да се печелят непреходни богатства. Царството небесно може да се спечели. Светът, който живее в незнание, трябва да бъде осветлен.

“Не казвате ли: Още четири месеца и жетвата ще дойде? Ето, казвам ви, повдигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жетва. Който жъне, получава заплата и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и който сее, и който жъне” (Йоан 4:35, 36).

“Ето, Аз съм с вас през всичките дни!”

В продължение на три години учениците имаха пред очите си чудесния пример на Исус. Всеки ден те бяха и разговаряха с Него, слушаха утешителните Му думи към наскърбените и обременените и виждаха проявите на Неговата мощ над болни и страдащи. Когато дойде време да ги напусне, Той им даде благодат и сила да продължат по-нататък делото Му в Негово име. Трябваше да разпространяват светлината на евангелието на любовта и изцелението. Спасителят им обеща, че ще бъде винаги с тях. Да, тогава щеше да бъде чрез Светия Си Дух дори по-близо до тях, отколкото когато беше видимо между човеците.

И ние трябва да вършим делото, което вършеха учениците. Всеки християнин трябва да бъде мисионер. Изпълнени със състрадание и съчувствие, трябва да служим на другите, на нуждаещите се от помощ, и самоотвержено да се стараем да облекчаваме болките на страдащото човечество.

Всички могат да намерят какво да правят. Никой не бива да смята, че за него няма място, където да работи за Христос. Спасителят се поставя наравно с всеки човек. Той стана член на земното семейство, за да можем ние да станем членове на небесното. Той е Синът Човешки и с това брат на всеки Адамов син или дъщеря. Неговите последователи не трябва да се затварят в себе си от страх пред погиващия свят. Те са част от голямото човешко семейство и Небето гледа на тях ­ както на грешните, така и на светиите ­ като на братя.

Милиони и милиони човешки същества, болни, невежи и грешни, още не са чули за Христовата любов. Ако се поставим на тяхно място, какво бихме искали те да направят за нас? Това можем да направим и ние, доколкото е в нашите възможности, Христовото правило за живота, според което всеки човек ще устои или ще пропадне пред съда, гласи: “Всяко нещо, което желаете човеците да правят на вас, така и вие правете на тях” (Матей 7:12).

За всичко, което ни дава някакво предимство над другите ­ възпитание или образование, благороден характер, християнско възпитание или духовен опит ­ ние сме задължени на по-малко облагодетелстваните и трябва да им служим, доколкото ни е възможно. Ако сме силни, трябва да укрепим ръцете на слабите.

Ангели на славата, които постоянно гледат лика на Отца в небето, се радват, като служат на Неговите чеда. Ангелите винаги присъстват там, където са необходими, при онези, които водят тежка битка със собственото си “аз” и обкръжението им най-много ги обезкуражава. Слабите, отчаяните или с тежки пороци са предмет на най-големи грижи. Онова, което самолюбивите смятат за унизително ­ да служат на окаяни хора с низки страсти ­ вършат святите, безгрешни същества от небесните дворове.

Докато ние бяхме обречени на гибел, Исус не се чувстваше добре в небето. Той Го напусна, за да преживее живот на хули и унижения и да понесе позорна смърт. Този, Комуто принадлежат неизмеримите съкровища на небето, беше беден, за да можем ние чрез Неговата бедност да станем богати. Ето защо трябва да вървим по Неговите стъпки.

Който е станал Божие чедо, трябва занапред да се смята за член от веригата, спусната, за да се спаси светът. Трябва да се чувства едно с Христос в Неговия план, изпълнен с любов и милост, и заедно с Него да търси и да спасява погинали души. Мнозина мислят, че е голяма привилегия да се посетят местата на земята, където е живял Христос, да вървят по пътищата, изминати от Него, да съзерцават езерото, край което Той е обичал да поучава, и хълмовете и долините, на които се е наслаждавал. Но не е нужно да отиваме в Назарет, Капернаум или Витания, за да вървим по стъпките на Исус. Ще намерим следите от тях край леглото на болните, в стаите на бедните, в многолюдните улици на големите градове и навсякъде, където човешки сърца имат нужда от утеха.

Трябва да нахраним гладните, да облечем голите и да утешим болните и опечалените. Да насърчаваме отчаяните души и да вдъхваме надежда на обезсърчените.

Христовата любов, която се изявява в самоотвержена служба, ще намери път да промени злодееца по-лесно, отколкото мечът или затворът. Сърцето често се ожесточава от укорите ­ Христовата любов го стопява. Мисионерът може не само да помага при физическите страдания. Може да води грешниците при Великия Лекар, Който ще очисти душата от проказата на греха. Бог желае болните, нещастните, обладаните от зли духове да чуят гласа Му чрез Неговите служители. Чрез Своите човешки инструменти Той се стреми да бъде Утешител, какъвто светът не познава.

Спасителят отдаде скъпоценния Си живот, за да основе църквата, която е в състояние да служи на страдащите, на опечалените и на изкушаваните. Някои вярващи може да са бедни, необразовани и неизвестни, но чрез Христос могат да вършат значимо за вечността дело в семейството, в обществото, та дори и в далечни страни. Христовите думи са отправени както към първите Му ученици, така и към съвременните Му последователи: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи!” “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар!” (Матей 28:18, 19; Марк 16:15).