За да бъде известно на земята Твоето спасително изцеление сред всичките народи

Чрез едно чудо на Божествена сила Христос нахрани множеството. А колко проста беше осигурената храна ­ само риба и ечемичен хляб, което беше всекидневното препитание на галилейските рибари.

Христос можеше да предложи на народа по-богата трапеза; но храна, предназначена само да задоволи апетита, нямаше да им даде толкова добър урок. Ако днешните хора бяха с по-скромни навици, ако живееха в хармония с природните закони както Адам и Ева в началото, нуждите на човешкото семейство биха били задоволени напълно. Но сребролюбието и лакомията донесоха грях и мизерия поради прахосничеството, от една страна, и недостига, от друга.

Исус не се стремеше да привлича народа към Себе Си, задоволявайки желанията му за благосъстояние и лукс. За онази голяма тълпа, изтощена и изгладняла след дългия уморителен ден, скромната храна беше гаранция за Христовата мощ и за загрижеността Му за обикновените им житейски нужди. Спасителят не е обещавал на последователите Си лукса на този свят; техният жребий може да е бедност, но Неговото слово е залог, че нуждите им ще бъдат задоволени, а обещанието Му ­ по-ценно от всички земни блага ­ е постоянната утеха от Неговото присъствие.

След като народът се нахрани, остана още много храна. Исус заповяда на учениците Си: “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо!” (Йоан 6:12). Тези думи означаваха повече от буквалното събиране на остатъците в кошове ­ те имаха и друго предназначение. Нищо не бива да се прахосва. Не бива да пропиляваме никакви земни блага; не бива да пренебрегваме нищо, което би могло да бъде полезно за някое човешко същество. Трябва да се запазва всичко, което може да облекчи нуждата на гладуващите по земята. Със същата грижовност трябва да съхраняваме и “небесния Хляб”, предназначен за задоволяване нуждите на душата. Ние живеем чрез всяко Божие слово. Нищо от онова, което е изрекъл Бог, не бива да бъде изгубено. Не трябва да пренебрегваме нито една дума, отнасяща се за нашето вечно спасение. Нито едно слово не бива да стигне до земята без полза.

Чудото в хлябовете ни учи, че сме зависими от Бога. Когато Христос нахрани петте хиляди, храната не Му беше подръка. Видимо не разполагаше с никакви средства. Заедно с петте хиляди мъже, освен жените и децата, Той се намираше в пустинно място. И не Той беше поканил народа да Го последва. Желанието на хората да бъдат край Него ги беше повело без покана или заповед. Но Исус знаеше, че през целия ден бяха слушали поученията Му и сега бяха гладни и уморени. Бяха далеч от домовете си, а нощта наближаваше. Много от тях нямаха никакви пари за храна. Но Този, Който заради тях беше постил четиридесет дни в пустинята, нямаше да ги остави да се върнат по домовете си гладни.

Божието Провидение беше поставило Исус там, където се намираше; и Той зависеше от Небесния Баща относно средствата, с които можеше да помогне. Когато изпаднем в затруднено положение, трябва да се оставим на Бога. При всички случаи трябва да търсим помощ от Този, Който има на разположение безкрайни източници.

При това чудо Исус получи хляб от Отца, разпредели го между учениците, учениците го раздадоха на хората, а те пък ­ един другиму. Така и всички, които са съединени в Христос, ще получават от Него Хляба на живота и ще го раздават на други. Неговите последователи са определените инструменти за връзка между Христос и народа.

Когато учениците чуха Исусовите думи: “Дайте им вие да ядат”, веднага си представиха колко непосилно е това за тях. Попитаха: “Да отидем ли да купим храна?” Какво им отговори Христос? “Дайте им ВИЕ да ядат!” Учениците Му занесоха всичко, което имаха; но Той не ги покани да започнат. Заръча им да обслужат първо хората. Храната се умножаваше в Неговите ръце, а изпразващите се шепи на учениците непрекъснато се протягаха към Него. Малкият запас стигна за всички. Когато народът бе нахранен, седнаха и учениците заедно с Исус и ядоха от скъпоценната, подарена от Небето храна.

Колко често и нашето сърце се свива, когато гледаме тегобата на бедните, на опечалените, на живеещите в невежество! Питаме се: “Какво ли може да се постигне с нашите слаби сили и нищожни запаси, как да помогнем на тази голяма нужда? Трябва ли да чакаме някой с по-големи от нашите способности и възможности, или пък някоя организация да го стори?” Христос казва: “Дайте им ВИЕ да ядат!” Употребете за това средствата, времето, способностите, които имате. Донесете своите ечемични хлябове при Мене!

Запасите ви може да не са достатъчни да нахранят хиляди, но може да стигнат за един човек. В ръцете на Христос те биха могли да нахранят и мнозина. И вие като учениците споделяйте с готовност онова, което имате. В следващия момент Христос ще умножи вашия дар. Ще възнагради простото, искреното ви доверие в Него. И онова, което на пръв поглед е изглеждало нищожно, ще се окаже богата трапеза.

“Който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро и да ще пожъне... А Бог е силен да преумножи на вас всякакво благо, така щото като имате всякога и всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилвате във всяко добро дело. Както е писано: “Разпръсна щедро, даде на сиромасите, правдата му трае довека”. А Този, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеене и ще прави да изобилстват плодовете на вашата правда” (2Кор. 9:6-11).

С природата и с Бога

“В зелените долини, в гората, на планината Исус обичаше да общува със Своя Небесен Баща.”

Животът на Спасителя на земята беше живот на общуване с природата и с Бога. В това общуване Той ни разкри тайната на един пълен със сила живот.

Исус работеше сериозно, усърдно. Никога между хората не е живял друг, върху когото да е лежала такава отговорност. Никой никога не е носил толкова тежко бреме ­ мъката и греховете на целия свят. Никога друг човек не е работил с такава изнурителна ревност за доброто на хората. И все пак Неговият живот бе живот в цветущо здраве. Физически, както и духовно, Той бе представен като жертвен Агнец “без недостатък и пречист” (1Петрово 1:19). Тялом и духом беше пример за онова, което Бог възнамеряваше да е цялото човечество чрез послушанието си към Неговите закони.

В лицето на Исус се виждаше Божественото състрадание, свързано със съзнавана сила. Той изглеждаше обграден от атмосфера на духовен живот. Макар поведението Му да беше естествено, любезно и непретенциозно, правеше извънредно силно впечатление със силата, която прикриваше, но която не можеше напълно да скрие.

По време на проповедническата Си служба Христос постоянно бе преследван от злонамерени и лицемерни хора, които искаха да Го погубят. Шпиони вървяха по следите Му, подслушваха думите Му, за да открият нещо срещу Него. Най-острите и учени умове безуспешно се мъчеха да Го победят в спорове. Винаги им се налагаше да се оттеглят, объркани и посрамени от скромния галилейски Учител. Христовите учения притежаваха такава жизненост и сила, каквито хората никога дотогава не бяха виждали. Дори и враговете Му трябваше да признаят: “Никога човек не е говорил така както Този човек!” (Йоан 7:46)

И най-изкусните средства на онази покварена епоха не можеха да повлияят на детството Му, прекарано в бедност. Работеше като дърводелец, носеше бремето на човешкия живот, учеше се на послушание и труд и си отдъхваше сред природата. Там трупаше знания, стараейки се да разбере нейните тайни. Изследваше Божието слово и най-щастливите Му часове бяха онези, в които можеше да се откъсне от всекидневната Си работа, да отиде сред природата и да се отдаде на размишления в някое закътано местенце. Там, в планината или в гората, поддържаше общението Си с Бога. Често ранното утро Го заварваше самотен, потънал в размисъл, изследващ Писанието или молещ се. С песен поздравяваше утринната зора, с благодарствени и хвалебни песни подхващаше работата Си и разнасяше на уморените и обезсърчените небесната радост.

По времето на проповедническата Си служба Исус живееше повече сред природата. Пътуваше от място на място пеша и много от проповедите Му бяха на открито. При обучението на учениците се оттегляше от градския живот и суета. Отиваше сред тишината на гората и полето, тъй като обстановката там предразполагаше за уроците по скромност, вяра и себеотрицание, с които желаеше да поучава. Той призова дванадесетте за апостолска служба под разклонените дървета на планинския склон, близо до Галилейското езеро; там държа и своята Планинска проповед.

Христос обичаше да събира народа около Себе Си под синьото небе, по зелените хълмове или на морския бряг. Там, заобиколен от делата на Своето творение, можеше да отправя мислите от изкуственото към природното. Чрез израстването и развитието в природата биваха разкривани принципите на Неговото царство. Когато човеците повдигаха очите си към Божиите планини и разглеждаха чудните дела на десницата Му, можеха да получат чудесни поучения за Божествената истина. По-късно същите природни обекти им напомняха чудодейните слова на Божествения Учител. Така духът им се възнасяше високо и сърцата им намираха покой.

Исус често даваше почивка на учениците, свързани с Него в работата Му, като ги пускаше да си отидат по домовете; но нищо не беше в състояние да отклони Него от започнатото. През целия ден Той служеше на множествата, които прииждаха, а вечер или рано сутрин отиваше в планинското светилище да търси общение с Отца Си.

Често пъти неуморната работа и борбата с вражески настроените равини и с фалшивите им учения изчерпваха дотолкова силите Му, че майка Му, братята и дори учениците Му се страхуваха това натоварване да не коства живота Му. Но когато се връщаше след часовете на молитва, с която приключваше тежкия ден, те виждаха как лицето Му излъчва мир, бодрост, жизненост и сила, които изпълваха цялото Му същество. Сутрин след часовете, прекарани в уединение с Отца, слизаше, за да занесе светлината на хората.

Време за почивка

Учениците току-що се бяха завърнали от първата си мисионска обиколка и Исус им заръча: “Нека да се уединим и да си починем малко!” Бяха изпълнени с радост поради успеха от проповядването на евангелието, когато ги застигнаха новините за смъртта на Йоан Кръстител, причинена от ръката на Ирод. Огромна беше скръбта им. Исус знаеше, че вярата на учениците е подложена на тежко изпитание от това, че е оставил Кръстителя да загине в тъмницата. Със състрадание и нежност погледна опечалените им, просълзени лица. Сълзи напираха и в Неговите очи и гласът Му трепереше, когато каза: “Дойдете вие сами на уединено място насаме и починете си малко” (Марко 6:31).

На северния край на Галилейското езеро, близо до Витсаида, имаше уединено кътче, красиво и потънало в свежа пролетна зеленина, което с уюта си радваше Исус и учениците Му. Затова потеглиха с лодката по езерото. Там можеха да отдъхнат далече от шума на тълпата, несмущавани от обвиненията и укорите на фарисеите, да слушат думите на Христос. Надяваха се да могат да се порадват известно време и на близостта на своя Господ.

Исус не можеше да се посвети задълго на любимите Си ученици. Но за тях тези кратки моменти бяха много ценни. Те разговаряха с Него за евангелското служене и за по-успешното спечелване на народа. Когато им разкриваше съкровената истина, те се оживяваха от Божествена сила и се изпълваха с надежда и кураж.

Скоро обаче народът отново Го потърси. Хората предположиха, че е отишъл на любимото Си място за почивка, и тръгнаха натам. Не успя да прекара и час в усамотение. Но това не Го натъжи. Голямото чисто и състрадателно сърце на добрия Пастир беше изпълнено с любов и съчувствие към тези неспокойни, жадуващи души. Служи им през целия ден, а вечерта ги изпрати да си отидат по домовете и да си починат.

В живота Си, изцяло посветен на другите, Спасителят намираше пролука в непрекъснатата работа и съприкосновението с човешките нужди, за да се оттегли в уединение и ненарушавано от нищо общение със Своя Отец. Отиваше в планината и там, където можеше да бъде насаме с Бога, изливаше сърцето Си и се молеше за тези страдащи, грешни и нуждаещи се души.

Когато Исус каза на учениците Си, че жетвата е голяма, а работниците ­ малко, не ги подбуждаше да работят непрекъснато, но им заръчваше: “Молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си” (Матей 9:31). Думите, пропити с най-дълбоко съчувствие: “Дойдете в уединено място и си починете малко” се отнасят не само за първите ученици, но и за Неговите уморени работници днес.

Всички, които се намират в Божието училище, имат нужда необезпокоявани да общуват със собственото си сърце, с природата и с Бога. Те трябва да заживеят живот, който не е в унисон със света, с навиците и обичаите му. Всеки трябва лично да се запознае с Божията воля. Всеки трябва да чуе как сам Бог му говори. Когато стихне всеки друг глас и мълчаливо зачакаме Него, мълчанието на душата позволява да доловим Божия глас. Той ни нарежда: “Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог!” (Пс. 46:10) Това е най-действената подготовка за всяка работа за Бога. Онзи, който успява по този начин да умножава силите си сред забързаната тълпа и да намалява напрежението от усилената работа, ще бъде обграден от светлина и спокойствие. Ще се увеличават както физическите, така и духовните му сили. Ще излъчва Божествена сила, проникваща в сърцата на хората.

Докосване с вяра

“Вярата е ръката, която улавя вечността.”

“Ако се допра до дрехата Му, ще оздравея!” (Матей 9:21) Тези думи изрече една нещастна жена, която двайсет години бе страдала от болест, превърнала живота є в бреме. Всичкият є имот бе отишъл по лекари и лекарства, само за да чуе, че заболяването є е неизлечимо. Но когато чу за Великия Лекар, надеждата є се съживи. Тя си повтаряше: “Само да можех да Го доближа, за да Му кажа, и ще бъда излекувана!”

По това време Христос бе на път към дома на Яир, юдейски началник, който Го беше помолил да излекува дъщеря му. Настоятелната молба: “Малката ми дъщеря бере душа! Моля Ти се да дойдеш и положиш ръце на нея, за да оздарвее и да живее” (Марк 5:23) беше трогнала нежното, състрадателно Христово сърце и Той веднага бе тръгнал с началника за дома му.

Вървяха бавно, защото тълпата притискаше Спасителя от всички страни. Пробивайки си път, Той се приближи до мястото, където беше страдащата. Жената на няколко пъти напразно се беше опитвала да стигне до Него. Сега є се предостави случай, но се чудеше как да Го заговори. Не искаше да Го спира, но беше чула, че човек можел да се излекува само с едно докосване до дрехата Му. Страхувайки се да не изпусне тази единствена възможност за избавление, тя си пробиваше път напред с мисълта: “Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея!”

Христос знаеше всяка мисъл на сърцето є и си проправи път към нея. Знаеше голямата є нужда и є помагаше да изяви вярата си.

Когато мина покрай нея, жената се наведе и едва можа да докосне края на дрехата Му. В същия момент усети, че е излекувана. В онова едничко докосване бе вложена вярата на целия є живот. Болките и слабостта є изчезнаха в миг. Почувства тръпка, подобна на електрически ток, който премина през всяка нейна клетка. Обзе я усещането за пълно здраве. “И тя усети в тялото си, че се изцели от болестта” (Марко 5:29).

Много искаше да изкаже благодарността си на могъщия Помощник, Който с едно докосване беше направил за нея повече, отколкото лекарите в продължение на дванадесет дълги години, но не посмя. Изпълнена с благодарност, тя се опита да се оттегли от тълпата. Изведнъж Исус се спря, огледа се и попита: “Кой се докосна до Мене?”

Петър го погледна учуден и отговори: “Наставниче, народът Те притиска и гнети, а ти казваш: “Кой се допря до Мене?” (Лука 8:45)

Но Исус каза: “Някой се допря до Мене, защото Аз усетих, че сила излезе от Мене” (Лука 8:46). Той можеше да различи докосването с вяра от случайния допир на някой от тълпата. Беше докоснат с определена цел и беше реагирал.

Христос не зададе въпроса от любопитство. Той искаше да даде урок на народа, на учениците и на жената. Искаше да изпълни наскърбените с надежда; искаше да покаже, че вярата е тази, която е дала целебната сила. Доверието на жената трябваше да се изтъкне. Бог трябваше да бъде прославен чрез изповяданата от нея благодарност. Христос искаше тя да разбере, че Той одобрява нейната вяра. Не искаше да я остави да си отиде с непълно благословение. Не биваше да си тръгне в неведение за това, че Той е знаел за страданията є, че е оценил вярата є в Неговата сила да спасява всички идващи при Него, както и състрадателната Му любов.

Поглеждайки към жената, Христос настоя да се разбере кой Го беше докоснал. Разбрала, че не може да се укрие, тя излезе трепереща напред и се хвърли в нозете Му. Със сълзи от благодарност Му разказа пред целия народ защо бе докоснала дрехата Му и как веднага бе излекувана. Страхуваше се, че е постъпила дръзко; но от устата на Христос не прозвуча и нотка на упрек. Говореше с одобрение и с много любов и съчувствие към човешкото страдание: “Дъще, твоята вярата те изцери! Иди си с мир!” (Лука 8:48) Колко утешително звучат тези думи! Изчезна страхът, че Го е наскърбила, нищо не можеше да помрачи радостта є.

На любопитната тълпа, която се притискаше към Исус, не бе дадена никаква жизнена сила. Но страдащата жена, която Го докосна с вяра, получи изцеление. Така в духовен план случайното докосване се отличава от докосването с вяра. Само голямата вяра в Христос като в Спасителя на света не може да спаси душата. Спасителната вяра не е просто съгласие с евангелската истина. Истинската вяра се изразява в приемането на Христос като личен Спасител. Бог даде Своя Единороден Син, за да мога АЗ, като вярвам в НЕГО, да не погина, а да имам вечен живот (Йоан 3:16). Когато дойда при Христос в съгласие с Неговото слово, аз трябва да вярвам, че получавам Неговата спасителна благодат. Животът, който живея сега, трябва да го “живея с вярата в Божия Син, Който МЕ възлюби и предаде Себе Си за МЕНЕ” (Гал. 2:20).

Мнозина смятат вярата за някакво убеждение. Спасителната вяра е действие, чрез което приемащите Христос влизат в завет с Бога. Живата вяра означава приемане на живителна сила и упование, чрез които душата побеждава с Христовата благодат.

Вярата е победител, по-силен от смъртта. Когато болните с жива вяра отправят поглед към Могъщия Помощник вместо към гроба, ще усетят чудодейния резултат; ще се влее живот и в тялото, и в душата им.

Когато имате работа с жертви на лоши навици, насочвайте очите им към Исус, вместо да съсредоточавате вниманието им към гибелта и отчаянието, към които клонят. Карайте ги да гледат към славата на небесните неща ­ това ще допринесе за избавлението на тялото и душата им ­ и да не мислят за всичките ужаси около гроба, които в такива случаи обикновено се въртят в главите на безпомощните и привидно безнадеждните.

“Той ни спасява не чрез праведните дела, които сме сторили, но чрез Своята милост.”

Слугата на един стотник (командващ 100 войници) лежеше парализиран. При римляните слугите са били роби. Те се продавали и купували по пазарите и с тях често се злоупотребявало, били жестоко малтретирани. Но този началник беше много привързан към своя слуга и искрено желаеше той да оздравее. Вярваше, че Исус може да го изцели. Не беше виждал Спасителя, но онова, което бе чул за Него, го беше изпълнило с вяра. Въпреки отношението на Рим към юдеите този римлянин беше убеден, че тяхната религия превъзхожда неговата. Вече се беше отървал от националните предразсъдъци и омразата, които разделяха победителите от победения народ. Отнасяше се с уважение към богослуженията и се държеше любезно с юдеите, като с Божии поклонници. В Христовите учения, за които му бяха разправяли, беше намерил онова, от което душата му се нуждаеше. Думите на Спасителя бяха близки до неговите духовни разбирания. Но сам се смяташе за недостоен да се приближи до Великия Учител и се обърна към еврейските старейшини да Го помолят за изцелението на слугата.

Старейшините представиха случая на Исус и казаха: “Той заслужава да Му сториш това, защото обича нашия народ и ни е построил синагогата” (Лука 7:4, 5).

Но по пътя за дома на стотника Исус получи вест от него: “Господи, не си прави труд, защото не съм достоен да влезеш под стряхата ми” (Лука 7:6).

Спасителят все още продължаваше да върви по пътя Си и началникът дойде лично, за да даде по-пълни обяснения. Каза: “Затова не счетох себе си за достоен да дойда при Тебе; кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм човек, поставен под власт, и имам подчинени на мен войници; и казвам на един: Иди! и той отива; и на друг: Дойди! и дохожда; и на слугата си: Направи това! и го прави” (Лука 7:7, 8).

“Аз представлявам римската власт и моите войници признават авторитета ми за най-голям. Така и Ти представляваш властта на Безконечния Бог и всяка твар е послушна на Твоето слово. Ти можеш да заповядаш на болестта да изчезне и тя ще Те послуша. Кажи само дума и слугата ми ще бъде здрав” (Матей 8:8, 9).

“Както си повярвал, така нека ти бъде!” ­ каза Исус. “И слугата оздравя в същия час” (Матей 8:13).

Еврейските старейшини бяха препоръчали военачалника на Христос поради благодеянията, които той беше правил на народа им. “Той е достоен за това ­ заявиха те, ­ защото ни съгради синагога.” Но сам началникът каза за себе си: “Не съм достоен”. И все пак той не се побоя да измоли помощ от Исус. Разчиташе не на своята доброта, а на милостта на Спасителя. Всичко, което можеше да Му предложи, беше голямата си нужда.

По същия начин всеки човек може да стигне до Христос. Той ни спасява “не чрез праведни дела, които сме сторили, но по Своята милост” (Тит 3:5). Мислиш ли, че не можеш да се надяваш на благословение от Бога, защото си грешник? Помни, че Христос дойде на света, за да спасява грешници. Нямаме нищо, което да ни препоръча пред Бога. Едничката молба, която можем да Му представим, е нашето безпомощно състояние, което налага необходимостта от Неговата изкупителна сила. Когато напълно се откажем от всяка самонадеяност, можем да погледнем към кръста на Голгота и да кажем:

“Нищо с ръката си не донасям, Господи!

Но с вяра се хвърлям в сянката на кръста Ти!”

“Ако можеш повярва! Всичко е възможно за този, който вярва” (Марк 9:23). Вярата ни свързва с небето и ни дава сила да се справим със силите на тъмнината. В Христос Бог ни е осигурил възможността да победим всяко зло в себе си и да устоим на всяко изкушение, колкото и силно да е. Но на мнозина им липсва вяра и затова остават далече от Христос. В своята безпомощност такива души трябва да се уповават на благодатта на своя състрадателен Спасител. Не разчитайте на себе си, а на Христос. Този, Който изцеляваше болните и изгонваше бесовете, когато живееше между човеците, е все още същият могъщ Спасител. Затова приемете Неговите обещания като листа от дървото на живота: “... който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя” (Йоан 6:37). Когато отивате при Него, вярвайте, че Той ви приема, защото го е обещал. Никога не ще погинете, ако постъпвате така, никога!

“Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че “когато още бяхме грешници, Христос умря за нас” (Римл. 5:8).

“Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? Оня, Който не пожали Своя Син, но го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?” (Римл. 8:31,32)

“Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито което и да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ” (Римл. 8:38, 39).

“Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”

Проказата беше най-страшната от всички познати в Изтока болести. Нейната неизлечимост и заразност, както и страшните последици върху жертвите є, изпълваха и най-храброто сърце с ужас. Евреите я смятаха за наказание поради грях и затова я наричаха “бич Божи” и “пръст Божи”. Понеже се вкореняваше дълбоко и беше неизцерима и смъртоносна, я възприемаха като символ на греха.

Според ритуалния закон прокаженият се обявяваше за нечист; всичко, което докосваше, ставаше нечисто. Дори въздухът ставаше нечист от неговото дихание. Подобно на мъртвец, той биваше отлъчван от човешкото общество. Когато някой биваше заподозрян, че страда от тази болест, трябваше да се представи на свещениците, които решаваха съдбата му. Ако го обявяха за прокажен, биваше изолиран от семейството си, отстранен от израилевото общество и осъден да общува само с боледуващи от същата болест. Изключение не се правеше дори за царе и управници. Цар, заболял от тази болест, трябваше да се откаже от скиптъра си и да се отлъчи от обществото.