Захир Паулу Куелю

Докосвам каменния бордюр, една ръка се протяга, аз я хващам, Мари ми помага да запазя равновесие и да сляза.

- Гордея се с теб! Аз никога не бих извършила подобно нещо.

- Мисля, че доскоро и аз не бих го направил - изглежда детинско, безотговорно, излишно, безсмислено. Но сега се раждам отново и трябва да се осмелявам да върша нови не­ща.

- Светлината на утрото ти се отразява добре: говориш като мъдрец.

- Мъдреците не правят това, което аз току-що напра­вих.
Трябва да напиша хубав текст за едно списание, на което съм длъжник по линия на Банката за услуги. Имам стотици, хиляди идеи, но не знам коя от всичките си заслу­жава усилията ми, концентрацията ми, кръвта ми.

Не ми се случва за пръв път, но ми се струва, че вече съм казал всичко, което съм смятал за важно, паметта ми отслабва, забравям кой съм.

Отивам до прозореца, поглеждам към улицата, опитвам се да се убедя, че съм се реализирал професионално и не е нужно да доказвам нищо повече, че мога да се оттегля и да живея в къща в планината, да прекарам останалата част от живота си в четене, разходки и разговори за кулинарни чу­деса и времето. Казвам и повтарям, че съм постигнал не­що, което почти нито един писател досега не е постигал -книгите ми са издадени на почти всички езици. Защо тога­ва да се притеснявам заради някакъв най-обикновен текст за едно списание, колкото и реномирано да е то?

Заради Банката за услуги. Ето защо трябва да го напи­ша, но какво да кажа на хората? Че трябва да забравят ис­ториите, които са им разказали, и да се осмелят да риску­ват повече?

В такъв случай всички ще ми отговорят: „Свободен съм и правя това, което сам съм избрал."

Че трябва да позволят на Енергията на любовта да цир­кулира свободно из телата и душите им?

Ще ми отвърнат: „Аз обичам. Обичам все по-силно", сякаш любовта може да бъде измерена така, както мерим разстоянието между релсите на железопътните линии, ви­сочината на сградите или количеството бакпулвер, необхо­димо за някакъв сладкиш.

Отивам до бюрото си. Отварям плика, който Михаил е оставил, и научавам къде се намира Естер. Трябва само да разбера как да стигна дотам. Обаждам му се по телефона и му разказвам случката при фонтана. На него много му ха­ресва. Питам го какво ще прави вечерта - щял да излиза с приятелката си Лукреция. Каня ги на вечеря. Той отказва, но предлага да излезем следващата седмица, ако искам, за­едно с негови приятели.

Отвръщам, че през следващата седмица трябва да изна­сям лекция в САЩ.

- Нямаме бърза работа — казва той, — ще се видим след две седмици. Сигурно си чул глас, който те е накарал да вървиш по леда - казва Михаил.

- Не съм чул никакъв глас.

- Защо го направи тогава?

- Защото почувствах, че трябва да го направя.

- Добре, това е друг начин да чуваш гласа.

- Обзаложих се. Казах си, че ако успея да премина по леда, това ще означава, че съм готов. И смятам, че наисти­на съм готов.

- Следователно гласът ти е дал знака, от който ти се нуждаеше.

- А на теб гласът каза ли ти нещо по този повод?

- Не. Но не е и необходимо: когато бяхме на брега на Сена и аз ти казах, че според гласа моментът още не е нас­тъпил, разбрах също така, че гласът ще те предупреди, ко­гато дойде уреченият час.

- Вече ти казах, че не съм чул никакъв глас.

- Така си мислиш. Всички си мислят така. Видението впрочем много пъти ми е повтаряло, че всички непрекъсна­то чуват гласове. Благодарение на гласовете виждаме зна­ците, разбираш ли?

Решавам да не споря повече с него. Единственото, което ми трябва, са някои технически подробности: къде да на­ема кола, колко е дълъг пътят, как да намеря къщата, защо­то пред себе си освен картата имам само някакви неясни обяснения - да тръгна по брега на еди-кое си езеро, да по­търся табелата на някакво предприятие, да завия надясно и тъй нататък. Може би той познава някой, който би могъл да ми помогне.

Уговаряме се да се срещнем, Михаил ме моли да отида колкото се може по-дискретно облечен, защото сме щели да се разхождаме из Париж с „племето".

Питам какво е това племе.

- Хората, които работят с мен в ресторанта - отвръща той, без да навлиза в подробности.

Питам го дали желае да му донеса нещо от САЩ, той поисква някакво лекарство за стомашни киселини. Запис­вам си го, макар и да смятам, че бих могъл да му донеса много по-интересни неща.

А статията?

Връщам се на бюрото си, обмислям върху какво да пи­ша, поглеждам отново към отворения плик и стигам до из­вода, че съдържанието му не ме е изненадало особено. Всъщност след няколкото ми срещи с Михаил очаквах точ­но това.

Естер е в степта, в някакво малко селце в Централна Азия, по-точно в Казахстан.

Вече изобщо не бързам: продължавам да преразглеж­дам собствената си история, която разказвам на Мари най-подробно, без да мога да спра; тя решава да направи също­то, учуден съм от нещата, които ми казва, но, изглежда, то­ва дава резултат - става по-самоуверена, по-спокойна.

Не знам защо толкова много държа да отида при Естер, след като любовта ми към нея започна да озарява живота ми, да ме учи на нови неща и това ми стига. Спомням си обаче думите на Михаил - „историята трябва да приключи" - и решавам да вървя напред. Знам, че ще открия мо­мента, в който ледът на нашия брак се е счупил, а ние про­дължаваме да вървим в студената вода, сякаш нищо не се е случило. Знам, че ще го открия още преди да стигна до то­ва село, за да завърша един цикъл от живота си или за да го продължа.

Статията! Нима Естер отново се е превърнала в Захир и е обсебила изцяло мислите ми?

Нищо подобно: когато ми се налага да свърша нещо спешно, изискващо творческа енергия, работя точно по то­зи начин - стигам почти до истерия, решавам да се откажа и точно тогава текстът се появява. Опитвал съм да дейст­вам по друг начин, да не правя нещата в последния момент, а много преди това, но, изглежда, че въображението ми функционира само когато върху него е упражнен огромен натиск. Не мога да проявя неуважение към Банката за услуги, трябва да напиша три страници върху - представе­те си само! - проблемите в отношенията между мъжа и же­ната. Точно аз! Издателите обаче смятат, че авторът на Време да раздираш, време да съшиваш сигурно познава много добре човешката душа.

Опитвам се да вляза в интернет, но напразно: от деня, в който разруших връзката, постоянно има някакви пробле­ми. Виках какви ли не специалисти и когато те благоволя­ваха да се появят, твърдяха, че на компютъра му няма ни­що. Питаха ме какво не е наред, тестваха го за половин час, променяха настройки, уверяваха ме, че проблемът не е в моя компютър, а в доставчика. Оставях се да ме убедят, до­ри се чувствах смешен, че съм ги извикал, след като всич­ко функционира прекрасно. Но само след два-три часа ком­пютърът отново отказваше да работи и връзката пак се раз­падаше. След месеци на физически и психически тормоз съм принуден да приема, че техниката е по-силна и по-мо­гъща от мен: работи когато си поиска, а щом не иска, по-добре да прочета някой вестник, да се поразходя, да изча­кам да се оправи настроението на кабелите и телефонните връзки и тя да реши да проработи отново. Разбрах, че не съм й господар и че тя има свой собствен живот.

Опитвам още един-два пъти, макар да знам — от личен опит, - че е най-добре да се откажа от търсенето. Интернет, най-голямата библиотека на света, в този момент е затво­рил вратите си за мен. Защо пък да не прочета някое списа­ние, може да ми хрумне нещо. Вземам пристигналата този ден поща и попадам на странно интервю с някаква жена, която току-що е публикувала книга върху - представете си само! - любовта. Тази тема като че ли не спира да ме пре­следва.

Журналистът я пита дали единственият начин човек да достигне до щастието е да срещне любовта. Жената отго­варя отрицателно:

„Идеята, че любовта носи щастие, е наложена сравни­телно скоро, в края на XVII век. От този момент насетне хората се стремят да вярват, че любовта трае вечно и че бракът е най-подходящата форма за нейното проявление. В миналото хората не са били толкова оптимистично настро­ени относно дълголетието на страстта. Историята на Ро­мео и Жулиета не е щастлива, а трагична. През последните десетилетия очакванията на хората, че именно бракът е пъ­тят за реализация на личността, се увеличиха много. Ала заедно с това се увеличиха и разочарованието, и неудовлет­вореността."

Твърде смело мнение, но не мога да го използвам за статията си - най-вече защото не съм напълно съгласен с него. Изваждам от полицата една книга, която няма нищо общо с отношенията между мъжа и жената: Магьосниче­ски практики в Северно Мексико. Необходимо ми е да освежа мислите си, да си почина, с упорство едва ли ще успея да напиша въпросната статия.

Разлиствам книгата и изведнъж попадам на нещо, което ме изненадва.

„'Удобното извинение': в живота ни винаги има съби­тие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред. Някоя психическа травма, особе­но горчиво поражение, любовно разочарование или дори победа, която не сме осъзнали, ни изплашва и не ни позво­лява да продължим. Развивайки скритите си способности, магьосникът трябва най-напред да се освободи от 'удобно­то извинение', като за целта е нужно да преразгледа целия си живот и да го открие."

Удобното извинение! Това ми напомняше на думите на моя учител по стрелба с лък - единственият спорт, който ми харесва, - че всяко пускане на стрелата е неповторимо и е безсмислено да се опитваме да се учим от точните или неточните си попадения. Важното е да пробваме стотици, хиляди пъти, докато се освободим от мисълта, че трябва да улучим мишената, и самите ние не се превърнем в стрела, лък и цел. И в този миг енергията на „нещото" (учителят ми по киудо, японската стрелба с лък, която практикувах, никога не използваше думата „Бог") започва да насочва движенията ни и ние пускаме стрелата не когато пожелаем, а когато „нещото" реши, че е дошъл моментът.

Удобното извинение. Една друга страна от моята лична история започва да излиза наяве. Колко хубаво би било Мари да е до мен в този момент! Изпитвам нужда да гово­ря за себе си, за детството си, да й разкажа как като малък постоянно се биех с другите и ги побеждавах, защото бях най-големият в класа. Веднъж обаче братовчед ми ме наби и аз реших, че никога повече няма да съм победител в сбиванията. От този миг насетне избягвах всякакъв физически сблъсък, макар много пъти да са ме смятали за страхливец и да съм изпадал в унизителни ситуации пред момичета и приятели.

Удобното извинение. Две години се учих да свиря на ви­ола: отначало напредвах бързо, но след като стигнах до определено ниво, спрях да прогресирам. Бях открил, че други деца напредват по-бързо от мен, почувствах, че съм посредствен, реших да не се излагам и престанах да се ин­тересувам от виолата. Същото се случи с играта на билярд и футбола, с карането на колело: научавах достатъчно, за да се справям горе-долу добре, но идваше един момент, след който не напредвах повече.

Защо?

Защото историята, която са ни разказали, ни учи, че в определен етап от живота си ние „стигаме до границите на нашите възможности". Неведнъж си спомнях как се борех срещу писателското си призвание и как Естер никога не приемаше удобното извинение да диктува правилата на мечтата ми. Този простичък откъс, който току-що бях про­чел, подкрепяше идеята, че трябва да забравим личната си история и да се оставим единствено на инстинкта си, развит благодарение на трагедиите и трудностите, които сме пре­живели: така са постъпвали магьосниците в Мексико, това препоръчваха и номадите от степите на Централна Азия.

Тези думи сякаш бяха написани както за браковете изобщо, така и за връзката ми с Естер в частност.

Да, ще мога да напиша статията за списанието. Седнах пред компютъра и за половин час черновата бе готова, а аз бях доволен от резултата. Бях преразказал под формата на диалог един разговор, който наистина се бе състоял в хо­телска стая в Амстердам след поредния претоварен ден на представяне на моя книга, обичайната вечеря, посещението на туристическите забележителности и т.н.

В статията ми не фигурират имената на събеседниците и отношенията между тях. В реалния живот Естер, облече­на с пуловер, гледа канала, който минава под прозорците ни. Все още не е военен кореспондент, в очите й все още има радост, обожава работата си, придружава ме винаги когато може и за нас животът продължава да е едно голямо приключение. Аз лежа мълчаливо на спалнята, мисълта ми е далеч от разговора, а от ума ми не излиза програмата за следващия ден.

- Известно ми е.

- Той обаче ми разказа и още нещо, което ме ужаси. През 1972 година група учени от Станфордския универси­тет в САЩ решили да създадат „изкуствен" затвор, за да проучат психологията на полицейските разпити: подбрали двайсет и четири студенти доброволци и ги разделили на „пазачи" и „престъпници".

В края на първата седмица се наложило да прекъснат опита: „Пазачите", момчета и момичета с нормална цен­ностна система, от добри семейства, се превърнали в съ­щински чудовища. Мъченията станали ежедневна практика, а изнасилванията на „затворниците" се възприемали като нещо естествено. Студентите, които участвали в проекта — както „пазачите", така и „престъпниците", - получили тол­кова дълбоки психически травми, че се наложило да оста­нат дълго време под медицинско наблюдение и опитът ни­кога повече не бил повторен.

- Интересно.

- Как можеш да смяташ това за „интересно"! Говоря ти за нещо изключително важно: за способността на човек да върши зло винаги когато му се предостави тази възмож­ност. Говоря ти за моята работа, за нещата, които научавам чрез нея!

- Именно това смятам за интересно. Защо се сърдиш?

- Да се сърдя? Как бих могла да се сърдя на някой, кой­то не обръща ни най-малко внимание на това, което каз­вам? Как би могъл да ме изнерви човек, който не спори с мен, а само си лежи, загледан в празното пространство?

- Да не би да си пила?

- Ти дори и това не знаеш, нали? През цялата вечер бях до теб, а ти дори не си забелязал дали съм пила или не! Обръщаше се към мен само за да потвърдя това, което ти бе казал, или когато искаше да разкажа някоя хубава исто­рия за теб!

- Не разбираш ли, че съм работил цял ден и съм изто­щен от умора? Защо не си легнеш? Ще се наспим и ще раз­говаряме утре.

- Защото през всичките седмици и месеци от последни­те две години само това правя! Опитвам се да разговарям с теб, но ти си изморен, трябва да спим и да говорим на другия ден! Но на другия ден изникват много други неща, трябва да работиш, да присъстваш на вечери, да спим и да разговаряме на по следващия ден! Ето така преминава жи­вотът ми: в очакване на деня, когато отново ще мога да те имам до себе си. Докато се изморя, престана да искам как­вото и да било и си създам един свят, в който да се подслонявам винаги когато имам нужда: свят, който да не е пре­калено далечен, за да не създавам впечатлението, че имам собствен живот, но и да не е много близко до твоя, за да не изглежда, че превземам личното ти пространство.

- Какво искаш да направя? Да спра да работя ли? Да изоставя всичко, което сме постигнали с толкова труд, и да заминем на круиз из Карибите? Не разбираш ли, че това, с което се занимавам, ми харесва и нямам никакво желание да променям своя начин на живот?

- В книгите си говориш за значението на любовта, за нуждата от приключения, за радостта да се бориш за меч­тите си. А сега пред мен стои писател, който не чете това, което пише. Мъж, който смесва любовта с условностите, приключенията с излишните рискове, радостта със задъл­жението. Къде е човекът, за когото се омъжих и който слу­шаше това, което говорех?

- А къде е жената, за която се ожених?

- Тази, която винаги те е подкрепяла, насърчавала, приласкавала? Тялото й е тук, тя гледа канала „Сингел" в Ам­стердам, и мисля, че ще остане с теб до края на живота си! Ала душата на тази жена е на прага на тази стая, готова да си тръгне.

- Но защо?

- Заради проклетата фраза „Ще разговаряме утре". Смяташ ли, че е достатъчно основание? Ако не ти се стру­ва достатъчно, помисли си, че жената, за която си се оже­нил, е била влюбена в живота, пълна с идеи, с радост, с же­лания, а сега е на път да се превърне в домакиня.

- Това е смешно.

- Добре, смешно е. Говоря глупости! Маловажни неща, като се има предвид, че имаме всичко, преуспели сме, раз­полагаме с много пари, никога не споменаваме един пред друг за евентуални любовници, никога не сме изпадали в кризи на ревност. Освен това на света има милиони деца, които гладуват, войни, болести, урагани, трагедии, които се случват всяка секунда. Как бих могла да се оплаквам?

- Не смяташ ли, че е дошло времето да имаме дете?

- Всички семейства, които познавам, решават пробле­мите си по този начин: като си раждат дете! Нима ти, кой­то винаги си държал толкова много на свободата си и си смятал, че ще е по-добре да отложим детето за по-късно, сега си на друго мнение?

- Мисля, че сега моментът е подходящ.

- А според мен не би могъл да бъде по-неподходящ! Не, не искам дете от теб - искам дете от мъжа, когото по­знавах, който имаше мечти, който беше до мен! Ако някой ден реша да забременея, ще бъде от мъж, който ме разби­ра, придружава ме, изслушва ме, желае ме истински!

- Вече съм сигурен, че си пила. Обещавам ти да разго­варяме утре, но сега те моля да си легнеш, много съм из­морен.

- Тогава ще разговаряме утре. И ако душата ми, която е на прага на тази стая, реши да си тръгне, това няма да се отрази особено върху живота ни.

- Тя няма да си тръгне.

- По-рано ти много добре познаваше душата ми, но ве­че от години не разговаряш с нея, не знаеш колко се е про­менила, как ОТЧАЯНО моли да я изслушаш. Дори и да става дума за банални теми като например за опити в аме­рикански университети.

- Щом душата ти се е променила толкова, ти защо про­дължаваш да бъдеш същата?

- От страх. Защото вярвам, че утре ще разговаряме. Заради всичко, което сме изградили заедно и не бих искала да го видя как се руши. Или заради най-сериозната от всич­ки причини: защото така съм свикнала.

- Но преди малко ти обвиняваше мен във всичко това!

- Прав си. Погледнах те, помислих, че си ти, а всъщ­ност това съм аз. Тази нощ ще се моля от пялото си сърце и ще вложа всичката си вяра: ще помоля Бог да не позволи да прекарам останалата част от живота си по този начин.

Водещият започва с думите, че не е нужно да ме пред­ставя, което е кощунство, нали той затова е в залата, нима не си дава сметка, че много от присъстващите вероятно не знаят кой съм, тъй като може би са ги довели тук техни приятели. Въпреки тези свои думи обаче той все пак спо­менава някои биографични данни, говори за качествата ми, за наградите ми, за милионите продадени книги. Накрая из­режда спонсорите, на които благодари, поднася ми поз­дравленията си и ми дава думата.

Аз на свой ред също му благодаря. Казвам, че най-важ­ните неща, които бих искал да споделя, са в книгите ми, но смятам, че имам едно задължение към моята публика: да разкрия човека, който стои зад текстовете. Обяснявам, че за човешкото същество е типичен стремежът да показва най-доброто от себе си, защото постоянно търси любовта, себеутвърждаването. Ето защо моите книги винаги ще бъ­дат като планински връх, който изплува сред облаците, или като хоризонт в океана: там грее светлина, всичко като че ли е на мястото си, но под повърхността се крие непозна­тото, мракът, постоянното търсене на собствената иден­тичност.

Разказвам колко трудно ми е било да напиша Време да раздираш, време да съшиваш и как едва сега съм разбрал някои части от книгата си, след като съм я препрочел, което потвърждава, че творението винаги е по-щедро и по-ве­лико от твореца.

Споделям, че ми е много досадно да чета интервюта и да присъствам на лекции, на които авторите обясняват книгите си и персонажите в тях: щом написаното само по себе си не е достатъчно красноречиво, книгата не заслужава да бъде че­тена. Писателят излиза пред публиката, за да разкрие своята вселена, а не за да се опитва да обяснява творбата си; ето за­що започвам да разказвам едно мое преживяване:

— Преди известно време бях в Женева за поредица от интервюта. В края на един натоварен ден излязох да се по­разходя из града, тъй като една моя приятелка ми се беше обадила, че няма да може да вечеря с мен. Вечерта беше много приятна, улиците - пусти, баровете и ресторантите -оживени и всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде. Беше спокойно, красиво, и изведнъж...

...изведнъж си дадох сметка, че съм съвсем сам. Нормално е много пъти да съм оставал сам през тази година. Нормално е приятелката ми, която се намира на два часа път със самолет, да ме очаква. Нормално е след подобен напрегнат ден да поискам да се разходя из улички­те на стария град, без да се налага повече да говоря, и са­мо да съзерцавам заобикалящата ме красота. У мен обаче се появи чувството на потискаща, тревожна самота - няма­ше с кого да споделя града, разходката, впечатленията си. Извадих мобилния си телефон; в края на краищата имах доста приятели в Женева, ала беше късно да звъня на кого­то и да било. Поколебах се дали да не вляза в някой бар и да си поръчам питие — със сигурност щяха да ме познаят и някой щеше да ме покани да седна на неговата маса. Усто­ях обаче на изкушението и реших да изживея този момент докрай. Открих, че няма нищо по-лошо от това да чувст­ваш как на останалите им е все едно дали съществуваш, или не, как изобщо не се интересуват какво мислиш за жи­вота, как светът може да мине прекрасно и без твоето не­удобно присъствие.

Започнах да се питам колко ли милиона души в този мо­мент - независимо, че са богати, красиви, очарователни -са убедени, че са излишни, нещастни, защото са сами тази вечер, предишната вечер също са били сами, а може би ще бъдат сами и утре. Студенти, които няма с кого да излязат, възрастни, седнали пред телевизорите, сякаш те са послед­ното им спасение, бизнесмени в хотелските си стаи, пита­щи се дали това, което правят, има смисъл, жени, които цял следобед са се гримирали и са си правили прически, за да отидат в някой бар, преструвайки се, че са там не за да си търсят компания, а само за да се уверят, че все още са привлекателни. Ала когато мъжете ги забележат и се опи­тат да завържат разговор с тях, те ги отблъскват с надмен­но изражение, защото изпитват комплекс за малоценност, страхуват се да не би мъжете да открият, че са самотни майки или че работят нещо безинтересно, или че не са в състояние да разговарят за политика, понеже са заети от сутрин до вечер, за да си изкарват прехраната, и нямат вре­ме да четат вестници.

Хора, които се поглеждат в огледалото и решават, че са грозни, и понеже смятат, че красотата е от първостепенно значение, се примиряват с това да прекарват времето си в разглеждане на списания за красиви, богати и известни лич­ности. Мъже и жени, които току-що са вечеряли и биха ис­кали да си поговорят, както са правели по-рано, но сега имат други задължения, по-важни неща за вършене, отла­гат разговора за утре, а това „утре" никога не настъпва.

В същия този ден бях обядвал с една позната, която то­ку-що се бе развела и по този повод ми заяви: „Сега разпо­лагам с всичката свобода, за която съм мечтала." Какво заблуждение! Никой не желае точно такъв вид свобода, всички искаме да сме обвързани, да има някой до нас, с ко­гото да разглеждаме красотите на Женева, да обсъждаме книги, интервюта, филми или просто да си разделим един сандвич, защото нямаме достатъчно пари, за да си купим два. По-добре да изядеш само половин сандвич, но да не си сам! По-добре една жена да бъде принудена да прекъсне разходката си, защото мъжът й бърза да се прибере вкъщи, за да гледа важен мач по телевизията, или един мъж да не успее да довърши изречението си за кулата на катедралата, защото жена му спира пред някоя витрина, отколкото все­ки от тях да има Женева за себе си и да разполага с всичко­то време и спокойствие на света, за да я разгледа.